Решение по дело №2707/2020 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 260030
Дата: 8 януари 2021 г.
Съдия: Стефка Тодорова Михова
Дело: 20205300502707
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 5 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е      260030

 

08.01.2021г., град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД  -  VII  граждански състав

На 14.12.2020г.

В публично заседание в следния състав:

 

                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА

                                                          ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ

                                                                                МИРЕЛА ЧИПОВА

 

Секретар: Ангелина Костадинова

 

като разгледа докладваното от съдия  Ст.Михова в.гр.дело №2707 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена  от   адвокат И.Н., в качеството му на особен представител на ответника Т.С.М., ЕГН  **********,***, против решение № 260533/24.09.2020 г. по гр. д. № 15828/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в частта с която по предявените от "ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ" ЕАД, ЕИК *********,  срещу Т.С.М., ЕГН  ********** , искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 210,74 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2017г. до 30.09.2018 г.; обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от  04.07.2017 г. до 20.06.2019 г. в размер на 33,87 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от  подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21.06.2019г. до окончателното изплащане, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №10342/2019  по описа на ПРС.

В жалбата са развити подробни съображения във връзка с направените оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част. Оспорват се изводите на РС, че ответницата е собственик на 3/4 ид. ч. от процесното жилище. Сочи се, че не се доказва облигационно отношение между страните, респ. качеството на потребител на ответника, тъй като не се доказва твърдяната от ищеца собственост на ответника за 3/4 ид. ч. или ползване върху процесния имот за  исковия период. Поддържа, че съдът неправилно е интерпретирал доказателствата и не е обсъдил възраженията на ответника за това, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ не е предвиден от закона способ за придобиване и доказване на собственост върху недвижим имот и при липсата на други относими документи , удостоверяващи придобиване на правото на собственост върху имота по предвидените в закона способи. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и решаване на спора по същество от въззивната инстанция с отхвърляне на исковете.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор на жалбата, в който излага подробни съображения за нейната неоснователност и за потвърждаване на решението в обжалваната част.

Пловдивският  окръжен съд, при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо - в обжалваната му част.

Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното решение в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:

Спорно между страните, включително и пред въззивната инстанция, е единствено обстоятелството дали между страните е съществувало облигационно правоотношение по продажба на топлоенергия, респ. дали жалбоподателят - ответник е бил клиент на топлинна енергия за процесния имот и период.

Нормативната уредба през исковия период предвижда две алтернативни основания за възникване на договорното отношение по продажба на ТЕ - писмен договор по чл. 149 ЗЕ /която форма не е за действителност, а представлява форма за доказване/ или наличие на собственост или на вещно ползване върху самостоятелен обект в топлоснабдена сграда в етажна собственост - чл. 153, ал. 1 ЗЕ. И в двата случая продажбата на ТЕ се осъществява при публично известни общи условия, одобрени от КЕВР /чл. 149, ал. 2 ЗЕ, съответно чл. 150, ал. 2 ЗЕ/. При продажба на топлинна енергия за битови нужди, същата се извършва при публично известни общи условия на топлопреносното предприятие, които ОУ влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, т. е. обвързват всички битови абонати на енергийния снабдител, без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите- чл. 150, ал. 2 и 3 от ЗЕ. Договорът за продажба на топлоенергия за битови нужди по аргумент от чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 ЗЕ се счита сключен с конклудентни действия – с публикуването от страна на топлопреносното предприятие на одобрените от КЕВР общи условия и с присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа. От приложените по делото доказателства по несъмнен начин се установява, че ищцовото дружество е изпълнило процедурата по чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като е публикувало Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на "Топлофикация Пловдив" ЕАД на потребителите в гр. Пловдив. Не се спори и че процесният имот е самостоятелен обект в топлоснабдена сграда в етажна собственост, присъединен към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение.

От представените по делото писмени доказателства е документално установено, че на 18.12.2002г. ответницата е подала молба до ищцовото дружество за откриване  на партида като купувач на топлинна енергия досежно процесния недвижим имот.За посочения имот е подадена  и декларация по чл. 14 ЗМДТ, вх. № 0518599/31.05.1998 г. от  Т.М. , в която е  декларирала, че притежава 3/4 ид. ч. от собствеността, при посочено придобивно основание-наследство от  Д. М.. В декларацията е отбелязано, че в имота и около него има електрификация, водопровод, канализация, както и топлофикация. От представеното удостоверение за наследници се установява, че съпругът на ответницата  Д. М. е починал през 1994г., като негови наследници по закон са ответницата Т.М.  и дъщеря им  М. М., посочени и в Декларацията по чл. 14 ЗМДТ като собственици на имота при съответните квоти.

При анализ на посочените писмени доказателства в тяхната взаимна връзка и обусловеност, въззивният съд достигна до извода, че ответницата Т.М.  е клиент на топлинна енергия за битови нужди за процесния апартамент. Това обстоятелство се установява, както от подадената от страната молба до ищцовото дружество за откриване на партида досежно процесния недвижим имот, така и от подадената декларация по чл. 14 ЗМДТ. Независимо, че данъчната декларация е била подадена за установяване на имущественото състояние на задълженото лице за данъчни цели към 1998 г., но в последната  жалбоподателката е декларирал, че е собственик на 3/4 ид. ч. от процесния имот, т. е. налице е изхождащо от страната  изявление , с което признава правото на собственост върху обсъждания имот. Действително декларацията по чл. 14 ЗМДТ няма правопораждащо действие за придобиването на собствеността, но съдържа изявления на декларатора като данъчно задължено лице пред административен орган за определени факти, в т. ч. и такива, свързани с притежаване правото на собственост върху процесния недвижим имот. Декларацията по чл. 14 ЗМДТ представлява частен свидетелстващ документ и удостоверява неизгодни за издателя факти (правото на собственост върху имота), поради което този документ има материална доказателствена сила. Това извънсъдебно признание в декларацията по чл. 14 ЗМДТ се преценява от съда по реда на чл. 175 ГПК и с оглед останалите данни по делото – а именно подадена на 18.12.2002г. от ответницата молба до ищцовото дружество за откриване  на партида като купувач на топлинна енергия досежно процесния недвижим; обстоятелството, че адресът на топлоснабдения имот е регистриран от страна на ответницата като постоянен и настоящ адрес /справка на л. 21 от първоинстанционното дело ; както и обстоятелството, че в приетото извлечение от сметка е видно, че партидата за процесния имот е разкрита на името на ответницата с клиентски номер ***. Посочените писмени доказателства съотнесени към разглеждания случай обосновават извод на съда, че дори да се приеме, че към настоящия момент ответникът вече не е собственик на имота, последният е негов облигационен ползвател, който е титуляр на партидата на имота при ищцовото дружество – абонат с клиентски номер ***, което се установява от приложеното по делото извлечение от сметка и е задължено лице по смисъла на ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. В цитираното ТР се приема, че договорът между това ползващо се лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. Договорът между това лице и топлопреносното предприятие се презумира с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество. Нещо повече - истинността на посочените в извлечението от сметка обстоятелства, свързани с размера на задължението не се оспорва.Предвид горното и вземайки предвид приетото в определение № 220 от 01.03.2017 г. по гр. д. № 4084/2016 г. на ВКС, IV г. о, постановено по идентичен казус, настоящият състав намира, че декларацията по чл. 14 ЗМДТ е обсъдена в съвкупност с всички останали доказателства по делото, без да й се придава някакво друго решаващо за спора значение. Поради това, не е налице противоречие с цитираното от жалбоподателя решение № 972/06.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4266/2008 г., IV г. о., с което е прието, че декларацията не е предвиден в закона способ за придобиване и за доказване на правото на собственост върху недвижим имот. Освен това цитираното решение на ВКС относно доказателствената стойност на декларацията по чл. 14 от ЗМДТ, не касае установителен иск по реда на чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПК, а касае установяване на собственост в делбено производство. В производството по реда на чл. 415 вр. с чл. 422 от ГПК, качеството на клиент/потребител на ответника се установява въз основа на всички доказателства по делото, преценени в тяхната съвкупност и в този смисъл е константната практика на ВКС. Именно при такава преценка на доказателствената съвкупност следва извод за съществуващо в полза на ответницата право на собственост при съответните квоти, т. е. за качеството й на клиент/потребител по договор за продажба на топлоенергия – арг. чл. 150, ал. 1 ЗЕ.

Пред районния съд страните не са спорили относно факта, че в исковия период ищцовото дружество е доставяло в топлоснабдения имот топлинна енергия на стойност, равна на претендираната с исковата молба. В жалбата не са изложени съответни доводи относно неправилно определяне размера на дължимата цена за топлинна енергия за процесния период, респ. относно лихвата за забава, поради което въззивната инстанция, съгласно чл. 269, ал. 1 ГПК не дължи произнасяне по правилността на постановеното решение в тази част.

С оглед на всичко гореизложено, след като въззивникът- ответник е собственик на 3/4 ид. ч. от топлоснабдения имот, дължи 3/4 от стойността на потребената в жилището топлинна енергия за процесния период, или сума в размер на 210,74 лева, съответно е задължен за 3/4 от търсената мораторна лихва, т. е. за сумата от 33,87 лева.

С решението си първоинстанционният съд в обжалваната част е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези на въззивния съд и следва да бъде потвърдено включително и в частта за присъдените разноски по заповедното и исковото производство, правилно разпределени между страните, съгласно правилото на чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски.

Въззиваемото търговско дружество претендира юрисконсултско възнаграждение, което с оглед правната и фактическа сложност на делото и фактът, че въззивното дело е разгледано в рамките на едно съдебно заседание, съдът определя на 100 лв., съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, които с оглед неоснователността на жалбата, се дължат от жалбоподателя изцяло. В полза на въззиваемото търговско дружество ще се присъди и сумата от 300 лева- внесено възнаграждение на назначения на жалбоподателя особен представител.

Предвид изложеното, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 260533/24.09.2020 г. по гр. д. № 15828/2019 г. по описа на Районен съд – Пловдив, в частта, с която по предявените от "ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ" ЕАД, ЕИК *********,  срещу Т.С.М., ЕГН  **********, искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 210,74 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2017г. до 30.09.2018 г.; обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от  04.07.2017 г. до 20.06.2019 г. в размер на 33,87 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от  подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 21.06.2019г. до окончателното изплащане, за които е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 10342/2019  по описа на ПРС.

Първоинстанционното решение в останалата част, като необжалвано, е влязло в сила.

ОСЪЖДА Т.С.М., ЕГН  **********, да заплати на "ЕВН БЪЛГАРИЯ ТОПЛОФИКАЦИЯ" ЕАД, ЕИК *********, сумата 300 лв. – разноски по въззивното производство, както и сумата от 100 лева- юрисконсултско възнаграждение.

Решението  е окончателно и не подлежи на касационно обжалване

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                                   ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

 

 

            2.