№ 101
гр. Шумен, 18.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, IX-И СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Димитър П. Димитров
при участието на секретаря Ана В. Пушевска
като разгледа докладваното от Димитър П. Димитров Гражданско дело №
20213630101991 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба, от СТ. СТ. АНДР. от с.
М., Община Шумен, чрез пълномощника адв. М. от АК Пловдив, против ТБ
„Ти би Ай Банк“ ЕАД гр. София, в която е предявен установителен иск с
правно основание чл. 11 вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожност на клауза от Договор за потребителски кредит №
**********/04.08.2020 г., предвиждаща възнаградителна лихва от 54.88 %
годишно.
Ищцата обосновава исковата си претенция твърдейки, че като страна по
Договор за потребителски кредит № **********/04.08.2020 г., получила от
ответното дружество сумата 1 647.25 лева, при ГПР 49.36 %, годишен лихвен
процент 54.88 % и срок за връщане от 12 месеца, като се задължила да върне
сума в общ размер на 2 176.91 лева. Намира за нищожна клаузата от Договора
предвиждаща ГЛП от 54.88 %, като счита, че се нарушават добрите нрави и
моли съдът да постанови решение, с което да прогласи нищожността на тази
клауза. Претендира разноски.
В предоставения по реда на чл. 131 ГПК срок, ответникът намира иска
за допустим, но неоснователен. Претендира разноски.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание страните не се
1
явяват. Ищецът, с изрична молба, поддържа предявения иск, а ответникът -
отговора.
Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа следното:
От представените от ищеца писмени доказателства се установява, че
между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
**********/04.08.2020 г. /л. 6/ в размер на 1 647.25 лв., за срок до 05.10.2021
г., при ГПР 49.36 % и годишен лихвен процент 54.88 %.. Общата дължима
сума, състояща се от главница и лихви възлиза на 2 176.91 лева, договорена за
погасяване на месечни вноски от по 181.41 лева всяка, съгласно Погасителен
план обективиран в договора.
Представени са и други неотносими към правния спор писмени
доказателства.
Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на
чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, като съобрази доводите на страните и
нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира
за установено от правна страна следното:
Основателността на иска по чл. 11 вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за
прогласяване нищожност на клауза от Договор за потребителски кредит е
предпоставена от установяване от ищеца, при условията на пълно и главно
доказване, наличието на валиден Договор за потребителски кредит №
**********/04.08.2020 г., при ГЛП 54.88 % и ГПР от 49.36 %.
Не се спори, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит № **********/04.08.2020 г., за сумата от 1 647.25 лева и срок за
връщане - 12 месеца. Съгласно клаузата на чл. 9.1 от Договора лихвеният
процент, с който се олихвява предоставения кредит, изразен като годишен
лихвен процент е 54.88 %, а съгласно клаузата на чл. 10 от Договора,
годишния процент на разходите е 49.36 %.. Съгласно Погасителния план за
предоставената в заем сума заемателят дължи лихва общо 529.66 лева, при
което общо дължимата от потребителя сума възлиза на 2 176.91 лева. По
своята правна същност уговорена в договор за кредит лихва се определя
еднозначно в теорията като възнаграждение за ползвания финансов ресурс за
срока на договора и се дължи наред с главното задължение. Това е цената на
2
капитала, който се отчуждава за временно ползване, която заемателят е
длъжен да плати на заемодателя за ползването на предоставените му парични
средства. В процесния случай, с Договора за потребителски кредит №
**********/04.08.2020 г., върху предоставената сума от 1 647.25 лева
длъжникът се съгласил да плати фиксиран ГЛП от 54.88 % и ГПР от 46.36 %,.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните
норми на закона и на добрите нрави. По своята същност този договор има
характеристиката на Договор за потребителски кредит – по смисъла на Закона
за потребителския кредит /обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.5.2010 г./,
който урежда особени изисквания при предоставяне на паричен заем. Към
момента на сключване на процесния договор е действал и Закон за защита на
потребителите /обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010 г./, който
урежда защита на особена категория длъжници. В този смисъл процесния
договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и
всички техни предписания го обвързват, при което подлежи на преценка за
нищожност относно противоречие на закона или нарушение на добрите
нрави, в това число и клаузата за възнаградителна лихва.
От една страна максималният размер на договорната лихва /била
възнаградителна или за забава/ е законово ограничен от размера на
годишният процент на разходите /ГПР/. По общо правило ГПР по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи,
които могат да включват: лихви, други преки или косвени разходи,
комисионни и възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.
4 ЗПК, в сила от ДВ, бр. 35/2014 г., ГПР по кредита за потребителя не може да
бъде по – висок от пет пъти законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с Постановление на МС. Размерът на
законната лихва е определен с ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от
01.01.2015 г. и се равнява на ОЛП на БНБ плюс 10 процентни пункта, а към
момента на сключване на договора основният лихвен процент /ОЛП/ на БНБ е
бил 0,00 % и до настоящия момент е в същия процент, поради което най-
високата стойност, която е имала законната лихва за периода на действие на
договора от момента на сключването му е 10,00%.. Следователно
договореният между страните ГПР от 46.36 % не надвишава размера на ГПР
3
по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
От друга страна според съдебната практика /В този смисъл Р. №
906/30.12.2004 г., ГД № 1106/2003 г., ІІ г. о.; Р. № 378/18.05.2006 г., ГД №
315/2005 г., ІІ г. о.; Р. № 1270/09.01.2009 г., ГД № 5093/2007 г., ІІ г. о.; Опр. №
901/10.07.2015 г., ГД № 6295/2014 г., ІV г. о.), няма пречка страните по
договор да уговарят плащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва, като е прието, че ако надвишава трикратно размера, а по
обезпечен заем - двукратния размер, то е налице неравноправие, тъй като в
този случай така определеният размер на възнаградителна лихва съществено
превишава нейната обезщетителна функция по повод предоставеното
ползване на заемната сума. В процесния случай при преценката за
неравноправност на договорната клауза за възнаградителна лихва, съдът
съобрази, че съгласно параметрите и условията на договора върху сумата 1
647.25 лева страните са уговорили фиксиран ГЛП в размер на 54.88 %, при
което общият размер на възнаграждение за предоставянето и ползването на
паричната сума за срока на договора от 05.11.2020 г. до 05.10.2021 г., възлиза
на 529.66 лева. Така уговорения фиксиран ГЛП надвишава повече от три пъти
законната лихва по просрочени задължения. С клаузата в договора, с която е
уговорена възнаградителна лихва, надвишаваща 3 пъти законната лихва по
просрочени задължения, е накърнен принципът за еквивалентност на
насрещните престации, в хипотезата на нарушение на добрите нрави, поради
което се явява нищожна. Нищожността на уговорката за възнаградителна
лихва, предвид че е елемент от същественото съдържание на договора, тъй
като е основанието, поради което кредиторът се задължава и понеже може да
се предположи, че договорът не би бил сключен без тази клауза, води до
извод, че е налице хипотезата, при която е налице неравноправна клауза,
водеща до нищожност на целия договор. Предвид европейската съдебна
практика, която приема, че когато констатира неравноправния характер на
договорна клауза водеща до нищожност на целия договор националният съд е
длъжен да направи преценка, въз основа на обективни критерии, дали
съответният договор може да се прилага без тази клауза, като възможностите
са: допълване на договора или заместване неравноправната клауза с друга. В
този смисъл съдът намира, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 26,
ал. 4 ЗЗД и обявената за нищожна поради неравноправност клауза да бъде
заместена по право от повелителни правила на закона като се приеме
4
дължимост на възнаградителна лихва до размера на законната лихва от 10 %
върху сумата по заема от 1 647.25 лева, която за срока на договора от
05.11.2020 г. до 05.10.2021 г., възлиза на 164.25 лева, поради което следва, че
искът е частично основателен до сумата 365.41 лева и неоснователен до
пълния размер от 529.66 лв. и в тази част следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Ищецът е освободен от такси и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК,
поради което дължимата държавна такса не е внесена. С оглед изхода на
спора същата следва да бъде възложена в тежест на ответника, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК. Двете страни са направили искане за присъждане на
разноски, които следва да се възложат съобразно уважената и отхвърлената
част от иска. Процесуалният представител на ищцата - адв. М. претендира да
му бъде присъдено адвокатско възнаграждение за оказана безплатно
адвокатска помощ за процесуално представителство пред настоящата
инстанция на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Присъждането на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА е обусловено от представяне на
пълномощно, в което изрично да е посочено някое от основанията за оказана
безплатна правна помощ по чл.38, ал.1, т.1-3 ЗА. Предвид, че такова е
представено следва молбата на адв. М. да бъде уважена, поради което
определям адвокатско възнаграждение в размер на 100 лв., на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА, вр. чл. 36, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр. чл. 78, ал. 1
ГПК. Ответникът е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност
на адвокатското възнаграждение на ищцата, но доколкото определеното от
съда адвокатско възнаграждение е в минималния размер съдът счита
възражението за неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в
полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да
надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 ЗПП. Съгласно разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане
на правната помощ предвижда възнаграждение за защита по дела с определен
материален интерес от 100 лв. до 360 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 1 от
Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида
и количеството на извършената работа. Предвид изложеното, поради
5
частичната неоснователност на иска, съдът като съобрази, че делото е с малък
материален интерес и не се отличава с фактическа и правна сложност, намира,
че в полза на ответното дружество, следва да се определи юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100,00 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
Прогласява за частично нищожна клаузата по чл. 9.1. от Договор за
потребителски кредит № **********, сключен на 04.08.2020 г. между СТ. СТ.
АНДР., с ЕГН ********** и адрес: село М., Община Шумен, *** и „Ти би ай
банк“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, район
„Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев № 52-54, за сумата 365.41 лева, поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 вр. чл. 22
ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Осъжда „Ти би ай банк“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев № 52-54, да
плати на адвокат М. В. М. от АК Пловдив, с адрес: ***, адвокатско
възнаграждение в размер на 100 (сто) лева, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Осъжда СТ. СТ. АНДР., с ЕГН ********** и адрес: село М., Община
Шумен, ***, да плати на „Ти би ай банк“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район „Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев №
52-54, сумата 100 (сто) лева юрисконсултско възнаграждение, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК.
Осъжда „Ти би ай банк“ ЕАД, с ЕИК ***, седалище и адрес на
управление: гр. София, район „Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев № 52-54, да
плати в полза на Държавата, към бюджета на съдебната власт, по сметка на
РС Шумен, с IBAN BG20 BUIN 7014 3130 2030 14, при ТБ „Алианц
България“ АД – Шумен, сумата 50.00 (петдесет) лева, държавна такса в
производството, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото,
заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Решението подлежи на обжалване от страните пред Шуменски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на съобщение, на основание чл. 259, ал. 1
6
ГПК.
Съдия при Районен съд – Шумен: _______________________
7