РЕШЕНИЕ
№ 735
гр. Благоевград, 14.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Татяна Д. Богоева Маркова
при участието на секретаря Димитрина В. Павлова
като разгледа докладваното от Татяна Д. Богоева Маркова Гражданско дело №
20241210100956 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по настоящото дело е образувано въз основа на искова молба, подадена
от С. Г. Т., с ЕГН: **********, с поС.ен адрес гр. Б......... чрез пълномощника си - Еднолично
адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено
дело № 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на
дейността: гр. София, бул. „Александър Стамболийски" 125, представлявано от Д. М. М. -
Управител, срещу „НЕТКРЕДИТ” ООД, е ГИК: *********, със седалище и адрес па
управление: гр. София, р-п „Изгрев“ ул. Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ет. 10,
представлявано от И. Н. Христова- Станкова.
С исковата молба се иска от съда да постанови решение, с което да бъде прогласена
нищожността на договор за потребителски кредит № 202111260314290058, сключен между
ищеца и „НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес па управление: гр.
София, р-н „Изгрев“ ул. Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ст. 10, представлявано от И.
Н. Х..... на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК., евентуално на основание
чл.26, ал.1 ЗЗД, ВР. чл. 22, ВР. с чл.11, чл. 19 ЗПК.
В условията на евентуалност, в случай, че съдът отхвърли първоначалния иск, се иска от
съда да провъзгласи нищожността на клаузата чл. 6 в Договор за предоставяне на
потребителски кредит № 202111260314290058, сключен между С. Г. Т. е ЕГН: ********** и
„НЕТКРЕДИТ” ООД, е ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
„Изгрев“ ул. Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ст. 10, представлявано от И. Н. Х.,
предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне на обезпечение.
Иска се от съда и да се осъди на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ответника „НЕТКРЕДИТ”
ООД, е ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Изгрев“ ул.
Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ст. 10, представлявано от И. Н. Х......- С..... да заплати
на С. Г. Т. с ЕГН: ********** сумата в размер на 5 лв. /частичен иск от общо 186,12 лв./,
представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит №
202111260314290058, ведно със законната лихва върху нея от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
Претендират се сторените разноски.
1
Твърди се, че на 26.11.2021 между страните е сключен договор за потребителски кредит от
разС.ие № 202111260314290058, по силата на който страните са се договорили отпуснатият
заем да бъде в размер на 100 лева, а размерът па погасителната вноска - лв., видът на
вноската е месечна, а броят на вноските е 1, като размерът на годишната лихва е посочен в
размер на 40,60%, а размерът на годишния процент на разходите е 49,09%, а размерът на
общата сума, която следва да върне С. Т. е в размер на 116,92 лева.
Сочи се, че в чл. 4 ал. 3 от процесния договор е уговорено, че страните със съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно общите условия на
договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита.
Сочи се, че в чл. 6 страните са уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението
си да предостави гаранция, кредитополучателят дължи неустойка па креди тора в размер на
186,12 лв., която неустойка се заплаща от Заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски.
Навежда се, че на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 186,12 лева, тъй като не е
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния
договор, която неустойка следва да се заплаща разсрочено с всяка погасителна вноска по
кредита и общата сума което следва да върне е 303,04 лева.
С оглед качеството на заемателя, се твърди, че е налице договор с потребител, по смисъла
на нар. 13 от ДР на ЗЗП, по отношение на който намират приложение съответно
разпоредбите на ЗПК.
Счита се, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем,
спрямо която потребителят трябва да заплати неустойка в размер па 186,12 лева, е нищожна
поради противоречие е добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е
сключена при неспазване на нормите на чл.11, чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и но
чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Сочи се, че в правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, предл.3-то от ЗЗД е налице
именно, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък
проведен чрез създаването на конкурентни други разпоредби. В този смисъл е практика ВКС
/Рсшснис№4/2009г. по т.д. №395/2008г., Решение №1270/2009г. но гр.д.№509/2007г.,
Настоящият случай касае еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе.
Посочва се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя
и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастваш се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят
кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да
упражняват необходимия надзор е цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране па кредиторите в случаите, в които те процедират
по този начин“
В този смисъл се сочи, че с клаузата, с която в процесния договор за паричен заем е
уговорено, че заемателят дължи неустойка в общ размер на 186,12 лева, в случай, че не
предостави в срок по-малък от 24 часа от сключването му, обезпечение — банкова гаранция,
се цели прехвърляне на задължението на кредитора към потребителя. Въпреки задължението
на кредитиращото дружество да извърши проверка за кредитоспособността на потребителя
— това задължение се вменява на потребителя, който да осигури обезпечение едва след като
кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. вместо кредиторът да
следи за неразумно кредитиране, същият налага неимоверно голяма неустойка, е която
повишава риска от изпадането на кредитополучателя в неплатежоспособност.
Отделно от горното се смята, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е
2
свързано пряко е претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която накърнява добрите
нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т.
3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на Върховния Касационен
съд/.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се сочи, че се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка се сочи, че всъщност
обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок,
но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
Счита се, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Твърди се, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска
незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, се сочи, че той начислява
неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Смята се, че нито една
от страните не е имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се
ползват правата на кредитора но чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Счита се, че
ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е могъл да отложи даването на
кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се
приеме, че страните са допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката” да не се дължи, то се смята, че това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Посочва се, че това е така, тъй
като последиците от неизпълнението на „задължението” да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив
сочи се, че договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен
план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
С уговорената неустойка се твърди, че се цели да се заобиколи предвидения максимален
размер на Годишен процент на разходите - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Сочи се, че това вземане
формално с посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с цел да не бъде
включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под установената граница от
50%. Действително обаче се сочи, че същото отговаря на всички критерии, посочени в rnp. 1,
т. 1 от ЗПК и представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит,
известен е на кредитора и следва да се заплати от потребителя. Сочи се, че това се
потвърждава и от самия погасителен план, от който е видно, че разходът за неустойка е
включен и дължим още е подписването на договора. Очевидно се сочи, че договарянето на
този разход като неустойка има единствено за цел увеличаване възнаграждението на
кредитора над максимално допустимия размер, поради което на основание чл. 21 от ЗПК
тази клауза е недействителна. Дадената на потребителя възможност да осигури обезпечение
в срок по - малко от 24 часа не може според ищеца да обоснове обратния извод, като се
сочи, че срокът е твърде кратък и е житейски логично да се предположи, че потребителите
на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат да осигурят
поръчител с големи трудови доходи. Освен това се сочи, че следва да се има предвид, че в
ЗПК е предвидено изрично задължение на кредитора да оцени кредитоспособността на
длъжника. С предоставянето на потребителя на заемната сума кредиторът се посочва, че е
счел, че заемателят отговаря на критериите му за кредитоспособност, поради което
изискването на допълнително обезпечение е лишено от всякакъв смисъл. В случай, че
кредиторът действително е искал такова да му бъде осигурено, то се сочи, че следва да се
изиска преди предоставянето на кредита, каквато е обичайната практика.
Твърди се, че от процесния договор е видно, че възнаградителната лихва е в размер на
16,92 лв., а неустойката за неизпълнение на акцесорно задължение по договора е в размер на
186,12 лв, е което реалният ГПР става над 100%. В тази насока се цитира решение по дело
3
С-714/22 е предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от
Софийски районен съд (България) акт от 21 ноември 2022 г., постъпил в Съда на 22 ноември
2022 г. във връзка е тълкуването на член 3, буква ж), член 10, параграф 2, буква ж) и член 23
от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити, СЕС постановява:,, ...посочването на ГПР,
който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да
определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му па
лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи,
отразява тежестта па такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“ „
...член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в
смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на
разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването па неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница “.
На следващо място се твърди, че така уговорената неустойка излиза и извън присъщите й
обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД се
твърди, че е нищожна. Сочи се, че същата противоречи на закона и добрите прави, като
излиза и извън пределите па предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Навежда се, че
се нарушават основни принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между
потребител и кредитор. Съгласно т.З от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на
ОСТК преценката за нищожност следва да се извърши в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства при съобразяване па примерно посочени
критерии, като естество и размер на обезпеченото е неустойката задължение, обезпечение
на поетото задължение е други, различни правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на
неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Твърди се, че процесната
неустойка е предвидена за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а
не за същинското задължение по договора за връщане на заетата сума. Сочи се, че видно и
от размера й същата е в размер на 186% от предоставения заем, без да става ясно изобщо
какви вреди обезщетява, след като кредиторът сам е оценил кредитоспособността на
длъжника и е одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението.
От изложеното категорично се сочи, че договарянето на тази неустойка заемодателят цели
единствено да се обогати, като излиза извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и
санкциопна функция. Сочи се, че цитираната клауза е екзорбитантна, нарушаваща добрите
нрави и противоречаща на чл. 26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД. В този смисъл се цитира Решение №
181 от 26.02.2015г., по т.д. 4386/2013г. на ВКС, 2-ро отделение, ТК и Решение № 247 от
11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. на ВКС. Сочи се, че следва също да се има предвид и, че за
неизпълнението на задължение за предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 от ЗЗД е
предвидена достатъчно тежка санкция.
Счита се, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т.
5 от Закона за защита на потребителите /3311/, като се сочи, че същата задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Счита се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП.
Смята се, че са нищожни отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на
добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП, поради неравноправност.
Сочи се, че съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата,като в чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е установено, че при забава на потребителят
кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума
за времето на забавата. С оглед на изложеното се твърди, че е налице заобикаляне на ЗПК,
4
поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК се твърди, че клаузата е нищожна.
Сочи се, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния
процент на разходите и общата сума, дължима по кредита, като съзнателното погрешно
посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които влизат в
него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК се сочи, че следва да се тълкува, като
цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което според ищеца е
основание за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК. В този смисъл се сочи, че
е Решение № 262394 от 15.07.2022 г. по в. гр. д. № 3657 / 2021 г. на Възз. 3 състав на
Софийски градски съд: „...Тази част от сделката е особено съществена за интересите па
потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор па
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на постите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.“
Счита се, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК., евентуално на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр.
с чл.11, чл. 19 ЗПК.
Счита се, че клаузата на чл.6 от договор за предоставяне на потребителски кредит №
202111260314290058 е нищожна, като неравноправна по смисъла на чл.143, т.9 ЗЗП и като
нарушаваща разпоредбите на чл.10 ал.2, чл.10а, ал.4, чл.19, ал.1 и 4 ЗПК.
С Разпореждане № 1625/29.05.2024 г. съдията-докладчик, след като е извършил проверка
за редовност на исковата молба /чл. 129 от ГПК/ и допустимост на предявените с нея искове,
в съответствие с чл. 130 от ГПК, на основание чл. 131 от ГПК е постановил препис от
исковата молба и доказателствата към нея да се изпратят на ответника с указание, че в
едномесечен срок може да подаде писмен отговор, отговарящ на изискванията на чл. 131, ал.
2 от ГПК.
Препис от исковата молба и доказателствата към нея е изпратен на ответника и връчен на
05.06.2024 година.
В указания от съда едномесечен срок на 01.07.2024 г. ответното дружество е депозирало
писмен отговор, с който се изразява становище за допустимост на исковата претенция, като
по смисъла на чл. 237, ал. 1 ГПК се прави признание на иска. В подкрепа на направеното
признание на иска се представя платежно нареждане за заплатена сума в размер на 291, 16
лв.
Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
ищеца.
С определение № 1436/22.07.2024г. съдът е насрочил открито съдебно заседание по
делото, като се е произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им е
проект на доклад по делото, като ги е напътил към процедура по медиация или друг способ
за доброволно разрешаване на спора.
В съдебно заседание, проведено на 25.09.2024 година ищецът, редовно призован, не се
явява, не се явява и процесуален представител. На 05.09.2024 година е депозирал молба от
процесуалния представител на ищеца, с която се иска да се даде ход на делото, сочи, че
предвид изявлението на ответното дружество, че признава предявения иск се иска от съда да
постанови съдебно решение при признание на иска. Иска се и присъждане на сторените в
производството разноски, за което в молбата е отразен и списък с разноски.
Ответното дружество „Неткредит“ ООД, редовно призовано, не изпраща законен и
процесуален представител. На 20.08.2024 година е депозирана молба от ответното
дружество, в която сочи, че поддържа признанието на иска, обективирано в отговора. Прави
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
5
В съдебно заседание по делото, с оглед на направеното от ответната страна признание на
иска и заявеното искане от страна на ищеца, чрез пълномощника му по чл.237 от ГПК, за
постановяване на решение при признание на иска, съдът е прекратил съдебното дирене за
произнасяне със съдебно решение съобразно направеното признание.
Съгласно чл.237 от ГПК когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът
прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието, като в
мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.
Съдът намира, че са налице условията за постановяване на съдебно решение по реда на
чл. 237, ал. 1 от ГПК - при признание на иска, а именно:
Решението, основано на признание на иска, може да се постанови само ако след проверка
на процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на
иск, се окаже, че предявеният иск е допустим. Затова, независимо от направено признание на
иска, съдът следва да се произнесе по неговата допустимост, защото само един допустим иск
може да бъде основателен или неоснователен. В този смисъл е Решение № 20 от 07.04.2014
г. по гр. д. № 5289/2013 г., I г. о. на ВКС.
В случая са предявени допустими искове с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143
и чл.146 ЗЗП, чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП за прогласяване на недействителен
договора за кредит поради противоречие със закона. В условията на евентуалност е предявен
иск за нищожност на клауза от договор за предоставяне на потребителски кредит - правно
основание чл.26, ал. 1, пр. 1, пр. 3 ЗЗД вр. с чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. чл. 22 и чл.143 от
ЗЗП-противоречие със закона и добрите нрави, както и иск с правно основание чл. 55 от ЗЗД.
Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се
отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен, като за прилагане на
разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК следва да е налице и кумулативно изявление на ищеца, за
постановяване на решение по чл. 237 ГПК.
Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно
разпоредбата на чл. 237 ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното
дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. Т. е.
съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката
на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт,
без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи
по предмета на спора.
В случая така установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за
постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответното дружество
е заявил, че счита исковете за основателни и е сторил признание на същите.
Ищецът, чрез процесуалния му представител в депозирана на 03.09.2024 г. молба е
поискал постановяване на решение при признание на иска.
В случая не са налице отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл. 237,
ал. 3 ГПК, а именно - признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или
да е признато право, с което страната не може да се разпорежда. Исковата претенция не е от
категорията на тези искове, за които законодателят изрично е постановил изключение за
приложението на разпоредбата на чл. 237 ГПК - по брачни искове - чл. 324 ГПК; по искове за
гражданско съС.ие - чл. 334 ГПК и по иск за поставяне под запрещение - чл. 339 ГПК.
Направеното от страна на ответното дружество признание на исковете представлява по
същество процесуално действие, с което ответната страна се отказва от защита срещу
исковете, тъй като ги счита за основателни, заявява, че правното твърдение на ищеца,
заявено с исковете отговаря на действителното правно положение, което води до съвпадане
на правните твърдения на двете страни пред съда.
С оглед признанието на исковата претенция от страна на ответника, съдът намира, че във
връзка с нормата на чл. 237, ал.1 ГПК, същият следва да бъде уважен на базата на това
6
признание, тъй като признатите права не противоречат на закона и добрите нрави.
С оглед горното, съдът намира, че са налице предпоставките на чл.237, ал.1 от ГПК, като
исковата претенция по главния иск следва да бъде уважена, така както е предявена, като
бъде прогласен нищожността на договор за потребителски кредит № 202111260314290058,
сключен между ищеца и „НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес па
управление: гр. София, р-н „Изгрев“ ул. Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ст. 10,
представлявано от И. Н. Х.....- С....... на основание чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с
чл. 22 от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП,
чл.68г, ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП.
Доколкото по делото са представени доказателства, че ответникът е възстановил на ищеца
претендираните с исковата молба и с иска с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД суми,
съдът намира, че същият макар и основателен с оглед стореното признание, следва да бъде
отхвърлен, поради плащане, сторено в хода на процеса.
Следва да се посочи, че постановеното решение се основава на признание на иска от
страна на ответника.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода от спора и направеното искане от ищеца, ответното дружество, съобразно
чл. 78, ал. 1 от ГПК следва да бъде осъдено да заплати на ищеца сторените по делото
разноски.
От ищеца е направено искане за присъждане на сторените по делото разноски, както и е
направено искане на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. чл. 36, ал. 2 ЗАдв на процесуалния
представител на ищеца - адв. Д. М. да се присъди възнаграждение за осъществената правна
услуга.
В случая макар производството по делото да приключва с решение при признание на
иска, съдът намира, че на ищеца се следват сторените по делото разноски, тъй като съдът
намира, че ответникът е дал повод за завеждане на делото, поради което е неприложима
разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Видно от данните по делото ищецът е сторил разноски в размер на 100, 00 лв. държавна
такса, която обаче видно от данните по делото е върната на ищеца, поради което не следва да
бъде повторно осъждано да му заплати.
По стореното искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38 от
ЗА съдът намира следното:
В производството по делото ищецът е представляван от адвокат Д. М. М. въз основа на
сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското
възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата, т. е.
на материално затруднено лице.
От страна на ответника е сторено възражение за прекомерност на претендираното от
ищеца адвокатско възнаграждение.
По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на
адвокат М. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от
23.11.2017 г. по съединени дела C- 427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на
разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на
Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния
пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното
Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1
ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
7
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е
посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Съобразявайки решение на СЕС по дело С–438/2022, настоящият
състав не намира да е обвързан с фиксираните в Наредбата минимални размери на
адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни,
ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските
възнаграждения, съответно подлежащи на актуализиране.
Настоящият състав съобразявайки предмета на делото, обжалваемия материален интерес,
вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и фактическа
сложност на делото, обстоятелството, че исковете срещу ответника произтичат от едно
правоотношение, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела
/включително от настоящия ищец в РС-Благоевград/, по които има формирана трайна
съдебна практика, намира, че обоснован и справедлив съобразно критериите по чл.36, ал.2
от ЗАДв е адвокатски хонорар от 200, 00 лв. общо по двата иска. Ищецът претендира
отделно възнаграждение и по втория предявен иск по чл.55, ал.1 от ЗЗД. Според съда
неприложима за процесния случай е разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба №1/2004г.,
съгласно която адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално
представителство по граждански дела се определят съгласно цената на всеки иск, съобразно
вида и броя на предявените искове. При приложение на посочената разпоредба и
присъждане на две възнаграждения за двата кумулативно предявени иска би се стигнало до
злоупотреба с право, неоснователно обогатяване и нарушаване на критериите, залегнали в
чл.36, ал.2 от ЗАдв. за обоснован и справедлив размер на възнаграждението. За да отговаря
на тези изисквания възнаграждението следва да съответства на обема и сложността на
извършената от адвоката работа, както и на фактическата и правна сложност на делото. В
случая се касае за предявени искове, които произтичат от един и същи юридически факт –
договор за предоставяне на кредит, като осъдителната претенция е следствие на
нищожността на клаузата от договора, предмет на първия иск. Разпоредбата на чл.2, ал.5 от
Наредба №1/2004г. би била приложима, ако претенциите произтичаха от различни договори,
какъвто настоящият случай не е. /В същата насока и Определение № 721/26.06.2024 г. по
в.ч.гр.д. № 640/2024 г. по описа на ОС-Благоевград/. Във възнаграждение се включва и ДДС.
В практиката на ВКС, обективирана в определение по ч. т. д. № 2725/2019 г., определение по
ч. т. д. № 141/2019 г., определение по ч. т. д. № 2559/2016 г., Определение № 2600/19.09.2023
г. по гр.д. № 20228002104236 по описа за 2022 година на ВКС, Определение №
50017/26.02.2024 г. по т.д. № 1873/2023г. по описа на ВКС, Определение № 303/13.02.2024 г.
по т.д. № 2204/2022 г. по описа на ВКС и редица други се приема, че с присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА се овъзмездява предоставената от
адвоката правна услуга, която е обект на облагане по см. на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС;
съответно предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА
основание не представлява безвъзмездна услуга по см. на ЗДДС; поради което при
присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в
полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА
следва да включва ДДС
С оглед изложеното, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „Неткредит"
ООД, следва да бъде осъдено да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, с адрес гр.София, бул. „Александър
8
Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, представлявано от Д. М. М. сумата от 200, 00 лв.
/двеста лева/ с включен ДДС, представляваща възнаграждение за адвокат.
Воден от гореизложените съображения и на основание чл.237, ал.1 от ГПК, при условията
на признание на иска, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл.26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 23 във вр. с чл. 22
от ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от ЗПК вр. чл.143 и чл.146 ЗЗП, чл.68г,
ал.4 във вр. с чл.68д, ал.1 от ЗЗП, поради противоречие със закона, Договор за потребителски
кредит № 202111260314290058, сключен на 26.11.2021 година между С. Г. Т., с ЕГН:
**********, с поС.ен адрес гр. Б...... и „НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес па управление: гр. София, р-н „Изгрев“ ул. Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ст.
10, представлявано от И. Н. Х......- С.....
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от „НЕТКРЕДИТ”
ООД, е ГИК: *********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п „Изгрев“ ул.
Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х... С..... против С. Г.
Т., с ЕГН: **********, с поС.ен адрес гр. Б........ за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата в размер на 5 лв. /частичен иск от общо 186,12 лв/., представляваща
недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит № 202111260314290058,
сключен на 26.11.2021 година между С. Г. Т., с ЕГН: **********, с поС.ен адрес гр. Б.......и
„НЕТКРЕДИТ” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-н
„Изгрев“ ул. Лъчезар Станчев (Литекс Тауър) № 3, ст. 10, представлявано от И. Н. Х.,
ВЕДНО със законната лихва върху нея от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателното й изплащане, поради плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата „НЕТКРЕДИТ” ООД, е
ГИК: *********, със седалище и адрес па управление: гр. София, р-п „Изгрев“ ул. Лъчезар
Станчев (Литекс Тауър) № 3, ет. 10, представлявано от И. Н. Х....- С..ДА ЗАПЛАТИ на
Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в регистър БУЛСТАТ под № *********, с
адрес гр.София, бул. „Александър Стамболийски“ № 125-2, ет. 5, оф. 5.3, представлявано от
Д. М. М. сумата от 200, 00 лв. /двеста лева/ с включен ДДС, представляваща възнаграждение
за адвокат.
Решението, постановено при признание на иска може да се обжалва с въззивна жалба в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Б...... окръжен съд чрез Районен съд
Б........
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________
9