Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 19.06.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен състав в открито съдебно заседание на 20.05.2020г.
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Цветанка
Павлова разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно
гражданско дело № 96 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 173/13.12.2019г., постановено
по гр.д. № 186/2019г. по описа на Пирдопския районен
съд, е признато за установено,
на основание чл.71, ал.1, т.1 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр), че спрямо Ц.С.Р. е извършено нарушение на чл. 4,
ал. 3 вр. ал. 1 от ЗЗДискр,
изразяващо се в неравноправното му третиране по признак „лично положение“ –
непряка дискриминация, състояща се в прилагането на по- неблагоприятна методика
за изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ за придобито право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, в сравнение с тази, установена като
практика в дружеството до момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение, като ответното дружество „Е.“ АД е осъдено да заплати на
Стоянов (вероятно се има предвид ищеца Р.) сумата 14948,70 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него
имуществени вреди, изразяващи се в разликата между обезщетението по чл. 222,
ал. 3 от КТ, което би получил при изчисление по методиката, заложена като
практика в дружеството до момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение, и методиката, по която реално е изчислено неговото обезщетение,
ведно с дължимата законна лихва от 28.02.2018 г. до 26.03.2019г. в
размер 107,97 лв., както и законната лихва, считано от 26.03.2019г. до
окончателното изплащане на задължението.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на „Е.“ АД срещу горното решение. Жалбоподателят
твърди, че същото е недопустимо и неправилно. Сочи, че с исковата молба е била релевирана пряка дискриминация по чл. 14 от ЗЗДискр, но елементите от фактическия й състав останали
недоказани, а вместо това ПРС уважил иска, приемайки наличие на непряка
дискриминация спрямо ищеца. Изтъква, че КТ не предвижда защита на работници/служители
по признака „лично качество“, който не бил изтъкнат от ищеца, но на който ПРС
уважил иска. Поддържа, че не било достатъчно да се докаже различна практика,
прилагана спрямо ищеца, но и че това е станало умишлено. Подчертава, че
исковата претенция касае пряка дискриминация по чл. 14 от ЗЗДискр,
която предполага неблагоприятно третиране по някой от признаците по чл. 4, ал.
1 от ЗЗДискр, но такъв в случая липсва, а и не бил
посочен от ищеца. Дори в хипотезата на непряка дискриминация по чл. 4, ал. 3 от
ЗЗДискр, счита, че различното третиране на ищеца се
дължи на обективно оправдани обстоятелства. Позовава се на показанията на св. В.
и св. В.. Изтъква, че в предприятието се прилагат три системи за заплащане на
труда. Разяснява начина на определяне на трудовото възнаграждение съобразно
постигнатите резултати. Прави извод, че различният размер на обезщетенията при
работници с едно и също основно трудово възнаграждение се дължи на обективни
фактори. Жалбоподателят счита, че свидетелските показания са били ценени в
противоречие с разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК. Намира, че е
останало недоказано претендираното от ищеца
съзнателно (умишлено) различно третиране спрямо него. Изтъква, че ожалваното
съдебно решение противоречи на заключението по ССЕ, както и на останалите
събрани по делото доказателства. Цитира и прилага съдебна практика. Моли съда
да обезсили обжалваното решение като недопустимо или да го отмени като
неправилно, и да постанови друго такова, с което отхвърля исковата претенция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор от насрещната страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция жалбоподателят се представлява
от юрк. Попсавова, която поддържа
жалбата и моли съда да я уважи, като отмени обжалваното решение. Подчертава, че
ищецът не бил посочил, по кой признак е дискриминиран, но независимо от това
ПРС е приел, че признакът е „лично положение“ по чл. 4 от Закона за
дискриминация, изразяващ се в по-късен момент на придобиване на изискуемия стаж
и по-късно навършване на изискуемата възраст. Намира това за съществено
нарушение и за недопустимо съдебно интерпретиране на желанията на ищеца. Оспорва
крайния извод на съда и сочи, че искът е за неравностойно третиране в сравнение
с други работници при определяне размера на дължимото обезщетение. Счита това
за съществено несъответствие. Подчертава, че при непряка дискриминация е
необходимо да се докаже наличие на съществен признак (по смисъла на съдебната
практика) като се позовава на Решение № 9590/2019 г. на ВАС по адм. д. № 9601/2018 г. Прави извод, че в случая липсва
съпоставимост между отделните пенсиониращи се работници, защото базата за
изчисляване на обезщетенията им зависи от обективни фактори (напр. колко курса
са направили през съответния месец, които от своя страна зависят от други
фактори). Представя писмени бележки, в които възпроизвежда основните положения
от въззивната жалба и прави изводи в нейна подкрепа
въз основа на съдебна практика на ВАС и ВКС. С допълнителна молба от
22.05.2020г. представя съдебна практика в подкрепа на съображенията си. Претендира
направените по делото разноски, но без юрисконсултско
възнаграждение.
В открито съдебно заседание пред въззивната
инстанция въззиваемият не се явява. Представлява се от адв. И., който оспорва въззивната
жалба и моли съда да я отхвърли изцяло,
като потвърди обжалваното първоинстанционно решение. Намира,
че разпоредбата на чл. 14 от Закона за защита от дискриминация дава отговор на
доводите на жалбоподателя във връзка с пряка и непряка дискриминация. Поддържа,
че трудовото право е императивно по отношение на установяване на минимуми, но диспозитивно - при надхвърляне на тези минимуми в полза на
работещите хора, т.е. че законът не прегражда възможността, работодателят да
предоставя по- големи възнаграждения и обезщетения от минимално допустимите.
Счита, че целесъобразността е понятие от административното право и е
неприложима към процесния казус. Намира за установено
от свидетелските показания, каква методика е действала към момента на
пенсиониране. Претендира разноски.
Съдът
намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на
събраните пред първоинстанционния съд доказателства,
е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е
необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия.
ІІ. По
допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са
били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали
отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
Както правилно е посочил районният съд,
исковете от този вид са подсъдни на районните съдилища. В този смисъл е
изричното тълкуване, дадено с Тълкувателно постановление № 1 от 16.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2016
г., ОСГК и ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд.
Неоснователно жалбоподателят поддържа,
че хипотезите на защита от дискриминация при упражняване правото на труд са
уредени изчерпателно в Раздел І на Глава ІІ от ЗЗДискр
и чл. 8, ал. 3 от КТ. Настоящият съдебен състав намира, че така цитираните
разпоредби уреждат детайлно и изрично конкретни хипотези на защита при
упражняване правото на труд, обусловени от спецификата на това право, но не
изключват защитата на всяко лице срещу всички форми на дискриминация (чл. 1 – 6
от ЗЗДискр) – вкл. и в контекста на трудови
правоотношения.
Неоснователно жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск
поради това, че бил уважил претенциите на ищеца на непосочено от него
основание. Настоящият съдебен състав констатира, че, наистина, ищецът не е
посочил изрично признака „лично положение“, въз основа на който ПРС е приел, че
е била налице дискриминация. Това, обаче, не съставлява произнасяне по
непредявен иск, тъй като съдът се е произнесъл по действително заявените от
ищеца обстоятелства от исковата молба, за които е преценил, че покриват
фактическия състав на дискриминация по признак „лично положение“ на ищеца.
Поради това, обсъждането на този признак в мотивите на обжалвания съдебен акт
не подменя фактическите твърдения на ищеца, а само ги подвежда под хипотезата
на конкретна правна норма и ги квалифицира като съставомерни,
без това да води до произнасяне по иск, различен от предявения.
ІІI. По същество
При безспорно установени обективни
предпоставки за възникване на правото на ищеца по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер
на брутното му трудово възнаграждение за шест месеца (придобито право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, прекратяване на трудовото правоотношение и
повече от 10-годишен трудов стаж при същия работодател преди прекратяването),
правният спор се концентрира върху начина на определяне на брутното трудово
възнаграждение (БТВ) като основа за изчисляване на обезщетението.
Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1
от КТ, това трябва да е полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за
месеца, предхождащ прекратяването на ТПО, или последното получено от него
месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено.
По аргумент от правната теория (Мръчков В., Средкова Кр., В. Ат. „Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”, 10- то издание, 2009г., стр. 733) и съдебната
практика (Решение № 665 от 11.01.2011 г.
на ВКС по гр. д. № 1688/2009 г., III г. о., ГК), посоченото в тази разпоредба
БТВ е възнаграждението за последния пълен отработен календарен месец, т.е. за
този месец, през който работникът или служителят е работил през всички работни
дни. В противен случай би се стигнало до подмяна на волята на законодателя и,
вместо „месечно“, възнаграждението би било „дневно“ или „седмично“. Не може да
се черпят аргументи в обратен смисъл от разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от НСОРЗ,
тъй като тя от по- нисък ранг спрямо КТ, а регулира напълно идентична обща
група от случаи, т.е. не може да се приеме, че с нея се дава специфична друга
регламентация по някакъв критерий, с оглед възможността, предвидена в края на
чл. 228, ал. 1 от КТ. Затова тази наредба би била приложима единствено ако
работникът или служителят не е отработил нито един пълен месец при съответния
работодател (арг. от Решение № 782 от 4.02.2019 г. на
СГС по в. гр. д. № 10764/2018 г.), но настоящият случай не е такъв. Освен това,
в подкрепа на извода за приложимост на БТВ именно за последния пълен отработен
календарен месец е и тълкуването „а contrario“
спрямо разпоредбата на чл. 177 от КТ, от която е видно, че, когато
законодателят придава релевантност на период с
различна продължителност като основа за изчисляване на възнаграждения или
обезщетения, той формулира това изрично. Следователно, законосъобразното
прилагане на чл. 222, ал. 3, вр чл. 228, ал. 1 от КТ
предполага използване на брутното трудово възнаграждение на работника/служителя
за последния му пълен отработен месец при този работодател. Наистина, в
цитирания по- горе теоретичен източник е застъпена идеята de lege ferenda за регламентиране на по- кратък период
като база за определяне релевантното БТВ, но към настоящия момент това не е
действащо право, поради което приложимостта му е изключена.
Следва да се има предвид, обаче, че
разпоредбата на чл. 228, ал. 1, in fine от КТ допуска отклонение от така обоснования общ
принцип. Доколкото тя не конкретизира и не ограничава начина на неговото дерогиране, съдът намира, че няма пречка, това да стане със
закон или с подзаконов нормативен акт, касаещ
специфичен кръг случаи, обособени по някакъв признак, даващ основание за такова
дерогиране (напр. стопански отрасъл, категория труд,
условия на полагане на труда и др.). Също така е възможно, страните по ТПО да
уговорят нещо различно с индивидуален трудов договор (само за отношенията между
работодателя и конкретния работник) или с колективен трудов договор или по
преценка на работодателя, като в последните два случая отклонението би
засегнало страните по КТД, респ. цялото предприятие на този работодател. Именно
такъв е настоящият случай, тъй като от показанията на св. В. и св. В. от една
страна, и от заключението на в.л. Л. от друга страна, се установява, че през
различни периоди от време работодателят е прилагал две различни методики за
изчисляване на обезщетенията на пенсиониращите се работници и служители. Според
едната методика (по която е било изчислено обезщетението на ищеца в процесния случай), обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ се
изчислява въз основа на БТВ на работника/служителя за последния пълен (т.е. без
болнични и отпуски) отработен месец преди прекратяване на ТПО, а според другата
– въз основа на последния месец с поне един работен ден преди прекратяване на
ТПО, като БТВ на работника/служителя за него се определя чрез мултиплициране на
средното дневно брутно трудово възнаграждение по броя на работните дни за този
месец (макар и реално неотработени от работника/служителя).
В случая не се твърди и не се доказва,
отклонението от диспозитивното правило на чл. 228,
ал. 1 от КТ да е извършено със закон, подзаконов нормативен акт, колективен
трудов договор или индивидуален трудов договор. Поради това, изходът на правния
спор ще зависи в решаваща степен от това, дали, упражнявайки едностранно правото
си на преценка за използване на различна методика за определяне на брутното
трудово възнаграждение по чл. 228, ал. 1 от КТ като основа за изчисляване на
обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ, работодателят е допуснал дискриминация
на ищеца.
Според настоящия съдебен състав, в
случая дискриминация няма, поради следните съображения:
1.
Следва
да се споделят изложените от ПРС принципни съображения относно проявните форми на признака „лично положение“, но не може
да се приеме, че в случая е налице някоя от тях. По- конкретно, възрастта на
ищеца и моментът на неговото пенсиониране не могат да се приемат за
дискриминиращ фактор - противно на приетото от районния съд. Основание за такъв
извод настоящият съдебен състав намира в заключението на в.л. Л. във връзка с
показанията на св. В. и св. В., от съвместното анализиране на които се
установява, че в предприятието на работодателя действително са се прилагали две
различни методики за определяне на БТВ като основа за изчисляване на процесното обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ, като едната
се е използвала до 2017г. и от началото на 2019г., а другата – през 2017г. и
2018г. Не се установи, обаче, критерият за прилагане на някоя от тях да е бил
възрастта или личността на пенсиониращите се работници и служители. Естествено,
използването на конкретна методика през определен период означава, че тя се
прилага спрямо пенсиониращите се през този период работници/служители, и не се
прилага спрямо пенсиониращите се през други периоди работници/служители. Това,
обаче, е обективна последица от промяната на методиките, а не основанието за
нейното предприемане. Тази последица не съставлява дискриминационна цел на
работодателя, тъй като критерият за избор на конкретна методика е не
„специфични личностни характеристики на ищеца“, който би бил дискриминационен,
а „период от време“, който е дискриминационно неутрален, тъй като се прилага
спрямо всички работници, пенсиониращи се през същия период. Наистина,
прилагането на различни методики през различни периоди от време би могло да
доведе до различен размер на обезщетението при равни други условия (който не е
задължително да е по-благоприятен за ищеца – виж. по- долу т. 2), но, както вече
беше обосновано, това е само последица от преследване на друга,
недискриминационна, цел, поради което съдът намира, че в случая не е налице
дискриминация.
2.
Сама
по себе си, методиката, която ищецът претендира да бъде приложена спрямо него,
не е априори по- благоприятна или по- неблагоприятна
за пенсиониращите се работници и служители. Тя може да стане такава само в резултат
от влиянието на допълнителни несигурни фактори, които не зависят от волята на
страните, нито от евентуални дискриминационни намерения на работодателя. С
оглед установената от показанията на свидетелите система за заплащане на труда
(по щат плюс заработка), един такъв обективен фактор
например е количеството добита руда, което пряко обуславя броя на обективно
възможните курсове на ищеца като шофьор на самосвал, а оттам – и дневната заработка и брутното му трудово възнаграждение, изчислено
съгласно желаната от него методика. От показанията на св. В. се установяват и
други такива фактори – напр. рудното съдържание, дали се работи с руда или „на
табан“. Друг – субективен – фактор, който се установява от показанията на св. В.
(и в по- малка степен – св. В.), е мълчаливата солидарност (колегиалност) на
колегите на ищеца, които „дават път“ на тези, които се пенсионират, за да могат
да направят по- голяма заработка. Към субективните
фактори може да се отнесе и преценката на диспечера, кой багер с колко
автомобила да работи и кой къде да застане (виж. показанията на св. В.). Върху тези
фактори, обаче, страните в индивидуалното трудово правоотношение не могат да
влияят. Съответно, не може да се гарантира предварително, че, по волята на
някоя от тях, едната методика ще облагодетелства конкретно лице, а другата – ще
го ощети. Поради това простото прилагане на едната или на другата методика от
страна на работодателя (каквото безспорно се установява по делото), не е
достатъчно да обуслови извод за неблагоприятно третиране на ищеца, а
следователно – и за наличие на дискриминация спрямо него. В конкретния случай
наистина се е стигнало до изчисляване на обезщетение в по- нисък размер,
отколкото би се получил при прилагане на алтернативната методика (виж.
заключението на в.л. Л.), но това е само обективна последица от смяната на
методиките, а не субективна цел на работодателя. Нещо повече: тази конкретна неблагоприятна
за ищеца последица е обусловена не пряко, неизбежно и безусловно само от
използваната по волята на работодателя методика, а и от дневната заработка, върху която работодателят не може да влияе.
Поради това няма основание да му се вменява дискриминационно отношение спрямо
ищеца.
3.
Съгласно
правната теория (Мръчков В., Средкова
Кр., В. Ат. „Коментар на Кодекса на труда”, изд. „Сиби”, 10- то издание, 2009г., стр. 711) и съдебната
практика (Решение № 15 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2520/2015 г., III г.
о., ГК) плащането по чл. 222, ал. 3 от КТ има характер на гратификация,
а не на обезщетение, тъй като „изразява
отблагодаряване за дългогодишна служба, а не на обезвреда“.
Това означава, че работодателят би трябвало да има право свободно да
определи, на кого от работниците си е благодарен в по- голяма степен, и на кого
– в по- малка. В случая по делото не се твърди и не се доказва такова основание
за прилагане на двете различни методики от страна на работодателя, но, макар и
само принципни, тези разсъждения имат стойността на аргумент от по- силното
основание, тъй като сочат, че, в хипотезата на чл. 222, ал. 3 от КТ, дори
работодателят да е изразил подчертано субективно отношение към някои от своите
работници или служители, това би било допустимо и оправдано.
С оглед
гореизложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено,
като вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят.
ІV. По
разноските
С оглед изхода на делото и направено
изрично искане в този смисъл, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят
разноски единствено за държавна такса за въззивно
обжалване в размер на 298,97 лв., но не и за юрисконсултско
възнаграждение.
Отмяната на обжалваното решение и
постановяване на различен правен резултат налага преизчисляване на разноските в
първоинстанционното производство, като ищецът бъде
осъден да заплати на ответника внесения от последния депозит в размер на 300
лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150
лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 173/13.12.2019г.,
постановено по гр.д. № 186/2019г. по описа на Пирдопския
районен съд, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ц.С.Р. с ЕГН **********
искове за правна квалификация чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр за признаване за
установено, че спрямо него е извършено нарушение на чл. 4, ал. 3 вр. ал. 1 от ЗЗДискр, изразяващо
се в прилагането на по- неблагоприятна методика за изчисляване на обезщетението
по чл. 222, ал. 3 от КТ за придобито право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, в сравнение с тази, установена като практика в дружеството до момента
на прекратяване на трудовото му правоотношение, и с правна квалификация чл. 71,
ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр за осъждане на ответника „Е.“ АД с ЕИК ****да му заплати сумата 14948,70 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него
имуществени вреди, изразяващи се в разликата между обезщетението по чл. 222,
ал. 3 от КТ, което би получил при изчисление по методиката, заложена като
практика в дружеството до момента на прекратяване на трудовото му
правоотношение, и методиката, по която реално е изчислено неговото обезщетение,
както и с правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за дължимата законна лихва от 28.02.2018 г. до 26.03.2019г. в
размер 107,97лв., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 26.03.2019г. до окончателното изплащане на
задължението.
ОСЪЖДА Ц.С.Р. с ЕГН ********** да заплати на „Е.“ АД с ЕИК ****сумата 298,97лв. – разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА Ц.С.Р. с ЕГН ********** да заплати на „Е.“ АД с ЕИК ****сумата 450лв. – разноски в първоинстанционното
производство.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
РБ в едномесечен срок от връчване на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.