О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./…..…...06.2020 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито заседание проведено на десети юни през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНА МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОНИ КРЪСТЕВ
ДЕСИСЛАВА ЖЕКОВА
като разгледа докладваното от съдията Маркова
в.ч.т.д. № 644/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 274 и сл. ГПК, вр. чл. 130 ГПК и е
образувано по:
1. Въззивна частна жалба вх. №
6313/24.01.2020 г.
на З.К.Б., гражданин на Руска федерация, роден на *** г., с местожителство *** срещу Определение № 469/09.01.2020 г., постановено
по гр.д. № 6775/2019 г., на ВРС, XLI с., с което е прекратено производството по
делото, на основание чл. 130 ГПК, вр. чл. 299, ал. 2 ГПК.
В резюме оплакванията
се свеждат до следното: Първоинстанционния съд при
произнасянето си е взел предвид тълкувателно решение, което е неприложимо в
конкретния казус. Счита, че същината на предявените искове за прогласяване
нищожност на сключени между страните Договори за управление и поддръжка на
общите части на сградата в режим на етажна собственост в комплекс „KORONA
LUXURY REZIDENCE” от 21.12.2012 г., 16.09.2010 г. и 09.04.2010 г. се състои в
установяване на наличието или липсата на затворен жилищен комплекс по смисъла
на закона, както и установяване на твърдяното
неизпълнение на договорните задължения, което било основание за разваляне на
договора. Тези били и новите обстоятелства, уточнени в съдебно заседание, за
установяването, на които били допуснати доказателства. Твърдяното неизпълнение
правело настоящото производство различно от водените предходни производства
между същите страни, където било твърдяно изпълнение. Наличието на съдебна
практика в периода след 2017 г. по въпроса за наличие на „жилищен комплекс“ по
смисъла на чл. 2 от ЗУЕС, счита за новооткрито обстоятелство, обуславящо
възможност за такъв иск като самостоятелно основание, което не е обхванато от
силата на пресъдено нещо. Излага виждането си за
характера и същността на СПН. Сочи, че в конкретният случай не се касае парично
задължение, а оспорване на правопораждащия факт на
основание нова съдебна практика и възражение за неизпълнение, които
представлявали нов факт, който не бил разглеждан до настоящия момент. По
същество отправя искане за отмяна на обжалваното определение и връщане на
делото на друг състав на ВРС с оглед уточняване на заявените искове.
В срока по чл. 276, ал.1 ГПК, частния въззиваем „БИЛДИНГ МАСТЪРС“ ЕООД, ЕИК *********, депозира
писмен отговор, в който оспорва релевираните от
частния въззивник оплаквания и ги счита за
неоснователни, а атакувания съдебен акт за правилен и законосъобразен. По
същество отправя искане за отхвърляне на жалбата и присъждане на разноски.
2. Въззивна частна жалба вх. №
18137/02.03.2020 г. на З.К.Б., гражданин
на Руска федерация, роден на *** г., с местожителство *** срещу Определение № 2353/07.02.2020 г.,
постановено по делото, с което е оставено без уважение искането за изменение на
постановеното Определение № 469/09.01.2020 г., в частта за разноските, по реда
на чл. 248 ГПК.
Частния въззивник счита постановеното определение за немотивирано и
незаконосъобразно. Счита, че предявените искове са с „нематериален интерес“ и
минималния предвиден размер е 300.00 лв. Счита, че процесуалния представител на
ответника е направил изявление в последното съдебно заседание, че сумата
1700.00 била за всички ищци като за всяко производство се дължала сума в размер
на 600.00 лв., което било видно от протокола. По същество отправя искане за
изменение на постановеното определение в частта за раноските.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК частния въззиваем „БИЛДИНГ МАСТЪРС“ ЕООД, ЕИК *********, депозира
писмен отговор, в който оспорва оплакванията релевирани
с жалбата и счита постановения съдебен акт за правилен и законосъобразен. Сочи,
че предявените главни и евентуални искове касаят всеки от трите сключени
между страните договора поради което и предвид обема на събраните
доказателства, размера на присъденото адвокатско възнаграждение от 1800.00 лв.,
не се явява прекомерен. Претендира разноски за настоящото производство.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен
интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
След запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази
приложимия закон, настоящият състав на Варненски окръжен
съд намира следното:
Въззивна частна жалба вх. № 6313/24.01.2020 г. се преценява от въззивния състав като неоснователна, по следните
съображения:
Пред ВРС е била
депозирана искова молба от З.Б. срещу „Билдинг мастърс“
ЕООД, с която са заявени за разглеждане обективно, евентуално и субективно
съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, за прогласяване
нищожността на сключените между страните Договори за управление и поддръжка на
общите части на сградата в режим на етажна собственост в комплекс „KORONA
LUXURY REZIDENCE” от 21.12.2012 г., 16.09.2010 г. и 09.04.2010 г., поради липса
на предмет, в условията на евентуалност като сключени за заобикаляне на закона,
в условията на евентуалност и като накърняващи добрите нрави. В условията на
евентуалност са предявени искове за прогласяване нищожността на клаузите
описани в чл. 5, чл. 7, чл. 13, чл. 31 и чл. 32 от всеки от договорите, като
неравноправни.
При извършване на
преценка за допустимост на предявените искове, първостепенния ВРС е приел, че при
наличие на предходни водени между същите страни производства с предмет дължимост на суми по силата на сключените между тях
Договори от 21.12.2012 г., 16.09.2010 г. и 09.04.2010 г., приключили с влезли в
сила решения, действителността на договорите е установена между страните по
задължителен начин, поради което и в хипотезата на чл. 299 ГПК, последващите спорове за съществуването или действителността
на същите договори се явяват недопустими, независимо дали са били разгледани
или не подобни възражения в приключилите производства, поради което и е
постановил атакуваното Определение № 2353/07.02.2020 г., с което производството
било прекратено.
Не е спорно между
страните, а и се установява от представените по делото доказателства, че с Решение
по гр.д. № 6851/2015 г., на ВРС и Решение по в.т.д. № 458/2016 г., на ВОС, ТО,
както и с Решение по гр.д. № 10713/2016 г., на ВРС, са разгледани спорове между
страните за дължимостта на основание чл. 5, раздел II
от Договор от 16.09.2010 г., на такса за поддръжка и управление на общите части
на сградата в режим на етажна собственост за периода 2011 г., 2012 г., 2013 г.,
2014 г. и 2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявление по чл. 417 ГПК -12.03.2015 г. до
окончателното изплащане на задължението, на осн. чл.
422 ГПК.
С Решение по гр.д. №
6853/2015 г., на ВРС и Решение по в.т.д. № 466/2016 г., на ВОС, е разгледан
спор между страните относно дължимостта на такса за
управление и поддръжка на общите части за 2014 г., по Договор от 21.12.2012 г.,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от депозиране на заявление
по чл. 417 от ГПК – 12.03.2015 г. до окончателното й изплащане, на осн. чл. 422 ГПК.
С Решение по гр.д. №
6855/2015 г., на ВРС и Решение по в.т.д. № 475/2016 г., на ВОС, е разгледан
спор между страните относно дължимостта на годишни
такси за поддръжка и управление на общите части за 2014 г. и 2015 г. и
неустойка за забава върху тях, дължими
по силата на Договор от 09.04.2010 г., на осн. чл.
422 ГПК.
Горепосочените
производства между страните са приключили с влезли в законна сила решения, с
които вземанията на настоящият ответник, основани на сключените договори за
поддръжка и управление на общите части в затворения комплекс, чиято нищожност е
предмет на настоящото производство, са установени по реда на чл. 422 ГПК..
Спорът пред въззивния съд се концентрира до отговор на въпроса, дали влязлото
в сила решение по иск за установяване на вземане, основано на договор,
проведено по реда на чл. 422 ГПК и липсата на възражение за нищожност на
договора в рамките на приключилото съдебно производство, респ. преценяването на
такова възражение като неоснователно, формира сила на пресъдено
нещо, явяваща се процесуална пречка за заявяване за разглеждане на незаявените
възражения, респ. ново заявяване на приетите за неоснователни такива.
Съдебната практика
константно се е придържала към схващането, че преклудиращото
действие на силата на пресъдено нещо се отнася до
фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността
или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни
на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Това преклудиращо действие обхваща и всеки факт, от който може
да се изведе искане за установяване, че към деня на приключване на устните
състезания съдебно признатото право не е съществувало в полза на носителя му,
както и всеки факт, който дава основание за нищожност на правните сделки, за
погасяване на вземанията или пораждащ право на унищожаване или разваляне на
сделки, на които се основава съдебно признатото вземане. (така
Р № 115/10.01.2012 г., по т. д. № 883/2010 г., ВКС, I ТО и О № 966/29.10.2012
г., по ч. т. д. № 633/2012 г., ВКС, II ТО).
Посоченото отнесено
към спецификата на конкретния казус, води до извода, че ищецът в настоящото
производство е бил длъжен да въведе под формата на възражение всички факти,
които съставляват основание за прогласяване нищожността на процесните
Договори за управление и поддръжка на общите части на сградата в режим на
етажна собственост в комплекс „KORONA LUXURY REZIDENCE” от 21.12.2012 г.,
16.09.2010 г. и 09.04.2010 г., във вече проведените производства по реда на чл.
422 ГПК.
Видно от мотивите на
постановените решения във всяко едно от проведените производства, частния въззивник, тогава ответник е депозирал писмени отговори, в
които е оспорвал предявените срещу него искове и е релевирал
възражения за нищожност и за неравноправност на отделни негови клаузи, част от
които са предмет на предявените в настоящото производство искове.
Следва да бъде
посочено, че нищожността на договора се преценява към момента на неговото
сключване. Нищожната сделка страда от порок, който не може да бъде саниран впоследствие. Такава сделка изначално не би могла
да породи желаното от страните действие, поради което и нищожността не може да
е резултат от новонастъпили факти и обстоятелства.
След като това е
така, се налага извода, че всички незаявени факти, съставляващи основание за
прогласяване нищожността на сключените договори и настъпили до приключване на устните
състезания в предходните искови производства, са преклудирани.
Доводът на частния въззивник, че предявените в настоящото производство искове са
допустими, тъй като се основават на нови факти – нова съдебна практика и
възражение за неизпълнение на договорите, които не били разглеждани до
настоящия момент, не може да бъде споделен. Принципно новата съдебна практика
не представлява елемент от фактическия състав на сделката и съответно наличието
или липсата й, не може да доведе до нищожност на сключените договори и
съответно до преразглеждане на приключилите с влезли в сила съдебни решения
спорове, в които въпросът за действителността на договорите е бил преюдициално разрешен. Въведеното в настоящото производство
оплакване за неизпълнение от страна на ответника на задълженията му по
сключените договори е ирелевантно за действителността
им.
Поради съвпадане на правните
изводи на въззивния съд с тези на ВРС, Определение №
469/09.01.2020 г. следва да бъде потвърдено.
По въззивна частна жалба вх. №
18137/02.03.2020 г.
Видно от
постановеното Определение № 469/09.01.2020 г., при прекратяването на
производството в полза на частния въззиваем са
присъдени разноски в размер на 1900.00 лв., съобразно представения списък по
чл. 80 ГПК. С атакуваното Определение № 2353/07.02.2020 г. искането на частния въззивник за изменение на постановеното определение в
частта за разноските, присъдени в полза
на въззиваемия, чрез редуциране по размер на
адвокатското възнаграждение, е оставено без уважение.
Видно от протокола от
проведеното съдебно заседание от 09.12.2019 г., в хода на устните състезания
процесуалния представител на ответника е пояснил във връзка с релевираното възражение за прекомерност на адвокатско
възнаграждение, че възнаграждението е по 600.00 лв. за всеки от предявените от
ищеца искове.
Както вече
нееднократно е посочвано по-горе в определението в производството са заявени за
разглеждане в съотношение на главен и евентуални общо по четири иска срещу
всеки един от трите договора. Съобразно цената на всеки един от договорите,
минималния размер на адвокатското възнаграждение дължимо по всеки от главните
искове, възлиза на: - 339.42 лв., при цена на Договора от 09.04.2010 г. –
1563.22 лв., с ДДС, - 300.00 лв., при цена на Договора от 21.12.2012 г. –
483.01 лв., с ДДС, - 346.09 лв., при цена на Договора от 16.09.2010 г. – 1658.50 лв., с ДДС.
При това положение,
при съобразяване на броя на предявените евентуални искове, наред с главните, по
които защитата е проведена едновременно с главния срещу всеки договор и при
съобразяване на големия обем събрани писмени доказателства и ангажираните
специални знания, претендираният общ размер на
адвокатското възнаграждение от 1800.00 лв., не се явява прекомерен и не подлежи
на редуциране.
Поради съвпадане на
правните изводи на въззивния съд с тези на ВРС, Определение
№ 2353/07.02.2020 г. следва да бъде потвърдено.
Частния въззиваем е направил искане за присъждане на съдебни
разноски по всяка от жалбите, което подлежи на уважаване. Видно от
представените доказателства и списъци по чл. 80 ГПК разноските възлизат на
300.00 лв. по първата от разгледаните жалби и 200.00 лв. по втората, които
следва да бъдат присъдени.
Мотивиран от
изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение №
469/09.01.2020 г. и Определение № 2353/07.02.2020 г., постановени по гр.д. №
6775/2019 г., на ВРС, XLI с.
ОСЪЖДА З.К.Б., гражданин на Руска федерация, роден
на *** г., с местожителство *** да
заплати на „БИЛДИНГ МАСТЪРС“ ЕООД,
ЕИК ********* сумата 500.00 лв. (петстотин лева), разноски по делото, на осн.
чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване по аргумент на чл.
274, ал. 4 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.