Р
Е Ш Е Н И Е № 131
гр. ПЛОВДИВ 18.04. 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен
съд, търговско отделение в открито заседание от 22.03.2019 г. в състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕОРГИ ЧАМБОВ
ЧЛЕНОВЕ: НЕСТОР СПАСОВ
РАДКА ЧОЛАКОВА
с участието на
секретаря КАТЯ МИТЕВА, като разгледа докладваното от съдията СПАСОВ т. дело № 7 по описа на ПАС за 2019 г., установи следното:
Производство по
чл.258 и сл. от ГПК.
Повод
за започването му е изходяща от Е.Я.Т., ЕГН **********,*** и Т.П.Т., ЕГН
**********,*** въззивна жалба против постановеното от
С. окръжен съд по т. дело № 297 по описа за 2017 г., решение в частите, с които се :
-
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по отношение на Е.Я.Т., ЕГН **********,***, че дължи на „Ю.Б.“АД, като
правоприемник на „А.Б.-К.Б.“, ЕИК ********* по Договор за потребителски кредит
№ ** - **/****г. и Анекс №* от 28.12.2009 г. към него, просрочена главница от
10 481,45 евро ведно със законната лихва, считано от 24.07.2017 г. до
окончателното изплащане, от която 1078,26 евро солидарно с Т.П.Т., ЕГН
**********, просрочени лихви върху редовна главница в размер на 953,25 евро за
периода от 25.07.2014 г. до 28.05.2017 г., от които 24,31 евро лихви за периода
25.01.2017г. – 28.05.2017г. солидарно с Т.П.Т., ЕГН **********, за които суми в
полза на „Ю.Б.“АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4157/2017 г. по описа на Сз
РС.
-
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по отношение на Т.П.Т., ЕГН **********,***, че дължи на „Ю.Б.“АД, като
правоприемник на „А.Б.-К.Б.“, ЕИК ********* по Договор за потребителски кредит
№ ** - **/****г. и Анекс №* от 28.12.2009г. към него, солидарно с Е.Я.Т., ЕГН
**********, 1078,26 евро просрочена главница и 24,31 евро просрочени лихви
върху редовна главница за периода 25.01.2017г. – 28.05.2017г., за които суми в
полза на „Ю.Б.“АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4157/2017 г. по описа на Сз
РС.
-
ОСЪЖДА Е.Я.Т., ЕГН
********** ***, да заплати на „Ю.Б.“АД, ЕИК ********* сумата от 551,66 лв.
разноски по заповедното производство и 272,14 лв. разноски по първоинстанционното производство, а Т.П.Т., ЕГН
**********,*** да заплати на „Ю.Б.“АД, ЕИК ********* сумата от 53,19 лв.
разноски по заповедното производство и 26,24 лв. разноски по първоинстанционното производство.
В жалбата се излагат подробни съображения
за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционния
съдебен акт, иска се отмяната му и постановяване на решение отхвърлящо исковите
претенции.
Въззиваемата страна изразява становище за
неоснователност на жалбата.
Съдът, като се запозна
с акта предмет на обжалване и събраните доказателства намери за установено
следното:
На 03.10.2017 г.
в С. окръжен съд е постъпило искова молба от „Ю.Б.“ АД, *** против Е.Я.Т., ЕГН **********, и Т.П.Т., ЕГН
**********,***.
В
обстоятелствената част на същата са изложени твърдения за подписан на 25.04.2007 г.
договор за потребителски кредит № ** - **/****г. между „А. б.“ АД, чрез „А. Б.
- клон Б.“ КЧТ като кредитор, Е.Я.Т. като кредитополучател и Т.П.Т. като поръчител. Според тази сделка банката
предоставила на кредитополучателя за текущи потребителски нужди кредит в размер
на 13 700 евро. Срокът за връщане на предоставената в кредит сума бил 120 месеца, т.е. 10 години.
В чл. 7.1 била
постигната уговорка, че за първите 5 години от договора дължимата лихва е
фиксирана и е равна на 9 % годишно. За останалия период било постигнато
съгласие, че лихвата е равна на дванадесетмесечния ЮРИБОР плюс надбавка от 4 %
годишно.
Споменава се
също за постигнато в чл. 13 съгласие, че
при просрочие в издължаването, на която и да е
погасителна вноска за кредитополучателят възниква задължение да заплаща лихва
за забава в размер на договорения лихвен процент плюс надбавка в размер на 2,5
% годишно, считано от деня на забавата до датата на окончателното изплащане на
просроченото задължение.
По-надолу в
исковата молба се споменава за подписан на 28.12.2009г. Анекс № * към договора
за кредит. В чл.1 от него било постигнато споразумение, че вземането на банката
по договора, включващо редовната главница, просрочената главница, лихвата върху
редовна главница и наказателната лихва върху просрочена главница ще бъде
трансформирано в редовна главница.
В чл.2 страните
се споразумели, че срокът за погасяване на дължимите към банката суми се
удължава до 28.05.2017г. Договорено е в същия да се включва 12 месичен гратисен период, през
който ще се заплащат само лихвите. След изтичането му погасяването на кредита
ще се извършва на 77 равни месечни анюитетни
вноски включващи главница и лихва
съгласно погасителен план, който се изготвя от банката и се предоставя на
кредитополучателя след подписване на Анекс № * и представлява неразделна част
от него. Споменава се, че кредитополучателят
подписал погасителния план към анекса.
Според чл. 3 от
този анекс страните се споразумели, че дължимата възнаградителна
лихва е фиксирана и е равна на 9% за целия срок на договора, а в чл. 4 било
договорено, че при просрочие на погасителна вноска,
на такси, комисионни и разноски се заплаща за времето на забавата обезщетение
за забава в размер на договорената лихва плюс надбавка от 10% .
В исковата молба
е посочено, че анекс № * бил подписан и от поръчителят Т.П.Т.. Така с него той
се задължил да отговаря солидарно и изцяло за всички задължения на
кредитополучателя при условията на чл. 138 и следващите от ЗЗД за изплащането
на целия размер на кредита и лихвите, съгласно Анекс № *.
Съответно от
страна на банката ищец се сочи, че на 28.05.2017 г. е настъпил крайния срок за
погасяване на кредита. Към тази дата от страна на кредитополучателя и
поръчителя не били погасени всички задължения по договора за кредит. Това
станало причина да се подаде заявление по чл. 417 ГПК срещу Е.Я.Т. и Т.П.Т..
Било образувано ч.гр.дело № 4157/2017 г. по описа на Сз
РС и по него били издадени заповед за изпълнение и ИЛ за просрочена главница от
12 861,65 евро, ведно със законната лихва, считано от 24.07.2017 г., просрочена
лихва върху редовна главница (договорна лихва) от 4 693,29 евро за периода от
28.03.2010 г. до 28.05.2017 г. вкл., наказателна лихва върху просрочена
главница в размер на 10 706,92 евро за периода от 28.03.2010 г. до 24.07.2017
г. вкл. и 162, 80 лв. разноски за нотариални покани.
По повод на тези вземания от страна на двамата
ответници били
подадени в срока по ГПК възражения, което обуславяло интересът на банката да предяви
иск за установяването на съществуването им.
На тази база е
отправено и искане да се признае за установено съществуването на същите в патримониума на банката ищец.
Ответниците са подали по
делото общ отговор.
В него е изразено становище за недопустимост и
неоснователност на исковете.
Доводите за недопустимост касаят исковата претенция срещу
Т.П.Т..
Във връзка със същата е посочено, че от съдържанието на
договора за кредит било безспорно, че този ответник има качество на поръчител и
задължението му към ищеца било акцесорно на главното
задължение. В тази връзка е изразено становище, че са приложими текстовете на
чл. 147, ал. 1 от ЗЗД за всяка отделна и падежирана
погасителна вноска по договора. На тази база е изразено становище, че поръчителството
на Т.П.Т. е погасено по отношение на всички погасителни вноски по отпуснатия
кредит с настъпил падеж до 25.01.2017г., която
дата предхождала със 6 месеца датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, както и по отношение на всички начислени лихви, такси,
разноски и пр. върху тези вноски.
По същество на спора е направено възражение за нищожност на
клаузата на чл.4 от Анекс №* от 28.12.2009г. . В подкрепа на това възражение е спомената,
че със същата е уговорено обезщетение, което има характера на неустойка.
Посочено е, че тази договорка противоречи с добрите нрави и е нищожна.
Съображенията за това се извеждат от факта, че договорената неустойка е
прекомерна. В тази връзка се говори, че при сключване на договора, страните са
съзнавали, че действителните вреди от неизпълнение са съизмерими със законната
лихва, а са уговорили неустойка
значително превишаваща размера на тази лихва. В тази връзка се твърди,
че с тази договорка се проявява изключително наказателната функция на
неустойката, което съчетано с изначалната неравнопоставеност на страните и
невъзможността на неизправния длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението
прави договорката нищожна.
Следващото защитно възражение е за нищожност на клаузата на
чл. 1 от Анекс №* от 28.12.2009г., с която е постигната договрка
дължимите до подписван на анекса възнаградителни и
наказателни лихви да се трансформират в главница. Доводите за нищожност се
извеждат от становището, че така се създават условия изтеклите лихви отново да
се олихвяват и върху тях да се начисляват нови комисионни и разноски. Изразено
е мнение, че е налице начисляване на лихва върху лихва, което противоречало на
чл. 10, ал. 3 от ЗЗД забраняващ анатоцизма. Заявява
се също, че възможността за сключване на споразумения от типа материализиран в
анекса е предвидена в чл.13 от Наредба № 9 на БНБ от 03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични
провизии за кредитен риск действала към
момента на сключване на анекса. Споменава се обаче, че в нея не е предвидена
възможността, при преструктуриране на експозицията на банката да се прибавят
лихви и такси към главницата на дълга, като такова предвиждане липсвало и в останалите
разпоредби на подзаконовия нормативен акт. Според ответниците
възможност от този тип имало в предходните актове на БНБ уреждащи възможности
за сключване на такива споразумение /
Наредба № 9 от 15.07.1997 г. и Наредба № 9 от 19.12.2002 г./, но те били
отменени. Сочи се, че с тях изрично било
забранено начисляването на лихва върху лихва, но
се давала възможността да се извършва капитализиране представляващо увеличаване
на главницата чрез прибавяне към нея на дължими, но непросрочени лихви, което следвало
да е било изрично предвидено в първоначалния договор. На база изложеното е направден извод, че липсата на такова предвиждане в
действащата при сключването на анекса Наредба прави договорената капитализация
недопустима. Изразено е и становище, че с процесната договорка длъжникът е поставен в по-тежки
условия, което е в противоречие с горепосочените разпоредби на Наредбата на
БНБ.
Направено е и възражение, че претендираните
от ищеца вземания са частично погасени по давност. Сочи се, че вземането за
главницата се погасява с изтичането на
петгодишен давностен срок. Разсрочване на плащането
на същата правело изискуема всяка погасителна и с настъпването на падежа й
започвала да тече съответния давностен срок. Така
според ответниците всички вземания за главница с
настъпил падеж до 25.07.2012г., която дата предхожда с 5 години датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение били погасени по
давност..
По отношение на претенциите за възнаградителни
и наказателни лихви, е посочено, че те се
погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок
на основание чл. 111, б. „В“ от ЗЗД от датата от настъпване на договорения
падеж на всяка погасителна вноска. Така се сочи, че погасени по давност са
всички начислени вземания за лихви с настъпил падеж до 25.07.2014г.
По отношение на претенцията за 162, 80 лв. такси за
нотариални разноски се споменава, че тази сума се търси от ищеца без посочване
в исковата си молба, какво е наложило извършването на тези разходи, какви са
били съответните нотариални действия, кой ги е извършил нотариус. Липсвали и
доказателства за извършване на споменатите разходи.
Други възражения по допустимост и неоснователност на
исковете не са направени. Единственото доказателствено
искане е за задължаване на ищеца да представи оригиналите на договора за
кредит, анкеса към него и погасителния план, като
същото е обосновано с разпоредбата на чл. 183 от ГПК.
В срока за подаване на ДИМ ищците са подали в съда документ
наименуван становище. В него е оспорено твърдението, че отговорността на
ответника Т. е погасена по чл. 147 от ЗЗД. В тази връзка се споменава, че
падежът на задълженото по процесния договор настъпва
с изтичане крайния срок за погасяване на договора за кредит- 28.05.2017 г., а
искът е предявен на 24.07.2017 г., т.е. в предвидения от законодателя 6 месечен
срок. Оспорени са и доводите за нищожност на клаузите на чл. 1 и 4 от анекса.
По отношение направеното доказателствено
искане е възразено, че с отговора не се оспорва факта
на подсипсаве на договора, анкеса
и погасителния план, което правело ненужно искането същите да се представят в
оригинал.
Съдът в
определението си по чл. 374 от ГПК е изготвил проекто
доклад, в който е приел за безспорни фактите свързани с подписването на
договора за кредит, анекса към него и погасителни план от страните по
настоящето дело в качеството им на кредитодател,
кредитополучател и поръчител. Съответно разпределена е доказателствената
тежест и е посочено, че ищецът следва да докаже съществуването на вземането си
, а ответниците основателността на направените в
отговора защитни възражения. Независимио от приетите
за спорни и безспорни и подлежащи на доказване факти съдът изведнъж е формирал
извод и за основателност на искането за представянето на оригиналите на
договора за кредит, анекса и погасителния план.
В първото по
делото заседание с оглед непредставянето на оригиналите са изключени от
доказателствата по делото представените заверени преписи на горните писмени
документи и са допуснати останалите доказателства относими
към настоящия правен спор.
След събиране на
същите е постановено и решението предмет на обжалване.
В него е прието
за безспорно наличието на договорни отношения между ищеца в качеството му на кредитодател и Е.Т. в качеството й на кредитополучател,
респ. Т. Т. в качеството му на поръчител.
Взето е и
отношение по направените възражния за нищожност на
клаузите на чл.1 и чл. 4 от анекса към договора за кредит. Така по отношение на
чл.1 е прието, че не може да се говори за нищожност на уговорката поради
противоречието й със закона.
По
отношение на уговорката в чл. 4 от анекса е прието, че е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави. В тази връзка и претенцията за съществуване
на вземане в общ размер на 10 706,92
евро имащо характер на наказателни лихви върху просрочена главница за периода
28.03.2010г. - 24.07.2017г. е приета за неоснователна и исковете са отхвърлени.
По отношение
неплатените главници и възнаградителни лихви на база
приетата експертиза е направен извод, че неплатената главницата е с размер от 12861,65 евро за периода 28.01.2010г. –
28.05.2017г., а възнаградителната лихва е в размер на
5276,61 евро, като предмет на делото е лихвата за периода 28.03.2010г. –
28.05.2017г.
По отношение на
ответницата Е.Т. е направен извод за основателност на направените възражения за
погасяване по давност на вземанията за главница за времето преди 25.07.2012 г.
и на тези за лихва за времето преди 27.07.2014 г. Така за дължими са приети
вземания за главница от 10481,45 евро дължими за периода 27.07.2014
г.-28.05.2017 г. и такива за възнаградителни лихви за
периода от 25.07.2014г. до 28.05.2017г. в размер на 953,25 евро. Съответно
исковете за главница и възнаградителна лихва са
уважени в тези размери и отхвърлени до пълният им такъв срещу този ответник.
По отношение на
вземанията претендирани от Т. Т. е направен извод, че
поръчителството на Т.Т. за всички погасителни вноски
с настъпил падеж до 25.01.2017 г. е прекратено на основание чл.147 ЗЗД, поради
което същият дължи на ищцовата страна солидарно с
другия ответник Е.Я.Т. само сумите по падежиралите
задължения в периода 25.01.2017г. - 28.05.2017г. в размер на 1078,26 евро
главница и 24,31 евро възнаградителни лихви. Така
исковете за главница и възнаградителна лихва срещу
този ответник са уважени до тези размери и отхвърлени до пълните предявени
такива.
Отхвърлени са и
исковете за признаване на вземания за нотариални такси.
Жалби срещу така
постановеното решение са били подадени от ищеца и ответниците.
Жалбата на ищеца е била върната с влязло в сила разпореждане и на ПАС е
изпратена единствено жалбата на двамата ответници.
Същата е
насочена против частта от решението, с които предявените срещу тях искове се
уважават. В нея изложените доводи за неправилност и незаконосъобразност на първоинстанционното решение се базират на факта, че първоинстанционният съд с определение е изключил от доказателствения материал поради непредставяне на
оригиналите - договора за кредит, анекса към него и погасителния план, но
въпреки това е приел за безспорно сключването на договори за кредит и
поръчителство и е уважил част от исковите претенции. В тази връзка се
споменава, че според чл. 430 от ТЗ
договорът за кредит е формален и при непредставянето на оригиналите, следва да
се направи извод, че няма такъв сключен между страните.
По повод на така
описаната жалба и с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното
решение служебно, а досежно
правилността му с оглед посоченото
в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено
от ненадлежен състав
т.е. от лице, което няма
качество на съдия или от едноличен
вместо троен състав и т.н. Нищожно
е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от
закона писмена форма. Налице
е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки
не е налице и за нищожност
не може да се говори.
Недопустимост видно от съдържанието
на чл. 270, ал.3 от ГПК е налице, когато
е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен
иск. Налице е недопустимост и, когато спорът
е разгледан от некомпетентен съд
т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.
В случая за липса
на право на иск в патримониума на ищеца от изложената фактическа обстановка
не може и да се говори.
Видно от изложеното
до тук съдът е сезиран със субективно и обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 415 от ГПК, вр.
с чл. 422 от ГПК. От приложеното
ч. гр. дело № 4157/2017 г. по описа на СзРС е безспорно,
че ищецът е инициирал
производство за издаване на заповед
за незабавно изпълнение за процесните вземания и на изпълнителен лист. Такива са издадени, но длъжниците са възразили
в срока по чл. 414 от ГПК. Това
съобразено с чл. 415 от ГПК и чл. 422 от ГПК е
породило интерес за ищеца (кредитор) да предяви искове срещу тях за установяване
съществуване на вземанията
си, което е станало в
предвидения едномесечен срок от
узнаване за подаденото възражение.
По повод на тези искове съдът се е произнесъл съобразно петитума на исковата молба и изложените в обстоятелвесната част на същата фактическа обстановака.
Казаното налага с
оглед чл. 271 от ГПК настоящият
състав да реши спора по същество.
При това решаване би седвало да се изхожда само от посочените в жалбата дводи за неправилност на решението. В
случая обаче ПАС ще следва да разгледа и ненаведени в жалбата, но заявени в отговра защитни възражеия на двмата ответници по простата
причина, че те са такива за нищожност, а за това фактическо състояне се упражнява и служебен контрол от съда.
По същество на спора е нужно да се спомене, че
съдът е сезиран с обективно и субектвно съедиени искове по чл.
422 ГПК, вр. с чл. 430 от ТЗ и 138 от ЗЗД.
В чл. 430 от ТЗ
е казано, че с договора за банков
кредит банката се задължава
да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок, а заемателят се задължава
да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Предвидено е че заемателят плаща
лихва по кредита, уговорена с банката и че договорът за банков кредит се сключва в писмена форма.
В
чл. 138 от ЗЗД се казва, че с договора за
поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да
отговаря за изпълнение на неговото задължение. Посочено е, че договорът трябва да бъде сключен в писмена форма и че поръчителство
може да съществува само за действително задължение.
Анализът
на тези две разпоредби води до логичния извод, че основателността на
предявените против двамата ответници искове е
обусловена от това дали има сключен договор за кредити договор за поръчителство
при това в предвидената от закона форма.
По
този повод следва да се има предвид, че от страна на ищеца с исковата молба са
представени заверени копия от договора за кредит, анекса към него и от
погасителния план, като се твърди, че договора за поръчителство е
материализиран в тези писмени документи.
От
страна на двамата ответници в отговора на исковата
молба не се оспорва сключването на договорите от този тип. Не се оспорва и
това, че то е станало в предвидената за това форма. Направените защитни
възражения са свързани с твърдения за частична нищожност на клаузи от
допълнителното споразумение към договора, за погасяване на възникналите по
силата на този договор за кредит вземания на ищеца по давност. Направено е и
защитно възражение за приложимост на чл. 147 от ЗЗД – за отпадане на
материалното право на кредитора да търси отговорността на поръчителя за
изпълнение задължението на едно друго лице по отношение част от падежираните анюитетни вноски
поради това, че не е предявен иск за събирането им в 6 месечен срок от тяхното падежиране.
Така изложеното
при условие, че се правят доводи за частична нищожност и такива за погасяване
на вземания по давност или прекратяване на поръчителство води до извод, че от
страна на ответниците не се оспорва факта на
съществуване на ПРАВОПОРАЖДАЩИТЕ вземанията и поръчителството юридически факти,
т.е. сключването на договора за кредит и договора за поръчителство и то в
предвидената от закона форма.
Независимо от
така изложената защитна позиция с отговор ответниците
са отправили искане по чл. 183 от ГПК за задължаване на ищеца да представи
оригинала на договора, анекса и погасителния план. Отправено е искане при
непредставяне на същите този доказателствен материал
да бъде изключен от доказателствата по делото.
По повод на това
искане следва да се посочи, че в чл. 183 от ГПК действително е предвидена
такава възможност. Тази разпоредба се съдържа в глава 14 на ГПК, което
предполага, че използването й следва да е свързано с необходимостта от
доказване на спорни факти от значение за изхода на съответното дело. В случая
видно от изложеното от страна на ответниците не се
оспорва факта на сключване на договора и анекса в предвидената за това форма.
Не се твърди и това, че представените заверени копия от страна на ищеца са със
съдържание различно от оригиналното. Това води до извод, че направеното искане
не цели доказване по смисъла на чл. 153 от ГПК и не следва да се уважава. Не
така е подходил първоинстанционния съд, което наложи
ПАС в производството пред него да отстранява допуснатите процесуални грешки и
да приеме като доказателства изключените такива в първоинстанционното
производство.
С оглед
приемането им, а и на база останалия събран по делото доказателствен
материал следва да се приеме за безспорен факта на сключване на договора за
кредит и анекса към него при това в предвидената за това форма. Безспорно е и
че в анекса е материализирано и съвпадение на волеизявления на банката и
ответника Т.Т. за задължаване на последния да
отговаря при условията на чл. 138 от ЗЗД спрямо банката за изпълнение на
задълженията на Е.Т. породени от договора за кредит и анекса.
По
повод на изложеното е нужно да се спомене, че изводът на ПАС за правилността на
първоинстанционното решение, т.е. за дължимостта на вземанията, за които ответниците
са пренесли спора пред ПАС е обусловен и от даван отговор на въпроса за това
дали разпоредбата на чл. 1 от анекса е нищожна поради противоречите и със
закона с оглед на факта, че се създавали условия за начисляване на лихва върху
лихва.
В чл.1 на
анекса е постигнато споразумение, за
това, че вземанията на банката по договора за кредит съставляващи редовна
главница, просрочена главница, лихва върху редовната главница и наказателна лихва
начислена върху просрочената главница се трансформират в редовна главница.
Във връзка с
така договореното следва да се посочи, че по принцип съгласно чл. 430 от ТЗ
с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума, а той от своя страна се задължава
да я върне след изтичане на срока. Няма пречка обаче при определен краен срок
за връщане на сумата страните по договора да постигнат договорка за връщане на
сумата на части, т.е. в период от време от сключването му до крайният срок
определен с договора. С тази договореност реално се преодолява забраната по чл.
66 от ЗЗД.
Така при наличие
на договорка за връщане на дълга на части е налице възможност длъжника да не
изпълни задълженията си за частично погасяване на определената падежна дата.
Така в един момент той за неплатените вноски изпада в забава и е налице
основание за разваляне на договора, респ. обявяването на същия за предсрочно
изискуем, което предполага възникване нане задължение
за връщане на получената в заем сума изцяло в момент много по ранен от
договорения.
Реално с
уговорката постигната в чл. 1 от анекса страните са се споразумели за промяна
падежните дати на тази просрочена главница, а и на редовната непадежирана такава, т.е. за изготвянето на нов погасителен
план и отпадане на забавата.
Съгласно чл.
430, ал.2 от ТЗ, а и договорката в чл. 7 от сключения на 25.04.2007 г. договор
за кредит заемателят заплаща лихва за представената в
кредит сума. В чл. 10 от договора е уговорено същата да се плаща на
заемодателят ежемесечно ведно с дължимата вноска за главница.
Съответно в този
договор е постигната и уговорка за плащане на наказателна лихва върху
просрочената главница за времето на забавата.
Така на всяка
падежна дата е налице изискуемост за плащанията не само на главница, а и на
лихвата. При неплащане се поражда и задължеие за
начисляване на наказателна лихва и плащане на същата. Забавеното изпълнение и
на тези задължения от своя страна също се явява основание за промяна на
възникналото по силата на договора правоотношение било чрез разваляне на
сделката било чрез обявяване на кредита за предсрочно изискуем и за създаване
на предпоставки за кредитополучателя да възникне задължение за по ранно връщане
на получената в заем сума от първоначално договореното.
По тази причина
е логично при системно неизпълнение и банката и длъжникът да желаят да
преодолеят описания по- горе негативен вариант в развитието на отношенията
помежду им и да желаят да сключат споразумение, с което ЧРЕЗ ВЗАМИНИ отстъпки
да се запазят интересите и на двете страни и да се създаде възможност за
цялостно изпълнение на договора за кредит. Сред възможните отстъпи от този тип
за ПАС е възможността страните да се съгласят дължимите лихви и неустойки
вместо да се платят от длъжника да се считат за суми отпуснати по смисъла на
чл. 430 от ТЗ и респ. на тази база плащането им да се отложи във времето. Това
от своя страна променя характера на същите и изключва възможността да се говори
за начисляване на лихва върху лихва.
Във връзка с
горните изводи следва да се посочи, че забрана за преструктуриране на кредита
по начина извършен с процесния анекс, т.е. чрез
капитализиране на лихва не се съдържа в действащата към подписване на анекса
Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на
специфичните провизии за кредитен риск. От друга страна е без значение какво е
било съдържанието на предходните нормативни актове от този тип при условие, че
същите не са действали през 2009 г.
Във връзка с
Наредбата от 2008 г. следва да се посочи, че от страна на ответниците
не са ангажирани доказателства даващи основание да се направи извод, че с
анекса длъжникът е поставен в по-тежки
условия от първоначално договорените.
Така изложеното съобразено
с фактът, че с жалбата не се оспорват изводите на Сз
ОС за дължимите от ответниците главница и възнаградителна лихва сочи, че първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Водим от това съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното
от Старозагорския окръжен съд по т. дело № 297 по описа за 2017 г., решение в частите, с които се :
-
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по отношение на Е.Я.Т., ЕГН **********,***, че дължи на „Ю.Б.“АД, като правоприемник
на „А.Б.-К.Б.“, ЕИК ********* по Договор за потребителски кредит № ** -
**/****г. и Анекс №* от 28.12.2009 г. към него, просрочена главница от 10
481,45 евро ведно със законната лихва, считано от 24.07.2017 г. до
окончателното изплащане, от която 1078,26 евро солидарно с Т.П.Т., ЕГН
**********, просрочени лихви върху редовна главница в размер на 953,25 евро за
периода от 25.07.2014 г. до 28.05.2017 г., от които 24,31 евро лихви за периода
25.01.2017г. – 28.05.2017г. солидарно с Т.П.Т., ЕГН **********, за които суми в
полза на „Ю.Б.“АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4157/2017 г. по описа на Сз
РС.
-
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО
по отношение на Т.П.Т., ЕГН **********,***, че дължи на „Ю.Б.“АД, като правоприемник
на „А.Б.-К.Б.“, ЕИК ********* по Договор за потребителски кредит № ** -
**/****г. и Анекс №* от 28.12.2009г. към него, солидарно с Е.Я.Т., ЕГН
**********, 1078,26 евро просрочена главница и 24,31 евро просрочени лихви
върху редовна главница за периода 25.01.2017г. – 28.05.2017г., за които суми в
полза на „Ю.Б.“АД са издадени заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и
изпълнителен лист по ч.гр.дело № 4157/2017 г. по описа на Сз
РС.
-
ОСЪЖДА Е.Я.Т., ЕГН
********** ***, да заплати на „Ю.Б.“АД, ЕИК ********* сумата от 551,66 лв.
разноски по заповедното производство и 272,14 лв. разноски по първоинстанционното производство, а Т.П.Т., ЕГН
**********,*** да заплати на „Ю.Б.“АД, ЕИК ********* сумата от 53,19 лв.
разноски по заповедното производство и 26,24 лв. разноски по първоинстанционното производство.
Решението може да се обжалва в 1 месечен срок от получаване на съобщението за изготвянето му пред ВКС.
Председател:
Членове: 1.
2.