Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 07.07.2021 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
осми април през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА Г.
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
МИРОСЛАВ
С.
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Г.
въззивно гражданско дело № 216 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 19.07.2018г., постановено по гр.д. № 68518/2015г. по описа
на СРС, ГО, 67 състав, e поставен в дял на основане чл. 349, ал. 2 от ГПК на М.
Г.С. следния недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор
68134.512.270.1.22 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени
със Заповед № РД 18-53/23.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, с
предназначение на имота – жилище, апартамент на едно ниво, със застроена площ
от 104, 17 кв.м., при съседи на самостоятелния обект в сградата: на същия етаж
– 68134.512.270.1.23, под обекта - 68134.512.270.1.19, над обекта – няма,
заедно с 1, 216 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж
върху дворното място, представляващ по документ за собственост ап. № 22,
находящ се в гр. София, жк “*********, състоящ се от три стаи, кухня и
обслужващи помещения, заедно с избено помещение № 22, при съседи: коридор, мазе
№ 21, мазе № 23, ПРИ УСЛОВИЕ, че в 6-месечен срок от влизане в сила на
решението заплати на Е.Г.С., ЕГН **********, сумата от 23 943, 04 лева, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от влизане в сила на решението; на
Г.Г.С., ЕГН ********** - сумата от 41 318, 04 лева, ведно със законната лихва,
считано от влизане в сила на решението и на С.Г.С., ЕГН ********** - сумата от
6 568, 04 лева, ведно със законната лихва, считано от влизане в сила на
решението. Със същото решение е уважен предявеният от Е.Г.С. срещу М.Г.С. и Г.Г.С.
иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС, като ответниците по иска са осъдени
да заплатят сумата от 2 924 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
ползването на процесния имот - самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 68134.512.270.1.22, за периода от 08.11.2015г.
до 29.03.2017г. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от Г.Г.С.
срещу Е.Г.С. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 от ЗН за заплащане на сумата
от 5 856, 57 лева, представляваща увеличена в резултат на извършени подобрения
стойност на делбения имот, като претенцията е отхвърлена за разликата над
сумата от 5 856, 57 лева до пълния предявен размер от 6 907, 50 лева.
Срещу решението, в частта, в която делбеният имот е поставен в дял на М.С.
и е уважен предявеният иск с правно основание чл. 12, ал. 2 от ЗН, е подадена
въззивна жалба от Е.Г.С.. В жалбата са изложени оплаквания за допуснати от съда
съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост на формираните
изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа по
отношение на искането по чл. 349, ал. 2 от ГПК, че същото е неснователно, тъй
като противоречи на задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение №
1 от 2004г. на ОСГК на ВКС. Сочи, че по делото е установено с влязлото в сила
решение по допускане на делбата, че съсобствеността върху делбения имот не е
възникнала само от наследяване, а е смесена /комбинирана/ съсобственост, защото
е възникнала в резултат на повече от един вид юридически факт, а именно –
обезщетение, покупка, наследство и договор за покупко-продажба от 26.02.2014г.
Твърди, че част от имота /5 310/14 047 ид. части/ е бил получен като
обезщетение от наследодателя на страните и е негова лична собственост, а
останалата част /8 737/14 047 ид. части/ е придобита в режим на СИО между
наследодателя и ответницата М.С.. Сочи, че след смъртта на Г. С. С. /общият
наследодател на страните/, ответникът-съделител С.Г.С. е продал на другият
съделител Г.С. 1/8 ид. част от процесния имот. При така установените по делото
факти жалбоподателката счита, че възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 от ГПК е неоснователна и подлежи на отхвърляне. Поддържа, че от обхвата на нормата
на чл. 349, ал. 2 от ГПК е изключена всякаква друга съсобственост, осен тази,
която е възникнала само от наследяване. Доколкото в случая е налице хипотеза на
смесена съсобственост, счита, че претенцията е неоснователна. По отношение на
предявения иск с правно основание чл. 12, ал. 2 от ЗН се навеждат съображения,
че решението е неправилно и необосновано, тъй като първоинстанционният съд не
се е произнесъл по релевираните възражения срещу стойността и вида на
извършените подобрения. Предмет на същите са твърдения, че по-голямата част от
претендираните за заплащане подобрения представляват незаконно преустройство и
строеж по смисъла на закона, а никой не може да черпи права от своето
противоправно поведение. Освен това според жалбоподателката голяма част от
подобренията представляват луксозни подобрения, които следва да останат за
сметка на подобрителя. По отношение на разноските за ремонт на общи части на
сградата се поддържа, че не е конкретизирано каква идеална част от общите части
притежава ищеца, взето ли и решение на общото събрание за тяхното извършване. Заявено
е оспорване на изводите на вещото лице по приетата техническа-оценителна
експертиза, тъй като част от претендираните работи не може да се установи дали
са извършени и кога – например сваляне на винервайс и тапети, полагане изолация
по таваните, премахване на балатум и полагане на подова замазка, подмяна на
тръби, сваляне на стари плочки, изхвърляне и извозване на отпадъци и др.
Разпитаните по делото свидетели не успели да установят какво точно е
ремонтирано в процесния имот в периода 2011-2012г. Освен това не били
представени доказателства, установяващи извършване и плащане на твърдените
строителни работи. По тези съображение е направено искане за отмяна на
решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените
искове и претенции да се отхвърлят в цялост.
Насрещната страна М.Г.С. и Г.Г.С. оспорват въззивната жалба като
неоснователна по подробно изложени съображения. Считат първоинстанционното
решение в тази част за правилно и обосновано.
По делото е постъпила въззивна жалба и от М.Г.С. и Г.Г.С. срещу
решението, в частта, в която е уважен предявеният от Е.С. иск с правно
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС. Считат, че ищцата не е успяла да докаже по реда
на пълното и главно доказване, че е била лишена от възможността да ползва
процесния имот. Напротив, установявало се нежелание от нейна страна да ползва
имота, тъй като след получаване на поканата, М.С. и Г.С. са дали възможност на
другата съсобственица да ползва имота. По тези съображения е направено искане
за отмяна на обжалваното решение в посочената част и постановяване на друго, с
което предявеният иск с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС да се отхвърли.
Насрещната страна – Е.Г.С., оспорва въззивната жалба като неоснователна
по подробно изложени съображения. Счита, че първоинстанционният съд е
постановил решението си в съотвествие с правилно разпределената доказателствена
тежест и предвид ангажираните по делото доказателства. В допълнение е посочено
още, че с оглед влошените между страните отношения и предвид вида на процесния
имот /жилище с една кухня и една баня и тоалетна/ съвместното ползване би било
невъзможно /така решение № 241 от 10.11.2014г. по гр.д. № 928/2014г. на ВКС,
Първо ГО/.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното:
Съдебното производство е делбено, втора фаза на процеса – по извършване на делбата.
По отношение на способа за извършването на делбата:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
С влязло в сила на 04.11.2016г.
решение по допускане на делбата първоинстанционният съд е допуснал извършване
на делба между М.Г.С., Г.Г.С., Е.Г.С. и С.Г.С. по отношение на следния имот: самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 68134.512.270.1.22 по кадастралната карта и кадастралните
регистри, одобрени със Заповед № РД 18-53/23.11.2011г. на изпълнителния
директор на АГКК, с предназначение на имота – жилище, апартамент на едно ниво,
със застроена площ от 104, 17 кв.м., при съседи на самостоятелния обект в
сградата: на същия етаж – 68134.512.270.1.23, под обекта - 68134.512.270.1.19,
над обекта – няма, заедно с 1, 216 % ид. части от общите части на сградата и от
правото на строеж върху дворното място, представляващ по документ за
собственост ап. № 22, находящ се в гр. София, жк “*********, състоящ се от три
стаи, кухня и обслужващи помещения, заедно с избено помещение № 22, при съседи:
коридор, мазе № 21, мазе № 23, при следните дялове: 6 788, 125/14 047 ид. части
за М.Г.С.; 4 175, 5/14 047 ид. части за Г.Г.С.; 2 419, 625/14 047 ид. части за Е.Г.С.
и 5.663, 75/14 047 ид. части за С.Г.С..
Съделителката М.С. е предявила в преклузивния за това срок – в първото по
делото заседание след допускане на делбата, претенция за възлагане на процесния
имот на основание чл. 349, ал. 2 от ГПК по съображения, че имотът е неподеляемо
жилище и при откриване на наследството молителката е живяла в него и не
притежава друго жилище. За установяване на последната предпоставка е
представена неоспорена декларация за семейно и материално положение и имотно
състояние от 28.03.2017г. и декларация за гражданство и гражданско състояние от
28.03.2017г. Обстоятелството, че съделителката е живяла в процесното жилище при
откриване на наследството не е спорно между страните. От приетото по делото в производството пред СРС
заключение на съдебно техническа експертиза, което настоящият съдебен състав
кредитира изцяло като пълно, компетентно и обективно изготвено, се установява,
че допуснатият до делба имот е неподеляeм, като неговата средна пазарна цена
възлиза на сумата от 139 000 лева.
В първото по делото съдебно заседание след допускане на делбата Е.Г.С. е
предявила срещу М.С. и Г.С. претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от
ползването на делбения имот за периода от 08.11.2015г. до 29.03.2017г., в
размер на 2 924 лева.
В производството е заявена своевременно – в първото по делото съдебно
заседание след допускане на делбата, претенция от Г.Г.С. срещу Е.Г.С. с правно
основание чл. 12, ал. 2 от ЗН за заплащане на сума в размер на 6 907, 50 лева,
представляваща увеличената в резултат на извършени подобрения стойност на
делбения имот, съответстваща на дела на ответницата по иска в съсобствеността.
Конкретните видове строителни и ремонтни дейности в имота, тяхната стойност по
пера и периода на извършването им са подробно индивидуализирани в молба от
29.03.2017г.
По претенцията за възлагане на имота по реда на чл. 349, ал. 2 от ГПК:
Делбеното
прозводство е особено исково производство, което протича в две фази, като в
първата фаза с решение по чл. 344, ал. 1 ГПК съдът се произнася по въпросите между
кои лица и за кои имоти се извършва тя, както и каква е частта на всеки
съделител и след влизане в сила на това решение извършва делбата по реда на
предвидените в чл. 348 - чл. 352 ГПК способи. Съсобствеността в делбеното
производство се прекратява чрез разпределение на имотите по реда на чл. 353 ГПК, посредством теглене
на жребие, чрез възлагане по реда на чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК или чрез изнасяне на имота на публична
продан, като основен критерий за избора на способ е дали броя на реалните
дялове съответствува на броя на съделителите и доколко стойността на реалните
дялове съответствува на стойността на дяловете на съделителите. Основният
способ, предвиден в чл. 348 ГПК, за ликвидиране на
съсобствеността в делбеното производство, когато се касае до неподеляем имот, е
изнасянето му на публична продан. По изключение, ако се касае до неподеляем
жилищен имот и са налице другите изисквания на закона, съсобствеността може да
се ликвидира чрез поставянето му в дял на някой от съделителите - чл. 349, ал. 1 и 2 ГПК.
Според
нормата на чл. 349, ал. 2 ГПК ако неподеляемият имот е жилище, всеки от
съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава
друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете
на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Когато няколко
съделители, отговарящи на условията по изречение първо, предявят претенции за
поставяне на имота в техния дял, предпочита се онзи, който предложи по-висока
цена. Възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК, поставя четири
кумулативни предпоставки за нейната основателност. Те са: 1/. съсобственият имот да е жилище, 2/. съсобствеността да е възникнала само по наследяване, 3/. наследникът да е живял в жилището при откриване на
наследството и 4/. да не притежава друг жилищен имот. Ако не е налице която и
да е от тези предпоставки, възлагане по този ред не може да има. Право да иска
възлагане на имота по този ред има само лице, което е придобило своята идеална
част от имота по наследство и то, ако първоначално съсобствеността е възникнала
по наследяване, като това негово право е противопоставимо само на останалите
сънаследници. При придобиването на идеална част от имота по наследство от някои
съделители, в случай че е налице комбинирана /смесена/ съсобственост,
възникнала в резултат на повече от един юридически факт, не може да се извърши
делбата чрез възлагане на имота по реда на чл. 288, ал. 3 ГПК (отм.), респ. чл. 349, ал. 2 ГПК, т.е. имотът,
чиято съсобственост е възникнала в резултат на установените от закона способи
/съдебна делба, дарение, продажба/, извън наследственото правоприемство, не
може да бъде предмет на възлагателна претенция по този ред.
В
мотивите към т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по
тълкувателно дело № 1/2004г. ОСГК
на ВКС, се посочва, че граматичното и логическо тълкуване на правната норма
налагат извода, че изискването "при откриване на наследството"
изключва от обхвата на този способ за извършване на делбата всяка друга
съсобственост освен тази, която е възникнала в резултат на наследяване. Според мотивите
към т. 8 от същото тълкувателно решение,
комбинирана /смесена/ съсобственост е собствеността, възникнала в резултат на
повече от един юридически факт - прекратена съпружеска имуществена общност и
наследяване, сделка за част от имота и наследяване и др. Доколкото с
възприетото становище по т. 7 се приема, че само възникналата в резултат на
наследяване собственост попада под диспозицията на чл. 288, ал. 3 от ГПК /отм./, то
следва, че при нито една от хипотезите на смесена съсобственост съдът не може да извърши
делбата на основание чл. 288, ал. 3 от ГПК /отм./. В
този случай делбата следва да бъде извършена на основание чл. 288, ал. 1 от ГПК /отм./-
чрез изнасяне имота на публична продан.
По
въпроса относно това към кой момент се преценява наличието на смесена съсобственост е налице непротиворечива
съдебна практика, според която, когато към момента на откриване на наследството
е налице смесена съсобственост,
то възлагането на имота по реда на чл. 288, ал. 3 от ГПК (отм.),
респ. чл. 349, ал. 2 от ГПК /в сила от 1.03.2008 г./ е
недопустимо.
В
конкретния случай е установено въз основа на влязлото в сила решение по
допускане на делбата, че процесният имот е придобит на основание чл. 100 от
ЗТСУ /отм./ от наследодателя Г. С. С. като обезщетение срещу отчужден недвижим
имот за мероприятия по ЗТСУ /отм./. Придобиването е станало по време на брака
му с М.С.. Установено е също, че стойността на имота в размер на 5 310 лева е
получена от стойността на отчуждения имот, а останалата част от 8 737 лева е
следвало да се заплати в 20-годишен срок. Доколкото сумата от 8 737 лева е била
заплатена общо от съпрузите Г.С. и М.С. по време на брака, се налага извод, че наследодателят Г. С. С. е станал индивидуален
собственик на 5 310/14 047 ид. части от имота, а останалата част – 8 737/14 407
ид. части е била придобита от Г.С. и М.С. при условията на съпружеска
имуществена общността /СИО/. След смъртта на Г. С. С., починал на 09.02.2013г.,
съпружеската имуществена общност била прекратена, а неговото имущество било
разпределено между наследниците му – съпруга и три деца – Е.Г.С., Г.Г.С. и С.Г.С..
В резултат на наследственото правоприемство страните са били собственици на
следните квоти от процесния недвижим имот: М.Г.С. - на 6 788, 125/14 047 ид. части /формирана
като сбор от ½ част от притежаваната в условията на СИО 8 737/14 407 ид.
части от процесния имот и ¼ от останалата част от имота, която ¼
част се равнява на 2 419, 625/14 047 ид. части/, а останалите ответници, които
са низходящи по права линия от първа степен /деца/ са получили по 2 419, 625/14
047 ид. части от имота. Впоследствие с договор за продажба на недвижим имот от
26.02.2014г., обективиран в нотариален акт № 75, рег. № 832, дело № 70/2014г.,
съделителят С.Г.С. е продал на съсобственика си Г.Г.С. своята 1/8 ид. част от
процесното жилище, която се равнява на 1 755, 875/14 047 ид. части. След
транслативната сделка квотите в съсобствеността били променени, като С.Г.С. е
останал собственик на 663, 75/14 047 ид. части, а Г.Г.С. - на 4 175, 5/14 047 ид. части.
Непротиворечивата
практика на ВКС – например решение № 18/27.02.2013г. по гр. д. №
572/2012г., I ГО, решение № 144 от 11.07.2014г. по гр. д. №
7209/2013г., I ГО, доразвива тълкуването по Тълкувателно решение №
1/2004 г. на ОСГК на ВКС, че комбинирана /смесена/ съсобственост, като пречка
за възлагане на неподеляем жилищен имот, е тази, която е възникнала в резултат
на повече от един юридически факт. Като изключения от последното е дадено
тълкуване, че когато съсобствеността е
възникнала по наследяване и продажба на наследствени права, като продажбата е
извършена между съсобствениците по наследяване и купувачът е бил в брак, не е
възникнала комбинирана съсобственост и е допустимо съсобствеността да се
прекрати чрез разпределяне на имотите или части от тях по колена; че когато
вещта е била в режим на съпружеска имуществена общност, прекратена със смъртта
на единия съпруг, не възниква смесена съсобственост, освен в хипотезата на чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г., при която преживелият съпруг
получава само своя дял от общото имущество, а делът на починалия съпруг се
наследява само от децата; че когато наследниците извършат помежду си
разпоредителни сделки, също не е налице смесена съсобственост, тъй като
разпоредителната сделка не променя наследствения характер на имота, а само
уголемява квотата в съсобствеността на някой от наследниците.
В обобщение се налага извод, че смесена съсобственост е
налице ако в делбата участва съделител, който не е придобил правата си по
наследство, а въз основа на сделка или друг придобивен способ, дори и тя да е
сключена с някой от наследниците.
В
конкретния случай е безспорно, че съсобствеността между страните е възникнала
от един юридически факт и това е наследяване. Както бе посочено по-горе извършената
разпоредителна сделка между двама от съделителите не променя наследствения
характер на имота. Обстоятелството, че част от имота е бил лична собственост на
наследодателя, а другата част е била придобита в режим на СИО с ищцата М.С.
също не води до извод за наличието на т.нар. смесена съсобственост. Заплащането
от отчуждените собственици по реда на чл. 100 ЗТСУ /отм./ на разликата между
стойността на отчуждения и отстъпения в обезщетение имот, дори когато е
извършено по време на брака, не води до възникване на смесена съсобственост,
тъй като и в този случай съпругът придобива права не като трето за
съсобствеността лице, а по силата на закона щом в имуществено-брачните
отношения действа режима на съпружеска имуществена общност /така решение № 158
от 25.11.2016г. по гр.д. № 2233/2016г. по описа на ВКС, II ГО/. По тези
съображения се налага извод, че са налице всички кумулативни предпоставки на
нормата на чл. 349, ал. 2 от ГПК, поради което възлагателната претенция
правилно е била уважена от първоинстанционния съд. Решението в тази част следва
да бъде потвърдено.
По въззивната жалба относно претенциите по сметки на съделката Е.Г.С. по
чл. 346 от ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 от ЗС:
В тази част решението също е правилно, като въззивният съд споделя
мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 от ГПК препраща към
тях. С искове по чл. 31, ал. 2 от ЗС, предявени за разглеждане в настоящото
производство по реда на чл. 346 от ГПК, разполага съсобственикът на една вещ,
която се ползва изключително от друг съсобственик. Активната материалноправна
легитимация на ищеца по този иск се обуславя от наличието на право на
собственост върху вещта. Съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС всеки съсобственик може
да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение, по начин да не пречи
на другите съсобственици да си служат с нея съобразно правата им. А нормата на
чл. 31, ал. 2 от ЗС, в която е уреден принципът на недопустимост на
неоснователното обогатяване, гласи, че когато общата вещ се ползва лично само
от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от
която са лишени от деня на писменото поискване.
Фактическият състав на това обезщетение включва следните кумулативни предпоставки: 1/. съсобственост върху вещ; 2/. ползване на вещта лично от единия съсобственик, вкл. и чрез допуснати от него лица на безвъзмездно основание – такова е всяко поведение, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, и 3/. писмена покана за заплащане на такова обезщетение от друг съсобственик – така Тълкувателно решение № 7/02.11.2012г. на ОСГК на ВКС, решение № 119/11.03.2009г. по гр.д. № 3204/2008г. на ВКС, II ГО, решение № 80/24.02.2010г. по гр.д. № 102/2009г. на ВКС, IV ГО и др. Неползващият вещта не е длъжен да изяви желание за лично ползване, за да може да претендира обезщетението, като е достатъчно да отправи писмена покана за заплащане на обезщетение, за да възникне основание за ангажиране отговорността на ползващия съсобственик – така решение № 111/11.03.2009г. по гр.д. № 3204/2008г. на ВКС, II ГО. Съобразно съдебната практика обезщетение не се дължи само ако съсобственикът, до когото е отправено писменото поискване, предложи на този, който му го е отправил, да ползва вещта лично според правата си в съсобствеността и му осигури възможността реално да упражнява това свое право, а последният откаже или не се отзове – така и ТР № 7/02.11.2012г. на ОСГК на ВКС. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. на ВКС по тълкувателно дело № 7/2012г., ОСГК, претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС ще е основателна, когато неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това: той /респ. член на неговото семейство/ продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик или той /респ. член на неговото семейство/ не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/. Писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 84, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава.
Следва
да се посочи, че вземането по чл. 31, ал. 2 от ЗС цели да
се избегне неоснователното обогатяване на единия съсобственик за сметка на
другия. Ето защо за възникването му не е необходимо да има противоправно
действие от ползващия вещта съсобственик. Достатъчно е той да ползва вещта в
обем, който надвишава неговите собствени права върху нея, без да е нужно с
действията си да препятства достъпа на останалите съсобственици до вещта.
Предвид изложеното, възраженията, че ответникът не е препятсвал ползването на
имота от ищцата, са ирелевантни за възникване на правото й на обезщетение, след
като по делото се установява непротиворечиво и ответникът не оспорва, че ищцата
не е ползвала имота през претендирания период.
Доказателствената
тежест за установяване на всички кумулативно необходими елементи от фактическия
състав на чл. 31, ал. 2 от ЗС /ползване, лишаване от
ползване и писмено поискване до ползващия съсобственик/ и на
размера на обезщетението се носи от съсобственика, претендиращ обезщетение на
основание чл. 31, ал. 2 от ЗС – в случая от ищцата.
В случая по делото е установено с влязлото в сила съдебно решение по
допускане на делбата, че страните са съсобственици на процесния имот при
определените в решението квоти. През процесния период съсобствеността върху
вещта не е била прекратена.
Съгласно нормата на чл. 31, ал. 2 ЗС, за да се породи претендираното право следва да е отправено писмено искане до другия съсобственик. Касае се за формално адресно волеизявление. Веднъж отправено, писменото поискване /покана/ се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. То следва да е извършено в писмена форма за действителност и да е достигнало до знанието на другата страна. По делото не е спорно обстоятелството, че Е.С. е отправила такова писмено искане с нотариална покана, която е била надлежно връчена на 08.11.2015г. и на двамата ответници по иска М.Г. и Г.С..
Съобразно константната съдебна практика обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС не се дължи само ако съсобственикът, до когото е отправено писменото поискване, предложи на този, който му го е отправил, да ползва вещта лично според правата си в съсобствеността и му осигури възможността реално да упражнява това свое право, а последния откаже или не се отзове - така и ТР № 7/2.11.2012 г. на ОСГК на ВКС. Според това тълкувателно решение, когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности, той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. Както бе посочено вече, за личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги реализират.
Ответниците по иска, чиято е доказателствената тежест в процеса, не установиха по реда на пълното и главно доказване, че след получаване на нотариалната покана са предоставили ключ от жилището на ищцата, т.е. че ищцата е имала реално достъп до жилището през процесния период, респ., че на ищцата е било отправено предложение да ползва общата вещ в съответствие с нейните права, но тя е отказала това предложение. Необходимо е да се посочи още, че разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъщественото само от единия съсобственик /част от съсобствениците/ ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик /неползващите съсобственици/ да доказват, че не са допускани до същата – /така решение № 269 от 18.10.2013г. на ВКС по гр. дело № 1282/2012 г., ІV ГО.
По делото е установено, че през исковия период ответниците по иска по чл. 31, ал. 1 от ЗС са ползвали лично процесното жилището и са били поканени от другия съсобственик да заплащат обезщетение. Ето защо се налага извод, че в патримониума на Е.С. е възникнало правото по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Относно размера на претенциите, настоящият съдебен състав приема, че пропуснатите от ищеца ползи, подлежащи на обезщетяване, са в размер на средния пазарен наем, който би било възможно да се получи при отдаването на процесния апартамент за временно възмездно ползване за горепосочения период. В този смисъл при съобразяване на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, както и с оглед правата на страните в съсобствеността, законосъобразно първоинстанционният съд е приел, че релевираните претенции са основателни за исковите периоди и до размерите, посочени в обжалваното решение. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваните му части.
По отношение на предявената по реда на чл. 346 от ГПК претенция по чл.
12, ал. 2 от ЗН:
Съгласно чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследници,
които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството и не са
били възнаградени по друг начин, могат да искат при делбата да се пресметне
това увеличение в тяхна полза. Посочената разпоредба има предвид осъществен
материален принос от страна на един наследник, който е довел до уголемяване
имуществото на наследодателя. Уреденият с чл. 12, ал. 2 ЗН иск почива
на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, като конкретните
хипотези на това обогатяване са значително по-широки от фактическия състав на
подобренията - доколкото увеличението на наследството може да се обективира
както като полезни разноски, които дават наличен прираст на имуществото на
наследодателя, така и в "отрицателен смисъл" - чрез намаляване на
пасива /например посредством заплащане на вноските по предоставен на
наследодателя кредит/. Когато за този материален принос наследникът не е
възнаграден /чрез плащане, дарение или завещание/, за него възниква правото
при делбата да поиска да се пресметне това увеличение на наследството.
Възнаграждаването от страна на наследодателя може да бъде осъществено приживе
или послесмъртно - със завещателен акт. Изискването на законодателя по чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследникът,
който е заявил иска си да не е бил възнаграден по друг начин е свързано с
доказване на факти, сочещи на увеличение имуществото на наследника в резултат
на правни действия на наследодателя.
Фактическият
състав на разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН сочи, че
претенцията черпи основанието си в фактите на подпомагането, приноса за
увеличение обема или стойността на имуществени права, съставляващи наследството
на едно лице, от друго лице, имащо качеството на наследник, реализирани преди
смъртта на наследодателя, но като парична стойност изчислени към момента на
откриване на наследството. Формите на увеличението не се дефинират от закона,
това увеличение може да се намира израз във всяко дадено имуществено благо - труд,
пари, материали и
др., но за да се приеме, че съставлява увеличение е
необходима да е налице реализиран актив на наследството, т.е.
нещо в повече. Извършилият подобренията съделител може да претендира от останалите
съделители само това, с което последните са се обогатили вследствие
увеличаването на наследственото имущество, осъществено от съделителя-ищец по
чл. 12, ал. 2 от ЗН. По тези съображения при определяне размера на увеличението е от значение не
колко е изразходвал съответният наследник, извършил подобренията, в труд и
средства, а с колко е увеличено наследственото имущество, като разходите могат
да бъдат по-малки или по-големи от увеличението /в този
смисъл е и трайната съдебна практика – напр. Решение № 70 от 26.03.2010г. по гр.д. № 304/2009г. на ІІ
г.о. на ВКС, Решение № 42 от 20.06.2017г. по гр.д. № 2619/2016г. на ІІ г.о. на
ВКС и др./. Съответният сънаследник, извършил подобрения в делбения имот, може да
претендира да бъде възмезден от
останалите сънаследници за реализираното от него увеличаване на имуществото на наследодателя, но те
отговарят само до размер съответен на правата на всеки от тях в наследствената
маса, а не за пълния размер на увеличението /така
Решение № 42 от 20.06.2017 г. по гр.д. № 2619/2016 г. на ІІ ГО на ВКС/. Основна характеристика на това право е, че
увеличението е в онзи размер, който има при делбата, а не при изразходването на
средства, труд към момента, когато се е уголемило наследството. Освен това
съдът е обвързан с искането на наследника, как да бъде обезщетен - дали с имот
или с пари.
В конкретния
случай заявеният иск на Г.Г.С. е за заплащане на подобрения, с които е
увеличена стойността на имота. Заявената претенция под формата на сметки във втората
фаза на делбата касае възмездяването за увеличената стойност на делбения имот,
в резултат на извършени в процесното жилище ремонтни дейности, чиято стойност е
заплатена от ищеца.
За
доказване на претенцията са събрани гласни доказателства средства чрез разпит
на свидетелите К.К.и М.З., чиито показания съдът кредитира като обективни,
отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните за спора
обстоятелства и кореспондиращи с приетото по делото заключение на съдебната
техническо-оценителна експертиза. И двамата свидетели са съседи на Г.Г.С. и
имат преки възприятия относно състоянието на жилището преди и след ремонта.
Установява се от техните непротиворечиви помежду им показания, че
ремонтът е извършен през 2011-2012г., когато бащата на ищеца е бил жив.
Конкретните ремонтни дейности се изразявали се в ремонт на покрива на
сградата /необходим, тъй като процесното жилище е разположено на последния етаж
и е имало течове от покрива/, подмяна на стара дограма, подмяна на стари тръби от инсталациите, смяна на плочки в баня, санитарен възел, смяна на балатум, на
винервайс на стените, подмяна на врати и др. С ремонта се е занимавал само
ищецът, тъй като неговите родители били възрастни пенсионери и в недобро
здраве. Свидетелят З. е помагал на ищеца да намира майстори и да избира
материали, включително е присъствал на случаи, в който Г.С. е плащал на
майсторите.
От
заключението на техническата експертиза се установява, че претендираните
строителни и
ремонтни дейности са установени при извършения оглед на
имота. Вещото лице е определило и увеличената стойност на имота в резултат на
извършените ремонтни дейности към откриване на наследството – общо 33 600 лева
и към настоящия момент – 34 000 лева.
При
съвкупната преценка на гласните доказателствени средства и заключението на
вещото лице по техническата експертиза се установява, че именно Г.С. /ищец по
предявената претенция/ приживе на баща си е извършил и заплатил за ремонтните дейности в делбения имот. Всеки един от останалите
сънаследници получават като наследство имота, във вида и на стойност, в който
имот само съделителят
Г.С. е вложил личен труд и средства поради което, дължат
да го възмездят съобразно на припадащите се части от общата стойност на подобренията.
Конкретната сума, дължима от Е.С. възлиза на определената от първоинстанционния
съд сума, представляваща припадащата й се част съобразно наследствения й дял.
Неоснователни
са възраженията на ответницата, че част от извършените подобрения
представлявали незаконен строеж и преустройство, предвид липсата на ангажирани
доказателства в тази връзка. Не се установява и твърдението, че част от
претендираните подобрения представляват луксозни разноски. Ирелевантно за
предявения иск е обстоятелството, че е заплатен ремонт на обща част на етажната
собственост, доколкото липсват доказателства, че ищецът е бил обезщетен от
останалите етажни собственици за извършените разходи за поправка на покрива на
сградата. От значение за основателността на претенцията е дали е налице
увеличаване на стойността на делбения имот, което в случая е безспорно
установено по делото.
В
обобщение се налага извод, че чрез извършване
на съответните подобрения Г.Г.С. е допринесъл за увеличаване на наследственото
имущество, предмет на делбата, като това увеличение е налице към момента на
откриване на наследството. По делото не се твърди, нито се установява влагането
на труд, материали и средства в делбения имот, довели до увеличаване на
наследството, да са предприети на някакво правно основание, съществувало между
ищеца по претенцията и общият на страните наследодател. Не се твърди, нито се
установява ищецът да е бил възнаграден за приноса си към увеличаване на
наследството приживе на наследодателя, поради което съдът приема, че същият е
останал безвъзмезден.
По
тези съображения се налага извод, че предявената претенция е основателна до
присъдения с първоинстанционното решение размер. Ето защо обжалваното решение и
в тази си част като правилно и обосновано следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед обстоятелството, че и
двете въззивни жалби са отхвърлени, се налага извод, че не са налице
предпоставки за присъждане на сторените от страните в настоящото производство
съдебни разноски.
Въззиваемият С.Г.С. и въззивниците-ответници М.Г.С. и Г.Г.С. са останали задължени за заплащане на сумата от общо 100 лева – възнаграждение по допуснатата техническа експертиза, поради което и на основание чл. 77 от ГПК същите следва да бъдат осъдени да заплатят по сметка на СГС посочената сума.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 38644 от 19.07.2018г., допълнено по реда на чл. 248 от ГПК с определение от 20.06.2019г. в частта му за разноските, постановено по гр.д. № 68518/2015г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 67 състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА С.Г.С., ЕГН **********,***, М.Г.С., ЕГН ********** и Г.Г.С., ЕГН ********** и двамата с адрес *** да заплатят на основание чл. 77 от ГПК в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС сумата от общо 100 /сто лева/ - възнаграждение за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.