Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
София 10.01.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийският градски съд, първо
гражданско отделение, І-6 състав в публичното заседание на двадесет и седми
ноември
две хиляди и осемнадесета
година в състав:
Председател : ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в присъствието на
прокурора като разгледа
докладваното от
съдия Алексиева гр. дело № 6438 по описа
за 2016 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от Държавата чрез министъра на регионалното развитие и
благоустройство и „Е.“ ЕООД против „П.е.В.“
АД, с която са предявени активно, субективно съединени ревандикационни искове с
правно основание чл.108 ЗС.
Ищецът Държавата твърди, че с Акт
за частна държавна собственост № 08976 от 03.08.2015 г., утвърден от областния управител
на област София и вписан в СВ-София при АВ на 06.08.2015 г. се легитимира като
собственик на 8414/10000 идеални части от поземлен имот с идентификатор
68134.406.2. с площ от 1 376 кв.м. по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-45 от
09.07.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК с номер по предходен план 397,
кв.533, находящ се в гр. София, район Оборище, бул. „*********. Твърди се, че
съсобственик на държавата е дружеството „Е.“ ЕООД на основание Решение № 1103 от 23.05.2007 г.
на Врачански окръжен съд по ф.д. № № 421 от 2007 г., при квота от
съсобствеността 1586/10000 идеални части. Ищецът „Е.“ ЕООД твърди, че е
собственик на основание апортна вноска в капитала му, извършена към датата на
учредяване на дружеството от „Д.“ ООД. Твърди се, че праводателят на ищеца е
придобил имота чрез договор за замяна № 134 от 01.09.2005 г., сключен с
Министъра на регионалното развитие и благоустройство. Твърди се, че имотът е
стар държавен имот, придобит от държавата преди 09.09.1944 г. Поддържа се, че
по исторически данни цялото каре, върху което са изградени т.нар. „Царски
конюшни“ и в чиято територия попада и спорния недвижим имот, е държавно още
преди 09.09.1944 г. Съгласно Конституцията на Българското царство, приета на
16.04.1879 г.-чл.51 и чл.53, държавните имоти принадлежат на Българското
царство и се управляват от надлежния министър. Поддържа се, че предишни АДС са
№ 14158/24.03.1994 г. на ТОА „Оборище“-София и АЧДС № 03118/21.08.2001 г.,
одобрен от областния управител на област София. Поддържа се, че процесният имот
попада в място от 8250 кв.м., съставляващо целия кв.532, м.“Лиляна Димитрова“,
при граници: бул. „Дондуков“, ул. „Панайот Волов“, ул. „Врабча“ и бул. „Васил
Левски“, което място е собственост на държавата и към 1994-95 г. е бил
предоставен за оперативно управление на СП „Благоустройство и комунално
стопанство“-Оборище. Твърди се, че за това място е издаден АДС са №
14158/24.03.1994 г. на ТОА „Оборище“-София. Поддържа се, че в последващия АЧДС
№ 03118/21.08.2001 г., одобрен от областния управител на област София имотът е
описан като 8250/11200 ид.части, съставляващи 8250 кв.м. от УПИ VІІІ, кв.533,
м.“ГГЦ-Зона А“ целият с площ от 11020 кв.м. /бивш УПИ VІІ от кв.532/, находящ
се в гр. София, район Оборище, при граници: бул. „Васил Левски“, бул.
„Дондуков“, ул. „Панайот Волов“ и УПИ І. Поддържа се, че впоследствие отделни
части от имота са били отписани от актовите книги за държавна собственост на
основание извършени от областния управител на област София сделки с „И.**“ ЕООД
и „Г.“ ЕООД. Твърди, че с влезли в сила съдебни решения по административни и
граждански дела са прогласени за нищожни сключените между Областния управител
на област София от една страна и от друга „Г.“ ЕООД и „И.**“ ЕООД, сделки за
прехвърляне правото на собственост върху съответни части от държавния имот,
заключен в карето между бул. „Княз Ал.Дондуков-Корсаков“, бул. „Васил Левски“,
ул. „Врабча“ и ул. „Панайот Волов“. Твърди се, че към настоящия момент трите
поземлени имоти, попадащи в тази територия, в т.ч. и процесния поземлен имот с
идентификатор 68134.406.2. по одобрената КККР за СО-район Оборище са
съсобствени между държавата и „Е.“
ЕООД при квоти: 8414/10000 ид.ч. за Държавата
и 1586/10000 ид.ч. за юридическото лице. Твърди се, че от записа в скица, с
която се снабдил ищеца № 15-296679 от 22.08.2014 г. от СГКК-София, се
установява, че като собственик на процесния имот е вписан ответника на
основание констативен нотариален акт № 132, том 1, рег. № 2625 от 26.08.2003
г., вписан в СВ с вх.рег. № 31002 от 23.08.2003 г. Оспорва този нотариален акт
с твърдението, че ответникът никога не е придобивал на валидно правно основание
собствеността върху въпросния терен и понастоящем го владее неоснователно.
Поддържа се, че няма търговско дружество, което да се е вляло в
дружеството-ответник или пък двете да са се слели, образувайки едно ново.
Поддържа се, че Заповед № 186 от 04.06.1996 г., представляваща на практика
апортна вноска в капитала на ответното дружество, не индивидуализира имотите и
е дотолкова неясна, че се явява нищожна. Поддържа се, че липсва валидно прието
решение на компетентния да предоставя държавни имоти административен орган.
Твърди се, че тази заповед е отменена 13 дни след издаването й. При условията
на евентуалност се твърди, че заповедта на Председателя на Комитета по
енергетика не е произвела вещно-прехвърлителен ефект. Твърди се, че тази сделка
е нищожна и поради противоречие със закона-чл.59, ал.1 от ЗТСУ
Моли съда да постанови решение, с
което след като се установи, че ищците са собственици на имота да бъде осъден
ответника да предаде на ищците собствеността и владението на имота. Моли съда и
на основание чл.537, ал.2 ГПК да отмени констативен нотариален акт № 132, том
1, рег. № 2625 от 26.08.2003 г., вписан в СВ с вх.рег. № 31002 от 23.08.2003 г.
в частта му, касаеща терена, предмет на спора.
В срока по чл.131 от ГПК на
03.01.2017 г.-първият работен ден след изтичане на срока в неприсъствен ден е
постъпил отговор от ответника чрез процесуалните му представители адвокати Б. и
Д., надлежно упълномощени с пълномощно приложено към отговора.
Оспорва иска на държавата като
неоснователен и недоказан с твърдението, че ищецът не е собственик на идеални
части от процесния недвижим имот и представените документи не установяват право
на собственост на държавата върху имота. Оспорва представените актове за
държавна собственост с твърдението, че в тях не се сочи правният способ
/основанието/, въз основа на който е придобил собствеността. Поддържа се, че в
нарушение на чл.104 ППЗДС, АДС от 2015 г. е съставен само за прилежащия терен,
а не за сгради, обекти в сграда, идеални части от сграда или обект в сграда и
прилежащия към тях поземлен имот. Поддържа се, че представените АДС от 2001 г.
и от 2015 г. нямат легитимиращ ефект и поради пороци при тяхното съставяне,
водещи до невъзможност да се идентифицира правото на собственост, което се
констатира с всеки един от тях. На следващо място се твърди, че Българската
държава не притежава право на собственост върху процесния имот, тъй като се е
разпоредила с него на валидно правно основание, включвайки го в капитала на
търговски дружества с държавно участие. Твърди се, че ответникът е станал
собственик на имота с включването в капитала на дружеството на сгради с
прилежащата земя на бул. „********, гр. София. Твърди се, че е станал
собственик на процесния имот като прилежащ терен. Твърди се, че увеличението на
капитала на ответното дружество е вписано в ТР с Решение от 20.06.1996 г. на
Варненския окръжен съд по ф.д. № 1580/1993 г. Валидността на вписването е
потвърдена с влязло в сила съдебно решение. Твърди се, че с подписването на
Протокол от 15.09.1999 г. за приемане и предаване между представляващите „Т.“
ЕАД и „П.е.“ АД, последното е влязло във владение на собствените му сгради,
заедно с прилежащия терен-част от парцел VІІ, кв.533, „ГГЦ-зона А“ с площ от
1370 кв.м., равняваща се на съответните идеални части от правото на собственост
върху този парцел. От тази дата ответникът владее сградите и прилежащата към
тях земя непрекъснато и необезпокоявано като свои, като е придобил
собствеността върху тях въз основа изтекла в негова полза придобивна давност.
Твърди се, че процесният имот е реална част от терен, застроен изцяло със
сгради и части от сгради собственост на различни лица /хоризонтална етажна
собственост/ и в този смисъл имотът е със статут на обща част, съгласно чл.38
от ЗС и по отношение на нея са допустими искове за установяване на квотите в
съсобствеността, както и исковете за разпределяне на правото на ползване върху
свободната част от мястото, каквито в случая не са предявени.
По исковата молба на ищеца „Е.“
ЕООД.
По същество ответникът оспорва
иска на „Е.“ ЕООД с твърдението, че ищцовото дружество не е собственик на
претендираните идеални части от процесния недвижим имот. Поддържа се, че към
датата на сключване на договора за замяна между първия ищец и праводателя на „Е.“
ЕООД, ответникът вече е бил собственик на имота на основанията посочени
по-горе. Твърди се, че ищецът „Е.“ ЕООД не е придобил собствеността върху
прилежащия терен към сградите, собственост на ответното дружество, тъй като
нито Държавата през 2005 г., нито „Д.“ ООД-дружеството, апортирало имота в
капитала на „Е.“ ЕООД през 2007 г. са могли да се разпоредят валидно с този
имот, който към посочените моменти не е бил държавна собственост. Оспорва
договора за замяна и апорта, доколкото с тях „Е.“ ЕООД не се легитимира като
съсобственик на процесния имот. Твърди се, че с тези документи „Е.“ ЕООД се
легитимира като собственик на сгради в имот, който е изцяло застроен и
посоченото дружество не може да притежава други права върху прилежащия терен освен
идеални части от него, отговарящи на правото на собственост върху сградите,
които прилежащият терен обслужва. Прави възражение за изтекла в полза на
ответното дружество придобивна давност по отношение на процесния недвижим имот.
Ищците в съдебно заседание поддържат предявените искове чрез
процесуалните си представители и по съображения подробно изложени в писмени
бележки по делото, представени от ищеца „Е.“ ЕООД. Претендират разноски.
Заявяват възражение с правно основание чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение.
Ответникът в съдебно заседание чрез своя процесуален
представител оспорва предявените искове като неоснователни и моли съда да
постанови решение, с което да отхвърли изцяло иска на Българската държава като
неоснователен и да остави без разглеждане като недопустим иска на ищцовото
дружество, евентуално да го отхвърли като неоснователен. Подробни съображения
са изложени в писмени бележки по делото. Ответникът претендира разноски, съобразно
представен списък по чл.80 ГПК.
Софийски градски съд, първо гражданско
отделение, І-6 състав, след преценка на твърденията и доводите на страните и на събраните
по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:
Между
страните по делото не е спорно, че процесният имот е бил държавен преди
твърдяното му включването в капитала на търговско дружество на държавна фирма „С.“,
както и че в
поземлен имот с идентификатор № 68134.406.2. с площ от 1375 кв.м, съгласно
одобрената през 2010 г. кадастрална карта на район „Оборище“ /процесният имот/ се
намират сгради, така както са описани в извадката от Кадастралния регистър на
недвижимите имоти на стр. 4 и 5 от извадката, намиращи се съответно на л. 343,
344 и 345 от делото, всички, които са посочени в колона 10-осем на брой сгради
с идентификатор 68134.406.2. от 1 до 8, както и че всичките са собственост на „П.Е.В.“
АД.
С протокол
от 28.05.1995 г. двустранно подписан от представители на „Т.“ ЕАД и „П.Е.-В.“
ЕАД е разделено недвижимото и движимо имущество на „С.“ ЕООД гр.София в размер
на 5 691 лв. по баланса му към 31.12.1995 г., като „П.Е.-В.“ ЕАД е
получило административните сгради с прилежащата земя в гр.София, ул. „********със
стойност на сградния фонд 608 340 лв.
„П.Е.-В.“
ЕАД е било включено в списъка на търговските дружества за приватизация чрез
инвестиционни бонове, съгласно Програмата за приватизация чрез инвестиционни
бонове, приета с Решение на НС, ДВ, бр.1/96 г.
Със Заповед
№ 186 от 04.06.1996 г. на Председателя на Комитета по енергетика е наредено
прекратяването на „С.“ ЕООД чрез вливане в акционерно дружество „Т.“ ЕАД ***,
като последното поема всички активи и пасиви по баланса към 31.12.1995 г.,
както и другите права и задължения. Със същата заповед е наредено увеличаване
на капитала на „Т.“ ЕАД и намаляване на същия с 1 061 000 лв., който
да бъде предаден на „П.Е.В.“ ЕАД, с която сума се увеличава капитала на
последното дружество, като увеличението се извършва с издаване на нови 1061
поименни акции по 1000 лв. всяка. Посочено е, че в сумата от
1 061 000 лв. се включва недвижимо имущество, състоящо се от сгради с
прилежаща земя на ул. „********в гр. София и движимо имущество и материални
активи по опис.
Със Заповед № 01 от 17.06.1996 г. на
Министъра на Министерството на енергетиката и енергийните ресурси и на
основание разпоредбата на чл. 21 ЗППДОбП (отм.), с която се въвежда забрана за
извършване на сделки с притежаваните от приватизиращото се търговско дружество
акции, горната заповед е отменена.
Със Заповед
№ 02 от 17.06.1996 г. на Министъра на Министерството на енергетиката и енергийните ресурси е
наредено прекратяването на „С.“ ЕООД чрез вливане в акционерно дружество „Т.“
ЕАД ***, като последното поема всички активи и пасиви на влятото дружество по
баланса му към 31.12.1995 г.
С Решение
от 20.06.1996 г. по ф.д. № 1580/93 г. по описа на Варненския окръжен съд,
фирмено отделение, е вписано увеличение на размера на капитала на „П.е.“ В. със
сумата от 1 061 000 лв., т.е. от 37 324 000 лв. на
38 385 000 лв., разпределен на 38 385 броя поименни акции с
номинална стойност от по 1 000 лв.
С влязло в
сила на 07.07.1999 г. Решение от 27.01.1998 г., постановено по гр.д. №
1041/1997 г. по описа на Варненски районен съд, 11 състав, е отхвърлен иска на
„Т.“ ЕАД срещу „П.Е.-В.“ ЕАД за установяване на нищожност на вписването на
увеличението на капитала на „П.Е.-В.“ ЕАД, допуснато с Решение от 20.06.1996 г.
по ф.д. № 1580/93 г. по описа на Варненския окръжен съд, фирмено отделение.
С протокол
от 15.09.1999 г., изменен и допълнен с протокол от 04.10.2000 г. и с протокол
от 14.11.2001 г., „Т.“ ЕАД е предало на „П.Е.-В.“ ЕАД сградите, намиращи се в
гр. София на бул. „********, за които между страните няма спор, че са
собственост на ответното дружество.
На 21.08.2001
г. е издаден акт № 03118 за частна държавна собственост на недвижим имот
находящ се в гр.София, район Оборище, представляващ парцел VІІ, кв.532,
ГГЦ-Зона А с площ от 8250/11020 ид.ч., представляващи 8250 кв.м. от УПИ VІІІ,
кв.533, „ГГЦ-зона А“, целият с площ от 11020 кв.м. /бивш УПИ VІІ от кв.532/ по
плана на гр. София, одобрен със Заповед № 124/03.03.1975 г. с граници:
бул.“Васил Левски“, бул. „Дондуков“, ул. „Панайот Волов“ и УПИ І.
На 26.08.2003
г. ответното дружество се е снабдило с констативен нотариален акт за
собственост на недвижим имот № 132, том І, рег. № 2625, дело № 113/2003 г. на
нотариус В. М. с рег. № 074 на НК, за сгради, както и прилежащата земя върху
която са построени сградите, представляваща УПИ, целият с площ по скица от
1 370 кв.м., означен с пл.№ 1, попадащ в парцел VІІ от кв.533, съгласно
действащия ПУП на гр.София, местността „Центъра“, одобрен със Заповед № 124 от
03.03.1975 г., при граници на мястото: бул.“*********ул. „Панайот Волов“, УПИ
VІІ.
Със заключението на приетата по
делото ССчЕ се установява, че в счетоводните регистри на ответното дружество
процесният имот е отразен като ДМА с Акт за приемане и предаване на основно
средство с дата 30.12.1999 г. с наименование на инвентарния обект дворно
място-София около 1100 кв.м. с инвентарен номер 2019 и първоначална стойност
22 990 лв. и дворно място Фичоза с инвентарен номер 2020 и първоначална
стойност 27 806,40 лв. Общата стойност на двата имота на земята е
59 689,62 лв. Тази стойност е намерила отражение в ГФО за 1999 г. В
баланса на ответното дружество към 31.12.2000 г. в ред първи Сгради, земи са
включени балансовата стойност на сградите в размер на 423 000 лв. и
стойността на земята 87 000 лв., като след тази дата балансовата стойност
на процесния имот не е променяна.
С писмен договор от 01.09.2005 г.
за замяна на недвижими имот, надлежно вписан в СВ, Държавата чрез МРРБ е
прехвърлила на „Д.“ ООД гр.Враца правото на собственост върху 545/10 000 ид.ч.
от 8250/11020 идеални части от УПИ VІІІ,
кв.533, м.“ГГЦ-зона А“ по плана на гр.София, целият с площ от 11020 кв.м.,
който недвижим имот е апортиран от „Д.“ ООД в капитала на учреденото от същото
търговско дружество-еднолично търговско дружество с ограничена отговорност „Е.“
ЕООД гр.Враца.
От
неоспореното от страните заключение на повторната СТЕ, изготвено от вещото лице
Б., което съдът кредитира, се установява, че към 04.06.1996 г. процесният имот
представлява североизточната част от парцел VІІ, отреден за „Хотел, ресторант
на Комитета за отдих и туризъм“ от кв.533, м.“Лиляна Димитрова“, одобрен със
Заповед № 124/03.03.1975 г. на Главния инженер на София. Установява се, че като
самостоятелен УПИ, процесният имот е нанесен едва в последния и сега действащ
РП от 2015 г., като в нито един от предходните планове, той не е бил
самостоятелен УПИ или парцел, бил е нанесен само като имот от кадастралната
основа.
Пред
настоящата инстанция са разпитани свидетелите Е.Д.М.и Ж.П.Ж..
Свидетелят М.
установява, че имотът се намира в София на бул. „********, където свидетелят
работил още преди 1989 г. в държавното предприятие „Промишлена енергетика
София“, откъдето бил съкратен преди приватизацията. След 2000 г. като частна
фирма е наемател в този имот, който се намира между „Панайот Волов“,
„Дондуков“. Свидетелят установява, че дворното място е около 400-500 кв.м. и за
него знае, че е на „П.е.В.“. Една част от мястото е паркинг. Не знае за
оспорване на собствеността. Договорът за наем се подписва от свидетеля в
качеството му на управител и се подписва с ответното дружество.
Разпитан свидетелят Ж.
установява, че от 2006 г. до ден-днешен държи 450 кв.м паркинг, като има
договорни отношения с „П.е.В.“, които му отдават под наем празно дворно място,
което ползва за паркинг. Дворното място е заградено със самата сграда
отвсякъде. Има и един гараж на Студио „Време“, който също ползва. Преди 2006 г.
свидетелят бил охрана при ответника около 4-5 години. През този период друго
лице не е искало от свидетеля да сключва договор с него, като собственик на
този имот.
Съдът кредитира показанията на
разпитаните свидетели. Същите са дадени добросъвестно, логични са и
непротиворечиви.
Така установената по-горе фактическа
обстановка се доказва от събраните по делото писмени доказателства, обсъдени по-горе.
Между така събраните доказателства няма противоречия,
кореспондират помежду си и взаимно се допълват, поради което съдът ги
кредитира.
От правна страна:
Предявени са ревандикационни
искове с правно основание чл.108 ЗС.
Съгласно разпоредбата на чл. 108
от ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което
я владее или държи без да има основание за това. Ревандикационният иск е вещен,
собственически иск, предоставен на разположение на невладеещият собственик
срещу владеещия без правно основание несобственик. При този иск в тежест на
ищеца е да установи, че той е собственик на вещта на заявеното фактическо
основание и че ответникът владее вещта без основание.
Ищците
претендират право на собственост върху процесният недвижим имот, представляващ
поземлен имот с идентификатор 68134.406.2 с площ от 1 376 кв.м. по КККР,
одобрени със Заповед № РД-18-45 от 09.07.2010 г. на Изпълнителния директор на
АГКК, без построените в него сгради.
От своя
страна ответникът твърди, че процесният имот е застроен със сгради, които са
негова собственост и са включени в капитала му през 1996 г., ведно с
прилежащата земя, върху която са построени сградите, а именно: УПИ целият с
площ по скица 1 370 кв.м.
Между
страните не е било спорно, че процесният имот е бил държавен до момента на твърдяното
от ответника включване на имота в капитала на държавното предприятие „С.“,
както и че осемте сгради в процесния УПИ целият с площ по скица 1 370 кв.м. са
собственост на ответното дружество.
Първият
спорен въпрос е дали процесния имот е бил включен в капитала на държавното
предприятие „С.“.
В
изпълнение на задължението си по чл.192 от ГПК третото лице „Т.“ ЕАД представя
писмени доказателства, които са приети по делото и от които се установява, че със
Заповед № АП-186 от 21.VІ.1983 г. на Първи заместник министър на Министерство
на енергетиката /л.178 от делото/ на СП „Промишлена енергетика“ са предоставени
за управление сградите построени върху процесния недвижимия имот, а именно:
барака-бул. „Б.“ 2-б-административна стоманобетонна 372 м3, барака- бул. „Б.“
2-а-едноетажна административна конструкция, метална, сглобяема 66 м3, две
сгради бул. „Б.“ 2-б-едноетажна административна 1268 м3, полумасивна, част от
двуетажна сграда административна полумасивна 704 м.3. Предаването на сградите
се удостоверява с приетите по делото актове за предаване на основни средства от
VІІ.1983 г. /л.179-182 от делото/.
От представените по делото писмени доказателства се
установява, че държавна фирма „С.“ е образувана и регистрирана с решение от
04.04.1991 г. като правоприемник на активите и пасивите, както и другите права
и задължения и съответната част от активите и пасивите на стопански комбинат
„Промишлена енергетика“-София по баланса им към 31.12.1990 г., съгласно
разделителен протокол. Този разделителен протокол не е представен, съответно не
е приет като доказателство по делото, поради което не може да се установи какви
точно активи и дали между тях е процесният недвижим имот, са преминали към „С.“.
Т.е. при учредяването по Указ № 56 за стопанската дейност
/отм./ на държавна фирма „С.“, сградите построени върху процесния недвижим имот
безспорно са включени в капитала й и впоследствие са преминали в капитала на преобразуваното
на 29.01.1993 г. в еднолично дружество с ограничена отговорност „С.“. Това
обстоятелство не е спорно между страните, а и безспорно се доказва с приетите
по делото оценка на имуществото по ПМС 179/1991 г. за обект: ЕООД „С.“-София и
Протокол за оценка, от които се установява, че към 31.05.1993 г. по
счетоводна сметка 201-земи, гори и трайни насаждения /Приложение 2 /л.164 от
делото/, е отразена земя площадка „Орландовци“ с площ от 11 000 кв.м., с
посочена година на придобиване 1988 и балансова стойност 152 720 лв., съответно
нова балансова стойност 181 500 лв. По тази сметка в счетоводството на ЕООД „С.“
не е отразена земя на бул. “********. По сметка 203 са отразени сградите на
бул. „Б.“ № 2а и №2б-това са сградите в процесния имот.
Ето защо и с оглед ангажираните по делото доказателства,
съдът намира, че процесният недвижим имот не е включван в капитала на ЕООД „С.“-София,
съответно не е преминал в имуществото на „Т.“ ЕАД при вливането на ЕООД „С.“-София
в „Т.“ ЕАД, поради което и ответното дружество не е могло да стане собственик
на имота чрез увеличаване на капитала с непарична вноска, тъй като никой не
може да прехвърли права, каквито не притежава. Съдът приема, че не са настъпили
вещно-правните последици на апорта, тъй като същият е извършен от несобственик.
Обратно
държавата е останала собственик на имота, доколкото не се доказа главно и пълно
твърдението на ответника, че Държавата се е разпоредила с правото си на
собственост на валидно правно основание, включвайки в капитала на търговски
дружества с държавно участие, поради което и договорът за замяна от 02.09.2005
г. е породил своя вещно-транслативен ефект и вторият ищец е станал собственик
на съответните идеални части от имота, при апорта им като непарична вноска от „Д.“ ООД.
Тук
следва да бъдат разгледани и възраженията на ищеца „Е.“ ЕООД за нищожност на
Заповед № 186/04.06.1996 г. и определянето й като индивидуален административен
акт. Тези възражения са неоснователни.
Макар и
заповедта да изхожда от орган с изпълнително-разпоредителни функции, същата не
носи характер на индивидуален административен акт. Издаването на управленско
решение на собственика на капитала във формата на заповед, съответства на чл. 11 от Правилника за реда за упражняване
правата на собственост на държавата в предприятията /отм./, който гласи, че
когато упражняват правата на държавата като едноличен собственик, министрите
издават заповеди. Волеизявлението за увеличаване на капитал на дружество, чийто
едноличен собственик се явява държавата, макар и направено под формата и
наименованието на административен акт, има гражданскоправен характер. За разлика
от индивидуалните административни актове, с които се въздейства върху правната
сфера на други лица, издаденият административен акт има последици единствено по
отношение правото на собственост на държавата, която предоставяйки собственото
си имущество, извършва стопанска дейност чрез създадени от нея и регистрирани
по Търговския закон самостоятелни правни субекти. Поради този характер на
съдържанието и последиците, насочени към гражданскоправни отношения, заповедта
попада извън обхвата на упражнявания от административния съд контрол за
законосъобразност.
Ето
защо не може да се говори за процесната заповед като за нищожен административен
акт.
Същата
е издадена в писмена форма и представлява валидно изявление, което не
противоречи на императивни материални норми. В съдебната практика е прието за
безспорно, че разпореждането с чужда вещ не е нищожно.
Друг е
въпроса, че както съдът е посочил по-долу в мотивите си, налице е разлика между
прилежаща земя и право на собственост върху УПИ и доколкото в Заповедта от
04.06.1996 г. е посочено недвижимо имущество, състоящо се от сгради с
прилежащата земя на ул. „********в гр. София, се поставя въпроса изобщо собственикът
на капитала изразил ли е воля за апортиране на земята или е изразил воля за
апортиране само на сградите без земята върху която са построени.
С оглед
на горното съдът приема, че ответното дружество към 1996 г. не е станало
собственик на терена върху който се намират собствените му сгради на основание първият
сочен придобивен способ, а именно: увеличение на капитала на търговец -
публично предприятие (еднолично акционерно дружество) посредством непарична
вноска на имот - частна държавна собственост, предоставен за управление на
министерство.
При това положение съдът дължи произнасяне и по второто заявено
от ответното дружество, при условията на евентуалност фактическо основание за
придобиване на правото на собственост върху имота, а именно изтекла в негова
полза придобивна давност.
Ответникът твърди, че е във владение на имота от 15.09.1999
г., което владение е получено въз основа на Протокол за приемане и предаване на
недвижимо имущество.
Това твърдение е неоснователно и ответникът не е във
владение на недвижимия имот от сочената дата 15.09.1999 г. Видно от приетия по
делото протокол от 15.09.1999 г., единственото недвижимо имущество, което е
предадено във владение на ответника са описаните в него шест броя сгради. На
ответника не е предавано владение върху земя. Това не е станало и с
последващите изменения на протокола съответно от 04.10.2000 г. и от 14.11.2001
г. Земята изрично е изключена от тези протоколи.
Т.е. на тези дати ответникът е започнал да владее сградите и
прилежащата земя към тях с оглед използването им, но не и да владее процесния
недвижим имот като свой. Безспорно е налице разлика между прилежаща земя и
право на собственост върху УПИ.
Косвено доказателство за това, че ответникът не е владял
процесния УПИ като свой собствен, а е владял прилежащата земя от този УПИ с
оглед използване на собствените му сгради са и приетите актове за узаконяване №
25/06.03.2001 г., № 47/08.05.2001 г., № 48/08.05.2001 г., № 59/05.06.2001 г., в
които изрично е посочено, че земята е държавна собственост. Такова
доказателство и са двете Заповеди № РД-57-142А от 29.09.2006 г. и Заповед №
РД-57-137 от 04.09.2007 г., с които по искане на ответното дружество са
отписани от актовите книги за държавна собственост сградите, но не и земята.
Такова доказателство е и заявлението на законния
представител на ответното дружество от 02.06.1996 г. до Варненския окръжен съд
/л.262 от делото/, с което е поискано вписване на увеличение на капитала на
дружеството с 1 061 000 лв., в която сума се включва недвижимо
имущество, състоящо се от сгради с прилежаща земя на ул. „Дондуков“ 58 гр.
София.
С оглед на горното и с така събраните по делото
доказателства не се установи категорично една от материално правните
предпоставки за придобиване на право на собственост по давност, а именно:
че
ответникът е упражнявал собственическите правомощия върху процесния поземлен
имот единствено за себе си. А липсата на тази предпоставка изключва придобиването на собствеността по
този придобивен способ.
Доколкото
съдът приема липсата на горната предпоставка, то е безпредметно да се обсъжда
вида на упражняваното от ответника владение, както и налице ли са били законови
ограничения, относно възможността да тече давностен срок през посочения период.
С оглед
на горното настоящият съдебен състав намира, че ищците са собственици на
процесния недвижим имот, доколкото не се доказа главно и пълно твърдението на
ответника, че Държавата се е разпоредила с правото си на собственост на валидно
правно основание, включвайки в капитала на търговски дружества с държавно
участие.
За основателността на ревандикационния иск обаче е
необходимо и наличието на втората предпоставка, а именно ответникът да
осъществява владение върху чуждата вещ без правно основание. Тази предпоставка
не е налице с оглед следните съображения:
С преобразуването на държавната фирма „С.“-София в еднолично
търговско дружество с държавно имущество е извършено разделяне на собствеността
на терена от собствеността на изградените върху него сгради. Правото на
собственост върху земя и постройка може да принадлежи на различни лица само въз
основа на съществуващо право на строеж, което в случая е възникнало при
условията на чл.63, ал.2 ЗС след като
дотогавашния собственик-държавата е включил само собствеността върху сградите в
капитала на дружеството. Прилежащата към сградите площ не е станала
собственост на „С.“-София, съответно не е станала собственост и на ответното
дружество, но ползването й не е без основание.
В този
смисъл е Решение № 153 от 7.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 847/2009 г., II г.
о., ГКП, постановено по реда на чл.290 ГПК, което се споделя от настоящия
състав и с което е прието, че при условията на чл. 63, ал. 2 ЗС правото на
строеж възниква и без изрично волеизявление щом се осъществи прехвърляне, което
изключва постройката от притежанието на земята, върху която са изградени, което
произтича от обстоятелството, че различни лица стават собственици на терена и
сградата, а това е възможно само въз основа на съществуващо вещно право на
строеж, следващо сградата от този момент.
Безспорно е, че носителят на правото на строеж може не само
да притежава собствеността на постройката, но и да ползва самостоятелно
необходимия за поддържането и експлоатацията й терен-прилежаща част.
Все в този смисъл са и Решение
№ 1415 от 23.VIII.1995 г. по гр. д. № 1519/95 г., IV г. о., Решение
№ 730 от 25.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2009 г., I г. о., ГК.
С оглед на горното и доколкото от доказателствата по делото
не се установява друго, настоящият съдебен състав намира, че ответното
дружество ползва процесния недвижим имот на правно основание като прилежаща
площ към изградените върху него сгради, собственост на дружеството.
Ето защо следва да се признае за установено, че ищците са
собственици на процесния терен и да се отхвърли претенцията за предаване на
владението му, тъй като същият се ползва от ответника на правно основание.
С оглед основателността на претенцията за собственост в
установителната й част, основателно се явява искането за отмяна на основание
чл.537, ал.2 от ГПК на констативен нотариален акт № 132,
том 1, рег. № 2625 от 26.08.2003 г., вписан в СВ с вх.рег. № 31002 от 23.08.2003
г. в частта му, касаеща терена, предмет на спора.
По разноските в
процеса:
При този изход на делото ищците ще следва да бъдат осъдени
да заплатят на ответника направените от него разноски в настоящия процес.
Съгласно чл.78, ал.1 ГПК разноски се присъждат съразмерно с
уважената част от иска.
В
мотивите на т. 2А на Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 14.03.2016 г., е
прието, че в иска по чл.108 ЗС се съдържат две искания за правна защита и по
всяко от тях съдът следва да се произнесе в диспозитива си, но не е прието, че
когато едното искане е уважено, а другото – не е, в този случай искът по чл.108
ЗС е уважен частично. Нито, че искът по чл.108 ЗС съдържа два отделни иска.
С
уважаването на първото искане се установява всъщност наличието на една от
предпоставките за уважаване на иска по чл.108 ЗС. Искът по чл.108 ЗС е уважен
частично само когато с него е постановен диспозитив за предаване на владението
на съответна част от имота / вещта.
В
случая съдът не уважава изцяло искането за предаване на каквато и да било част
от имота, с оглед на което се приема, че искът е отхвърлен изцяло. Поради което
ищецът няма право на разноски, респ.дължи такива на ответника на основание
чл.78, ал.3 от ГПК.
В този
смисъл Определение № 31/07.02.2018 г. по ч.гр.д. № 5128/17 г. на ВКС, І г.о.,
постановено по реда на чл.274, ал.3, вр. чл.248, ал.3 ГПК.
По
възражението на ищците за прекомерност на заплатеното и претендирано от
ответника адвокатско възнаграждение.
Цената
на иска съобразно нормата на чл.69, ал.1, т.2 от ГПК е данъчната оценка на
имота, а именно: 87 270,50 лв.
При
тази цена на иска минималното адвокатско възнаграждение определено по реда на
чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения възлиза на сумата от 3 777,74 лв. с ДДС,
предвид заплащането му с начислено ДДС, съобразно представените фактури.
Предвид
горното основателно е възражението за прекомерност на заплатеното адвокатско
възнаграждение в размер на 8 214,48 лв. с ДДС.
Като
съобрази, че минималното възнаграждение възлиза на сумата от 3 148,12 лв.,
съдът намалява възнаграждението на сумата от 4000 лв., респ. 4 800 лв. с ДДС,
като съобразява, че делото е сложно от фактическа и правна страна.
При
това положение дължимите на ответника разноски възлизат общо на сумата от
5 890 лв.
Водим
от горните съображения Софийски градски съд, първо гражданско отделение, І-6
състав
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „П.Е.“ АД, дружество учредено и регистрирано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията гр. София с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, п.к.16, че Държавата, представлявана от
министъра на регионалното развитие и благоустройството и „Е.“ ЕООД, дружество
учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.
София с ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** са собственици на
поземлен
имот с идентификатор 68134.406.2. с площ от 1 376 кв.м. по кадастралната карта
и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-45 от 09.07.2010 г. на
изпълнителния директор на АГКК с номер по предходен план 397, кв.533, находящ
се в гр. София, район Оборище, бул. „*********, при съседи: 68134.406.1,
68134.406.157, 68134.406.163.
ОТМЕНЯ на
основание чл.537, ал.2 от ГПК констативен нотариален акт № 132, том 1, рег. №
2625 от 26.08.2003 г., вписан в СВ с вх.рег. № 31002 от 23.08.2003 г. в частта
му, легитимираща „П.Е.“ АД като собственик на прилежащата земя върху която са
построени сградите, представляваща УПИ, целият с площ по скица от 1 370 кв.м.,
означен с пл.№ 1, попадащ в парцел VІІ от кв.533, съгласно действащия ПУП на
гр.София, местността „Центъра“, одобрен със Заповед № 124 от 03.03.1975 г., при
граници на мястото: бул.“*********ул. „Панайот Волов“, УПИ VІІ .
ОТХВЪРЛЯ претенцията на Държавата, представлявана от
министъра на регионалното развитие и благоустройството и „Е.“ ЕООД, дружество
учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.
София с ЕИК*********, със седалище и адрес на управление:*** за осъждане на „П.Е.“
АД да предаде на ищците владението на гореописания терен.
ОСЪЖДА Държавата,
представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и „Е.“
ЕООД, дружество учредено и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по
вписванията гр. София с ЕИК*********, със седалище и адрес на управление *** да
заплатят на основание чл.78, ал.3 от ГПК на „П.Е.“ АД, дружество учредено и
регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр. София с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, п.к.16 сумата от 5 890 лв. /пет хиляди
осемстотин и деветдесет лв./ разноски направени пред настоящата съдебна
инстанция.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: