№
гр. София, 09.09.2019 г.
Софийски
градски съд, Гражданско отделение, ІІ-Г въззивен състав, в публично заседание
на седми юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
АНЕТА ИЛЧЕВА
при участието на секретаря Алина Тодорова,
разгледа докладваното от мл. съдия Илчева в. гр. д. № 14631 по описа за 2018 г.
по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 437560 от 26.06.2018 г., постановено
по гр. д. № 39137/2017 г. на СРС, 143 състав, е признато за установено на
основание чл. 422, вр. чл. 415 ГПК, вр. чл. 232, вр. чл. 79 ЗЗД и 86 ЗЗД, че П.И.З.
дължи на „А.Ф.3.“ ООД сумата от 1528 лева, представляваща незаплатена част от
наем на автомобил за периода 23.08.2013 г. - 16.01.2014 г. по договор за наем
на автомобил с ДКН № ****** от 23.08.2013 г., по който са издадени фактури №
**********/2014 г. и **********/2014 г. от „А.Ф.3.“ ООД, лихва в размер на
1023,87 лева за периода 21.01.2014 г. - 28.11.2016 г., като поради извършено
частично плащане на главница в размер на 2000 лева след издаване на заповедта
за изпълнение искът е отхвърлен за част от сумата по заповедта в размер на 2000
лева.
Недоволен от постановеното решение е останал ответникът
П.И.З., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, е подал въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение, като счита същото за неоснователно и
незаконосъобразно. Сочи, че въпреки направеното оспорване на подписите в
договора и приемо-предавателния протокол, тези въпроси не са изследвани от съда,
а така също и обстоятелството относно предаването на автомобила. Твърди, че
сключеният наемен договор не е бил изпълнен.
В писмена защита ищецът „А.Ф.3.“ ООД счита жалбата
за неоснователна като сочи, че първоинстанционният съд е разгледал и обсъдил
подробно всяко от възраженията на ответника по отношение на положените подписи
от страна на наемодателя, както и обстоятелството за реалното предаване на
автомобила. Излага, че с частичното плащане на наемната цена задължението е
мълчаливо признато, а с подписването на споразумението – изрично и безусловно. Претендират
се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
от процесуално легитимирана страна в процеса, поради което е допустима, а
разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в
жалбата. Не са допуснати и нарушения на императивни материалноправни норми.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
СРС, 143 състав, е бил сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.
232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
За да постанови решението си
първоинстанционният съд е приел, че между страните е породено облигационно
правоотношение, възникнало от сключен договор за наем, по силата на който предметът
на договора – автомобилът, е бил надлежно предаден на ответника.
От Договор за наем от 23.08.2013 г. се установява,
че между страните в настоящото съдебно производство е възникнало облигационно
правоотношение, по силата на което ищецът (наемодател) се е задължил да
предостави на ответника (наемател) за временно възмездно ползване следната движима
вещ: автомобил, описан в приемо-предавателен протокол към договора – Megane III 1.5 dCi/Сив металик с рег. № ******.
Договорът за наем представлява консенсуален,
двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото
сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните
волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и
заплащането на уговореното наемно възнаграждение не се включва в неговия
фактически състав, а е в изпълнение на породените от него договорни задължения,
поради което е неоснователен доводът в жалбата, че вещта, предмет на договора,
не е била предадена, тъй като е налице валиден наемен договор. За да възникне
задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, респ. за
заплащане на разноските за ползване на наетата вещ, наемодателят следва да
предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор.
Основните задължения на наемодателя са: 1) да
предаде наетата вещ на наемателя; 2) да предостави свободното ползване на
обекта на наема в рамките на уговорения срок, а за наемателя се пораждат
следните задължения: 1) да заплати уговореното наемно възнаграждение, респ.
сторените за ползването на наетата вещ разноски; 2) да пази вещта, като я
използва съгласно обичайното или уговореното предназначение; 3) да заплаща
всички уговорени разходи, свързани с ползването и поддържането на вещта; 4) да
я върне след изтичане на уговорения срок на ползване.
Между страните е спорно, че обектът, предмет на
договора за наем, е предоставен за временно възмездно ползване от ищеца на
ответника. Това правно-релевантно обстоятелство се установява от двустранно
съставения и подписан приемо-предавателен протокол, в който документ е
обективирано извънсъдебното признание на ответника, че като наемател е
упражнявал фактическата власт върху наетата вещ за периода 23.08.2013 г. – 16.01.2014
г., когато е предадено държането на наетата вещ в състоянието, в което наемателя
го е получил. Следователно ответникът, като наемател, е ползвал процесния обект
за исковия период, за което е следвало да осъществи насрещната парична
престация – заплащане на уговореното наемно възнаграждение.
Ответникът не оспорва своите подписи в договора за
наем и приемо-предавателния протокол, а тези на лицето, подписало се за
наемодателя. Със становище от 02.03.2018 г. ищецът е посочил, че оспорените
подписи не са на управителя на дружеството, а на лице, упълномощено да сключва
договори за наем от името на „А.Ф.3.“ ООД, както и да подписва
приемо-предавателните протоколи за предаването и връщането на наеманите
автомобили, за което е представено пълномощно от 14.03.2012 г., с което Х.И.Д.–
управител на „А.Ф.3.“ ООД е упълномощил Т.М.С.да извършва горепосочените
действия.
За установяване на тези обстоятелства като
свидетел е разпитан Т.М.С., който сочи, че подписът за наемодател в договора за
наем, както и за предал в приемо-предавателния протокол, е негов, в която
връзка се е установило, че подписите в посочените документи не са на лицето,
сочено за техен автор, но принадлежат на лице, разполагащо с представителна
власт да полага подписа си и да сключва сделки, за които е упълномощено.
Съгласно диспозитивната правна норма, уредена в
чл. 232, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, наемателят е длъжен да плаща наемната цена, която
в процесния договор за наем е определена в размер на 20 лева на ден. Следователно,
при точното изпълнение договорното задължение на наемодателя да предостави на
наемателя свободното ползване на наетата вещ през уговорения срок възниква
насрещната парична престация на наемателя – да заплаща уговореното наемно
възнаграждение. Исковият период, за който се претендира заплащането на наемна
цена, е 23.08.2013 г. – 16.01.2014 г., на които дати според
приемо-предавателния протокол автомобилът е бил предаден и съответно върнат.
Ответникът не е оспорил подписа си в издадените
фактури № **********/16.01.2014 г. и № **********/16.01.2014 г. за сумите от
3144 лева и 384 лева за наем на автомобил за 131 дни през 2013 г. и съответно
16 дни от 2014 г. Така общо претендираната сума със заявлението по чл. 410 ГПК
е била в размер на 3528 лева за наем на автомобил за 147 дни. На 13.04.2017 г.
ответникът е превел по сметка на ищеца сума в размер на 2000 лева с посочено
основание „ф. № **********/16.01.2014 г.“, което плащане е било взето предвид и
съответно приспаднато от общо дължимата сума.
В издадените фактури, носещи подписа на ответника,
е посочен срок за плащане 21.01.2014 г., след изтичането на който длъжникът
изпада в забава.
Приетата по делото ССчЕ е дала заключение, че
размерът на дължимите суми по процесните фактури е 1528 лева. Според експертизата
размерът на обезщетението за забава в размер на законната лихва от падежа на
фактурите (21.01.2014 г.) до подаването на заявлението по чл. 410 ГПК е в
размер на 1023,72 лева, за които суми са били уважени предявените претенции.
След като изводите на въззивната инстанция напълно
съвпадат с разрешението, дадено от първата инстанция, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора разноски следва да бъдат
присъдени на въззиваемата страна на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, която
е представила списък по чл. 80 ГПК за разноски в размер на 100 лева
юрисконсултско възнаграждение.
По арг. чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото
решение не подлежи на касационно обжалване.
Воден от горното Софийски градски съд, ІІ-Г
въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 437560 от 26.06.2018 г., постановено по гр. д. № 39137/2017
г. на СРС, 143 състав.
ОСЪЖДА П.И.З., ЕГН **********, да заплати на „А.Ф.3.“
ООД, ЕИК ******, на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3, ГПК сумата от 100 лева - разноски за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.