Р Е
Ш Е Н
И Е
№
……
гр.Варна, 30.01.2025г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 34-ти
състав, в публично
съдебно заседание, проведено на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАГДАЛЕНА ДАВИДОВА
при участието
на секретаря Светлана Георгиева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 936
по описа за 2021г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявени от Е.Е.Х.
срещу С.А.Ш. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, за приемане за установено в отношенията между страните, че
претендираното от ответника С.А.Ш. правно на наследяване на С. Ж., ЕГН **********, починала на *******г., чиято смърт ответникът причинил чрез престъпление, не
съществува.
В исковата молба ищцата твърди, че е майка на Р. Ф. Ж. и баба по майчина линия на С. Ж., а ответникът С.Ш. е баща на С. и съпруг на Р. като бракът му с
последната е прекратен със смъртта и на *********г.
Сочи, че на *****. ответникът причинил смъртта на р. и с.,
като въпреки това претендира да е техен наследник, доколкото е признат за
виновен за причиняване на смъртта им по непредпазливост и според буквалния
смисъл на разпоредбата на чл.3, б "а" от ЗН не бил недостоен да ги
наследи.
Ищцата оспорва правото на ответника да наследи дъщеря й р. и
внучка и с., като твърди, че тъй като същият е причинил смъртта им чрез
престъпление, не може да черпи права от собственото си престъпление.
Поддържа, че
на *****. ответникът причинил смъртта на р. и с., като вкарал управлявания от
него автомобил, в който се намирали те, в железопътен прелез при задействан
червен забранителен сигнал, без да спре преди прелеза, без да се огледа и без
да се увери, че към прелеза не наближава влак и че е безопасно да се премине
през него. Твърди, че при тази ситуация и предвид начина на предизвикване на
пътнотранспортното произшествие, респ. сериозността и грубостта на умишлените
нарушения на ЗДвП, фаталният край на р. и с. е бил напълно логичен, очакван и
непредотвратим, като това е ясно на всеки индивид, който не страда от ментални
увреждания или отклонения. Доколкото към него момент ответникът не е страдал от
такива, то той е съзнавал следващите от преминаването през ж.п. прелеза при
задействан забранителен сигнал, тежки и фатални последици, явно е разчитал само
на късмета, за да не настъпят очакваните тежки последици за здравето и живота
на пътниците в автомобила при сблъсъка с влака.
Сочи, че за деянието на ответника е било образувано
досъдебно производство /първоинстанционно съдебно производство НОХД №
651/2013г. по описа на ВОС/, приключило с осъдителна присъда, изменена с
Решение № 187 от 07.10.2016г. по НОХД № 648/2016г. по описа на ВКС, второ НО, с
която ответникът е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343а,
ал. 1, б. "г" във връзка с чл. 343, ал. 3, б. "б" от НК, с
което е причинил смъртта на р. и с. по непредпазливост. Ищцата оспорва като
неправилна определената от наказателния съд форма на вина - непредпазливост.
Поддържа, че производството пред наказателния съд се развило и приключило по
реда на чл. 371, т.2 от НПК, като ответникът признал всички факти в
обвинителния акт, част от които били изложени неясно и станали предмет на
противоречиви интерпретации в различните решения на ВКС. В обвинителния акт
липсвали конкретни факти досежно субективната страна на деянието, като само
имплицитно, предвид посочената правна квалификация на деянието, ставало ясно, че
е повдигнато обвинение за причиняване на смърт по непредпазливост. Сочи, че в
хода на досъдебното производство и в съдебната фаза направила възражения
правната квалификация на деянието да е по чл. 342, ал.З, б. „в", във
връзка с чл. 342, ал. 1, пр. З от НК - за умишлено причиняване на смърт при
нарушаване на правилата за движение, но тези нейни възражения били отхвърлени.
Счита, че деянието е извършено най-малко при форма на вината евентуален умисъл.
Твърди, че от назначената по наказателното дело съдебно-психиатрична експертиза
се установило, че ответникът към датата на деянието е бил вменяем - разбирал е
свойството и значението на извършваното от него и е можел разумно да ръководи
постъпките си. В случая в обвинителния акт нямало никаква обосновка относно
субективната страна на деянието, в частност в подкрепа на сочената форма на
вината непредпазливост, като прокуратурата е била водена от традиционното си
предубеждение, че престъпленията с ПТП са винаги непредпазливи. Излага, че
главният прокурор поискал възобновяване на наказателното производство с мотиви,
че с решение № 187 от 07.10.2016г. по
КНОХД№648/2016г. по описа на ВКС деянието неправилно е преквалифицирано по
привилегирования състав, включващ оказване на помощ на една от жертвите – р.,
но с решение № 259 от 15.11.2017г. по КНД № 633/17 г. на ВКС искането за
възобновяване било оставено без уважение.
Поддържа, че наказателният съд не се е произнесъл по
прилагането на чл. 53 НК относно отнемането от осъдения на придобитото в
резултат на престъплението, като тази разпоредба на НК се явява еманация на
основния правен принцип, че никой не може да придобива права от собственото си
противоправно и престъпно поведение. Твърди, че в случая наследяването на
жертвите от осъденото лице се явява облага, генерирана в резултат на
престъплението, тъй като причиняването на смъртта е част от фактическия състав
на престъплението, а наследяването е последица от причинената смърт и
съществувалите към нея дата родствени и семейни връзки между осъденото лице и
преките жертви. Поради това наследството от жертвите р. и с., за което
осъденото лице претендира, е придобито чрез престъплението.
Излага, че
приживе дъщеря и р. придобила с ответника имущество в режим на съпружеска
имуществена общност, като същото е малка част от имуществото, за наследяването
на което ответникът претендира. По-съществена част от имуществото на починалата
р. се състояло от придобити по наследство от последната идеални части от
недвижими имоти от баща й Ф. М., от дядо й М.Х. Х., от прадядо й Х. А. Х. и от
прапрадядо й А.Х. М., с които ответникът няма кръвна връзка или семеен живот,
защитим по смисъла на чл. 8 от ЕКЗПЧОС, респ. по чл. 7 от Хартата на основните
права на ЕС (ХОПЕС).
Сочи, че
няколко месеца след смъртта на р. и с. ответникът заживял на семейни начала с
друга жена и на 22.01.2014г. от тази връзка му се родило ново дете – М. С.А..
Излага, че ако бъде признато претендираното от ответника право на наследяване, именно
това негово дете ще получи имущество на хора, с които няма никаква кръвна,
родствена или семейна връзка.
Ищцата отрича претендираното от ответника право на
наследяване, като твърди, че изисикването за „умисъл“ в разпоредбата на чл. З,
б. "а" от ЗН в настоящия случай не следва да се прилага, доколкото
същото изискване противоречи на основните принципи на правото, Конституцията,
ЕКЗПЧОС и ХОСПЕС. В евентуалност твърди, че ако изискването за „умисъл“ се
прилага, то гражданският съд следва да разполага с право да направи
самостоятелна преценка дали смъртта на починалите р. и Секин е причинена
умишлено, независимо от установената с присъдата на наказателния съд форма на
вината. В тази връзка излага подробни доводи и правни съображения, като твърди,
че:
- основните
принципи на правото - за справедливост и че никой не може да черпи права от
собственото си неправомерно поведение, които принципи се ползват с предимство
пред писаните закони и изключват претендираното от ответника право на
наследяване;
- липсва
писан закон, който да регулира и да признава претендираното от ответника право
на наследяване в конкретната ситуация, като е налице непълнота в наследствения
закон;
- духът и
точният смисъл на Закона за наследството не признават равни права на наследник,
който е причинил смъртта на наследодател, макар и да няма присъда за умишлено
причиняване на смъртта на наследодателя;
-
разпоредбата на чл. З, б. "а" от ЗН в частта на думата „умишлено“ е
противоконституционна и поради това изискването за умишлено причиняване на
смъртта на наследодателя следва да се остави без приложение за целите на
преценката на недостойнството за наследяване, като нормата следва да се прилага
без изискването за умисъл и следва да бъде отречено претендираното от ответника
право на наследяване на дъщеря му и съпругата му, чиято смърт той е причинил
виновно. Излагат се твърдения, че в сочената част разпоредбата противоречи на
чл. 28 от Конституцията, както и с основополагащия конституционен принцип за
справедливост;
-
разпоредбата на чл. З, б. "а" от ЗН в частта на думата „умишлено“
противоречи на чл. 2 и чл. 8 от ЕКЗПЧОС, респ. чл. 2 и чл. 7 от ХОПЕС и
на основание чл. 5, ал. 4 от КРБ изискването за умишлено причиняване на смъртта
на наследодателя следва да се остави без приложение за целите на преценката на
недостойнството за наследяване, като
прилагайки нормата без изискването за умисъл следва да бъде отречено
претендираното от ответника право на наследяване на дъщеря му и съпругата му,
чиято смърт той е причинил виновно;
-
разпоредбата на чл. З, б. "а" от ЗН в частта на думата „умишлено“
противоречи на правото на ЕС, като предвид примата на правото на ЕС,
изискването за умишлено причиняване на смъртта на наследодателя следва да се
остави без приложение за целите на преценката на недостойнството за наследяване
на ответника, чието право на наследяване следва да бъде отречено. Конкретно се
твърди противоречие с:
·
разпоредбите
на чл. 2 §1 от Рамково решение 2005/212/ПВР (аналогични на чл.53, ал.2, б. „б“
от НК), изискващо от всяка държава-членка да
вземе необходимите мерки, за да направи възможно конфискуването, изцяло или
частично, на средствата на престъплението и облагите от престъпление, за които
се предвижда наказание лишаване от свобода над една година, или на имущество,
чиято стойност отговаря на тези облаги, като в тази връзка се твърди, че
предвиденото в случая наказание за престъплението на ответника - от 2 до 10
години лишаване от свобода, в съответствие с чл. 2§1 от Рамково решение
2005/212/ПВР и чл.53, ал.2, б. "б" от НК налага задължение на
държавата да отнеме от осъденото лице придобитото в резултат на престъплението,
а именно правото на наследяване на жертвите р. и с. Ж.и;
·
разпоредбите
на чл.1§2 и съображение 9 от Директива 2012/29 на Европейския парламент и на
Съвета от 25 октомври 2012 година за
установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на
жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета,
които изискват от държавите жертвите на престъпления да бъдат признати за такива, като в тази връзка се твърди, че в случая, признаването на право на ответника да наследи
жертвите на собственото му престъпление, по същество се явява непризнаване на
жертвите от страна на държавата;
-
окончателната присъда на наказателния съд не е обвързваща гражданския съд за
разрешаването на граждански спор за правото на наследяване, като гражданският
съд дължи собствена и независима преценка на фактите и доказателствата, за да
разреши спора за правото на наследяване в производство, отговарящо на изискванията
и стандартите на чл.6§1 от ЕКЗПЧОС и чл.47 от ХОПЕС за разрешаване на спор за
граждански права в справедлив съдебен процес, като в тази връзка ищцата твърди,
че ответникът е причинил смъртта на дъщеря си при форма на вината умисъл.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът С.А.Ш. депозира отговор на исковата молба, в
който изразява становище за неоснователност на иска. Твърди,
че съгласно чл. 3, б "а" ЗН само умишленото убийство на наследодателя
води до недостойнство за наследяване, което настъпва по силата на закона, без
да се прави разграничение дали се касае за пряк или евентуален умисъл, като
непредпазливо извършеното деяние не може да обоснове недостойнство на дееца за
наследяване. Поддържа, че съгласно чл.37 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за
прилагане на Закона за нормативните актове - ДВ, бр.39/ 1974 г. думи или изрази
с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички
нормативни актове и ако се налагат отклонения, това се урежда изрично/.
Сочи, че за да е налице недостойнство за наследяване по
смисъла на чл. 3, б "а" ЗН следва да е налице влязла в сила присъда,
постановена от съда в наказателен процес, който съгласно нормите на НПК е
единствено компетентен да установи наличието на извършено престъпление и вината
на дееца. В случая с влязла в сила присъда на наказателният съд е признат за
виновен, че по непредпазливост е причинил смъртта на съпругата си р. ж. и
дъщеря си с. ж., на основание чл. 343а, ал. 1, б. "г", вр. чл. 343,
ал. З, б."б" от НК, като съгласно разпоредбата на чл.З00 ГПК същата е
задължителна за гражданския съд.
Оспорва в закона да е предвиден
специален съдебен ред за изключване от кръга на наследниците на лице поради
недостойнство. Твърди,
че скърби не по-малко от ищцата за загубата на съпругата и детето си, като
оспорва, че е искал да ги убие и че ги е убил умишлено. Претендира
разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
Между страните не е спорно, че при пътнотранспортно произшествие от *****. е настъпила смъртта на р. Ф. ж. и с. ж..
Установява се от материалите по приобщеното НОХД
651/2013г., по описа на ВОС, че с влязла в законна сила на 7.10.2016г. С.А.Ш./с.А.Ж.
е признат за виновен в това, че на *****., в землището на с. Оборище, Варненска
област, по пътя за с. Оборище към с. Генерал Кантарджиево – с. Ведрина, в
района на железепотен прелез на км. 43+880 от междуградска жп гара Дончево – жп
гара Вълчи дол, при увправлене на моторно превозно средство нерушил правилата
за движение по пътищата – чл. 52, т. 2 и чл. 53, ал. 1 ЗДвП и по
непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице, а именно на р. Ф. ж. и с. ж., като след извършване на деянието направил всичко
зависещо от него да окаже помощ на пострадалите, престъпление по чл. 343а, ал.
1, б. „г“, вр. чл. 343, ал. 3, б. „б“ НК.
В хода на наказателното производство е установено, че
когато ответникът достигнал до жп прелеза, прелезната сигналазация е била
задействана и подавала светлинен и звуков сигнал, забраняващ на нерелсови
превозни средства да навлизат в прелеза. С.Ш. не е обърнал внимание на
подаваната звукова и светлинна сигнализация, не е спрял пред прелеза и без да
се увери, че преминаването е безопасно, навлязъл в него. В резултат на това и
настъпил сблъсък между локомотивът и управлявания от С.Ш. автомобил. От
сблъсъка между локомотива и лекия автомобил настъпила смъртта на р. Ф. ж. и с. ж..
Приобщен към доказателствения материал по делото е и тетрадка,
в която р. ж. е описвала отношенията си със съпруга си. Събрани са и гласни
доказателства, чрез разпит на свидетелите Е.Ф.М. и Зейнеп Яюпова Антимова, от
показанията на които се установява, че автор на разказите в приетата тетрадка
са именно на р. ж.. Същите излагат и факти и обстоятелства от семейния живот на
С.Ш. и р. ж., които обаче настоящият състав на съда не комнетира, доколколкото
същите се ирелевантни за настоящото производство, предмет на което е достоен ли
е ответникът да наследи не съпругата си, а дъщеря си с. ж..
Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявеният отрицателен установителен иск с
правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е допустим при наличие на правен интерес от
провеждането му. В настоящия случа съдът намира, че за ищцата е налице такъв доколкото
при отричане правото на ответника да наследи с. ж., починала на *****., на основание чл. 7 ЗН именно ищцата би било призова да
наследи внучката си.
Както съдът посочи по-горе, между страните не е налице
спор, че с. Желава е починала при пътнотранспортно произшествие, като с влязла
в сила пръсида ответникът е признат за виновен, че е причинил смъртта на дъщеря
си по непредпазливост. Спорният по делото въпрос е горното поведение на С.Ш.
основание ли е същият да се обяви за недостоен да наследи дъщеря си.
Въпросът за недостойноството е уреден с приетия през
1949г. Закон за наследството, като в чл. 3, б. „а“ е предвидено, че не може да
наследи като недостоен онзи, който умишелно е убил или се е опитал да убие
наследодателя, неговия съпруг или неговото дете, както и съучастникът в тия
престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват
наказуемостта, или ако е амнистирано. Последователно в съдебната практика се
приема, а и това следва от мотивите и стенограмите от обсъждане на закона
(достъпни на страницата на Народното събрание https://parliament.bg/pub/StenD/2013070512360229121948_20.pdf), че недостоен ще бъда само онзи, който умишлено, при пряк или евентуален
умисъл, е извършил престъплението, като в мотивите към законопроекта изрично е
посочено, че се „извършването на убийство по непредпазливост не прави дееца
недостоен.
В случая по делото е безспорно установено, че ответникът е признат за
виновен в причиняване смъртта на дъщеря си по непредпазливост, като присъдата,
в това число и относно вината, е задължителния за гражданския съд, съгласно чл.
300 ГПК, която норма на закона носи гаранция за правна сигурност срещу всяко
друго установяване на вината на лицето, извършило престъпление. В този смисъл,
съдът не споделя доводите на процесуалния представител на ищцата, че гражданския
съд следва да направи самостоятелна преценка дали смъртта на с. е причинена
умишлено.
Основата група възражения на ищцата са свързани с това, че нормата на чл.
3, б. „а“ ЗН, обявяващи за недостоен само онзи, който умишлено е отнел живота
на наследодателя си, е в противоречие на основните принципи на правото, че
никой не може да черпи права от собственото си противоправно
поведение, чл. 8 от КЗПЧОС и с принципа на справедливостта, залегнал в преамбюла на Конституцията,
които настоящият състав на съда споделя.
Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи е ратифицирана
със закон, приет от НС на 31.07.1992г., обнародван ДВ, бр. 66 от 14.08.1992г.,
поради което и нормите й са пряко приложими. Съгласно чл. 8, §1 от Конвенцията
всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище
и тайна на неговата кореспонденция. В практиката си Европейският съд по правата
на човека приема, че наследствените права представляват важен елемент от
семейния живот и се ползват от закрилата на чл. 8 от Конвенцията (Marckx v. Belgium, решение от 13 юни 1979г.,
серия A No 31, стр. 23 и 24, § 52, и Pla and Puncernau v. Andorra, No 69.498/01, § 26, ЕСПЧ 2004-VIII). В обхвата на понятието „семеен живот“ ЕСПЧ приема, че попадат не само
взаимоотношенията между съпруга и съпругата и родителя и детето, но
взаимоотношенията между братя и сестри, между баба и дядо и внуци (цитираното
по-горе дело Marckx v. Belgium, решение от
13 юни 1979г.). ЕСПЧ приема още, че Конвенцията не налага на задължение
на държавите да уредят изрично недостойнството за наследяване, но изисква от
тях да изпълняват позитивното си задължение за защита правото на семеен живот и
намесата в него да е справедлива. В контекста на горното и разглеждайки
конкуренцията на правата между ищцата – баба на с. ж. и ответника – баща на с. ж.,
настоящият състав приема, че механичното прилагане на чл. 3, б. „а“ ЗН би се
оказало в противоречие с чл. 8 от Конвенцията и би било в ущърб на семейния
живот на ищцата. Въпросът за недостойнството не следва да се разрешава само в
светлината на ограниченията в ЗН, особено когато са минали повече от шестдесет
години от обнародване на закона и деня, в който е отнето защитеното с чл. 2 КЗПЧОС и чл. 28 от Конституцията на РБългария основно
човешко право на с. ж., а именно правото на живот. Когато е изтекъл толкова
дълъг период, през който са настъпили дълбоки социални, икономически и
юридически промени, съдът не може да пренебрегне тази нова реалност. Отчитайки
горното и обстоятелствата по настоящото дело съдът намира, че справедливия
баланс, който трябва да се поддържа между конкуриращите се интереси на индивида
и на обществото като цяло, налага при разрешаване въпроса за недостойнството да
се приложи чл. 8 от Конвенцията и основния принцип в правото, че никой не може
да черпи права от противоправното си поведение. В
случая не може да се приеме, че е налице типичен случай на причиняване на смърт
при непредпазливост. И това е така, тъй като ответникът съзнателно е нарушил
правилата за движение по пътищата, като въпреки включените светлинни и звукови
сигнали за задаващ се влак, същият е навлязъл с автомобила си, в който са били
съпругата и дъщеря му, в железопътния прелеза, при което е настъпил сблъсъка
между двете превозни средства и от който е настъпила смъртта на р. ж. и с. ж..
Ако ответникът бе действал така, както законът изисква от него и бе проявил
дължимата грижа би опазил живота на най-близките си хора. Ето защо настоящият
състав на съда не може да приеме, че поради формата на вината към резултата от
иначе умишлено извършеното деяния – неспазване правилата за движение по
пътищата, на ответника следа да се признае правото да наследи дъщеря си,
въпреки че със собственото си противоправно поведение
е причинил смъртта й. По изложените съображения съдът приема, че ответникът,
причинявайки смъртта на наследодателя си, нарушавайки свое нормативно
задължение, не е достоен да наследи с. ж.. Това негово поведение не следва да
се толерира и да му бъде предоставена облагите от наследственото имущество.
В обобщение съдът намира предявения иск за основателен и като такъв същият
следва да бъде уважен.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата следва да се присъдят сторените по
делото разноски за заплатени в хода на настоящото производство заплатени
държавни такси в размер на 50.00 лева (не и разликата до 100 лева,
представляваща държавна такса по прекратения недопустим иск). Ответникът следва
да бъде осъден да заплати на адв. Райна Божурова
възнаграждение в размер на 500 лева за оказана правна защита и съдействие на
ищцата по реда на чл. 38 ЗА.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между Е.Е.Х.,
ЕГН **********,*** и С.А.Ш., ЕГН **********,***, че претендираното от ответника
С.А.Ш. право на наследяване с. ж., ЕГН **********, починала на *****.
несъществува, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА С.А.Ш., ЕГН **********,***, да заплати на Е.Е.Х., ЕГН **********,***, сумата 50.00 лева (петдесет лева), представляваща
заплатена държавна такса, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА С.А.Ш., ЕГН **********,***, да заплати на адв. Р. В. Б., от от АК-Добрич, с ЛН
на адвокат **********, с адрес: гр. Т., ул. „******“, № *, ет. *, офис *, сумата 500.00 лева (петстотин лева), представляваща
адвокатско възнаграждение
за оказана на Е.Е.Х., ЕГН ********** правна защита и
съдействие на ищцата по реда на чл. 38 ЗА, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна
жалба пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: