№ 2048
гр. София, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело
№ 20231110146463 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на „*******“ ЕООД, с предходно
наименование „******“ ЕООД, срещу К. Д. Т..
Ищецът твърди, че на 18.08.2017г. ответникът издал запис на заповед в полза на
Х. Г. Х. за сумата от 14 000лв., като се задължил безусловно и неотменимо, без
протест и разноски, да му заплати сумата на посочения в записа падеж - 18.10.2017г.
На 14.08.2023г. между Х. Г. Х. и ищцовото дружество бил сключен договор за цесия, с
който вземанията по записа били прехвърлени на ищеца. Посочва, че на 18.10.2020г.
изтекъл срокът по чл. 531, ал. 1 ТЗ за предявяване на искове по менителничния ефект
срещу платеца, което породило възможността му да търси сумата по реда на чл. 534,
ал. 1 ТЗ. Счита, че в случая може да иска от издателя сумата, с която той се е обогатил
в негова вреда. Поддържа, че ответникът не заплатил дължимата сума, като изпаднал в
забава и дължал и мораторна лихва.
С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което на основание чл.
534, ал. 1 ТЗ ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 14 000лв., с която се е
обогатил във вреда на ищеца, като не е изпълнил задължението си спрямо кредитора
по записа на заповед от 18.08.2017г., ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба - 18.08.2023г. до окончателното плащане, както и сумата от 4420,43лв.,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода 17.08.2020г.-17.08.2023г.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който
оспорва исковете. Твърди, че между страните е налице каузално правоотношение по
договор за заем, сключен в устна форма и обезпечен с процесния запис на заповед.
Посочва, че на 18.08.2017г. Х. Х. се съгласил да отпусне сумата от 14 000лв. като заем
на ответника, като предал на ответника в брой сумата от 4000лв., а останала част се
задължил да преведе по банков път в рамките на седмица. На същата дата превел на
ответника сума от 5000лв. по банков път и на 22.08.2017г. превел още 5000лв.
Ответникът върнал в уговорения срок на два пъти сумите от 4000лв. и 3000лв.
Остатъкът от 7000лв. превел на Х. Х. на 22.12.2017г. по негова банкова сметка. С оглед
1
на това, счита, че е погасил изцяло задължението си. Релевирано е и възражение за
изтекла давност както по главния иск, така и по иска за лихви.
Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в
тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:
По делото се установява от представената ценна книга в оригинал, наименована
„запис на заповед“, че същата е издадена на 18.08.2017г., в гр. София, от издател – К.
Д. Т., ЕГН: **********. С нея се задължава неотменимо и безусловно да заплати на Х.
Г. Х., ЕГН: **********, на падежа – 18.10.2017г., сумата от 14 000.00 лв.
(четиринадесет хиляди лева).
По делото не е спорно и се установява от приетия договор за прехвърляне на
вземания (цесия) от 14.08.2023г., че Х. Г. Х. е прехвърлил на ищцовото дружество
„*******“ ЕООД, с предходно наименование „******“ ЕООД, вземането си срещу
ответника в размер на 14 000.00лв., произтичащо от издаден от К. Д. Т., ЕГН:
**********, запис на заповед от дата 18.08.2017г. в гр. София, на основание чл. 535-
538 от Търговския закон, съгласно който същата се задължава неотменимо и
безусловно, без протест и разноски, без никакви възражения и без такси и удръжки от
какъвто и да било характер, на 18.10.2017г. да заплати на Х. Г. Х. сумата в размер на
14,000.00/четиринадесет хиляди лева/лв., ведно с всички привилегии, обезпечения и
други акцесорни вземания, включително и с изтеклите лихви, такси и разноски,
считано от датата на подписване на договора, като цедентът е прехвърлил на
цесионера всички права, произтичащи от запис на заповеда.
От изисканото за послужване гр. д. № 67964/2022г. по описа на СРС, 173-ти
състав, се установява, че е постановено решение № 9808/08.06.2023г., влязло в сила на
01.07.2023г., с което са отхвърлени предявените исковете с правно основание чл. 534,
ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от ищеца по това дело Х. Г. Х. срещу ответника К. Д. Т. за
осъждане на ответника да му заплати сумата от 14 000лв., представляваща задължение
по издаден от нея запис на заповед от дата 18.08.2017г., по който ищецът, като
поемател, е загубил правата си по давност, и с която сума ответницата се е обогатила в
негова вреда, ведно със законната лихва от подаването на исковата молба /14.12.2022г./
до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 7303,36лв., представляваща
лихва за забава за периода 19.10.2017г.-09.12.2022г. В мотивите на крайния акт съдът е
изложи съображения, че е установено наличието на каузално правоотношение по
неформален договор за заем за сумата в общ размер от 14 000 лв., като ответникът К.
Д. Т. е погасила изцяло главницата по каузалното правоотношение през 2017г., с което
е отпаднало правото на поемателя по обезпечаващия го запис на заповед да търси
сумата, включително по реда на чл. 534, ал. 1 ТЗ. Прието е, че действително не цялата
главница е платена на падежа, но дължимата за това лихва е погасена по давност още
през 2020г.
По настоящото дело е приета експертиза, която не е оспорена от страните и съдът
приема за обективно и компетентно дадена, изготвена въз основа на разделен анализ и
синтезно графическо и техническо изследване на представения по настоящото дело
оригинал на запис на заповед на името на Х. Г. Х. за сумата от 14 000 лв., с дата на
издаване 18.08.2017г. и дата на падеж 18.10.2017г., с издател - К. Д. Т. /л. 6 от делото/,
и копие на запис на заповед на името на Х. Г. Х., за сумата от 14 000 лв., с дата на
издаване 18.08.2017г. и дата на падеж 18.10.2017г., с издател - К. Д. Т., представено в
заверено копие /л. 6 от гр. д. № 67964/22 г. по описа на СРС, 173 състав, приложено за
послужване към настоящото дело/. Съобразно заключението, като сравнителен
материал са ползвани почерк и подписи на К. Д. Т., отразени в: заявления от лицето за
издаване на документи за самоличност на български граждани с вх. №
2
20433/10.07.2021г., вх. № 501635/22.02.2016г., вх. № 12767/07.04.2011г., вх. №
2856/22.02.2016г. и вх. № 106-504586/12.06.2006г., приложени по делото документи,
както следва: призовка-разписка от 11.10.2023 г. /л. 22 от делото/, копие на
пълномощно за процесуално представителство от 04.11.2023 г. /л. 26 от делото/, както
и съобщение-разписка от 18.01.2023 г. /л.12 от гр. д. № 67964/22 г. по описа на СРС,
173 състав. От заключението се установява, че е налице съвпадение по отношение
отпечатаните текстове, техните съдържания и топографското им разположение върху
листа, като са налице различия по отношение ръкописните вписвания – думите
„София” и трите имена „К. Д. Т. ”, и положените подписи в оригинала и копието.
Вещото лице посочва, че е налице съвпадение между почерците, с които са изпълнени
имената в двата документа, като въз основа на констатираните конкретно посочени в
заключението съвпадения в общите и частни графически признаци, е достигнало до
извода, че изследваните текстове - „К. Д. Т.”, са изпълнени с един и същ почерк. По
отношение на думите „София” и в двата документа експертът посочва, че не може да
бъде проведено пълноценно сравнително графическо изследване с цел установяване
дали са изпълнени с един и същ почерк. Вписаната дума „София” в копието на записа
на заповед, е копие на текст, който вероятно е изпълнен от К. Д. Т., а вписаната дума
„София” в представения оригинал на запис на заповед, е текст, който вероятно не е
изпълнен от К. Д.. Следва да се има предвид, че вещото лице използва думата „копие“
за единия от записите на заповед, тъй като същият се намира в препис (копие) по
делото, предвид че по гр. д. № 67964/22 г. по описа на СРС, 173 състав, съдебният
състав е констатирал неговата вярност с представения в заседанието оригинал на
същия и е върнал последния на страната. Тоест, налице е официално удостоверяване от
съдебния състав, че представеният по делото препис („копие“ според терминологията
на вещото лице) съответства изцяло на оригиналния документ. Ето защо,
обстоятелството, че този документ се намира в кориците на гр. д. № 67964/2022г. по
описа на СРС в препис не е съществено, доколкото от страна на съда е извършено
официално удостоверяване за пълното му съответствие с оригиналния документ, което
е отразено в протокола от проведеното заседание. Значението на този факт е
единствено по отношение на това, че вещото лице го назовава като „копие“, защото се
намира по делото в препис („копие“), а не в оригинал, което ясно бе изяснено и при
изслушване на вещото лице в откритото съдебно заседание по настоящото дело.
За изясняване на релевантни за спора обстоятелства, по делото са събрани гласни
доказателства чрез разпит на свидетеля Х. Г. Х., който е поемател по процесния запис
на заповед. Свидетелят посочва, че между страните били налице бизнес отношения,
имащи характер на устни споразумения, като пояснява, че между него и ответника не е
съществувало каквото и да е облигационно отношение, облечено в писмена форма.
Свидетелят заявява, че ответникът К. Т. издал общо пет броя записи на заповед в
негова полза, които били на обща стойност около 130 000лв., както следва: запис на
заповед за сумата от 8000лв., запис на заповед за сумата от 32 000лв., запис на заповед
за сумата от 14 000лв., запис на заповед за сумата от 14 000лв. и запис на заповед за
сумата от 60 000лв., като били издадени за капиталови разходи във връзка с дейност на
търговско дружество. Посочва, че между него и ответника Т. имало идея да се
направят определени капиталови разходи на търговско дружество, което да разполага с
активи, с които да търгува, като в тази дейност ответникът Т. следвало да участва,
съобразно казаното от свидетеля, с документи и капиталови разходи. Ответникът обаче
прекъснал контакта си със свидетеля и не изпълнил поетите задължения, като нямал и
дялово участие в това дружество и не бил вписан в Търговския регистър като
съдружник или част от управителен орган. Свидетелят заявява, че ответникът К. Т.
няколкократно му обещавал да му върне паричните суми по посочените пет записи на
заповед, но не му заплатил нищо по тях. Не може да каже дали е имало превод на
3
парични суми в негова полза, а дори да имало, този превод не бил по записите на
заповед. Пояснява, че ответникът никога не му давал пари в брой. Един ден през
лятото на 2017г. ответникът издал на свидетеля два записа на заповед, като подписал
единия до входа на спешния медицински център на ВМА, а другият – в автомобила на
ищеца. При подписването им нямало присъстващи трети лица. Единият запис на
заповед бил свързан с имоти, а другият с медицински изделия, като в предходен
момент ответникът казал на свидетеля, че има намерения и предложения, които
свидетелят за осъществи. Поради това, че ответникът не изпълнил своите задължения,
не се стигнало до никаква съвместна дейност между тях. Дружествата, които следвало
да осъществят тази дейност, било уговорено да учреди свидетелят, като ответникът К.
Т. следвало да направи капиталови разходи, като била постигната уговорка помежду
им за всяка една дейност да бъде учредено дружество. В тази връзка свидетелят
учредил „****“ ЕООД, а след като ответникът Т. не изпълнил своите задължения,
свидетелят не учредил други дружества, тъй като това било свързано с разходи за
свидетеля.
По делото е разпитан и свидетелят И. И. П.–С., намиращ се в приятелски
отношения с ответника Т.. Свидетелят посочва, че присъствал на среща на свидетеля
Х. и ответника Т. в хотел в кв. „Драгалевци“, като свидетелят седял до масата, на която
разговаряли Х. и Т., и видял, че те подписали няколко документи, на някои от които
пишело „запис на заповед“ с големи букви. След като срещата им приключила,
ответникът К. Т. казал на свидетеля П.–С., че няколко пъти се подписал на няколко
документа и в няколко документа е „тази запис на заповед, която подписала“. След
срещата, докато двете били в автомобил пред хотела, ответникът казал на свидетеля,
че не е чел нищо от това, което подписва, тъй като бил притеснен и има доверие на Х.,
защото общи познати са ги запознали. Ответникът Т. показал на свидетеля П.–С., че е
взел от Х. парична сума, с банкноти от по 50лв., като заявил, че той не й е дал цялата
сума, за която са подписали документи, и че уговорката им била останалата част да й
бъде преведена по банков път. Впоследствие свидетелят разбрал от ответника Т., че Х.
е изпратил на Т. останалата сума по банков път. След това ответникът събрал парична
сума и върнал част от дадените му от Х. парични средства в присъствието на
свидетеля П.–С., като поради това, че свидетелят Х. отказвал да получи оставащата
част от дадената сума, свидетелят П.–С. посъветвал ответника Т. да преведе сумите по
банковата сметка, от която й били преведени от Х.. Свидетелят П.–С. пояснява, че
ответникът Т. превел останалата част от дадените парични средства по банковата
сметка, от която първоначално били преведени парите. Излага, че ответникът Т.
единствено на тази среща взел пари на заем от свидетеля Х., като върнал сумата на
свидетеля Х. на два пъти, а третата вноска превел по банков път. Т. казала на свидетеля
П.–С., че по повод заема двамата с Х. разговаряли за това кой с какво се занимава и
впоследствие в период от около две години имали отношения по повод доставка на
медицинска техника и участие в обществени поръчки. Свидетелят посочва, че през
следващите две години Т. и Х. имали съвместни проекти във връзка с медицинска
техника и доставки. Разказва, че Т. и Х. имали намерение да учредят дружество, в
което Т. да вземе участие, което обаче не се реализирало.
При горните факти, съдът извежда следните правни изводи:
Предявени са за разглеждане осъдителни искове с правно основание чл. 534, ал. 1
ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 534, ал. 1 ТЗ, когато приносителят на менителница, запис на заповед
или чек изгуби исковете по тях поради давност или неизвършване на необходимите
действия за запазване на правата по тях, той може да иска от издателя или платеца
сумата, с която те са се обогатили в негова вреда. Разпоредбата установява
4
възможност за приносителя на записа на заповед да търси защита на правата си по
правилата на неоснователното обогатяване. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК,
в тежест на ищеца по иска е да проведе пълно и главно доказване, че ответникът е
издал в полза на Х. Г. Х. на 18.08.2017г. запис на заповед, с който безусловно и
неотменимо се е задължил да заплати сумата от 14 000лв. с падеж 18.10.2017г., който
запис на заповед съдържа всички необходими законови реквизити по чл. 535 ТЗ; че
приносителят на записа на заповед е изгубил исковете по него поради давност или
неизвършване на необходимите действия за запазване на правата по него, като по този
начин ответникът се е обогатил в негова вреда и размера на обогатяването; че е
настъпил падежът на вземането и ответникът е изпаднал в забава за плащане, поради
което дължи мораторна лихва и нейния размер; че вземанията по записа на заповед са
прехвърлени в надлежна форма от поемателя на ищцовото дружество.
В тежест на ответника в производството е да докаже фактите, от които черпи
възраженията си, включително, че процесният запис на заповед обезпечава сключен
между страните договор за заем за сумата от 14 000лв., сключването на такъв договор,
неговото съдържание и погасяването на задълженията по него.
Не е налице спор в производството, че процесният представен в оригинал запис
на заповед е издаден на 18.08.2017г. в гр. София с издател – К. Д. Т., ЕГН: **********,
с който издателят се е задължил неотменимо и безусловно да заплати на поемателя Х.
Г. Х., ЕГН: **********, на падежа – 18.10.2017г. сумата от 14 000.00 лв.
(четиринадесет хиляди лева). Не се спори, че процесният запис на заповед не е бил
предявен за плащане преди сезиране на съда, както и че в рамките на тригодишния
срок по чл. 531 вр. чл. 537 ТЗ за предявяване на преки менителнични искове, ищецът,
респ. поемателят, не са предявили специалните си менителнични искове срещу
ответника. Тригодишният давностен срок за предявяване на вземането по записа на
заповед изтича на 18.10.2020г., а срокът за предявяване на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ (за
неоснователно обогатяване) на 18.10.2023г. (започва да тече от започва да тече от деня
на изгубване на исковете записа на заповед съгласно чл. 534, ал .2 ТЗ), като
настоящата искова молба е подадена на 18.08.2023г., тоест преди изтичане на срока.
Съгласно разпоредбата на чл. 535 ТЗ, записът на заповед съдържа
наименованието „запис на заповед”; безусловното обещание да се плати определена
сума пари; падеж; място на плащането; името на лицето, на което или на заповедта на
което трябва да се плати; дата и място на издаването; подпис на издателя. Предвид
наличието на всички задължителни реквизити, процесната ценна книга отговаря на
изискванията на чл. 535 ТЗ. Записът на заповед, като правна сделка, е от категорията
на т. нар. абстрактни сделки, поради което основанието за задължаване на
издателя/платеца на менителница или запис на заповед не е елемент от съдържанието
на сделката. В т. 17 от ТР № 4/18.06.2014г. по тълк. дело № 4/2014г., ОСГТК на ВКС, е
разяснено по задължителен за съдилищата начин, че записът на заповед е ценна книга,
материализираща права, и доказателство за вземането. Вземането по запис на заповед
произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на
документа. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо
оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на
поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и
съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и
длъжника –издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. По
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест всяка от
страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които
са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването,
респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
5
От изложеното следва, че за ищеца (поемател) няма процесуално задължение да
сочи каузално правоотношение, доколкото записът на заповед е абстрактна сделка. В
случай че ответникът твърди такова, е длъжен да го посочи конкретно и докаже
фактите, от които произтича, както и погасяване на вземането по него.
В Решение № 45/31.03.2016г. по т. д. № 1029/2015г., I ТО на ВКС, е посочено, че
и в хипотезата на иск по чл. 534, ал.1 ТЗ при възражение на ответника за
„безпаричност” на записа на заповед, съществуването на каузално правоотношение
между издател и поемател не подлежи на изследване, тъй като издаденият редовен
запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на вземането. С оглед
конкретните факти по делото е прието, че ответникът е възразил, че не дължи исковата
сума, тъй като според него, записът за заповед е бил издаден с оглед уговорен заем
между страните, по който ищецът не е предоставил на ответника посочената в записа
на заповед сума. По своята правна същност посоченото възражението на ответника
представлява общо възражение за безпаричност на записа на заповед. Заемът е реален
договор, който се сключва с предаването на сумата. Твърдението на ответника, че не е
получавал сумата, изключва възражението за наличие на валидно каузално
правоотношение между страните по договор за заем. При това положение следва да се
приеме, че представеният по делото редовен запис на заповед като абстрактна сделка,
представлява годно основание за присъждане в полза на поемателя на сумата, с която
издателят се е обогатил за сметка на поемателя, без да е необходимо да бъдат
изследвани евентуалните каузални правоотношения между страните. Приемайки, че в
случая тежестта на доказване за предаване на сума по договор за заем, е в тежест на
ищеца, въззивният съд е постановил неправилно решение в противоречие с практиката
на ВКС, обективирана в решение №143/1.02.2013г. по т.д.№870/2011г. на ВКС, І-во
т.о., решение №110/8.11.2010г. по т.д.№949/2009г. на ВКС, І-во т.о. и решение
№90/10.09.2012г. по т.д.№431/2011г., ВКС ІІ-ро т.о.
При съобразяване на горецитираната съдебна практика, съдът намира, че в случая
с отговора на исковата молба ответникът е навел възражение, че му е предадена
веднъж сумата от 14,000лв. като заем, която върнал, и за която бил издаден записът на
заповед. Същата теза ответникът е поддържал в производството по гр. д. №
67964/2022г. по описа на СРС, в което с влязло в сила решение съдът е отхвърлил иска
за присъждане на сумата от 14,000лв. по запис на заповед от същата дата, като е приел,
че той е обезпечавал вземане по предоставен заем, който е върнат. По настоящото дело
обаче се доказа с категоричност, че двата записа на заповеди са различни. Макар
печатната им част да е еднаква, ръкописната е различна, тоест изписването на имената,
подписа и града – София, се различават. Когато в един предварително напечатан текст
се нанесат впоследствие ръкописно различни текстове, това прави документите
различни, а не еднакви. В тази връзка, както бе посочено, от заключението се
установява, че е налице съвпадение по отношение отпечатаните текстове, техните
съдържания и топографското им разположение върху листа, като са налице различия
по отношение ръкописните вписвания – думите „София” и трите имена „К. Д. Т. ”, и
положените подписи в двата документа. Вещото лице посочва, че е налице съвпадение
между почерците, с които са изпълнени имената в двата документа, като въз основа на
констатираните конкретно посочени в заключението съвпадения в общите и частни
графически признаци, е достигнало до извода, че изследваните текстове - „К. Д. Т.”,
са изпълнени с един и същ почерк. По отношение на думите „София” и в двата
документа експертът посочва, че не може да бъде проведено пълноценно сравнително
графическо изследване с цел установяване дали са изпълнени с един и същ почерк.
Вписаната дума „София” в копието на записа на заповед, е копие на текст, който
вероятно е изпълнен от К. Д. Т., а вписаната дума „София” в представения оригинал на
запис на заповед, е текст, който вероятно не е изпълнен от К. Д.. Следва да се има
6
предвид, че вещото лице използва думата „копие“ за единия от записите на
заповед, тъй като същият се намира в препис (копие) по делото, предвид че по гр.
д. № 67964/22 г. по описа на СРС, 173 състав, съдебният състав е констатирал
неговата вярност с представения в заседанието оригинал на същия и е върнал
последния на страната. Тоест, налице е официално удостоверяване от съдебния
състав, че представеният по делото препис („копие“ според терминологията на
вещото лице) съответства изцяло на оригиналния документ. Ето защо,
обстоятелството, че този документ се намира в кориците на гр. д. № 67964/2022г. по
описа на СРС в препис не е съществено, доколкото от страна на съда е извършено
официално удостоверяване за пълното му съответствие с оригиналния документ, което
е отразено в протокола от проведеното заседание. Значението на този факт е
единствено по отношение на това, че вещото лице го назовава като „копие“, защото се
намира по делото в препис („копие“), а не в оригинал, което ясно бе изяснено и при
изслушване на вещото лице в откритото съдебно заседание по настоящото дело.
От изложеното следва, че са налице два броя издадени записи на заповеди от
страна на ответника в полза на Х. Х., като и по двата задължено лице е ответникът,
който е изписал саморъчно имената си и се е подписал. Вероятността изписването в
единия от тях на думата „София“ от друго лице е ирелевантна, доколкото съдържа
всички необходими реквизити. Този факт обаче отново доказва, че става въпрос за два
отделни записи на заповеди.
При съобразяване горните обстоятелства и разясненията, дадени в Решение №
45/31.03.2016г. по т. д. № 1029/2015г., I ТО на ВКС, следва да се приеме, че
направеното от ответика възражение на практика отново касае „безпаричност“,
доколкото се твърди, че същият не е получавал два пъти сумата като заем, а само
веднъж, която вече е върнал, което е установено по гр. д. № 67964/2022г. И поради
това, при възражение на ответника за „безпаричност” на записа на заповед,
съществуването на каузално правоотношение между издател и поемател не подлежи на
изследване, тъй като издаденият редовен запис на заповед е основание и доказателство
за съществуването на вземането.
За пълнота обаче може да бъде посочено, че дори да се приеме, че е било налице
такова каузално правоотношение по договор за заем, то очевидно записът на заповед,
който е бил предмет по гр. д. № 67964/2022г. по описа на СРС, е служил за
обезпечение на този заем. Съдът в горното производство е изследвал това каузално
правоотношение и е отхвърлил иска именно поради причина погасяване чрез плащане
на вземането по каузалното правоотношение. След като по настоящото дело предмет е
друг запис на заповед, няма как с тези плащания да се приеме, че са погасени
вземанията и по процесния запис на заповед.
По отношение на възражението за „измама“, същото не следва да бъде
обсъждано, доколкото е направено извън преклузивния срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, а
именно в открито съдебно заседание. В срока за отговор на исковата молба ответникът
е длъжен да изчерпи всички свои възражения, както е разяснено в ТР № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС. Но отново за пълнота може да бъде посочено, че се явява и
недоказано, като в тази насока показанията на свидетеля С. са лаконични и в
противоречие с показанията, които е дала по гр. д. № 67964/2022г., където твърди, че
се е разхождала с детето си в градината, а по настоящото дело заявява, че стояла на
съседната маса и наблюдавала всичко, което се случвало. Отделно от това, не може да
се приеме, че е присъствала именно при подписването на процесния запис на заповед,
който е различен от този по гр. д. № 67964/2022г. Ето защо, не може да се приеме, че е
проведено и пълно и главно доказване на фактите, изграждащи това възражение, за
умишлено въвеждане в заблуждение на ответника, че подписва един, а всъщност
7
подписва два записа на заповед.
По изложените съображения, съдът приема за неоснователно възражението на
ответника, че записът на заповед обезпечава вземане по договор за заем, което е
погасил чрез плащане. Съдът, при формиране на изводите си относно приетите за
установени в настоящото производство факти, приема за доказано, че от страна на
ответника К. Т. са издадени двете ценни книги на една и съща дата - на 18.08.2017 г., а
именно – представеният към исковата молба запис на заповед от 18.08.2017 г. и
приложеният в заверен препис запис на заповед от 18.08.2017 г., за който в открито
съдебно заседание съдът в това производство е направил констатация, че е налице
идентичност с представения от процесуалния представител на ищеца по това дело
оригинал на тази ценна книга. Съдът основава този си извод на основа и на
неоспореното от страните прието по делото експертно заключение, от което се
установява с достатъчна вероятност, че посочените две ценни книги са идентични
единствено в частта относно печатния текст на същите, като съобразно изводите на
вещото лице, се касае за два документа, в които от страна на ответника в
производството са изписани собственоръчно трите имена на посоченото като издател
лице – ответникът в производството К. Д. Т.. В тази връзка следва да се отбележи, че
не е налице законово изискване относно начина на подписване на лицата - с името
или с параф, както и не е въведено законово задължение физическите лица винаги да
полагат подписа си в един и същи вид. /В този смисъл и Решение № 78 от 17.07.2009
г. на ВКС по т. д. № 29/2009 г., I т. о., ТК/
Съобразно изложеното, съдът, при съвкупната преценка на събраните писмени и
гласни доказателствени, приема, че записът на заповед е действителен, подписан е от
издателя, поради което поетото задължение от страна на ответника Т. да заплати до
датата на посочения падеж на записа на заповед – 18.10.2017 г., на поемателя – Х. Г.
Х., сумата от 14000.00лв. Съдът при преценката си относно основателността на иска
по чл. 534, ал. 1 ТЗ не трябва да изследва въпроса имало ли е размяна на имуществени
блага от единия патримониум в другия, тъй като такава размяна няма, и този извод се
налага от специфичните менителнични правоотношения. Както се приема в решение
№ 135 от 20.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 13/2010 г., I т. о., ТК, искът по чл. 534, ал. 1
ТЗ би бил основателен само ако приносителят на менителничния ефект е доказал
наличието на действителен менителничен ефект, както и че търпи вреда, поради
невъзможността да реализира менителничните си имуществени права. Вредата при
подобна хипотеза се изразява в това, че имуществото на приносителя не може да се
увеличи с паричната сума по ефекта, а това е така, защото вземането по ценната книга
е погасено по давност. Обогатяването на издателя на записа на заповед ще се състои в
това, че той не намалява пасива си в имуществото си и то поради факта, че спестява
разходи за погасяване на задължението. В посоченото решение се приема, че една от
предпоставките за предявяване и успешно провеждане на специалния субсидиарен иск
по чл. 534, ал. 1 ТЗ е изгубване на исковете /обратни искове по чл. 505 и сл. ТЗ,
установителни искове по чл. 252 или чл. 254 ГПК (отм.)/, поради давност.
Съобразно Решение № 42 от 7.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 453/2008 г., II т. о.,
ТК, искът по чл. 534 ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване, се различава
съществено от исковете по чл. 55 - 59 ЗЗД, и за установяване на основателността му не
трябва да се изследва въпросът имало ли е размяна на имуществени блага от единия
патримониум в другия, тъй като такава размяна няма, и този извод се налага от
специфичността на менителничните правоотношения. Да се търси неоснователно
получена имуществена облага при липса на начално основание, отпаднало основание
или неосъществено основание в производство по иск по чл. 534 ТЗ, означава да се
обезсмисли съществуването на самия иск и да се приеме априори неговата
8
неоснователност. В тази насока и с Решение № 110 от 8.11.2010 г. на ВКС по т. д. №
949/2009 г., I т. о., ТК, се приема, че производството по иск с правно основание чл.
534, ал. 1 ТЗ не подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и
съотношението между тях, както в общото гражданско производство по иск с правно
основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения, съдът приема представеният в оригинал по делото
запис на заповед от 18.08.2017г. за автентичен, редовен от външна страна и
обективиращ действителна едностранна абстрактна сделка по смисъла на чл. 535 ТЗ,
пораждаща менителнични права и задължения. За издателя на записа на заповед К. Д.
Т. е възникнало задължение да заплати сумата по същия на посочения в записа на
заповед падеж – 18.10.2017г. Няма данни паричното задължение, което тази ценна
книга материализира, да е било изпълнено. Поемателят е загубил правата по него
поради изтичане на давност и търпи вреда поради невъзможността да реализира
менителничните си имуществени права. Вредата при подобна хипотеза се изразява в
това, че имуществото на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по
ефекта, а това е така, защото вземането по ценната книга е погасено по давност.
Обогатяването на издателя на записа на заповед ще се състои в това, че той не
намалява пасива си в имуществото си и то поради факта, че спестява разходи за
погасяване на задължението. Ето защо, е налице вземане по чл. 534 ТЗ за
неоснователно обогатяване.
По възражението за давност:
Процесното вземане се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок,
съобразно разпоредбата на чл. 534, ал. 2 ТЗ, който започва да тече от деня на
изгубване на исковете по записа на заповед, т.е. датата, на която е изтекъл давностният
срок за погасяване правото на иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 537 ТЗ, който също е
тригодишен. Последният започва да тече от датата на падежа на задължението по
записа на заповед.
Вземането по процесния запис на заповед е станало изискуемо на падежа,
посочен в него - на 18.10.2017г., като от този момент е започнал да тече тригодишният
давностен срок, в който поемателят по същия е могъл да упражни правото си на иск по
чл. 531, ал. 1 вр. чл. 537 ТЗ, като е изтекла на 18.10.2020 г. Тригодишната давност,
която започва да тече от деня на изгубването на менителничния иск по чл. 531, ал. 1
ТЗ - в случая от 18.10.2020г. и изтича на 18.10.2023г., с оглед на което към подаване на
исковата молба на дата 18.08.2023г. давността не е изтекла.
По делото не е спорно, че вземането е надлежно прехвърлено от страна на
поемателя в полза на ищцовото дружество, като това се установява и от събраните
писмени доказателства. Това е сторено с договор за цесия от 14.08.2023г., който
съдържа всички необходими реквизити. Уведомяването пък е сторено чрез връчване на
ответника на договора и уведомлението /л. 7 и 12/ като приложение към исковата
молба. Следва да бъде посочено, че процесното вземане е за неоснователно
обогатяване и не е налице нормативна пречка да се прехвърли с договор за цесия. Но
за пълнота е налице съдебна практика, според която е допустимо и вземане по запис на
заповед да се прехвърли с договор за цесия – Решение № 218/01.03.2013г. по т. д. №
1008/2011г.,II ТО на ВКС, Решение № 120/25.09.2013г. по т. д. № 473/2012г., I ТО на
ВКС и др.
С оглед изложеното, съдът намира, че искът за главното вземане се явява
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът предявява иск за сумата от 4420,43лв., представляваща мораторна лихва
9
върху главницата за периода 17.08.2020г.-17.08.2023г.
За да изпадне ответникът в забава досежно неизпълнение на парично задължение,
произходждащо от неоснователно обогатяване, то следва той изрично да е поканен,
тъй като за това вземане няма падеж и приложение намира чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който
смисъл е константната практика на ВКС. Процесното вземане не е вземането по самия
запис на заповед, а вземане по чл. 534, ал. 1 ТЗ, което има като предпоставка за
пораждането му вземането по записа на заповед да е погасено по давност. Ето защо,
няма как падежът на вземането по записа на заповед да служи като падеж, с
настъпването на който длъжникът да изпада в забава за вземането за неоснователно
обогатяване. Необходима е изрична покана за плащане, за да бъде поставен в забава,
каквато няма ангажирана като доказателство.
Ето защо, съдът приема, че в полза на ответника не е възникнало вземане за
лихва за забава за период, предхождащ подаването на исковата молба в съда, а именно
за 17.08.2020г.17.08.2023г., и този иск подлежи на отхвърляне като неоснователен.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни, съразмерно на
уважената и отхвърлената част от исковете.
Ищецът е доказал разноски по делото в размер на 736,82лв. за държавна такса,
като бе задължен от съда на внесе и 175лв. депозит за експертиза, който обаче ищецът
не внесе. Въпреки това, съдът намира, че именно ищецът се явява задължен спрямо
съда да го внесе, поради което на основание чл. 77 ГПК следва да бъде осъден да
заплати тази сума в полза на съда, а на него да му бъде приета като разход. Или общо
разходите му възлизат на 911,82лв. Съразмерно на уважената част от исковете, следва
да му се присъдят 693,00лв.
Ответникът е доказал разноски в размер на 175 лв. за депозит за експертиза,
100лв. за депозит за свидетел и 2400лв. за адв. възнаграждение. Съразмерно на
отхвърлената част, следва да му се присъдят 641,93лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА К. Д. Т., ЕГН: **********, с адрес: ****** да заплати на „*******“
ЕООД, с предходно наименование „******“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес
на управление: ********, на основание чл. 534, ал. 1 ТЗ сумата от 14 000лв.
(четиринадесет хиляди лева), с която се е обогатил във вреда на поемателя по запис
на заповед, издаден на 18.08.2017г. в гр. София в полза на Х. Г. Х. с падеж за плащане
18.10.2017г., което вземане е прехвърлено от поемателя на ищеца, ведно със законната
лихва от завеждането на исковата молба – 18.08.2023г. до окончателното плащане,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 693,00лв (шестстотин деветдесет и
три лева) - разноски по делото, като ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание по чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 4420,43лв. (четири хиляди четиристотин и
двадесет лева и четиридесет и три стотинки), представляваща мораторна лихва
върху главницата за периода 17.08.2020г.-17.08.2023г.
ОСЪЖДА „*******“ ЕООД, с предходно наименование „******“ ЕООД, ЕИК:
*****, със седалище и адрес на управление: ********, да заплати на К. Д. Т., ЕГН:
**********, с адрес: ****** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 641,93лв.
(шестстотин четиридесет и един лева и деветдесет и три стотинки) - разноски по
делото.
10
ОСЪЖДА „*******“ ЕООД, с предходно наименование „******“ ЕООД, ЕИК:
*****, със седалище и адрес на управление: ********, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК
сумата от 175лв. (сто седемдесет и пет лева), представляваща изплатени от бюджета
на съда разноски за депозит за експертиза, който е бил определен в тежест на тази
страна.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11