№ 525
гр. Бургас, 17.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести октомври през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росен Д. Парашкевов
Членове:Йорданка Г. Майска
РАДОСТИНА П. ПЕТКОВА
при участието на секретаря Жанета Д. Граматикова
като разгледа докладваното от Йорданка Г. Майска Въззивно гражданско
дело № 20212100501455 по описа за 2021 година
Производството по делото е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх.№ 12001/20.07.2021г. на РС-Бургас от Община Созопол с
административен адрес: гр.Созопол , ул.“Хан Крум“ № 2 , представлявана от кмета
Тихомир Янакиев, заявена чрез адв. Л. Ангелова от БАК с посочен съдебен адрес в
гр.Бургас, ул.“Княз Борис I“ № 10, вх.Б, ет.1 против решение № 645/05.07.2021г. по
гр.д.№ 1560/2021г. по описа на БРС.
С обжалваното решение въззивника е осъден да заплати на въззиваемия ищец
П. Г. К. с ЕГН-********** сумата от 13 570лв., представляваща обезщетение за вреди
от недопускането му до работа, след като е бил възстановен на длъжност за периода от
01.03.2019г. до 31.01.2021г. в размер на месечната минимална работна заплата /МРЗ/ за
съответния период, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на
исковата молба – 02.03.2021г. до окончателното й изплащане, както и сторените
разноски.
Решението се обжалва като неправилно. По-конкретно въззивникът навежда,
че неправилно е прието, че въззиваемият ищец не е бил допуснат до работа, след като е
бил възстановен и се е явил в общината, за да заеме работата на която е бил
възстановен. Твърди, че не е налице незаконно недопускане до работа на ищеца, тъй
като длъжността на която е възстановен не съществува, нито има сходна такава
длъжност в общината, поради което е налице фактическа невъзможност за
работодателя да осигури същото място на работа. Счита, че общината е изправена пред
правен абсурд, тъй като длъжността на която е възстановен ищецът не съществува, с
оглед структурата на общината, такива длъжности вече могат да се заемат от държавни
служители, а с оглед практиката на ВКС следва да се прекрати трудовото
правоотношение с ищеца на осн.чл.325, ал.1, т.12 КТ, но преди това той трябва да се
назначи. В същото време такава длъжност не съществува в общината, а няма и такава
1
вакантна длъжност, на която да бъде назначен, а от друга страна общината трябва и да
заплати осигуровките на ищеца за пет години назад. Твърди, че след като е бил
възстановен на работа ищецът е работил при друг работодател в периода от
01.04.1997г. до 09.12.1999г.. Твърди, че не се доказва общината да е отказала да го
възстанови на работа към 2014г., освен това навежда, че ответникът е навършил 60
годни и е в пенсионна възраст, като липсват доказателства защо не се е пенсионирал и
защо не е упражнил правото си на пенсия.
Моли, за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на претенцията.
Претендират се съдебни разноски. Не се сочат доказателства и не са сторени
доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в
срока по чл.259 ГПК, от легитимирано лице, поради което е допустима.
В законния срок е постъпил отговор по въззивната жалба от П. Г. К., чрез
процесуален представител адв. Здравка Марчева от БАК, в който са изложени
съображения за неоснователност на възраженията по въззивната жалба и за правилност
на изводите на съда относно наличие на предпоставките за присъждане на
претендираното обезщетение, направено е искане за потвърждаване на решението в
обжалваната част и за присъждане на направените по делото разноски. Не ангажира
нови доказателства, няма доказателствени искания. Претендира разноски.
След поотделна и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства ,по
основателността на оплакванията, въведени във въззивната жалба БОС намери
следното:
Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от
въззиваемия П.К. за осъждане на Община Созопол да му заплати сумата от 13 570лв.,
представляваща обезщетение за вреди от недопускането му до работа, след като е бил
възстановен на длъжност за периода от 01.03.2019г. до 31.01.2021г. в размер на
месечната минимална работна заплата /МРЗ/ за съответния период, ведно със
законната лихва за забава, считано от подаване на исковата молба – 02.03.2021г. до
окончателното й изплащане. Видно от обстоятелствената част на исковата молба, е
посочено, че с Решение от 01.08.1995 г. по гр. д. № 3915/1994 г. на Районен съд –
Бургас е отменена като незаконосъобразна Заповед № 610/26.10.1994 г. на и. д. Кмет на
Община Созопол, с която ищецът е бил уволнен, и същият е бил възстановен на
заеманата от него преди уволнението длъжност „Р.у. П. и К.“ в Община Созопол.
Твърди се, че след влизане в сила на решението, в срока по чл. 345, ал. 1 КТ, ищецът се
е явил в Община Созопол, за да заеме длъжността си, но не е бил допуснат до
работното място за изпълнение на трудовите му функции с мотив, че заеманата от него
до уволнението длъжност е закрита от щатното разписание на Общината. В предходни
периоди ищецът многократно е предявявал претенциите си за обезщетение срещу
ответника за недопускането му до работа, като исковете са били уважавани, за което се
представят преписи от решенията, включително на трите съдебни инстанции по всяко
от делата. В същото време се твърди, че въпреки горните осъждания и до настоящия
момент ответника не изпълнява съдебното решение, като не допуска до работа ищеца с
аргумент, че длъжността, на която е бил възстановен вече не съществува. Уточнява се,
че размерът на претендираното обезщетение ищецът определя съгласно ТР № 2 от
12.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГК на база установената за
страната минимална работна заплата за съответния период съгласно надлежно
цитирани ПМС за МРЗ, както следва от 560лв. за календарната 2019г., 610лв. за 2020г.
и 650лв. за 2021г. касаещи процесния период от 01.03.2019г. до 31.01.2021г..
Предявеният иск е с правно основание чл. 225, ал. 3 от КТ.
В срока по чл. 131 ГПК ответната Община Созопол е депозирала писмен
2
отговор, с който не оспорва обстоятелствата, че с Решение от 01.08.1995 г. по гр. д. №
3915/1994 г. на Районен съд – Бургас Заповед № 610 от 26.10.1994 г. на и. д. Кмет на
Община Созопол, с която ищецът е бил уволнен, е отменена като незаконосъобразна и
ищецът е бил възстановен на работа. Посочва се, че не е налице виновно поведение на
въззивната община, т.к. с решение на Общински съвет е приета нова структура на
общинската администрация и в новото щатно разписание длъжността, на която е бил
възстановен ищеца не съществува, поради което ищецът не може да бъде възстановен..
Навежда, че макар и съдебно възстановен на заеманата преди уволнението длъжност,
ищецът е работил при друг работодател за определено време, с което за този период
сам се е поставил в невъзможност да заеме длъжността, на която е бил възстановен.
Районният съд е разгледал искове с правни основания чл.225, ал.3 КТ.
По делото е безспорно, че ищецът е бил в трудово правоотношение с Община
Созопол, като е заемал длъжността ръководител на управление ”П. и к.”. Със заповед
№ 610 / 26.10.1994 год. на основание чл.190, т.1, 2, 3 и 4 КТ на ищеца е наложено
дисциплинарно наказание „ уволнение“ и трудовото му правоотношение е прекратено.
По делото са представени като доказателства от ищеца писма от Община Созопол до
ищеца (изх.№ 94-П-32/29.03.1996 г. – л.51; и изх.№ 7-94-П-72/1/12.11.2013 г.), с които
Община Созопол уведомява ищеца по повод влязлото в сила съдебно решение, че „не
може да възстанови ищеца на длъжността Ръководител Управление „П. и к.“, понеже с
решение на Общинския съвет от 17.03.1995 г. е приета нова структура на общинската
администрация и ново щатно разписание, в които липсва Управление „П. и к.“ и
длъжност Ръководител на Управлението (писмо изх.№ 94-П-32/29.03.1996 г.). Тези
писма не само не са оспорени от ответника, но и в отговора му на исковата молба той
също препраща към тях, обяснявайки позицията си, защо няма възможност да
възстанови ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност.
С обжалваното решение въззивника е осъден да заплати на въззиваемия ищец П.
Г. К. с ЕГН-********** сумата от 13 570лв., представляваща обезщетение за вреди от
недопускането му до работа, след като е бил възстановен на длъжност за периода от
01.03.2019г. до 31.01.2021г. в размер на месечната минимална работна заплата /МРЗ/ за
съответния период, ведно със законната лихва за забава, считано от подаване на
исковата молба – 02.03.2021г. до окончателното й изплащане, както и сторените
разноски.
На основание чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Съдът намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно по
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 3 КТ, когато незаконно уволнен работник
или служител бъде възстановен на работа и след явяването му в предприятието, за да
заеме работата, на която е възстановен, не бъде допуснат да я изпълнява,
работодателят и виновните длъжностни лица отговарят солидарно към работника или
служителя в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на явяването му
до действителното му допускане на работа. Следователно, за да бъде уважен
предявеният иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, е необходимо да са налице
следните юридически факти: 1) влязло в сила решение за отмяна на уволнението като
незаконно и за възстановяване на ищеца на работа; 2) явяване на ищеца за заемане на
работата; 3) недопускане на ищеца до работата, на която е възстановен. В тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на
посочените елементи от правопораждащия фактическия състав, а ответникът има
възможността да оспори иска, като наведе правоизключващи възражения, по които да
3
проведе насрещно и непълно доказване.
Пред настоящия съд не се спори по първият елемент от фактическия състав на
чл.225, ал.3 КТ - че ищецът е бил уволнен незаконно и по съдебен път е възстановен на
работа.
Пред настоящия съд не се спори и по вторият елемент от фактическия състав на
чл.225 , ал.3 от КТ – че считано от 28.03.1996 год., включително и за процесния период
ищецът не е бил допуснат да изпълнява работата, на която е възстановен с решение на
съда. Разрешението дадено от районния съд по този въпрос е в съответствие, както с
приетото по предходните акове на съда за присъдени обезщетения по чл.225 , ал.3 от
КТ , така и със задължителната практика на ВКС -Решение № 518 / 08.VII.2010 г. по гр.
д. № 374/2009 г. IV г.о. на ВКС, Решение № 298 / 28.IV.2010 г. по гр. д. № 3972/2008 г.
IV г.о. на ВКС , Решение № 245 / 28.VI.2010 г. по гр. д. № 1048/2009 г. IV г.о. на ВКС ,
Решение № 613 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1636/2009 г., IV г. о., ГК и др.,
постановени по реда на чл.290 от ГПК , с които е прието, че за ангажиране
отговорността на работодателя / и на виновните длъжностни лица / за незаконно
недопускане на работа е напълно достатъчно работникът / служителят и един
единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по
трудовото правоотношение. Налице са и доказателства, че ищецът се е явил за заемане
на длъжността, на която е възстановен, но работодателя е отказал, а и до ден днешен
поддържа, видно от писмения отговор и въззивната жалба, че не може да изпълни
съдебното решение, тъй като длъжността на която е възстановен ищеца вече не
съществува по силата на решение на Общински съвет.
Следва да се посочи, че съдебната практика еднозначно приема, че закриването
на длъжността не води до обективна невъзможност ищецът да бъде възстановен на
работа. Влязлото в сила решение за отмяна на уволнението възстановява трудовото
правоотношение занапред във вида, в който то е съществувало към момента на
незаконното уволнение, и ако междувременно длъжността е съкратена и работникът не
може реално да я изпълнява занапред, работодателят трябва да прекрати трудовото
правоотношение на това основание. В случай, че длъжността е предвидена за служебно
правоотношение, съответно за заемане чрез конкурс, ответната Община следва да
допусне ищеца на работа в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение, едва след
което има възможността да прекрати трудовия договор с ищеца на основание чл. 325,
ал. 1, т. 12 КТ. След като работодателят не е прекратил трудовото правоотношение и не
допуска работника до работа с обяснението, че длъжността не съществува, той действа
недобросъвестно - не отчита значимата за правоотношението промяна в структурата си
и държи работника в неуредено положение, поради което му дължи обезщетението по
чл. 225 ал. 3 КТ. В тази насока съдът подкрепя становището, изразено в Решение №
314 от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 307/2012 г., III г. о., Решение по гр. д.
№1528/2009 г. на ВКС, III г. о., Решение по гр. д. № 1467/2010 г., III г. о., Решение по
гр. д. № 2302/2005 г. на I г. о. на ВКС.
Неоснователно е възражението на ответника въззивник, че след като
уволнението е признато за незаконно и работникът е започнал работа при друг
работодател, с което сам се е поставил в невъзможност да започне работа на
длъжността на която е възстановен и сам се е отказал от закрилата, уредена в негова
полза в чл. 225, ал. 3 КТ. Видно от вписванията в трудовата книжка на ищеца, след
възстановяването му на работа с окончателно решение от месец март 1996 г. ищецът е
престирал труд по трудово правоотношение при друг работодател за периода от
01.04.1997 г. до 09.12.1999 г.. Посочения период не касае претенцията за обезщетение
по настоящото производство, тъй като то се претендира за друг период. Независимо от
това постъпването на работа при друг работодател не е предвидено от закона като
4
отрицателна предпоставка, която да изключва занапред правото на работника или
служителя да получи обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ. Престирането на труд по друго
трудово правоотношение не следва да се тълкува и като отказ от правото на
обезщетение по чл. 225, ал. 3 КТ, какъвто отказ би бил недействителен на основание
чл. 8, ал. 4 КТ. При недопускане до работа на възстановения работник или служител е
налице увреждане, съизмеримо с пропуснатата полза от получаване на възнаграждение
по възстановеното трудово правоотношение. То се дължи за целия период на
недопускане и се изчислява според размера на брутното трудово възнаграждение, което
би получавал работника или служителя за длъжността, на която е възстановен. В
случаите, когато той започне работа по ново трудово правоотношение ще е налице
също вреда от същото противоправно поведение, само ако полученото брутно трудово
възнаграждение по нововъзникналото правоотношение е по-ниско от това, което би
получавал по същото време за длъжността, на която е възстановен. В този смисъл е
постановено Решение № 677 от 15.10.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1302/2009 год., IV г.
о., чиито изводи се споделят от настоящия съдебен състав. Както бе посочено по-горе в
процесния случай периодът, в който ищецът е полагал труд при друг работодател, не се
обхваща от процесния исков период, поради което не е налице основание, което да
изключи дължимостта на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ в пълния му размер.
По възражението, че липсват доказателства към 2014г. въззиваемият ищец
отново да е искал писмено възстановяване на работа и въззивника ответник да е
отказал. Както се посочи, видно от писмения отговор и въззивната жалба, работодателя
поддържа, че не може да възстанови ищеца на работа, защото длъжността на която е
възстановен вече не съществува. Независимо от това следва да се посочи и че липсва
законово изискване за многократно явяване на ищеца през всеки един претендиран
период, за да заяви желанието си да бъде възстановен на работа. Достатъчно е
работникът само един път да е посетил предприятието и да е заявил желанието си да
започне работа, за да се счете, че е изпълнено задължението му за явяване. В този
смисъл е постановена трайна съдебна практика, която се споделя и от настоящия
съдебен състав (Решение № 298 от 28.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3972/2008 г., IV г.
о., Решение №518 от 08.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 374/2009 г., IV г. о., Решение №
314 от 19.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 307/2012 г., III г. о.).
Размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 3 КТ е правилно определен.
Съобразно Тълкувателно решение № 2 от 12.12.2013 г. по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГК
на ВКС обезщетението се определя на базата на последното брутно трудово
възнаграждение, получено преди незаконното уволнение, като същото не може да бъде
по-малко от размера на установената за страната минимална работна заплата за
периода на недопускането на работа. Тъй като в настоящия случай последното брутно
трудово възнаграждение, получено от ищеца преди незаконното уволнение, датира от
месец септември 1994 г. и не е съобразено с актуалните икономически условия, поради
което за определяне на обезщетението меродавен следва да е размерът на минималната
работна заплата за страната за процесния период, както е и присъден с обжалваното
решение.
Предвид горното , като е уважил претенцията на ищеца за посочения по-горе
период и в посочения по-горе размер, Бургаският районен съд е постановил правилно
съдебно решение , което следва да бъде потвърдено, включително в частта за
присъдени разноски в полза на ищеца.
С оглед изхода по делото въззиваемия е поискал и има право на разноски,
Съгласно отразяването в приложения по делото договор за правна защита и съдействие
въззиваемия е сторил в настоящото производство разноски за заплатено
адв.възнаграждение в размер на 1140лв. с ДДС, от които 950лв.възнаграждение и
5
190лв.-ДДС, които следва да бъдат възложени в тежест на въззивника. За
неоснователно се намира възражението на насрещната страна за прекомерност на
заплатеното адв.възнаграждение, т.к. същото е на минимума посочен в чл.7, ал.2, т.4 от
НМРАВ.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 645/05.07.2021г. по гр.д. № 1560/2021г. по описа
на Районен съд-Бургас.
ОСЪЖДА Община Созопол, с административен адрес: гр. Созопол, ул. „Хан
Крум“ № 2, представлявана от кмета Тихомир Янакиев да заплати на П. Г. К., ЕГН
**********, постоянен адрес: гр. Н., ул. „М.“ № *, сумата от 1140лв. с ДДС/ от които
950лв.за адв.възнаграждение и 190лв.-ДДС/, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния касационен съд с
касационна жалба в едномесечен срок от връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6