Р Е Ш Е Н И Е
№ 19.04.2021 година гр.София
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд , Гражданско отделение ,
II “Б” състав , в публично
заседание на дванадесети април през две
хиляди двадесет и първа година , в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
Мл.съдия АДРИАНА
АТАНАСОВА
при секретар К.Георгиева
като разгледа докладваното от съдия Василев въззивно гражданско дело №14142
по описа на 2020 година ,
за да се произнесе взе предвид
следното :
Производството
е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №14142/2018 г по описа на СГС
е образувано :
- по
въззивна жалба на Софийски районен съд срещу решение
№20219233 от 08.10.2020 г постановено
по гр.д.№71703/2018 г на СРС , 157 състав , в
частта , с която въззивникът
е осъден да заплати на
основание чл.49 ЗЗД на В.В.П.
ЕГН **********
*** сумата от 6000 лева – обезщетение за неимуществени вреди /претърпени болки
и страдания/ от стрес ,
притеснения , напрегнатост , тревожност , нарушения на съня , натрапчиви мисли и
смесено тревожно-депресивно разстройство , треперене на ръце и сърцебиене за
периода 11.06.2015 г – 25.08.2017 г в резултат на изгубено възражение по чл.414 ГПК по ч.гр.д.№1419/14 г на СРС , 56 състав .Решението се
обжалва и в частта за разноските ;
- и
по въззивна жалба на В.В.П.
ЕГН **********
*** срещу същото решение , но в отхвърлителната му част – за
разликата над 6000
лева до пълния предявен
размер от 10 000 лева обезщетение за неимуществени вреди . Решението се
обжалва и в частта за разноските.
Въззивникът
СРС излага
доводи за неправилност на първоинстанционното решение в осъдителната му част , тъй като не е доказано болките и
страданията на ищеца да са пряка и непосредствена последица на изгубване на
възражението по чл.414 ГПК . Още с издаване на акт №25 от 21.04.2016 г
за възстановяване на съдебни книжа е било ясно , че възражението ще бъде
възстановено и ищецът ще може да защити правата си . СРС не отговаря за
действията на ЧСИ , а ищецът е могъл да поиска спиране на изпълнителното
производство . СРС своевременно е възстановил липсващото възражение . Размерът
на присъденото обезщетение е завишен.
Въззивникът В.В.П. излага доводи , че
неправилно СРС е отхвърлил частично иска му . Действително на 21.12.2016 г е
влязло в сила определението на СРС за възстановяване на възражението , но
според съдебно-психологическата експертиза адаптационното разстройство е
продължило и след това и ищецът не се е възстановил напълно /въпреки , че
подобно разстройство по принцип продължава около половин година/ .
Първоинстанционният съд не е взел предвид показанията на свидетелите , които
установяват големи болки и страдания на ищеца . Последният е искал да посещава
психолог , но не е имал средства за това .
СРС е подал писмен отговор , в който
оспорва въззивната жалба на П. . В отхвърлителната си част решението на
първоинстанционния съд е правилно и обосновано .
Въззивните
жалби са допустими.
Решението на първоинстанционния
съд е връчено на въззивниците на 13.10.2020 г и на 12.10.2020 г и е обжалвано в
срок съответно на 26.10.2020 г и на 22.10.2020 г.
Налице
е правен интерес на въззивниците за обжалване на решението на СРС в съответните
части.
След преценка на доводите в
жалбите и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от
фактическа и правна страна :
В
мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка . Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на
съдебното решение в
обжалваната част , като такива основания не се констатират . Относно
доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба
изрични доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1
от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на
ВКС . Във всички случаи
съдът е длъжен служебно да провери и дали СРС е дал правилна правна
квалификация на иска .
За да уважи частично иска първоинстанционният съд е приел от фактическа
страна , че на
19.03.2014 г по ч.гр.д.№1419/14 г на СРС , 56 състав е издадена заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 7174 евро неустойка за забава по договор
за заем от 12.05.2010 г и за 1080,62 лева разноски по делото .
Заповедта за изпълнение е връчена на
ищеца на 21.03.2014 г .
С разпореждане от 26.06.2014 г /поради
липса на възражение по чл.414 ГПК / СРС е разпоредил да се издаде изпълнителен
лист срещу ищеца и такъв е издаден на 27.06.2014 г и допълнен на 20.08.2014 г .
С молба от 11.06.2015 г ищецът
е уведомил СРС , че всъщност е подал възражение вх.№3115527 от 27.03.2014 г .
С определение от 20.07.2016 г
по ч.гр.д.№1419/14 г на СРС , 56 състав е възстановено възражение вх.№3115527
от 27.03.2014 г.
С определение от 24.01.2017 г
по ч.гр.д.№10204/15 г на СГС е отменено разпореждането за издаване на
изпълнителния лист и е обезсилен изпълнителния лист от 27.06.2014 г . С
определение от 30.08.2017 г бил обезсилен и втория издаден изпълнителен лист .
От правна страна първоинстанционният съд е приел , че съгласно чл.36 ал.1 т.1 и чл.37
ПАС /отм./ съдебните служители в Служба „Регистратура“ трябва да водят входящ
дневник на електронен и хартиен носител ,
а съгласно чл.45 ПАС /отм./ книжата отнасящи се по висящи дела се предават от
Служба „Регистратура“ в деловодството в деня на постъпването им . Според чл.49
ал.1 т.4 ПАС /отм./ Служба „Деловодство“ подрежда и докладва на
съдията-докладчик новопостъпилите документи по висящи дела . В случая служител
на Служба „Регистратура“ е приел възражението на ищеца , поставил му
е входящ номер и го е вписал във входящия регистър както на хартиен
, така и на електронен носител , след което го е предал на деловодителя
срещу подпис . От друга страна
възражението не е пришито по делото по реда на постъпване и номерирано ,
както и няма данни да е докладвано на съдията-докладчик .
Според първоинстанционния съд е налице неправомерно действие/бездействие на служител от
Служба „Деловодство“ , на който
ответникът е възложил работа по чл.49 ЗЗД . Това налага поне частично уважаване
на иска . Според св.Ч.и Е.ищецът бил много ядосан , отчаян и непрекъснато
говорел за изгубеното възражение , отказвал да се вижда с приятели . Според
изслушаната пред СРС съдебно-психологична експертиза ищецът развил
„адаптационно разстройство“ – тревожност от невъзможност да се справи със
ситуацията .Впоследствие имал „протрахирана депресивна реакция“ с
продължителност около 2 години . Ищецът бил раним и предразположен към такава
реакция . Извършило се изпълнение върху пенсията на ищеца за сравнително голяма
за него сума
Според първоинстанционния съд неяснотата относно възражението е продължила около година в
периода 10.06.2015 г – 21.12.2016 г , когато е влязло в сила определението на
съда за възстановяване на възражението . Допусната е бавност от СГС по
обезсилване на двата изпълнителни листа , но е имало и нередовност на
изявлението на ищеца в молба от 01.04.2016 г . Първоинстанционният съд е счел ,
че по справедливост трябва да определи на ищеца обезщетение в размер на 6000
лева .
Обжалваното
решение е частично неправилно . Следва да бъдат споделени мотивите на
първоинстанционния съд , че при наличните доказателства е налице фактическия
състав на чл.49 ЗЗД . За да бъде основателен иск по чл.49 ЗЗД трябва да се
установи , че е налице противоправно деяние/действие или бездействие/, вина,
вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение
на лице , на което ответникът е възложил определена работа. Възложителят
отговоря за вредите причинени от прекия причинител при или по повод на
изпълнението на възложената работа. Противоправното деяние на посоченото лице ,
вредата и причинната връзка трябва да се докажат от ищеца във всеки конкретен
случай . При доказване на другите предпоставки вината на прекия причинител се
предполага до доказване на противното.
В случая ищецът е изложил факти и
обстоятелства за хипотеза на чл.49 ЗЗД , при която отговорността на ответната
страна се ангажира не заради нейна вина - действие или бездействие, а заради
вината - действието или бездействието на негови служители. Според чл.49 ал.1
т.4 ПАС /отм./ Служба „Деловодство“ подрежда и докладва на съдията-докладчик
новопостъпилите документи по висящи дела . В случая служител на Служба
„Регистратура“ е приел възражението на ищеца , поставил му е входящ
номер и го е вписал във входящия регистър както на хартиен , така и
на електронен носител , след което го е предал на деловодителя срещу
подпис . От друга страна възражението е изчезнало - не е налично пришито по делото по реда
на постъпване и номерирано , както и няма данни да е докладвано на
съдията-докладчик . Трябва да се приеме , че е налице неправомерно
действие/бездействие на служител от
Служба „Деловодство“ , на който ответникът е възложил работа по чл.49 ЗЗД . Действително , възможно е
възражението да е било откраднато или унищожено по невнимание от неизвестно
лице , но в задълженията на съдебните служители и на съдията-докладчик е да
предотвратяват посегателства и унищожаване на документи по съдебните дела .
Възможността съдебни служители да
носят лична отговорност за техни неправомерни действия , респ.за техни действия за отговаря по чл.49 ЗЗД съответния съд , е призната с решение №228 от 19.01.2016 г по
гр.д.№6774/14 г на ВКС , III ГО. Принципно
съдът не носи отговорност за негативни изживявания на страните във връзка с
водени срещу тях граждански дела , включително и при последваща отмяна по реда
на инстанционния контрол - решение №212 от 07.11.2019 г по гр.д.№3544/18 г
на ВКС , IV ГО. При злоупотреба с право отговорността е на другата страна .
На ищеца следва да бъде определено
обезщетение по справедливост за причинените болки и страдания / чл.52 ЗЗД /. При
това трябва да се има предвид , че чл. 51 ЗЗД ограничава предмета на обезвреда
до вредите, които са пряка и
непосредствена последица от действията на деликвента . В случая те са
свързани с претърпените притеснения от нарушени процесуални права и даване
възможност за образуване на незаконосъобразно изпълнително производство . Евентуални
имуществени вреди понесени от изпълнителното производство не са предмет на
настоящото делото / а не са и доказани по безспорен начин/ .
Според настоящия съд е основателен доводът на въззивника СРС за
прекомерност на присъденото обезщетение
от 6000 лева , а доводите на въззивника П. са изцяло неоснователни . Ако се сравни размерът на това
обезщетение с такива присъждани по дела по ЗОДОВ за незаконно обвинение в
престъпление , то обезщетение от 6000 лева се присъжда в случаи на 4-5
години продължило наказателно преследване , включително и в досъдебна и
съдебна фаза. Очевидно не може да се равнопостави като тежест един случай на
изгубено възражение по чл.414 ГПК с повдигане на обвинение , определяне на
мярка за неотклонение , разпити като обвиняем , четене на обвинителен акт ,
произнасяне на присъда и пр. Процесният случай е неприятен , но е протекъл
извън последици на наказателна репресия.
Както се посочи ищецът не е доказал по
безспорен начин /с писмени доказателства/ каква сума му е събрана от ЧСИ . В
молбата си за освобождаване от такси и разноски ищецат е декларирал , че
няма имущество , което да бъде възбранено и продадено от ЧСИ . Не са
доказани от ищеца твърденията му , че не би могъл да събере обратно
събраните му от ЧСИ суми , а и това е само хипотетична възможност ако
ищецът докаже , че не дължи тези суми .
В никакъв случай при определяне на
процесното обезщетение не трябва да се допуска ищецът да приписва свои лични
житейски , жилищни , здравословни и пр.проблеми само на процесния случай с
изгубено възражение по чл.414 ГПК . Според настоящия съд точно така би се
получило ако се определи обезщетение от 6000 лева или по-голямо .
Прави впечатление , че независимо , че
възражението е „изгубено“ ищецът винаги
е разполагал с копие от възражението /дори е твърдял , че е втори оригинал/ ,
както и е разполагал с входящия му номер , видно от молбата на ищеца от
11.06.2015 г . Само при този факт и при наличната правна уредба по ПАС /отм./
още от самото начало ищецът е трябвало да бъде наясно , че ще съумее да защити
правата си и да докаже , че е подал възражение . Входящият номер на подавани в съдилищата документи се генерира в
момента на подаването им и веднага се вписва в писмен и електронен регистър
. И с този факт ищецът би трябвало да е запознат при подаване на възражението
му . В този смисъл „пълно изгубване“ -
заличаване на всяка следа от процесното възражение няма как да се случи
. Обективно необоснованите силни страхове и съмнения , за които съобщава ищецът
, са изцяло в грешните му представи за начина , по който функционира СРС , за
което ответникът не може да носи отговорност . Също и дълбокото неверие в
съдебната система – дори да е доказано – не може да обоснове завишаване на
процесното обезщетение .
На следващо място от приложеното копие
от ч.гр.д.№1419/14 г на СРС , 56 състав се установява , че вместо незабавно да подаде искане за
възстановяване на процесното възражение /като приложи убедителните си
доказателства/ ищецът е подавал всевъзможни други жалби и сигнали с
нелицеприятни и до голяма степен безпочвени обвинения срещу съдии , съдебни
служители и пр. В представите на ищеца с подобни действия той е „защитавал
правата си“ , но всъщност част от жалбите му са били правно неиздържани и/или явно
недопустими/неоснователни и са създавали
пречка и забавяния съдът като институция „да си свърши работата“ и да
поправи иначе очевидната си грешка .
Действително има известни забавяния
при произнасянията от СРС , но в случая не е предявен иск за забавено
правосъдие . Ответникът не носи отговорност за действията на ЧСИ , включително
и във връзка с връчване на съобщения по изпълнителното дело.
По отношение на показанията на св.Ч.и
св.Е., както и на съдебно-психологическата експертиза , съдът счита , че трябва
да ги кредитира само частично . В показанията на свидетелите личи пристрастност
и стремеж да се припишат всички житейско
проблеми на ищеца на изгубеното възражение по чл.414 ГПК . Безспорно ищецът
е бил ядосан и притеснен от случая , но да се твърди , че целият му живот се е
сринал и /например/ , че само заради това се е развел с жена си е
неправдоподобно . Ищецът има множество здравословни проблеми /представил е ТЕЛК
за заболявания с давност преди процесния деликт/ , както и дългогодишни
финансови проблеми и неблагополучия извън изгубеното възражение .
Не може да се кредитира изцяло и съдебно-психологическата
експертиза . Същата е на практика преразказ и коментар на анамнеза – на
сведения и обяснения /частично неверни/ , които ищецът дава за сегашното си
състояние . Дори ищецът да има адаптационно разстройство и протрахирана
депресивна реакция , то факторите за възникване на същите трябва да се
приемат , че са многобройни /здравословни проблеми , развод , бедност ,
съдебни проблеми с „жилищна мафия“ и лихвари , грешки на съдебната система / и
не могат да се припишат само на процесния деликт .
Все пак именно поради тези установени
от СПЕ психологични проблеми , на ищеца трябва да се присъди по-висока
обезщетение , а именно в смисъл на 2000 лева . В противен случай
обезщетението би се определило в още в по-нисък размер , защото се касае за
проблеми във връзка с гражданско дело , а не /например/ за дело по ЗОДОВ ;
както и обективно още от самото начало е
било ясно , че ищецът ще може да докаже правотата си и ще постигне
обезсилване на незаконно издадения изпълнителен лист .
Налага се изводът , че решението на
СРС трябва да се отмени в частта , в която на ищеца е присъдено обезщетение за
разликата над 2000 лева до размера от 6000 лева , а в останалата част да се
потвърди . На СРС трябва да се присъдят допълнително още 20 лева юрисконсултско
възнаграждение пред СРС и 176 лева разноски пред СГС , съобразно уважената и
отхвърлената част от иска .
По
изложените съображения , СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№20219233 от
08.10.2020 г постановено
по гр.д.№71703/2018 г на СРС , 157 състав , в
частта , с която СРС е осъден да заплати на основание чл.49 ЗЗД на В.В.П. ЕГН ********** *** разликата над 2000 лева до 6000
лева – обезщетение за неимуществени
вреди /претърпени болки и страдания/ от стрес , притеснения , напрегнатост , тревожност , нарушения на
съня , натрапчиви мисли и смесено тревожно-депресивно разстройство , треперене
на ръце и сърцебиене за периода 11.06.2015 г – 25.08.2017 г в резултат на
изгубено възражение по чл.414 ГПК по ч.гр.д.№1419/14 г на СРС , 56 състав ; и
вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ иска на В.В.П.
ЕГН **********
*** да се осъди СРС да му заплати на основание чл.49 ЗЗД разликата над 2000 лева до 6000 лева – обезщетение за неимуществени вреди /претърпени болки
и страдания/ от стрес ,
притеснения , напрегнатост , тревожност , нарушения на съня , натрапчиви мисли
и смесено тревожно-депресивно разстройство , треперене на ръце и сърцебиене за
периода 11.06.2015 г – 25.08.2017 г в резултат на изгубено възражение по чл.414 ГПК по ч.гр.д.№1419/14 г на СРС , 56 състав .
ПОТВЪРЖДАВА обжалваното решение , в частта , в която описаният иск е уважен за сумата от 2000 лева и е отхвърлен за разликата над 6000 лева до предявения размер от 10 000
лева , както и в частта , в която В.В.П. ЕГН ********** *** е осъден
да заплати на СРС сумата от 80 лева разноски пред СРС.
ОСЪЖДА В.В.П. ЕГН
********** *** да заплати на СРС допълнително още 20 лева
разноски пред СРС и 176 лева разноски пред СГС .
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.