Р Е Ш Е Н И Е
№ 88
гр.Русе, 18.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание на десети
май през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
Председател: ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
Членове: ГАЛЕНА ДЯКОВА
ДИАНА КАЛОЯНОВА
при секретаря Цветелина Димитрова
и с участието на прокурора Георги Манолов, като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 66 по описа на съда за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е касационно по
чл.63в от ЗАНН във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Образувано е
по касационна жалба на „Рея Кеър България“ ЕООД, със седалище в гр.Русе, чрез
процесуалния му представител, против решение № 761/21.12.2022 г., постановено по АНД № 1591/2022 г. по
описа на Районен съд – Русе, с което е изменено наказателно постановление №
18-002015/27.07.2022
г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе като е
променено основанието за налагане
на административното наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева от
чл.414, ал.1 от КТ в това по чл.414, ал.3 от КТ. Като касационни основания се
сочат допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните
правила във връзка с изменението на наказателното постановление и по отношение оценката
на доказателствата, както и нарушение на материалния закон. Касаторът твърди,
че в резултат на извършеното изменение на санкционния акт положението му било
влошено, тъй като спрямо него бил приложен закон за по-тежко наказуемо
нарушение. Поддържа, че възприетата от въззивната инстанция квалификация на
нарушението по чл.62, ал.3 от КТ, към която е приложима санкционната норма на
чл.414, ал.3 от КТ, изключва възможността случаят да бъде счетен за маловажен.
Възразява, че липсват ангажирани доказателства за това, че нарушението е
извършено, а направеният от въззивния съд обратен извод се явява необоснован. Твърди,
че актът за установеното административно нарушение е съставен след изтичането
на давностния срок по чл.34, ал.1, изр.второ от ЗАНН, тъй като по силата на
служебния електронен достъп до информационната система на НАП, предоставен
съгласно чл.62, ал.3, изр.второ от КТ, нарушителят би могъл да бъде открит много по-рано от
контролните органи на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени въззивното решение като реши спора по
същество и отмени наказателното постановление. Претендира присъждането на
направените разноски за адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба - директорът на
Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, чрез процесуалния си представител, счита
същата неоснователна. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила
решението на въззивната инстанция. Претендира присъждането на юрисконсултско
възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава
заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че районният съд не
е допуснал съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, а
обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена
е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което
подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата се явява основателна.
За да измени обжалваното пред него наказателно
постановление в частта по отношение на правното основание за налагане на
административното наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева
районният съд е приел, че наказващият орган неправилно е подвел извършеното нарушение
под общата санкционна норма на чл.414, ал.1 от КТ вместо на специалната такава
– чл.414, ал.3 от КТ, която предвижда санкция за неизпълнение на задължението
по чл.62, ал.3 от КТ.
Решението е неправилно. То е постановено при
съществено нарушение на процесуалните правила и по – конкретно на чл.63, ал.7,
т.1 от ЗАНН и при неправилно приложение на материалния закон, касационни
основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК вр.чл.63в от ЗАНН. Процесуалните
нарушения са съществени, тъй като са довели до ограничаване на процесуалните
права на жалбоподателя във въззивното производство – чл.348, ал.3, т.1 от НПК и
нарушаване на забраната за reformatio in
pejus.
Според чл.63, ал.2, т.4 от ЗАНН с решението си
районният съд може да измени акта по чл.58д, т.е. и наказателното постановление
съгласно чл.58д, т.1 от ЗАНН. При какви условия въззивната инстанция може да
упражни това свое правомощие е посочено в чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН, като е
изяснено и в задължителната съдебна практика (вж. т.1 от Тълкувателно решение №
8 от 16.09.2021 г. на ВАС по т. д. № 1/2020 г., ОСС, І и ІІ колегия) още преди влизане
в сила на изменението на ЗАНН с ДВ бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.
Според цитираната разпоредба съдът изменя акта по чл. 58д и когато се налага да
приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо нарушение, без
съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. Общото между трите
хипотези по чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН е това, че фактическото обвинение остава
същото като кръгът от релевантните факти, описани в наказателното
постановление, не се променя или ако е налице промяна, тя е несъществена, т.е.
всички релевантни факти са предявени на наказаното лице по установения ред и то
е могло да упражни пълноценно правото си на защита по тях. При „закон за същото нарушение” правната
квалификация на деянието, тоест, приложимият материален закон, е същата,
посочена и в наказателното постановление, докато при „закон за еднакво или по-леко наказуемо нарушение” възприетата от
съда правна квалификация не остава същата, а се променя, като със съдебния акт
се извършва преквалификация на деянието и се явява приложим друг, различен
материален закон (в този смисъл вж. решение № 223/11.02.2020 г., постановено по
к.н.д. № 1013/2019 г. по описа на ВКС, III н.о.). С Тълкувателно решение № 57
от 4.XII.1984 г. по н. д. № 13/84 г., ОСНК е изяснено понятието „закон за по-тежко наказуемо престъпление“.
Приема се, че преценката кое престъпление е по-тежко наказуемо се определя от
вида и размера на предвиденото за него наказание. Когато за отделните
престъпления са предвидени наказания от едни и същи вид, по-тежко наказуемо
престъпление е това, за което е предвиден по-висок максимум при еднакъв
минимум, по-висок минимум при еднакъв максимум, а при еднакъв минимум и
максимум - това, за което са предвидени кумулативно и други наказания.
С обжалваното пред въззивната инстанция наказателно
постановление на касатора, на основание чл.414, ал.1 от КТ, е наложено
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева за
нарушение по чл.3, ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г. за
съдържанието и реда за изпращане на уведомлението по чл.62, ал.5 от КТ.
В мотивите на своя акт районният съд е посочил, че извършеното
нарушение следва да се квалифицира по чл.62, ал.3 от КТ като е изменил
наказателното постановление в частта му по отношение на санкционната норма, под
която е подведено нарушението. Приел е, че това е чл.414, ал.3 от КТ вместо посочената
от наказващия орган разпоредба на чл.414, ал.1 от КТ.
Текстът на чл.414, ал.3 от КТ, в приложимите си части,
предвижда, че работодател, който наруши разпоредбата на чл.62, ал.3, се наказва
с имуществена санкция или глоба в размер от 1500 до 15 000 лв. От същия вид и в
същия размер, като минимум и максимум, е и предвидената в чл.414, ал.1 от КТ санкция
за нарушение на разпоредбите на трудовото законодателство извън правилата за
осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд. От своя страна нормата
на чл.62, ал.3, изр.първо от КТ, за която се налага административното наказание
по чл.414, ал.3 от КТ, гласи, че в тридневен срок от изменението на трудовия
договор работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да изпрати уведомление
за това до съответната териториална дирекция на НАП. Както беше посочено, в
наказателното постановление като нарушена е посочена разпоредбата на чл.3,
ал.1, т.1, б.“б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002 г., а не тази на чл.62, ал.3 от КТ. Тази разпоредба е последно допълвана с ДВ, бр. 108 от 2008 г., поради което
очевидно не е съобразена с допълненията, направени с ДВ, бр. 17 от 2021 г., в
разпоредбите на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ и чл.5, т.4, б.„в“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г. Независимо, че командироването на работници и служители в рамките
на предоставяне на услуги по смисъла на чл.121а, ал.1, т.1 от КТ е форма на
изменение на трудовото правоотношение, с оглед систематичното място на
разпоредбата в Раздел X “Изменение на трудовото правоотношение“ на КТ, при
изпълнение на процесуалните си задължения по чл.42, ал.1, т.5, респ. чл.57,
ал.1, т.6 от ЗАНН контролните органи са длъжни, съобразно принципа, въплътен и
в чл.11, ал.2 от ЗНА, че специалният закон изключва приложението на общия такъв
(lex specialis derogat legi generali),
да посочат конкретната нарушена законна разпоредба, която най-специфично описва
дължимото, но неосъществено поведение от страна на санкционираното лице. И това
е именно разпоредбата на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба № 5 от 29.12.2002
г., уреждаща, с оглед направеното с ДВ, бр. 17 от 2021 г. допълнение в нея,
задължението за изпращане на уведомление до НАП „… и в случаите по чл. 121а, ал. 1, т. 1 КТ“. Регламентираното в
чл.62, ал.3 от КТ задължение е по – общо като съдържание, доколкото урежда задължение
за изпращане на уведомление до НАП без оглед на конкретната форма на изменение
на трудовото правоотношение. Поради това неправилен се явява направения от
въззивната инстанция извод, че нарушената позитивна норма всъщност е тази по
чл.62, ал.3 от КТ. Щом това не е нарушената норма, то е липсвало основание за
преквалифициране на деянието от такова по чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба №
5 от 29.12.2002 г. в такова по чл.62, ал.3 от КТ, а поради това – и за изменение
на наказателното постановление чрез подвеждането на нарушението под
санкционната норма на чл.414, ал.3 от КТ вместо под правилно посочената от
наказващия орган такава – чл.414, ал.1 от КТ. Чрез изменението на наказателното
постановление районният съд е нарушил материалния закон, тъй като е приложил
материална норма – чл.414, ал.3 от КТ, различна от тази, която е следвало да
бъде приложена – чл.414, ал.1 от КТ
Освен нарушение на материалния закон с въззивния
съдебен акт е допуснато и съществено нарушение на процесуалните правила. В тази
връзка основателни са оплакванията на касатора, според които с решението си
районният съд е влошил положението му като е нарушил забраната за reformatio in pejus.
Както беше посочено, районният съд е приел, че
нарушената позитивна разпоредба е тази на чл.62, ал.3 от КТ, а не приетата като
нарушена от наказващия орган норма на чл.3, ал.1, т.1, б. „б“ от Наредба № 5 от
29.12.2002 г. Така възприетата от въззивната инстанция правна квалификация на
нарушението и подвеждането му под санкционната норма на чл.414, ал.3 от КТ a priori изключва
възможността случаят да бъде третиран като маловажен. Това следва от изричната
разпоредба на чл.415в, ал.2 от КТ, според която не са маловажни и нарушенията
по чл.62, ал.3 от КТ. В мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 10.05.2011 г.
на ВАС по по тълк. д. № 7/2010 г., ОСК също се приема, че специалният състав по
глава ХIХ, раздел II от КТ на "маловажно" административно нарушение
по чл. 415в от КТ изключва приложимостта на общата разпоредба на чл.28 от ЗАНН.
Поради това, в резултат на преквалифицирането на нарушението и изменението на
наказателното постановление, районният съд е възприел като осъществен състав на
нарушение, който, макар и наказуем със същата по вид и размер санкция, се явява
по-неблагоприятен за нарушителя от състава на нарушение, посочен в
наказателното постановление, доколкото за нарушението по чл.62, ал.3 от КТ е
принципно изключена възможността за прилагане на чл.28 от ЗАНН. Подобна
възможност за изменение на наказателното постановление чрез преминаване към
закон за по-тежко наказуемо нарушение в чл.63, ал.7, т.1 от ЗАНН не е
предвидена. Друг е въпросът дали процесното нарушение, с оглед степента на
неговата обществена опасност в сравнение с типичните случаи на нарушения от
този вид и предвид другите установени по делото обстоятелства, би
представлявало маловажен случай по смисъла на легалната дефиниция по § 1, ал.1,
т.4 от ДР на ЗАНН.
За пълнота следва да се посочи, че обстоятелството, че
въпреки възприетата правна квалификация на нарушението по чл.62, ал.3 от КТ,
респ. подвеждането му под нормата на чл.414, ал.3 от КТ, районният съд в мотивите
на своя акт е обсъждал наличието на предпоставките за приложението на чл.28 от ЗАНН, като е приел, че те не са налице, само по себе си също представлява
нарушение на материалния закон.
По изложените съображения решението на районния съд
следва да бъде отменено като делото следва да бъде върнато на същия съд за ново
разглеждане от друг състав, при което произнасянето на съда следва да се ограничи
в рамките на посочената в наказателно постановление правна квалификация на
нарушението и приложимата към него санкционна норма на чл.414, ал.1 от КТ.
При новото разглеждане на делото районният съд следва
да се произнесе, с оглед изхода на спора, и по отговорността за разноските,
включително по направените такива в настоящото касационно производство – чл.226,
ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН.
Така мотивиран и на
основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.2 и чл.222, ал.2, т.1 от АПК вр. чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение № 761/21.12.2022 г., постановено по АНД № 1591
по описа за 2022 г. на Районен съд - Русе.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от
друг състав на Районен съд - Русе.
Решението е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: