РЕШЕНИЕ
№ 45
гр. Пловдив, 12.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Величка З. Запрянова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Величка З. Запрянова Въззивно гражданско
дело № 20215300502441 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от М. Б. М., ЕГН **********, с адрес гр. П., ***,
чрез адвокат С.Я., против решение № 261327/26.04.2021 г., постановено по г. д. №
16993/2019 г. по описа на РС Пловдив, с което е обявен за относително недействителен по
отношение на „Триера“ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, р-н Южен, ул. „Бяло море“№ 2, сключеният между ответниците Б. М. М., ЕГН
********** и М. Б. М. с ЕГН: ********** договор за покупко-продажба на недвижим имот,
обективиран в Нотариален акт № ***г. по описа на нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на
НК и район на действие - Районен съд Пловдив, по силата на който Б. М. М. в качеството си
на продавач е прехвърлил на дъщеря си М. Б. М. правото на собственост върху
самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 56784.540.301.4.14 по кадастралната карта
и кадастралните регистри на гр. Пловдив, с адрес: гр. П., ***, с предназначение - жилище,
апартамент на едно ниво, със застроена площ съгласно скица -34,31 кв.м., състоящ се от
една стая, готварна, баня-клозет и антре, ведно с прилежащо избено помещение 14, с
полезна площ от 3,45 кв.м., при граници- отляво-изба 15 и коридор, ведно с 0,247% ид. части
от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, при граници: на същия
етаж самостоятелни обекти с идентификатори: 56784.540.301.4.13 и 56784.540.301.4.15, под
обекта - с идентификатор 56784.540.301.4.9, над обекта – с идентификатор
56784.540.301.4.19, при запазено в полза на М. А. Т. с ЕГН: ********** доживотно и
безвъзмездно право на ползване, срещу продажна цена в размер на 9500 лева, като са
присъдени 1379,70 лева, представляващи направени по делото разноски.
В жалбата са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първата
инстанция свързани с недопускането до разпит на двама свидетели на ответника, довели и
до постановяването на неправилен акт. Моли се за отмяна на атакуваното решение и за
1
отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
„Триера“ООД, чрез адвокат А.П., с който се оспорва жалбата като неоснователна и се
изразява несъгласие с твърденията на жалбоподателя за допуснати нарушения на
процесуалните правила от страна на районния съд. Претендират се разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, против подлежащ на
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и подлежи на
разглеждане.
Окръжен съд Пловдив, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правна квалификация чл. 135, ал. 1, във
вр. с ал. 2 от ЗЗД, предявен от „Триера“ООД срещу Б. М. М. и М. Б. М. за обявяване на
относителна недействителност по отношение на „Триера“ООД на сключения между Б. М.
М. и М. Б. М. договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален
акт № *** г., том ***г. по описа на нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на НК и район на
действие Районен съд Пловдив.
Претенцията е обоснована с твърдение ищецът да е кредитор на Б. М. М. с вземане по
три броя записи на заповед, издадени на 24.07.2019 г., първият от които с падеж 30.09.2019
г. Преди неговото настъпване издателят се разпоредил, чрез процесната сделка, възмездно, в
полза на своята дъщеря, с притежаван недвижим имот, находящ се в гр. П., ***, с
предназначение - жилище, апартамент, като по този начин намалил имуществото си.
Доколкото то цялото служи за обезпечение на задълженията на последния,
действителността на посочената покупко – продажба от 05.09.2019 г. се атакува като
действие, увреждащо интереса на кредитора.
Ответниците оспорват иска. Твърдят, че въпреки роднинската връзка помежду им
М.М. не е знаела за сочените задължения на своя баща. Последният от своя страна оспорва
да е длъжник на „Триера“ООД.
Производството по делото пред районен съд е било спряно на основание чл. 229, ал.
1, т. 4 от ГПК до приключване на друго такова по предявен от кредитора иск за
съществуване на соченото негово вземане срещу първият от ответниците, съгласно т. 2 от
тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГТК на
ВКС.
За да постанови обжалваното сега решение, районен съд е приел за доказано
качеството на кредитор на ищеца по отношение на Б.М. и извършването от последния на
увреждащо интересите на кредитора действие в лицето на атакуваната сделка по продажба
на правото на собственост върху описания недвижим имот. Заключил е, че в случая е
приложима презумпцията за знание за увреждането по чл.135, ал. 2 от ЗЗД, с оглед
установената роднинска връзка между страните по атакуваната сделка, която не е
опровергана по надлежен ред и на това основание е обявил за относително недействителен
по отношение на „Триера“ООД сключения между ответниците Б.М. и М.М. договор за
покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт № ***г. по описа на
нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на НК и район на действие - Районен съд Пловдив.
При извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, в рамките на дадените му
правомощия, съдът намира така обжалваното решение за валидно и допустимо. Не са налице
нарушения на императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да
отстрани без да има изрично направено оплакване в тази насока, съгласно задължителните
указания дадени с ТР № 1/2013 на ОСГТК на ВКС.
По посоченото в жалбата относно правилността на обжалваното решение:
От фактическа страна няма спор, а и от представения по делото Нотариален акт №
*** г. по описа на нотариус Иван Иванов, с рег. № 230 на НК се установява, че на 05.09.2019
г. жалбоподателят Б.М. е прехвърлил правото на собственост върху процесния недвижим
2
имот по договор за покупко – продажба в полза на жалбоподателката М.М..
Обстоятелството, че купувачът по атакуваната сделка е дъщеря на продавача е обявено за
безспорно.
На следващо място с влязло в сила на 24.11.2020 г. решение № 260102/30.10.2020 г.
по т.д.№ 1059/2019 г. по описа на ОС Пловдив, е признато за установено, че Б. М. М. дължи
на „Триера“ООД сумата от 100 000,00 лева – главница, дължима по запис на заповед,
издаден на 24.07.2019 г., без протест и без разноски, платим на падеж 30.09.2019 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението –
07.10.2019 г. до окончателното погасяване, за което вземане е издадена заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК от 08.10.2019 г. по ч.г.д.№ 16106/2019 г. по описа на РС
Пловдив.
При така установените данни, във въззивното производство спорът между страните, е
концентриран върху това знаел ли е купувачът по атакувания договор за продажба на
недвижим имот от 05.09.2019 г., че със сключването му се увреждат интересите на
кредитора на продавача, съответно, оборена ли е презумпцията за знание за увреждането в
хипотезата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД.
Съгласно чл. 135, ал. 1 от ЗЗД кредиторът има право да иска да бъдат обявени за
недействителни по отношение на него всички действия, с които длъжникът го уврежда. За
уважаването на иск с тази правна квалификация е необходимо ищецът да има качеството на
кредитор, да е налице увреждащо го действие на неговия длъжник, вземането на кредитора
да е възникнало преди датата на извършването на атакуваното длъжниково действие, а при
възмездно разпореждане и знание към този момент на третото лице, съдоговорител на
длъжника, за увреждането. Знанието за увреждане се предполага до доказване на
противното, когато третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника
(чл. 135, ал. 2 от ЗЗД).
По отношение качеството кредитор - кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД е всяко
лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника. Самото
вземане може да не е ликвидно и изискуемо, но трябва да бъде действително. В случая
наличието на установено както по основание, така и по размер действително вземане на
въззиваемото дружество срещу жалбоподателя М., е установено с посоченото по – горе
влязло в законна сила решение № 260102/30.10.2020 г. по т.д.№ 1059/2019 г. по описа на ОС
Пловдив. Качеството кредитор е възникнало на датата на издаване на записа на заповед –
24.07.2019 г., а прехвърлителната сделка, с която длъжникът се е разпоредил със свое
имущество е на 05.09.2019 г., тоест след като въззиваемото дружество вече е придобило
качеството на кредитор по вземане от записа на заповед.
Относно наличие на действие, увреждащо кредитора - съдебната практика е
непротиворечива в становището си, че увреждащо е всяко действие, с което длъжникът се
лишава от свое имущество, намалява го или създава трудности за удовлетворение на
кредитора. Това е така, доколкото за обезпечение вземането на кредитора служи цялото
имущество на длъжника ( чл. 133 от ЗЗД), а всяко отчуждаване на имущество на длъжника
намалява възможностите за удовлетворение на кредитора. В случая извършеното от
длъжника действие по отчуждаване на собствения му недвижим имот с процесната сделка
от 05.09.2019 г. е безспорно, следователно безспорно се явява установено и увреждането на
кредитора. Без значение е обстоятелството, че разпореждането е възмездно и длъжникът
придобива насрещна престация, тъй като по този начин се дава възможност на длъжника да
избира с кое имущество да изпълни задължението си, което противоречи на правилото по
чл. 133 от ЗЗД.
Относно знанието за увреждане - съдебната практика приема, че длъжникът винаги
знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на
кредиторовото вземане (Решение № 93/28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г., II т. о. на ВКС).
Такъв е и настоящият случай, в който вземането на кредитора е възникнало на 24.07.2019 г.,
а процесната сделка е извършена на 05.09.2019 г. Предвид искането за обявяване
недействителност на възмездна сделка – продажба, знание за увреждането обаче е
3
необходимо и у третото лице, съдоговорител на длъжника. В случая същото се предполага
по силата на предвидената в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД презумпция за знание, доколкото
купувачът е низходящ (дъщеря) на продавача (длъжник).
За нейното оборване доказателствената тежест е на жалбоподателите, ответници в
първоинстанционното производство. В тази връзка пред въззивната инстанция са допуснати
в хипотезата на чл. 266, ал. 3 от ГПК и събрани свидетелски показания.
Свидетелката И. Г., фактически съжител на сина на жалбоподателя М., който е брат
на жалбоподателката М., е и пълномощник на последната при сключване на процесния
договор за покупко – продажба. От показанията се установява, че в нейно присъствие е
проведен телефонен разговор между двамата жалбоподатели – баща и дъщеря, в който
първият заявил, че желае да прехвърли апартамента на дъщеря си, но не споделил, че има
парични задължения. От своя страна свидетелят П. П. – служител във въззиваемото
дружество, на длъжност „***“ установи, че е присъствал на разговори с жалбоподателя М. и
съпругата му, на които станало ясно, че цялото семейство на жалбоподателя, включително и
децата, е ангажирано и запознато със съществуващия негов дълг към работодателя му, в
размер на около 300 000 лева.
След преценка показанията на двамата свидетели, при съобразяване на разпоредбата
на чл. 172 от ГПК, с оглед установените им отношения със страните по спора, съдът намира,
че презумпцията за знание за увреждането по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, не е оборена.
За да бъде преодоляно нейното действие е необходимо наличието на убедителни
доказателства, каквито в настоящото производство липсват. Това, че свидетелката е
присъствала само на един телефонен разговор между двамата жалбоподатели, не изключва
провеждането на други такива, в които да е обсъдено между тях прехвърлянето на имота
поради наличието на задължения жалбоподателя. Нещо повече от изнесените в показанията
на свидетелката Г. данни следва обоснован извод, че баща и дъщеря поддържат връзка
въпреки разстоянието помежду си, като дъщерята се прибира в дома си два пъти годишно,
включително е била в България и в годината на прехвърляне на имота. Житейски логично е
при това положение дъщерята, да е запозната и в течение на случващото се с членовете на
семейството , въпреки нейната отдалеченост. Също така не бе установено логично
обяснения за повода и решението на бащата да прехвърли апартамента на дъщеря си, което
да налага извършването на процесната продажба в кратък срок след телефонния им
разговор. Първоначално свидетелката Г. заяви, че причината била желанието на
жалбоподателя „да има нещо на дъщеря му“, но впоследствие отрече да знае защо
последният е искал да прехвърли жилището на детето си. В тази им част показанията са
противоречиви и непоследователни, поради което и не се кредитират от съда. Още повече не
се установи да е реално изпълнено твърдяното намерение на жалбоподателя, че целта му е
била да разпредели имуществото си между двете си деца, защото липсва съответно
разпореждане в полза на сина му. За установяването на последното в хода на въззивното
производство е приета разпечатка от партидата на жалбоподателя в Имотен регистър при
АВ, актуална към 29.11.2021 г. (л. 27 от делото на ОС). При това положение и с оглед
установеното от личните възприятия на другия разпитан свидетел Петков, в разговори с
жалбоподателя и съпругата му, състояли се лятото на 2019 г., съдът приема, че не е
надлежно оборена презумпцията за знание у приобретателя – дъщеря на длъжника,
установена с разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД не е оборена.
От изложеното до тук се налага несъмнен извод за наличие на всички установени в
разпоредбата на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД предпоставки, пораждащи потестативното право на
кредитора да иска обявяването на процесния договор за покупко – продажба от 05.09.2019 г.
за недействителен по отношение на него, поради което и предявеният конститутивен иск се
явява основателен и доказан и като такъв следва да бъде уважен.
Предвид пълното съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на
първостепенния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно.
4
С оглед крайния изход от спора на въззиваемата страна се дължат разноски на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК. По представен по реда на чл. 80 от ГПК списък те са в
размер на 1200,00 лв. адвокатско възнаграждение, което е уговорено и платено по банкова
сметка, съгласно Договор за правна защита и преводно нареждане, представени на л. 25 и л.
26 от делото на ОС. Същите следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261327/26.04.2021 г., постановено по г. д. №
16993/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив.
ОСЪЖДА Б. М. М., ЕГН ********** и М. Б. М., ЕГН ********** и двамата с
постоянен адрес гр. П., *** да заплатят на „Триера“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Пловдив, р-н Южен, ул. „Бяло море“ № 2, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК, сумата от 1200,00 лева (хиляда и двеста лева), представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от съобщаването,
при наличие на предпоставките по чл. 280 от ГПК, пред Върховния касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5