Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 04.11.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ,
ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА
ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия
Вукадинова, разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно
гражданско дело № 1335 по описа за 2021г. по описа на СГС и взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 11.11.2020г., постановено по гр.д. № 79382/2018г. по описа на СРС,
ГО, 167 състав, е уважен предявеният от Ж.Г.З. срещу „Т.С.“ ЕАД отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за несъществуване на
вземане в полза на ответното дружество в размер на сумата от 1 192, 50 лева,
представляваща сбор от сумата от 952, 98 лева – главница за доставена топлинна
енергия в обект, находящ се в гр. София, жк “Красна поляна – 3”, ул. “******,
абонатен номер 342053, код на платеца 1005403, начислена за периода от
01.05.2015г. до 30.11.2018г. и 239, 52 лева – лихва за забава за периода от
01.05.2015г. до 30.11.2018г.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответното
дружество „Т.С.“ ЕАД, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на
формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на
материалния закон. Конкретно се поддържа, че макар между страните да не е
подписан договор за продажба на топлинна енергия, то ответникът се е обогатил
неоснователно за сметка на дружеството и дължи да му върне това, с което се е
обогатил до размера на обедняването. В този смисъл счита, че претендираното от
ответното дружество вземане е установено по основание. По отношение на размера
на вземането са изложени съображения, че през процесния период в имота на ищеца
не е бил извършен реален отчет на уредите за дялово разпределение, тъй като
собственикът не е осигурил достъп. Поради тази причина е начислен служебен
разход за БГВ на база на 1 брой потребители. Счита, че в случая следва да намери
приложение чл. 44 от Наредба № 16-334/2007г. за топлоснабдяването, установяваща
условията за начисляване на служебен разход при неосигурен достъп до имота за
отчет на монтираните уреди и водомери. Изложени са съображения, че Наредбата за
топлоснабдяването е приложима независимо, че в случая между страните не е
налице договорно правоотношение по продажба на топлинна енергия. Сочи се, че не
съществува друг механизъм да се определи ползваната топлинна енергия при липса
на осигурен достъп до имота. По тези съображения е направено искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се
отхвърлят.
Насрещната
страна Ж. Г.З. оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано. Поддържа доводи, че
наведените за първи път във въззивното производство твърдения, че
претендираната от ответното дружество сума представлява стойността, с която
ищецът се е обогатил за сметка на продавача на топлинна топлинна енергия, са
преклудирани и не следва да се разглеждат. Освен това навежда съображения, че
от заключението на съдебно-техническата експертиза било установено, че
процесният имот е функционално отделен от основната сграда, че се намира извън
отопляемия обем на същата и очевидно не се ползва топлинна енергия, отдадена от
сградна инсталация, както и че в имота няма отоплителна тела. Установено било
също, че е начислявана топлинна енергия за отоплително тяла щранг-лира, каквото
не съществува в обекта, поради което е направен извод, че същият не е
топлофициран. Развити са съображения, че начисляването на служебен разход за
топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване при неосигурен достъп за отчет
на водомера представлява неустойка за неизпълнение на договорно задължение,
т.е. приложение на правилата на Наредбата за топлоснабдяването е възможно само
при наличие на договорно правоотношение между страните, каквото в случая не
било доказано. Освен това счита, че дори и да се приеме наличие на хипотеза на
твърдяното от ответника неоснователно обогатяване, то изводът за основателност
на предявения иск нямало да се промени. И това е така, тъй като топлопреносното
предприятие не било доказало обема на реално доставената в имота и потребена от
ищеца топлинна енергия. По тези съображения е направено искане за потвърждаване
на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Предявен
е отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за
установяване несъществуване на вземане за доставена топлинна енергия, ведно с
обезщетение за забава.
За
да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3
ЗЕ продажбата на топлинна енергия се извършва на основата на писмени договори
при общи условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на
топлинна енергия за небитови нужди. Посочил е, че съгласно разпоредбата на § 1,
т. 43 от ДР на ЗЕ (приложима редакция към спорния период) "небитов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
Следователно, за да са налице отношения на покупко-продажба на топлоенергия за
небитови нужди е необходимо между страните да се сключи писмен договор (за
разлика от потребителите на топлинна енергия за битови нужди). Посочил е, че в
случая по делото не са наведени доводи, нито са ангажирани доказателства за
сключването на такъв писмен договор за процесния период, а доказателствената
тежест за това е била на ответника, както и не са изложени твърдения за наличие
на друго основание, на което да претендира процесните суми. Ето защо е приел,
че предявените искове са основателни. В допълнение са изложени и съображения,
че в имота не е
имало отоплителни тела, но от фирмата за дялово разпределение начислявали топлинна
енергия от щранг-лира, която практически не съществувала в имота, поради което
начислението на топлинна енергия за отопление на имота, представляваща
стойността на енергията отделена от щранг-лира за отоплителен сезон 2015г./2016г.
и за отоплителен сезон 2016г./2017г. е неоснователно и ощетява абоната със 156,
26 лв., като следва да отпаднат и сумите от общо 65, 75 лв. за сградна
инсталация за двата периода. По отношение на претендираната цена на доставена
топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване за периода 2015/2016 е
посочил, че същата е на база на "служебен отчет". В тази връзка съдът
е приел, че служебното начисляване на топлинна енергия, поради неосигурен
достъп има неустоечен характер на нормативно предвидена неустойка – по
отношение размера на начисляваната енергия, която неустойка се основава на
наличието на договорно отношение между страните по силата на което потребителят
на топлинна енергия има задължението да осигури достъп до имота. Когато между
страните няма подобен договор ищецът няма и задължение да осигурява достъп до
имота си. В този смисъл съдът е приел, че не е било налице основание за
прилагане на цитираната разпоредба на чл. 69, ал. 2 от Наредбата за
топлоснабдяването, тъй като предпоставките за това са свързани със съществуващи
между ищеца и ответника договорни правоотношения, каквито в случая не се
установяват, а не се и твърдят. В контекста на изложеното e
направен извод, че предявените
отрицателни установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предмет
на исковото производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК, е съществуването на самото
изпълняемо право. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената
тежест, всяка едно от страните трябва да докаже обстоятелствата, на които
основава своите искания или възражения. Независимо от процесуалното си
качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а
длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Ищецът
е оспорил качеството си на длъжник за процесната сума с доводи, че между него и
ответното дружество не съществуват договорни правоотношения за продажба на
топлинна енергия за обект, находящ се в гр. София, жк “Красна поляна”, ул. “******,
с посочен в счетоводните партиди на дружеството абонатен номер 342053 и код на
платеца 1005403, както и че в имота не е доставена и съответно потребена
топлинна енергия при фактически твърдения, че обектът не е топлофициран,
функционално отделен е от основната сграда, намира се извън отопляемия обем на
същата и в него не се ползва топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация и
за отопление на имота, а подаването на топла вода е спряно чрез прекъсване на
тръбите. В условията на евентуалност е заявено и възражение за погасяване на
вземането по давност.
Ответното
дружество в срока за отговор на исковата молба е направил възражение за
недопустимост на производството /в хипотеза на висящо друго производство между
същите страни и на същото основание, което е по-рано образувано от настоящото/,
а в условията на евентуалност е оспорено възражението за изтекла погасителна
давност за процесното вземане. Други възражения срещу основателността на иска
не са заявени.
На
етапа на въззивното производство между страните по делото е спорно
обстоятелството дали ищецът има качеството потребител на топлинна енергия за
процесния обект. По така повдигнатия спор настоящият съдебен състав приема
следното:
Отношенията между топлопреносното предприятие и клиентите на
топлинна енергия за небитови нужди през процесния период се уреждат от Закона
за енергетика. Съгласно чл. 149, ал. 1 от ЗЕ, в редакцията,
релевантна за процесния период, продажбата на топлинна енергия се осъществява
въз основа на писмени договори при общи условия. В случаите, в които страна е
клиент на топлинна енергия за битови нужди, договорът между него и доставчика
на топлинна енергия се счита за сключен при публично оповестените общи условия
с конклудентни действия - по арг. от чл. 150 от ЗЕ. Когато обаче топлинната
енергия се продава на клиент за небитови нужди, който съгласно легалната
дефиниция на това понятие, дадена в § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, ред. ДВ, бр.
54 от 2012г., в сила от 17.07.2012г., е този, който купува топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди за небитови нужди, законът предвижда това
да се осъществява въз основа на писмени договори при общи условия, сключени
между топлопреносното предприятие и клиентите за небитови нужди.
Регламентираната в императивна материалноправна норма на 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ специална форма
за сключване на договора за продажба на топлинна енергия между топлопреносното
предприятие и клиентите за небитови нужди води до извода, че тя е форма за
действителност на сделката.
В случая ищецът и въззиваем в настоящото производство има
качеството на небитов клиент на топлинна енергия по смисъла на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ, поради което и за да е действителен
сключеният от него договор за продажба с топлопреносното предприятие, трябва да
се установи, че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма. Този извод следва както
от представените по делото доказателства относно нуждите, които задоволява
имотът на ответника, така и от анализа на дефинитивните разпоредби на понятията
за "небитов клиент" и "битов клиент", който съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР
на ЗЕ, както в отменената редакция на закона - § 1, т. 42 и т. 43,
така и в действащата, следва, че законодателят е използвал като критерии при
дефиниране и разграничаване на понятията: вида правен субект /физическо или
юридическо лице/, и нуждите, за които той ползва/купува енергия /битови - за
домакинството си, или небитови - по арг. на противното, такива които не
задоволяват битови нужди/. Определящи са нуждите, за които се ползва/купува
енергия. Очевидно, че в настоящия случай обектът – магазин, задоволява небитови
нужди, а именно стопански такива по смисъла на посочените норми. Дефинираните с
двете обсъждани правни норми легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно
всички възможни случаи в практиката.
Страните в настоящото производство не спорят относно
обстоятелството, че между тях не е бил сключен договор за продажба на топлинна
енергия за процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 от ЗЕ писмена форма, поради което помежду им
не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна
енергия за небитови /стопански/ нужди. Предвид липсата на доказателства за
съществуването на договорни правоотношения между страните се налага извод, че ответното
дружество не се легитимира като кредитор по спорното вземане на соченото
основание /разбирано като източник на права и задължения между страните/. Това
е достатъчно основание за формиране на извод за основателност на предявения
отрицателен установителен иск, без да е необходимо да се разглеждат останалите
доводи срещу възникването и съществуването на вземането, релевирани в исковата
молба.
Настоящият съдебен състав счита, че наведените във въззивната
жалба твърдения за наличието на правопораждащ вземането юридически факт,
основан на извъндоговорен източник /конкретно на хипотеза на осъществено
неоснователно обогатяване от страна на ищеца/, не следва да се разглеждат като
преклудирани. За да стигне до този извод съобрази следното:
При отрицателния установителен иск за несъществуване на вземане
ответникът е този, който следва да установи, че вземането съществува и той
следва да докаже всички основания на претендираното от него право /което ищецът
изобщо отрича предявявайки иска/, а длъжникът – да докаже възраженията си срещу
вземането, евентуално погасяване на задължението поради настъпило плащане,
изтекла давност и др. В аспекта на изложеното се налага извод, че ответникът
следва да посочи всички основания /като правопораждащ факт на претендираното
вземане/ на претендираното от него право, включително и твърдения за
извъндоговорен източник на вземането, в преклузивния за това срок по чл. 133,
вр. чл. 131 от ГПК – в срока за отговор на исковата молба. По правило с изтичане на срока за отговор се
преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на
съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването,
съществуването или погасяването на спорното право, а в случаите на предявен
отрицателен установителен иск – преклудира се възможността на ответника да
навежда твърдения за съществуващи и известни му към този момент правопораждащи
претендираното от него вземане юридически факти. В случая както бе посочено,
твърдението, че вземането произтича от извъндоговорен източник на задължението
– неоснователно обогатяване на ищеца за сметка на ответното дружество чрез
спестяване на разходи за заплащане стойността на потребената в имота топлинна
енергия, е въведено за първи път във въззивната жалба и като преклудирано не
следва да се разглежда от настоящия съдебен състав.
С
оглед изложеното се налага извод, че предявените отрицателни искове са
основателни за периодите и размерите, приети в първоинстанционното решение. Ето
защо обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
С
оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна
следва да се присъдят сторените по делото разноски в размер на 300 лева
съгласно представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските
по чл. 80 от ГПК.
С
оглед цената на всеки един от предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящето решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20248766 от 11.11.2020г., постановено по гр.дело № 79382/2018г. по описа на СРС, ГО, 167 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ******, седалище и адрес на управление *** да заплати на
Ж.Г.З., ЕГН **********,***, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК
сумата от 300 /триста/ лева – съдебни разноски във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.