Р Е Ш
Е Н И Е №
гр. Ловеч, 18.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, седми
състав, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВЕЛИНА ЙОРДАНОВА
при секретаря..........Анелия М..............................и
в присъствието на
прокурора...................................................., като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 694 по описа за 2016 г., за да
се произнесе, съобрази:
Обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 124 ал. 1, предл. второ и
трето от ГПК във връзка с чл. 79 от ЗС.
Постъпила е искова молба от Т.Г.Т. ***, чрез пълномощник адвокат А.Т., против И.С.И., М.К.И., И.Ц.М. и Г.Ц.М.,***, в която твърди, че откакто се е родил, живее в жилище, представляващо ************. Апартаментът бил придобит от баба му - Ц.С.С. и дядо му Г.Д.С. по майчина линия, които на 30.12.1993 г., с нот.акт №11, том X, дело №2998/1993г. на Нотариус при Ловешки районен съд, дарили на майка му Г. Г. Д. собствения си недвижим имот, представляващ: **********, с площ от 103.86 кв.м., състоящ се от две спални, дневна, столова, бокс, баня клозет, килер и антрета, при граници: улица, от две страни двор, М.Н., Х.Д., Н. П., заедно с избено помещение №1 с площ от 17.93 кв.м., при граници: П. В., М.Н., заедно с таванско помещение №1 с площ от 16.29 кв.м., при граници: С.П., стълбище, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на ползване от дворното място върху което е построена сградата, представляващо държавен терен парцел ІІ/втори/ в кв.42 с площ от 1060 кв.м. по плана на гр. Ловеч, при граници: улица, ж.блок „Прогрес", помпена станция, държавни парцели.
Ищецът посочва, че е
единствено дете на Г. Г. Д. и винаги е приемал родния си дом като свой. Върху
процесния апартамент, твърди, че упражнявал фактическа власт като дееспособно
физическо лице от пълнолетието си през 1996 г., с намерение за своене. Всички
партиди на жилището /В и К/ и ЧЕЗ Електроснабдяване се водели и до днешен ден
на името на дядо му Г.Д.С., който е починал. В целия си съзнателен живот от
пълнолетието му до сега, ищецът твърди, че е извършвал всичко необходимо за
поддръжка на апартамента, като това е и неговият постоянен адрес. Владението
върху имота от негова страна било непрекъснато и необезпокоявано от никого,
като никой не бил претендирал към него, както и заявявал самостоятелни права
спрямо него върху същия имот. Посочва, че през месец март 2014 г. с изненада
научил, че две лица, които той не познавал, имат спор с майка му за същия
апартамент. Това обстоятелство му станало известно, след като през същата 2014
г. ЧСИ В.Петров се опитал да направи въвод във владение на лицето И.С.И. в
собствения му апартамент, като му казал, че имало нотариален акт със страни К.И. и И.С.И., като продавачи, и И.М., като
купувач. Ищецът твърди, че е заявил на ЧСИ В.Петров, че фактически от раждането
си живее в същия апартамент и тогава бил съставен протокол, в който ЧСИ
отразил, че в имота е намерил него /ищецът/ - трето лице, а не длъжникът И.М..
Ищецът посочва, че владението на имота не му било отнето от ЧСИ В.Петров, а до
посещението на последния през март 2014 г., ищецът твърди, че не знаел за
съществуване на образувани от майка му дела срещу И.С. и И.М. с предмет
процесния апартамент. Впоследствие разбрал за тях, като бил свидетелствал по
гр.д.№192/2014г. по описа на РС-Ловеч по отношение на обстоятелства при
посещението на ЧСИ В.Петров за въвод във владение в апартамента през месец март
2014 г.
Ищецът твърди, че на
07.05.2014 г. е образувано исково производство срещу него и майка му Г. Г. Д. с
правно основание чл.108 от ЗС за същия имот, като искът бил предявен от И.Ц.М.
и Г.Ц.М. - предмет на производство по гр.д.№734/2015 г. по описа на ЛРС,
препратено по подсъдност на ОС-Ловеч - предмет на гр.д.№34/2015 г.,
производството по което било спряно до приключване на гр.д.№ 192/2014 г., а
понастоящем възобновено. По същото дело ищецът твърди, че е бил представляван
от В.К., която в депозиран писмен отговор на исковата молба по предявения от И.Ц.М.
и Г.Ц.М. ревандикационен иск, е направила от негово име възражение за
придобивна давност върху същия апартамент. Имал безпрекословно доверие на адв.В.К.и
смятал, че тя защитава неговите интереси с оглед на действителната фактическа
обстановка и неговите законни права. Твърди, че през месец март 2016 г. адв. В.К.започнала
да го убеждава да освободи апартамента си, защото така или иначе ЧСИ В.Петров
щял да направи въвод във владение по искане на взискателя по изп.д.
№20148790400167 - И.С.И.. Казала му да освободи имота и да й предаде ключовете,
като била много настоятелна и непрекъснато му повтаряла, че ако не го направи
той, ЧСИ В.Петров ще го стори. Принуден от тези обстоятелства, ищецът посочва,
че освободил имота и предал ключовете лично на адв. В.К., а тя от своя страна,
като негов представител и на майка му Г. Г. Д., на 11.03.2016 г. предала
ключовете от апартамента му на ЧСИ В.Петров по посоченото изп.дело, като впоследствие
адв. В.К.му предала Протокол, подписан от нея и ЧСИ В.Петров за
„доброволно" предаване на ключове от владеещите имота: Г. Г. Д. и Т.Г.Т. -
4броя за апартамент №5, избено помещение №1 и таванско помещение №1, находящи
се на адрес *********.
По-нататък ищецът
посочва, че след като практически бил принуден от адв.В.К.да освободи
апартамента си, който владеел непрекъснато от толкова много години, установил,
че на 14.01.2014 г. И.С.И. е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК против И.Ц.М. за предаване на владението на същия
апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 43952.514.41.5.5,
с административен адрес: *********, ведно с Избено помещение №1 и Таванско
помещение №1. Като документ, от който произтичало задължението за предаване на
вещ, И.С.И. бил представил споразумение от 30.12.2013 г. с което И.Ц.М. се е
задължил да му предаде в срок до 05.01.2014 г. описания недвижим имот. Издадена
била Заповед № 55/17.01.2014 г. на ЛРС по ч.гр.д.№ 73/2014 г., по силата на
която съдът разпоредил на длъжника И.Ц.М. да предаде на кредитора И.С.И.
процесния недвижим имот, като именно по тази заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист било образувано цитираното по-горе изп.дело №20148790400167
пред ЧСИ В.Петров.
Ищецът твърди, че не
му било обяснено от адв. К., когато го убеждавала да освободи имота, че
взискателят по изпълнителното дело И.С.И. няма изпълнителен титул спрямо него,
както и за обстоятелството, че лицето И.Ц.М. фактически бил осъден да предаде
имота му на кредитора си И.С.И.. Твърди също, че лицето И.Ц.М. никога не е бил
в имота му, за да го предаде на кредитора си - И.С.И.. Тъй като ищецът, владеещ
процесния апартамент, бил трето на спора лице по ч.гр.д.№73/2014 г. на ЛРС,
посочва, че на 19.04.2016 г. предявил срещу ответник И.С.И. иск правно
основание чл.356 от ГПК - предмет на производството по гр.д.№640/2016 г. по
описа на РС-Ловеч. Освен това ищецът имал качеството на ответник по ревандикационен
иск, предявен от И.Ц.М. и Г.Ц.М. - предмет на гр.д.№34/2015 г. по описа на ЛОС,
по което твърди, че адв.В.К.не е използвала процесуалните възможности на ГПК в
защита на неговите законни интереси за предявяване на инцидентен установителен
иск, поради което оттеглил пълномощията си от нея и тя му предала досиетата по
делата. След като се запознал с всички документи по делата, вкл. и по гр.д.
№192/2014 г., където същата адв.К.била процесуален представител на майка му,
установил следните факти:
С нотариален акт №
82, том III, рег.№2685, дело № 332 от 2003 г. по описа на Нотариус Нели
Хаджикръстева, майка му Г. Г. Д. продала на 20.06.2003 г. процесния апартамент
на М.К.И., която към момента на сделката е в брак с И.С.И. и имотът бил
придобит при условията на съпружеска имуществена общност. Според записа в
нотариалния акт владението на имота се предавало от купувачката на продавачката
при сключването на договора, но ищецът твърди, че фактически владение на имота
не е предавано.
С предварителен
договор от 24.09.2003 г., М.К.И. и съпругът й И.С.И., като продавачи, се
задължили да продадат на майка му Г. Г. Д. процесния апартамент като сключат
окончателен договор по нотариален ред в срок до 03.10.2013 г. Ищецът твърди, че
продажба по нотариален ред по предварителния договор не е извършвана.
С нотариален акт №
166, том V, рег.№ 3308, дело № 299 от 2011 г. на Нотариус Младен Дойнов, М.К.И.
и съпругът й И.С.И. продали на 18.11.2011 г. процесния апартамент на И.Ц.М.,
който към този момент е в брак с Г.Ц.М., като продавачите си запазили пожизнено
вещно право на ползване заедно и поотделно върху продавания имот. Ищецът
твърди, че продавачите И.С.И. и М.К.И. никога не са ползвали процесния имот.
Ищецът отрича
правото на собственост върху процесния апартамент както на ответниците И.С.И. и
К.И., така и на последващите
приобритатели от 18.11.2011 г. - И.Ц.М. и Г.Ц.М.. Той нямал информация за
посочените сделки през 2003 г. и 2011 г., а през месец март 2014 г. с изненада
научил, че две лица, които не познава, имали спор с майка му за апартамента.
Категорично отново заявява, че върху процесния апартамент упражнява фактическа
власт като дееспособно физическо лице от пълнолетието си - 06.06.1996 г. с
намерение за своене, който факт посочва, че може да бъде установен от всички
живущи в същия блок. Изтъква също, че никой от ответниците не е манифестирал
собственически права спрямо него, като владелец на имота, и те никога не са
упражнявали фактическа власт върху имота. Същевременно, той като владелец на имота,
демонстрирал пред ответниците поведение, което недвусмислено сочело, че
упражнява собственически правомощия върху имота в пълен обем и това негово
поведение им било известно.
Ищецът навежда
доводи за придобиване на процесния имот по давност с изтичане на установения в
чл. 79 от ЗС 10-годишен давностен срок, считано от навършване на пълнолетието
му - 06.06.1996 г., изтекъл на 06.06.2006 г., като и след тази дата до
07.05.2014 г. /когато бил предявен ревандикационен иск спрямо него от
ответниците И.Ц.М. и Г.Ц.М./ били изтекли общо почти 18 години. Счита, че
доколкото упражняваната от него фактическата власт върху изцяло чужд имот към
06.06.1996 г. е придобита при липсата на правно основание /т.нар. завладяване/,
то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа
власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец и в такъв случай
за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана
промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на
установяване на фактическа власт тя има характер на владение, а не на държане,
като е достатъчно упражняваното владение в предвидения от закона срок да е
явно, необезпокоявано и непрекъснато. В този смисъл се позовава на практика на
Върховен касационен съд в производства по чл. 290 от ГПК - Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 342/2011 г., II ГО; Решение № 144 от 02.12.2014 г. на ВКС по гр.д.№ 1650/2014 г., II ГО. Твърди, че ответниците И.С.И.
и М.К.И., които според цитирания по-горе нотариален акт от 20.06.2003 г. са
станали собственици на имота, а от 18.11.2011 г. със запазено пожизнено право
на ползване, не са предприемали никакви действия спрямо него - владелеца на
имота, включително и до момента на подаване на настоящата искова молба и никога
не са ползвали имота. В случай, че се приеме начало на давностен срок спрямо
ответниците И.С.И. и М.К.И. и последващите приобритатели - ответниците И.Ц.М. и
Г.Ц.М., считано от 20.06.2003 г., изтекъл на 20.06.2013 г., ищецът твърди, че и
в този период никой от ответниците не е предприемал спрямо него - владелеца на
процесния апартамент, никакви действия за манифестиране на собственически права
и не са правили никакви опити да осъществяват фактическа власт върху него.
Ищецът изтъква още,
че в периода от 06.06.1996 г. до 07.05.2014 г., никой от ответниците не е
извършвал и действия от кръга на визираните в чл.116 от ЗЗД, които смущават
владението и водят до прекъсване на давността и той се явявал собственик по
давностно владение на завладяния от него процесен апартамент, при което счита,
че сключените на 20.06.2003 г. и 18.11.2011 г. договори за покупко-продажба,
приобритатели по които са ответниците, не са произвели вещно-правно
прехвърлително действие.
Предвид изложеното,
ищецът счита, че има правен интерес от предявяване на следните два иска:
1/ Моли да се
признае за установено по отношение на него, че ответниците не са собственици на
недвижим имот:
Апартамент №5,
находящ се в урбанизираната територия на гр.Ловеч, община Ловеч, област Ловеч,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №43952.514.41.5.5 по
кадастралната карта и кадастралните регистри одобрени със Заповед №РД-18-10/17.04.2007г.
на Изпълнителния директор на СГКК Ловеч, с административен адрес: гр.Ловеч
ул."Осъмска", блок "Осъм", вх."Б", ет.3, ап.5,
находящ се в сграда №5 разположена в поземлен имот с идентификатор
43952.514.41, ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата
и от правото на ползване върху Поземлен имот с идентификатор 43952.514.41, при
граници и съседи на обекта по схема: на същия етаж:43952.514.41.5.6, под
обекта:43952.514.41.5.3, над обекта:43952.514.41.5.7, а по стар регулационен план:
Апартамент №5 на 3-ти етаж, вх.Б от жилищен блок „Осъм", находящ се в
гр.Ловеч със застроена площ на жилището 103.86, състоящ се от две спални,
дневна, столова, бокс, баня, тоалетна, килер и антрета при граници: улица, от
две страни двор, М.Н., Х.Д., Н. П., заедно с принадлежащите избено помещение №1
с площ от 17.93 кв.м. при граници: П. В., М.Н., Таванско помещение №1 с площ от
16.29 кв.м. при граници С.П., стълбище и заедно с припадащите се идеални части
от общите части на сградата и от правото на ползване върху поземлен имот с
идентификатор №43952.514.41.
2/ Моли да се
признае за установено по отношение на ответниците, че той – ищецът е собственик по давностно
владение на същия недвижим имот.
Ищецът претендира и
присъждане на разноските по делото.
В срока по чл. 131
от ГПК, е депозиран писмен отговор от страна на ответниците И.Ц.М. и Г.Ц.М.,
както и писмен отговор от страна на ответниците И.С.И. и М.К.И., всички чрез
адв. С.С..
В отговорите си
ответниците оспорват изцяло предявените искове. Считат, че предявеният
положителен установителен иск за собственост е допустим, а предявеният
отрицателен такъв за признаване по отношение на тях, че не са собственици на
процесния имот, е процесуално недопустим поради липса на правен интерес от
завеждането му, а цитираната в исковата молба съдебна практика намират за
неотносима към настоящия случай.
Оспорват изцяло
изложеното в исковата молба твърдение, че Т.Г.Т. е владял процесният недвижим
имот в продължение на повече от 10 години, като оспорват както наличието на
обективния елемент на владението /фактическата власт върху имота/, така и
наличието на субективния елемент /намерението за своене/. Поради това считат,
че в негова полза не е текла придобивна давност и същият не е могъл да придобие
правото на собственост на това основание. Навеждат се и доводи, че в случай, че
се приеме, че от навършване на пълнолетието си до предявяване на настоящия иск
ищецът е живял в процесния жилищен имот, той е бил негов държател, а не
владелец, тъй като го е ползвал от името на своята майка.
Оспорва се
твърдението в исковата молба, че от 2003 г. до предявяване на иска владение не
е било предавано на ответниците, като се навеждат твърдения в обратната насока,
като още в нотариалния акт за покупко-продажба от 20.06.2003 г. било посочено,
че владението на имота се предава от продавача на купувача М.К.И. и макар и
физически имотът да не бил предаден в деня на подписване на договора,
владението върху него се е упражнявало от новите собственици чрез продавача Г. Г.
Д., която първоначално е била оставена в имота докато организира
освобождаването му. Посочва се още, че по силата на сключен на 24.09.2003 г.
предварителен договор между майката на ищеца – Г. Г. Д. и ответниците И.С.И. и М.К.И.,
първата се е задължила да закупи процесния имот от ответниците, а в резултат на
постигната спогодба през 2004 г. между Г. Г. Д. и ответника И.С.И.,
обективирана в декларация с нотариална заверка на подписа на Г. Г. Д. от
23.02.2004 г., последната била оставена да живее и ползва имота. Въз основа на
изложеното се правят изводи, че след 20.06.2003 г. ответниците И. и М. И. са
владяли имота чрез третото лице Г. Г. Д., която е била държател на имота от
тяхно име и по този начин те, макар и да не са ползвали физически имота, са
били негови владелци и редовно са плащали данъците за него. Поради това считат,
че от тази дата - 20.06.2003 г., са установили владение върху имота, което не е
било прекъсвано и с оглед на това придобивна давност в полза на трети лица не е
било възможно да тече.
Оспорват се и
твърденията в исковата молба, че ищецът е освободил имота в резултат на
въздействие, оказано му от адвокат В.К., като се навеждат факти за постигната
договореност през м. февруари 2016 г. между ищеца и ответника И.С.И., съгласно
която първият да освободи жилището, а вторият да му съдейства за прекратяване
на всички дела относно имота, като ищецът помолил да му се даде срок да предаде
владението до средата на м. март, с оглед необходимостта от време да организира
изнасяне на движимите си вещи.
Оспорва се и
твърдението на ищеца, че е демонстрирал пред всички ответници поведение, сочещо
на упражнявани от него собственически правомощия върху имота в пълен обем, като
ответниците изтъкват, че до извършения въвод във владение през 2014 г., никой
от тях не е знаел, че в имота живее някой друг, освен Г. Г. Д..
Ответниците И.С.И. и
М.К.И. в отговора си са направили възражение
за извършени подобрения в процесния недвижим имот на стойност 30 000.00
лева и възражение за задържане на имота
до заплащане на подобренията и разноските, в случай че претенциите на ищеца се
приемат за основателни и същият бъде признат за собственик на имота. Във връзка
с тези възражения се твърди, че на 25.03.2016 г. между И.Ц.М. и Г.Ц.М., от една
страна като продавачи, и И.С.И., от друга страна като купувач, е сключен
предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот и въз основа на
този договор И.С.И. ползва имота и към настоящия момент, като във връзка с
ползването е осъществил значителни ремонтни дейности и направил съществени
подобрения, сред които, но не само: шпакловане и изправяне на стените и тавана
на цялото жилище, смяна на дограма и врати, смяна на подова настилка,
подновяване на ел. и ВиК инсталация, преустройство на помещения, боядисване,
поставяне на плочки и цялостно обзавеждане на санитарните помещения и др., на
стойност над 30 000.00 лева за труд, средства и материали, а извършените
ремонти и подобрения довели до увеличаване стойността на имота с много
по-голяма сума.
В
съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, а се представлява от
адв. А.Т., която поддържа предявените искове и моли да бъдат уважени, като в
полза на доверителя й се присъдят и направените разноски по делото, съгласно
представен списък по чл. 80 от ГПК. Оспорва претендираното адвокатско
възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата за оказана безплатна
правна помощ на ответниците И. и М. И.. В представена писмена защита излага подробни
съображения за наличие на правен интерес от предявяването на двата иска, както
и за тяхната основателност, с оглед изтекла в полза на доверителя й придобивна
давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС. Развива съображения и за недопустимост и
неоснователност на заявеното от ответниците И. и М. И., при условията на
евентуалност, възражение за извършени подобрения в процесния имот и възражение
за задържането му до заплащане на подобренията, като изтъква, че И.С.И. няма
качеството на добросъвестен владелец, поради което счита, че дори и да е
извършил подобрения, няма право на задържане на имота до заплащане на
подобренията, съответно обезщетяването му като недобросъвестен владелец,
съгласно чл. 74 ал. 1 от ЗС, не може да стане чрез възражение, а само чрез
насрещен иск, какъвто в случая няма предявен. Поддържа наведените в хода на
делото доводи за недопустимост на претенцията за част от твърдените подобрения
като извършени след подаване от И.С. на писмения отговор на исковата молба –
29.06.2016 г. Развива и съображения за неоснователност по същество на
претенцията за извършени подобрения в останалата част.
Ответниците
са взели лично участие в някои от съдебните заседания, а в хода на целия процес
се представляват от адв. С.С., който по същество моли за отхвърляне на
предявените искове, като неоснователни и недоказани, а в случай, че се
постанови обратното, моли да бъде уважено възражението им за задържане на имота
до заплащане на претендираните подобрения. Моли за присъждане и на направените
разноски по делото. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца
адвокатско възнаграждение. В основна и допълнителна писмена защита развива
подробни съображения, подкрепени със съдебна практика, за неоснователност на
предявените искове, аргументирайки тезата, че Т.Г.Т. в нито един момент не е
бил владелец на процесния имот.
От
събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от доводите на страните,
чрез процесуалните им представители, всички, преценени поотделно и в
съвкупност, съдът приема за установено следното:
Ищецът
Т.Г.Т. е роден на *** г. и негови родители са Г. Г. Д. и Г. Т.Г. /видно от
удостоверение за раждане от *** г. на ГНС-Ловеч/.
С
Нотариален акт за дарение № 11, том X, дело № 2998/30.12.1993 г. на
Нотариус при ЛРС, Г.Д.С. и Ц.С.С. дарили на дъщеря си Г. Г. /тогава с фамилно
име „Ганчева“/, собствения си недвижим имот – апартамент № 5, на трети етаж,
вх. „Б“, от жил. блок „Осъм“, находящ се в гр. Ловеч, с площ от 103.86 кв.м.,
заедно с избено помещение № 1 и таванско помещение № 1 и заедно със съответните
идеални части от общите части на сградата и правото на ползване от дворното
място, върху което е построена сградата, представляващо държавен терен парцел II, в кв. 42, с площ от 1060 кв.м. по
плана на гр. Ловеч, при граници: улица, ж.блок „Прогрес“, помпена станция,
държавни парцели, като дарителите си запазили правото да живеят в имота до края
на живота си.
С
нотариално заверена декларация от 18.06.2003 г., Ц.С.С. се отказала от
запазеното в нейна полза право на ползване върху апартамента с цитирания
по-горе нотариален акт.
По
силата на сключен договор за покупко-продажба от 20.06.2003 г., оформен с
Нотариален акт № 82, том III, рег.№ 2685, дело № 332/2003 г. на Нотариус Нели
Хаджикръстева, Г. Г. Д. продала на ответницата М.К.И. описания по-горе
апартамент № 5, като в т. 3 от нот. акт изрично е записано, че владението на
имота се предава от продавачката на купувачката в деня на сключване на
договора. Не се спори, че към момента на сделката М.К.И. има сключен граждански
брак с ответника И.С.И., от което следва, че имотът е придобит при условията на
съпружеска имуществена общност /СИО/.
Впоследствие,
на 24.09.2003 г. е сключен Предварителен договор за покупко-продажба на
недвижим имот между М.К.И. и И.С.И., като продавачи, и Г. Г. Д., като купувач,
с който продавачите се задължили да продадат на купувача същия апартамент, с
уговорен срок за сключване на окончателен договор – до 03.10.2003 г. Не се
спори, че окончателен договор по нотариален ред не е сключен.
С
Декларация с нотариално заверен подпис рег.№ 791/23.02.2004 г. при Нотариус
Нели Хаджикръстева, Г. Г. Д. декларирала, че в срок до 21.06.2004 г. се задължава
да освободи недвижимия имот, който е продала на М.К.И. с Нотариален акт № 82,
т. 3 от 2003 г. на същия нотариус, а именно апартамент № 5, на трети етаж, вх.
„Б“ от жилищен блок „Осъм“, находящ се в гр. Ловеч.
С
Нотариален акт № 166, том V, рег.№ 3308, дело № 299/2011 г. на Нотариус Младен
Дойнов, на 18.11.2011 г. е сключен договор за покупко-продажба, по силата на
който И.С.И. и М.К.И. продали на ответника И.Ц.М. процесния апартамент № 5, индивидуализиран
по действащите кадастрална карта и
кадастрални регистри на гр. Ловеч, а именно: Апартамент № 5, находящ се в урбанизираната територия на гр. Ловеч,
община Ловеч, област Ловеч, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 43952.514.41.5.5 по кадастралната карта и кадастралните регистри,
одобрени със Заповед № РД-18-10/17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на
АГКК, с административен адрес: *********, апартамент 5, находящ се в сграда №
5, разположена в поземлен имот с идентификатор 43952.514.41, а по документ за
собственост, находящ се в жилищен блок „Осъм“ в гр. Ловеч, построен върху
парцел втори в квартал 42 по действащия устройствен план на гр. Ловеч, одобрен
1989 г., със застроена площ 103.86 кв.м., състоящ се от две спални, дневна,
столова, бокс, баня, тоалетна, килер и антрета, заедно с Избено помещение № 1,
с полезна площ 17.93 кв.м., при граници на избеното помещение по документ за
собственост: П. В., М.Н., и Таванско помещение № 1, с полезна площ 16.29 кв.м.,
при граници на таванското помещение по документ за собственост: С.П., стълбище,
ведно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и правото на
ползване върху поземлен имот с идентификатор 43952.514.41, при граници и съседи
на обекта по схема: на същия етаж: 43952.514.41.5.6, под обекта:
43952.514.41.5.3, над обекта: 43952.514.41.5.7.
Видно
от записа в пункт I на посочения Нотариален акт, продавачите са запазили за себе
си пожизнено вещно право на ползване заедно и поотделно върху продадения имот.
Не се спори, че към момента на сделката, ответниците И.Ц.М. и Г.Ц.М. имат
сключен граждански брак, от което следва, че имотът е придобит от тях при
условията на СИО.
От
данните по приложеното ч.гр.дело № 73/2014 г. по описа на РС-Ловеч се
установява, че на 14.01.2014 г. И.С.И. подал заявление за издаване на заповед
за изпълнение по чл. 417 от ГПК против И.Ц.М. за предаване на процесния
апартамент въз основа на подписано между тях споразумение от 30.12.2013 г. с
нотариална заверка на подписите им, с което И.М. се задължил в срок до
05.01.2014 г. включително, да предаде на И.С.И. владението на апартамента.
По
образуваното по повод заявлението ч.гр.дело № 73/2014 г., заповедният съд издал
Заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК № 55/17.01.2014 г. и изпълнителен лист
в полза на И.С.И. против И.Ц.М. за предаване на процесния апартамент.
Въз
основа на така издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист е
било образувано изп.дело № 167/2014 г. по описа на ЧСИ Велислав Петров, рег.№
879, с район на действие Окръжен съд-Ловеч, за въвод във владение на
апартамента, с взискател И.С.И. и длъжник И.Ц.М..
От
изисканите от ЧСИ В. Петров и приложени по делото преписи от документи по
изп.дело № 167/2014 г. по неговия опис, се установява, че с Протокол от
17.03.2014 г. ЧСИ Петров констатирал, че в имота се намира трето лице – Т.Г.Т.,
който направил възражение, че владее имота над 18 години, живее в това жилище и
никога не го е напускал. С оглед на това съдебният изпълнител отложил
предаването на владението на взискателя и дал тридневен срок на третото лице да
предяви пред съда молба за спиране на изпълнението.
С
Протокол от 11.03.2016 г., ЧСИ В. Петров удостоверил, че адв. В.К., като
представител на третите лица, владеещи процесния имот – Г. Г. Д. и Т.Г.Т.,
доброволно предала ключове – 4 бр. за апартамент № 5, избено помещение № 1 и таванско
помещение № 1, находящи се на адрес: *********.
Впоследствие,
с Протокол от 17.03.2016 г. по цитираното изп.дело, ПЧСИ Х. Х. при ЧСИ Велислав
Петров е предал 4 бр. ключове за апартамента на взискателя И.С.И..
На
25.03.2016 г. е сключен Предварителен договор за покупко-продажба на недвижим
имот между И.Ц.М. и Г.Ц.М., като продавачи, и И.С.И., като купувач, с който е
уговорено, че продавачите ще продадат на купувача същия апартамент, като
страните се задължили да сключат окончателен договор за покупко-продажба на
имота в срок до 01.01.2018 г. В т. 5.5 от договора е уговорено, че купувачът
дължи заплащане на стойността на подобренията на имота, освен ако той може да
ги претендира от трето лице, което се легитимира като собственик на имота. В
тези случаи е уговорено, че купувачът има право да задържи имота до
окончателното изплащане на сумите по предходното изречение. Не се спори, че
окончателен договор по нотариален ред не е сключен.
По
делото не е спорно също и са представени доказателства за инициирани други
съдебни производства във връзка с процесния имот, като съдът обсъжда само тези,
за които са представени доказателства до приключване на съдебното дирене.
Така
през 2014 г. е било образувано гр.дело № 192/2014 г. по описа на Окръжен съд –
Ловеч, по повод искова молба на майката на ищеца - Г. Г. Д. против настоящите
ответници, с искане за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба,
обективиран в Нот. акт № 82, том III, рег.№ 2685, дело № 332/2003
г. на Нотариус Нели Хаджикръстева, с който Г. Г. е продала на ответницата М.К.И.
процесния апартамент, както и предявен в условията на евентуалност иск да се
признае за установено по отношение на ответниците, че Г. Г. Д. е собственик по
давностно владение на същия имот. Видно от приложения препис от исковата молба,
предмет на гр.дело № 192/2014 г. на ЛОС, Г.Д. е твърдяла, че „лично и чрез сина
си Т.Г.Т. е упражнявала фактическа власт в продължение на 10 години и е
демонстрирала по отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено
сочи, че упражнява собственическите правомощия за себе си“.
Изявление
в същата насока от Т.Г.Т. се съдържа в отговора му на исковата молба като
ответник по гр.дело № 1471/2015 г. на РС-Ловеч – „…Твърдим, че ответникът Т.Г.Т.,
син на Г. Г. е ползвал процесния имот на основание предаденото владение по
предварителен договор…“. Посоченото дело е било образувано по иск за
обезщетение с правно основание чл. 59 от ЗЗД, предявен от И.С.И. и М.К.И. във
връзка със същия апартамент.
Установява
се, че по повод предявен на 07.05.2014
г. от И.Ц.М. и Г.Ц.М. против Г. Г. Д. и Т.Г.Т.
ревандикационен иск по чл. 108 от ЗС относно същия апартамент, е било
образувано гр.дело № 738/2014 г. на РС-Ловеч, което с оглед спазване на
родовата подсъдност е било прекратено и изпратено на Окръжен съд-Ловеч, като по
неговия опис е продължило под № 34/2015 г. В хода на това производство е прието
за разглеждане заявено с писмения отговор на Т.Г.Т. възражение за придобиване
на процесния имот по силата на упражнявано давностно владение, продължило в
срока по чл. 79 ал. 1 от ЗС, като фактическо състояние, при прилагане на
презумпцията за анимуса по чл. 69 от ЗС, считано от 06.06.1996 г. /когато е
навършил пълнолетие и е дееспособно физическо лице/ до 11.03.2016 г. – когато е
бил принуден да освободи жилището /видно от препис-извлечение от определение №
309/31.05.2016 г. по гр.д.№ 34/2015 г. на ЛОС/.
Представен
е заверен препис от Решение № 6/13.01.2017 г. по гр.дело № 34/2015 г. на
Ловешки окръжен съд, влязло в сила на 18.06.2018 г., с което предявеният от И.
и Г. М. ревандикационен иск е уважен, като е признато за установено по
отношение на Г. Г. Д. и Т.Г.Т., че И.Ц.М. и Г.Ц.М. са собственици на апартамент
№ 5, с идентификатор 43952.514.41.5.5, находящ се в гр. Ловеч, ул. „Осъмска“, ****,
етаж 3, и са осъдени Г. Г. Д. и Т.Г.Т. да освободят и предадат на И.Ц.М. и Г.Ц.М.
владението на същия имот. В мотивите на решението съдът е приел за недоказано
възражението на Т.Т. за придобиване на процесния имот по давност в 10-годишния
срок по чл. 79 ал. 1 от ЗС.
В
настоящото производство от страна на ищеца са представени разписки и фискални
бонове за платени битови сметки за апартамента /ел. енергия, вода/ в периода
2002 г. – 2014 г., с титуляр на партидите дядото на ищеца – Г.Д.С. /л. 159-205
от делото/.
Същевременно
от ответниците са представени квитанции за заплатени данъци и такси за
процесния имот от И. и М. И. в периода 2004 – 2011 г. и от И. и Г. М. за 2013
г. и 2017 г. /л. 364-372 от делото/.
В
настоящото производство, на поставени въпроси по реда на чл. 176 от ГПК към
всички ответници дали им е предавано владението на процесния апартамент и
осъществявали ли са фактическа власт върху него в периода 20.06.2003 г. –
11.03.2016 г., ответниците И. заявиха, че са влезли във владение на апартамента
в деня на сделката, когато са го купили – 20.06.2003 г., като постигнали
уговорка с продавачката Г. Г. Д. тя да остане да живее известно време в него
докато си изнесе вещите и тя им подписала декларация за това. Заявиха също, че
владението им е продължило до момента когато са продали апартамента на
ответниците И. и Г. М. – месец ноември 2011 г.
От
своя страна ответниците М. заявиха, че до ноември 2011 година, когато са купили
апартамента от И., не са имали владение върху него, а след покупката не са го
ползвали, тъй като И. са запазили правото си на ползване върху имота.
Ищецът
Т.Г.Т. също е бил задължен от съда да се яви лично в съдебно заседание, за да
отговори на следните въпроси по реда на чл. 176 от ГПК: „Кога, пред кого и по
какъв начин е демонстрирал, че владее процесния апартамент като свой?“; „През
периода 1996-2014 г. той или майка му притежавали ли са жилище в гр. Ловеч?“;
„Проявявал ли е интерес да закупи процесния имот?“.
В
проведените съдебни заседания по делото ищецът не се е явил, за да даде
обяснения по поставените въпроси. Процесуалният му представител е аргументирал
невъзможност за явяването му с представяне на медицински направления, болнични и
амбулаторни листи, като такива последно са представени в с.з. на 13.07.2018 г.
В последните две съдебни заседания на 16.10.2018 г. и 04.12.2018 г. не са
ангажирани доказателства за невъзможност на ищеца да се яви, за да отговори на
поставените му въпроси.
За изясняване на спорните обстоятелства
относно владението на процесния апартамент съдът е допуснал до разпит като свидетели
Х. Ц. Х., М. Н.И., Г. Т.Г. /посочени от ищеца/ и Д.Б.Д., В. И.-К., Д.Д.Н., Б.Н.Б.,
Л.Ц.Д. и В.П.В. /посочени от ответниците, като част от тези свидетели са
ангажирани за обстоятелства във връзка със състоянието на имота и
претендираните подобрения/.
От
показанията на свидетелите, посочени от ищеца, се установява, че той е живял в
процесния апартамент още от дете. Бащата на ищеца - св. Г. Г. уточни, че до
момента на развода му с Г. Г. /майката на ищеца/ през 2000 г., тримата са
живяли в апартамента като семейство, заедно с родителите на съпругата му до
момента на смъртта им. Отношенията между всички били много добри и не е имало
спорове между Т. и майка му за апартамента. Преди повече от пет години Г. Г.
заминала в Чехия и в апартамента останал да живее само синът им Т., който също
създал семейство и заживял там със съпругата и детето си, но впоследствие се
развел и останал сам. Там се събирал с приятели, между които и свидетелите Х. и
И., правил и ремонти, като сменил външната врата на апартамента, дограмата в
детската стая, в банята, но свидетелят не може да каже подробности, включително
кога е правен ремонта, като предполага, че това е станало през последните
години. Впоследствие разбрал от Т., че има спорове, „разправии“ за апартамента,
като синът му споделил, че е дал ключовете на адвокатка. Пред свидетелите Х. и И.,
които живеят в близост до спорния апартамент, Т. се оплакал преди една-две години,
че има проблем, оспорвали са му, че апартаментът е негов и ще го загуби. И
двамата свидетели са останали с впечатление, че апартаментът е на Т., тъй като
той живеел в него, поддържал го и не са виждали други хора там, а само майка
му, която идвала от време на време. Заявиха, че преди години Т. започнал да
прави ремонти – да сменя дограмата на външната страна на жилището откъм река
„Осъм“, да сменя плочките в банята, като св. И. си спомня, че с Т. са качвали
плочки за банята, но не е сигурен кога е било това, предполага, че преди 3-4
години.
Св. Л.Д.
заяви, че от 1965 г. живее в същия *********и до м. февруари 2018 г. е била
касиер на входа. За процесния ап. 5 /намиращ се над нейния/ знае, че от самото
начало в него са живеели родителите на Г. Г., заедно с нея, а след смъртта им
тя продължила да живее в жилището със съпруга си и сина си Т.. „…Ние знаем, че
това си е едно семейно приемствено жилище, от родители към деца и си живеят в
това жилище...“ /цитат от показанията на свидетелката/. След развода на Г. Г. със
съпруга й Г. Г., той напуснал жилището, а тя продължила да живее там със сина
си Т. до заминаването й в чужбина преди 7-8 години. Свидетелката заяви, че не е
запозната с личните им отношения и не знае Т. да е гонил майка си от
апартамента. Знае, че в книгата на етажната собственост Г. Г. е вписана за
собственик. Когато се връщала в България, Г. отсядала в апартамента и
присъствала на общите събрания на етажната собственост, плащала дължимите такси
за входа, а по време на отсъствието й Т. участвал в общите събрания и плащал
таксите, но не е казвал, че той е собственик. В последните години свидетелката
разбрала, че има проблем във връзка със собствеността на апартамента, тъй като
била призовавана като свидетел и по други дела на Г. Г., а по едно от тях била
помолена от Т. да стане свидетел. Заяви, че от 2016 г. таксите за входа вече се
плащат от новия собственик И.С., който направил и пълен ремонт на апартамента.
В
подобен смисъл са и показанията на св. В.В., който заяви, че от 50 години живее
в ****, домоуправител е от 2010 г. и потвърди посочената по-горе приемственост
относно живущите в процесния апартамент, както и вписването на Г. Г. в домовата
книга за собственик и че живее със сина си Т.. Свидетелят не знае Т. да е гонил
майка си от имота. На Общите събрания Т. е присъствал, но не е демонстрирал
собственост, „не е казвал такива неща, че е той собственика“. Свидетелят заяви,
че знае за извършен през 2016 г. ремонт на апартамента от И.С..
В
потвърждение на горните показания относно вписания собственик на процесния
апартамент е представеното с исковата молба и прието като доказателство копие
от Книгата на собствениците в жилищната сграда – ********/Приложение № 1 по чл.
7 ал. 7 от ЗУЕС, обн., ДВ, бр. 6 от 23.01.2009 г., в сила от 01.05.2009
г./, от която е видно, че за собственик на ап. 5
е вписана Г. Г. Д., а като член на домакинството, който живее със собственика,
е вписан Т.Г.Т. – син и именно той е вписал тези обстоятелства с изписване на
трите си имена и подпис.
От
показанията на свидетелите В.К.и Д.Н., които са адвокати и към 2014 г. са
работили в една кантора, се установява, че същата година ищецът е искал да
закупи апартамента и за тази цел се свързал с адв. К., която да му посредничи
при договарянето с И.С. на покупната цена. В тази връзка св. К.сподели следните
впечатления: „…Много настояваше Т., от него съм разбрала, че апартамента не е
негов, а на майка му и иска да го купи от И.С.. Това беше 2014 г., началото,
защото малко след това започнаха делата. Намеси се съдия-изпълнител и започнаха
принудителни действия…“. След като договореност относно цената не се
постигнала, тъй като първоначално предложената от С. цена пред адв. К.била
25000.00 лева, а след това променена на 25000.00 евро, сделката се провалила и
скоро след това започнали съдебни дела за апартамента, като Т.Г. се обърнал към
адв. К.за завеждането на гр.дело № 192/2014 г. на ЛОС от името на майка му и да
я представлява по делото /както вече се посочи същото е с предмет прогласяване нищожност
на договора за продажба от 20.06.2003 г., с който Г. Г. е продала на
ответницата М.К.И. процесния апартамент, както и установяване, че Г. Г. е
собственик по давностно владение на същия имот/. Тъй като делото приключило с
негативен резултат за майката на ищеца, били възобновени действията по въвод по
спряното до тогава изп.дело № 167/2014 г. на ЧСИ В. Петров, при което Т.Г.
доброволно предал на адв. К.ключовете от апартамента за предаването им на
взискателя И.С.. В качеството си на свидетел, адв. К.заяви, че познава ищеца от
дете, тъй като са били съседи. Познава и баба му и майка му, но няма
впечатления апартаментът да е бил на Т., „такова нещо пред мен не се е
твърдяло“. Когато контактували по повод заведеното гр.дело № 192/2014 г. на
ЛОС, Т. никога не е казвал „моят апартамент“, а винаги казвал „апартаментът на
майка ми“. Св. Д.Н., когато е виждал Т. в кантората при колегата му адв. К.,
също не е останал с впечатление да демонстрира, че апартаментът е негов, „все
пак искаше да го купи през 2014 г.“.
Свидетелят
Б.Б. посочи, че на 24.02.2016 г., когато се върнал от изложение в гр. Пловдив
/с това събитие заяви, че помни датата/, е ходил на оглед в апартамента с
намерение да го закупи. Обясни, че има професионални взаимоотношения с И.С. и И.М.
и от последния знае, че апартаментът се продава. На огледа отишъл заедно с И.С.,
като достъп до апартамента им осигурил Т.Т., който им отворил входната врата и
казал на св. Б., че до две седмици ще освободи апартамента, а във връзка с
продажбата да се разбере с И.С.. По думите на свидетеля, тогава апартаментът се
нуждаел от „тотален ремонт“, единствено била сменена дограмата в спалнята и
дневната, поради което се отказал от покупката. Впоследствие разбрал от И.С.,
че той е направил ремонт на апартамента и го е приключил есента на 2016 година.
Свидетелят
Д.Д.заяви, че с И.С. и И.М. са колеги, геодезисти. През пролетта на 2016 година
е ходил заедно с И.С. в процесния апартамент, след като С. бил взел ключовете
от ЧСИ. Свидетелят също сподели впечатленията си, че тогава апартаментът бил в
много лошо състояние, но знае, че И. му е направил основен ремонт след като
подписали предварителен договор с И.М..
По
делото са допуснати първоначална и повторна съдебно-технически експертизи с две
различни вещи лица – оценители, които са дали оценка на ремонтните дейности и
подобренията в апартамента и каква е стойността на имота в резултат на
подобренията.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира, че е сезиран с два обективно кумулативно съединени иска: положителен установителен иск с правно
основание чл. 124 ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 79 от ЗС, за признаване за
установено, че ищецът е собственик по давностно владение на процесния недвижим
имот – апартамент № 5, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор № 43952.514.41.5.5 по КККР на гр. Ловеч, подробно
индивидуализиран в исковата молба, ведно с принадлежащите избено помещение № 1 и
таванско помещение № 1, и отрицателен установителен иск с правно основание чл.
124 ал. 1 от ГПК, за признаване за установено, че ответниците не са собственици
на същия имот.
В условията на
евентуалност, в случай, че положителният установителен иск за собственост бъде
уважен, ответниците И.С.И. и М.К.И. са заявили възражение за задържане на
процесния недвижим имот до заплащане на извършените подобрения в имота на
стойност 30000.00 лева.
Относно
положителния установителен иск за собственост:
За
да се уважи този иск, на основание изтекла придобивна давност, следва да са
налице установените от закона предпоставки на давностното владение. Съгласно
разпоредбата на чл. 79 ал. 1 от Закона
за собствеността, правото на собственост върху недвижим имот се придобива с
непрекъснато владение в продължение на 10 години, а съгласно ал. 2, ако
владението е добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато
владение в продължение на 5 години. Следователно, за да се признае на едно
физическо лице правото на изключителна собственост по отношение на конкретен
недвижим имот, е необходимо претендиращият несобственик да е упражнявал в
период не по-малък от 10 години фактическа власт върху този имот /corpus/, без противопоставяне от страна на
титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение на
невладеещия собственик на имота поведение на пълноправен собственик /animus/, т.е. поведение, което несъмнено
сочи, че упражнява собственически правомощия в пълен обем единствено и само за
себе си. Фактическата власт може да се упражнява не само лично от владелеца, но
и „чрез другиго“, т.е. от друго лице, но владелецът трябва да има намерението
да държи вещта чрез това лице, както и другото лице да има намерение да държи вещта
не за себе си, а за владелеца.
В допълнение
следва да се отбележи, че в Тълкувателно решение № 4/17.12.2012 г. на ВКС по
тълк.д.№ 4/2012 г., ОСГК, е прието, че обективният елемент на владението –
упражняването на фактическа власт – съвпада с този при държането. Субективният
елемент определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение.
Законът /чл. 69 от ЗС/ предполага наличието на намерението да се свои вещта. До
момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено
чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост.
Позоваването на придобивна давност има за последица придобиване на правото на
собственост само при осъществен фактически състав по чл. 79 от ЗС.
С доклада по делото
в съдебно заседание на 16.01.2018 г., съдът е разпределил доказателствената
тежест на страните и указал, че ищецът следва да докаже факта на владение, т.е.
упражняване на фактическа власт върху имота лично или чрез другиго, с намерение да свои имота, изтичането на период от
време, предвиден в закона, през който е продължило владението, като установи
началния му период, както и че същото е било явно, спокойно, постоянно и
непрекъснато в предвидения от закона срок, който е 5 години ако владението е
добросъвестно и 10 години ако е недобросъвестно.
В случая претенцията
за собственост на ищеца се аргументира с твърдението, че откакто се е родил /***
г./ е живял в процесния имот, а от навършване на пълнолетието си /06.06.1996 г./
е владял имота като свой. С оглед на това, според него е налице „завладяване“ и
в негова полза е изтекъл 10-годишният давностен срок още на 06.06.2006 г., а и
след тази дата до 07.05.2014 г. /когато е предявен ревандикационен иск спрямо
него от ответниците И. и Г. М. по гр.д.№ 34/2015 г. на ЛОС/, са изтекли общо
почти 18 години, в които никой от ответниците не е извършвал действия от кръга
на визираните в чл. 116 от ЗЗД, които смущават владението и водят до прекъсване
на давността.
След
съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, съдът намира, че
тези доводи на ищеца за упражнявано от него владение в рамките на претендирания
период, годно да го направи собственик, са останали недоказани, като в тази
насока съдът съобразява и правните аргументи в писмената защита на процесуалния
представител на ответниците, които съответстват на доказателствения материал.
Безспорно
се установи, че от раждането си до навършване на пълнолетие, а и след това до
претендирания от него краен период – 07.05.2014 г., ищецът е живял в процесния
апартамент, но в нито един момент не е имал качеството на владелец. Този извод
се налага от обстоятелството, че до 1993 г. собственици и владелци на имота са
били неговите дядо и баба по майчина линия Г.Д.С. и Ц.С.С., които през 1993 г.
са дарили имота на дъщеря си и майка на ищеца Г. Г. Д., но са запазили вещното
си право на ползване. На 20.06.2003 г., след извършен отказ от вещното право на
ползване от страна на Ц.С., се установи, че Г. Г. Д. е продала процесния имот
на ответниците М.К.И. и И.С.И., като в нотариалния акт изрично е посочено, че
владението на имота се предава от продавача на купувача в деня на сключване на
договора. Безспорно се установи също, че въпреки този запис в нотариалния акт,
бившият вече собственик Г. Г. е останала в имота със съгласието на новите
собственици, като с писмена декларация се е задължила да им предаде
фактическата власт върху жилището през м. юни 2004 г. От тук следва извода, че
от 20.06.2003 г. владението на имота вече е упражнявано от собствениците И. и М.
И. чрез техния праводател Г. Г. Д., тъй като с факта на постигнатата уговорка
за предаване на фактическата власт върху имота в полза на новите собственици, Г.
Г. е демонстрирала субективното си отношение на държател, който ползва имота от
името на трето лице. В този смисъл е константната практика на ВКС, цитирана в
писмената защита на процесуалния представител на ответниците и която настоящата
инстанция съобразява – Решение № 331/22.04.2009 г. по гр.д.№ 1046/2008 г., IV г.о., ГК /“…с получаване на цената,
продавачът променя анимуса си и държи за новия собственик, който не е
необходимо да демонстрира своене, тъй като имотът е негов…“/; Решение №
118/21.05.2013 г. по гр.д.№ 1535/2013 г., II г.о., ГК /“…когато фактическата
власт върху един недвижим имот се осъществява въз основа на облигационно
правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа
власт не следва да се квалифицира като владение, а като държане, тъй като
липсва субективния елемент на владението, като фактически състав, т.е.
държателят не владее вещта като своя…“/; Решение № 136/16.06.2014 г. по гр.д.№
436/2014 г., I г.о, ГК /“…чл. 187 ЗЗД задължава продавача да предаде на купувача
продадената вещ в състоянието, в което се е намирала по време на продажбата…
Ако не изпълни това задължение и остане в имота, той вече упражнява чуждо
правомощие, след като не е собственик, затова има качеството на държател – чл.
68 ал. 2 ЗС…“/. Така е и в настоящия случай, тъй като продавача Г. Г. Д. е
останала в имота след продажбата му през 2003 г. и няма доказателства
упражняването от нея държане да е обърнато във владение чрез промяна на
намерението за своене и съответно демонстриране на такова намерение пред новите
собственици чрез отричане или ограничаване на техните права. Аргумент в тази
насока е и обстоятелството, че в периода 2003 г. – 2011 г., данъците за имота
са плащани единствено от новите собственици, което се установи от представените
като доказателства приходни квитанции. Следователно, в посочения период Г. Г. е
била държател на имота, като е упражнявала фактическа власт върху него не като
свой. В този период дори синът й - ищецът да е живеел в имота, също не е бил
владелец, тъй като няма данни да е предприемал някакви действия за ограничаване
фактическата власт върху имота нито по отношение лично на собствениците, нито
по отношение на държателя от тяхно име – неговата майка. Напротив, видно от показанията
на преобладаващата част от свидетелите /Г. Г., Л.Д., В.В., М. И./, майката на
ищеца е имала безпрепятствен достъп до жилището докато е била негов собственик
и след това докато го е държала за И. и М. И. и не е имала никакви спорове за
собствеността със сина си. Дори след като е заминала да работи в Чехия, когато
се е връщала в България свободно е отсядала в жилището, участвала е в Общите
събрания на етажната собственост и е плащала дължимите такси за общите части на
сградата. След 18.11.2011 г., когато имотът е продаден на И.Ц.М. и Г.Ц.М.,
субективното отношение на Г. Г. е останало непроменено, тъй като няма данни да
е демонстрирала нито по отношение на И. и М. И., нито по отношение на
последващите приобретатели намерение за своене на имота, като едва през месец
март 2014 г., подавайки искова молба по чл. 26 ал. 1, предл. второ от ЗЗД и чл.
79 от ЗС във връзка с имота, въз основа на която е образувано гр.дело №
192/2014 г. на ЛОС, е предприела първото действие, с което е демонстрирала
намерение за преминаване от държане към своене.
В
обобщение, от изложеното по-горе се налага извода, че в периода 1993 г. – 2014
г. процесният имот е имал различни владелци, но никой от тях не е бил ищецът. Към
момента на навършване на пълнолетието си /06.06.1996 г./ до 20.06.2003 г. той е
имал качеството на държател, тъй като упражняваната от него фактическа власт
върху имота е била от името на майка му, а от 20.06.2003 г. до 2014 г.
владението върху имота е упражнявано от И.С.И. и М.К.И. /при запазеното им
право на ползване с договора за продажба от 18.11.2011 г./, чрез държателя Г. Г.
Д., като в нито един момент ищецът не е предприемал действия, смущаващи
владението им.
Тъй
като според ТР № 4/17.12.2012 г. на ВКС по тълк.д.№ 4/2012 г., ОСГК,
обективният елемент на владението – упражняването на фактическа власт, съвпада
с този при държането, следва да се разгледа и субективният елемент –
намерението за своене, като в чл. 69 от ЗС е въведена оборимата презумпция, че
владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.
От
съвкупния анализ на всички събрани доказателства не може да се направи извод,
че ищецът е имал намерение да свои имота. В тази връзка съдът оценява като
доказателство с най-висока стойност представеното от самия ищец извлечение от
Книгата на етажната собственост на ж.****, в който се намира процесния
апартамент /л. 24-25 от делото/. Както беше отбелязано по-горе, а и не е спорно,
че в тази книга лично ищецът е вписал за собственик на апартамент № 5 своята
майка Г. Г. Д., а той се е вписал като член на домакинството, който живее с
майка си. Законът за управление на етажната собственост /ЗУЕС/, в съответствие
с който е попълнена книгата, е в сила от 01.05.2009 г., което означава, че поне
до тази дата, ако я приемем като най-ранната възможна за извършеното вписване,
ищецът е дал външен израз на своето субективно отношение към имота като
държател, тъй като явно е обявил майка си за собственик, а себе си определил
като „член на домакинството, който живее заедно със собственика“. Напълно
съответства на това вписване и изявлението на Г. Г. Д. в исковата й молба по
гр.д.№ 192/2014 г. на ЛОС, в която е заявила, че тя „лично и чрез сина си Т.Г.Т.
е упражнявала фактическа власт в продължение на 10 години и е демонстрирала по
отношение на невладеещия собственик поведение, което несъмнено сочи, че упражнява
собственическите правомощия за себе си“. Следователно, майката също е била със
съзнанието, че синът й живее в апартамента с нейно съгласие и упражнява
фактическа власт от нейно име. Изявление в същата насока се съдържа и в
отговора на Т.Г.Т. на исковата молба по гр.дело № 1471/2015 г. на РС-Ловеч –
„…Твърдим, че ответникът Т.Г.Т., син на Г. Г. е ползвал процесния имот на
основание предаденото владение по предварителен договор…“. Очевидно е, че става
въпрос за предварителния договор от 24.09.2003 г., сключен между И. и М. И.,
като продавачи, и Г. Г., като купувач, и безспорният факт, че този договор не е
станал окончателен, а Г. е останала в имота със съгласието на собствениците И.
и М. И., като с коментираното по-горе изявление на Т.Т., той е признал, че
ползва имота не на собствено основание, а от името на своята майка.
От особена
важност за субективното отношение на ищеца към имота е и установеното силно
изявено негово желание да закупи същия. Това се установи от безпротиворечивите
показания на разпитаните свидетели адв. К.и адв. Н., от които стана ясно, че в
началото на 2014 г. именно ищецът е инициирал преговори за продажба и за целта
се е свързал с адв. К., която да му посредничи при договарянето със
собствениците, за да закупи имота. Важно е и установеното от същите свидетели
обстоятелство, че след като договореност за продажба не се постигнала, Т.Т. се
обърнал към адв. К.за завеждането на гр.дело № 192/2014 г. на ЛОС от името на
майка му, като при посещенията си в кантората никога не е казвал пред адв. К.„моят
апартамент“, а винаги казвал „апартаментът на майка ми“. Липсата на субективно
намерение за своене се установява и от поведението на ищеца пред свидетеля Б.
през м. февруари 2016 г. /макар и извън претендирания период/, казвайки му, че
до две седмици ще освободи апартамента, а за продажбата му свидетелят следва да
говори с И.С..
Не
на последно място следва да се отчете и процесуалното поведение на ищеца в хода
на делото, който многократно беше задължаван да се яви в съдебно заседание, за
да отговори на поставени въпроси по реда на чл. 176 от ГПК, касаещи намерението
му за своене на имота и как същото е намерило проявление. Както вече се посочи,
в нито едно от проведените съдебни заседания по делото ищецът не се яви, за да
даде обяснения по поставените въпроси. Представените от процесуалния му
представител медицински документи за наличие на заболяване следва да бъдат
отчетени доколкото са основателна
причина за неявяването на ищеца, но такива последно са представени в с.з. на
13.07.2018 г. В последните две съдебни заседания на 16.10.2018 г. и 04.12.2018
г. не са ангажирани доказателства за наличие на основателна причина,
препятстваща ищеца да се яви, за да отговори на поставените му въпроси. Същевременно
представената в съдебно заседание на 16.01.2018 г. писмена декларация на ищеца,
с която е дал обяснения по поставените въпроси, не беше приета от съда, с оглед
принципа на непосредственост и устност, регламентиран в разпоредбата на чл. 176
от ГПК. Всичко това дава основание на съда да приложи санкцията на чл. 176 ал.
3 от ГПК, за която ищецът е предупреден, и да приеме за доказани
обстоятелствата, за изясняване на които не се е явил без основателна причина в
последните две съдебни заседания. Прилагайки посочената санкция, съдът приема,
че в рамките на процесния период ищецът не е демонстрирал намерение да свои
имота, като този извод е в съответствие и с обсъдените по-горе доказателства по
делото.
На
следващо място, тъй като ищецът поддържаше, че след навършване на пълнолетие е
установил фактическа власт върху имота при условията на т.нар. „завладяване“,
следва да се изложат съображения дали същото е доказано.
Отново
след съвкупна преценка на всички събрани доказателства, съдът счита, че и тези
доводи на ищеца, че е установил фактическа власт върху имота чрез
„завладяване“, останаха недоказани.
В
Решение № 262/29.11.2011 г. на ВКС по гр.д.№ 342/2011 г., II г.о., ГК, е дадено правно обяснение
на понятието „завладяване“, а именно, че такова е налице, когато фактическата
власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание. Тогава
намира приложение презумпцията на чл. 69 от ЗС, че упражняващият фактическа
власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай
за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана
промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на
установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на
държане.
По
делото не се спори и от единодушните показания на свидетелите Г., Д., В., Х. и И.
се потвърди, че ищецът още от раждането си е живял заедно с родителите си в
процесния апартамент. Съдът напълно споделя становището на процесуалния
представител на ответниците в писмената му защита, че се касае за вменено със
закон задължение ненавършилите пълнолетие деца да живеят заедно с родителите си
/чл. 60 от действалия тогава СК от 1968 г., идентичен на действалия
впоследствие чл. 71 от СК от 1985 г./. Изводът, който следва е, че до
навършване на пълнолетието си /06.06.1996 г./ ищецът е живял в имота на правно
основание – вменено със закон задължение, поради което липсва хипотезата на
„завладяване“, а именно да е установена фактическа власт върху имота при
изначална липса на правно основание. Другият извод, който следва е, че към
момента на навършване на пълнолетието си, ищецът е бил единствено държател на
имота, упражнявайки фактическа власт от името на своите родители, а с оглед на
това не може да намери приложение и презумпцията на чл. 69 от ЗС и същата се
счита оборена /в този смисъл Решение № 12 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр.д.№
1840/2013 г., I г.о., ГК – „Презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение само когато по
естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от
момента на установяването си“/.
Същевременно,
за да се трансформира установената фактическа власт във владение, упражняващото
я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да
противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по
давност правото на собственост, фактическата власт с намерение за своене следва
да бъде упражнявана явно. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, намерила
израз в решения, постановени по спорове за собственост с въведено възражение за
придобивна давност – Решение № 291/09.08.2010 г. по гр.д.№ 859/2009 г., II г.о.; Решение № 270/20.05.2010 г. по
гр.д.№ 1162/2009 г., II г.о.; Решение № 145/14.06.2011 г. по
гр.д.№ 627/2010 г., I г.о.; Решение № 41/26.02.2016 г. по
гр.д.№ 4951/2015 г., I г.о.
В
настоящия спор в нито един момент не се установи след навършване на пълнолетие
от ищеца той да е демонстрирал явно и открито намерение за своене на имота.
Напротив манифестираното от него поведение е такова единствено на държател –
никога не е имал спорове с майка си за имота, лично той е вписал нея за
собственик в Книгата на етажната собственост, предприел е от нейно име действия
за защита на правото й на собственост по съдебен ред, а през 2014 г. явно е
демонстрирал намерение за закупуване на имота. Представените документи за
платени битови сметки сами по себе си не могат да наложат извод, че ищецът е
имал намерение за своене, тъй като е обичайно такива сметки да се плащат от
ползвателя на услугата без значение какво е отношението му към имота. В същата
насока следва да се ценят и показанията на свидетелите Г., И. и Х. за извършени
частични ремонтни дейности от ищеца в апартамента /смяна на външната врата,
дограмата в някои стаи, плочките в банята/, като тези действия не могат да се
приемат като типично намерение за своене, доведено явно до знанието на който и
да е от собствениците в рамките на процесния период, още повече, че ищецът по
никакъв начин не е отрекъл техните права и не ги е отстранил от имота. В
потвърждение на това е и отреченото с влязло в сила решение по гр.дело №
34/2015 г. на ЛОС възражение на ищеца за придобиване на имота по давност, което
е направил в хода на посоченото дело по предявения срещу него и майка му ревандикационен
иск от И.Ц.М. и Г.Ц.М., като искът е уважен.
От всичко изложено
до тук, без да се налага обсъждане на други косвени доказателства като
протоколи от съдебни заседания по други дела във връзка с имота, съдът намира,
че ищецът не е доказал елементите на придобивната давност по чл. 79 ал. 1 от ЗС
в претендирания от него период от време 06.06.1996 г. – 07.05.2014 г., поради
което положителният му установителен иск за собственост следва да бъде
отхвърлен, като неоснователен и недоказан.
С
оглед този изход на процеса относно положителния установителен иск, не се
налага съдът да се произнася по заявеното от ответниците И.С.И. и М.К.И. възражение за задържане на процесния
недвижим имот до заплащане на извършените подобрения в него, тъй като
произнасяне по това възражение според естеството му се дължи само ако беше
уважен искът за собственост.
По отрицателния установителен иск:
Според Тълкувателно
решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.дело № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, правен
интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице
когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на
фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата
на ответника.
В настоящия казус
ищецът оспорва ответниците И. и М. И. да притежават право на собственост върху
процесния имот. Следва да се има предвид установеното по делото, че с договор
за продажба, оформен с нотариален акт от 18.11.2011 г., ответниците И. са
прехвърлили правото на собственост върху имота на другите ответници И. и Г. М..
С оглед на това, към датата на предявяване на иска И. не са носители на правото
на собственост и не претендират такова право.
Независимо от това,
следва да се приеме, че за ищеца е налице правен интерес от предявения
отрицателен установителен иск, че И. и М. И. не са били собственици към
18.11.2011 г., когато са извършили продажбата на М.. Правният интерес произтича
от това, че в рамките на периода 06.06.1996 г. – 07.05.2014 г. ищецът се
позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, като видно е, че в този
период имотът е прехвърлен от И. на трети лица. С оглед възприетото по-горе
становище за неоснователност на положителния установителен иск за собственост
на ищеца по давностно владение в целия заявен период 06.06.1996 г. – 07.05.2014
г., следва извода, че към 2011 г. ответниците И. са притежавали правото на
собственост върху имота, придобито на деривативно основание /сделка
покупко-продажба, оформена с нотариален акт от 20.06.2003 г./ и са се
разпоредили с него на 18.11.2011 г. също с договор за продажба, който са
сключили с ответника И.М.. Ето защо, отрицателният установителен иск на ищеца
срещу И. и М. И., че същите не са били собственици на имота в относимия за тях
период от 20.06.2003 г. до 18.11.2011 г. /част от периода, в който ищецът е
претендирал собственост по давност/, следва да бъде отхвърлен като
неоснователен.
Същият резултат по
отрицателния установителен иск следва да бъде постановен и по отношение на
другите двама ответници И.Ц.М. и Г.Ц.М., които от 18.11.2011 г. са придобили
правото на собственост върху имота на посоченото по-горе деривативно основание /сделката
покупко-продажба от 18.11.2011 г./, чиято действителност не се оспорва, а
отхвърлянето на положителния установителен иск на ищеца за собственост на
основание упражнявано от него давностно владение ще има за последица
неоснователност и на отрицателния установителен иск, че последващите
приобретатели не са собственици на имота.
По разноските:
С оглед отхвърлянето
изцяло на двата иска на ищеца, следва да бъде отхвърлено изцяло и искането му
за присъждане на направените от него разноски по делото съгласно представен
списък, като не се налага обсъждане на направеното възражение от процесуалния
представител на ответниците за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско
възнаграждение.
Предвид изхода на процеса, ответниците имат право да им бъдат присъдени направените разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК.
В
представения списък по чл. 80 от ГПК, са заявени следните разноски на
ответниците по делото: от И.Ц.М. – адвокатски хонорар - 1000.00 лева; от Г.Ц.М.
– адвокатски хонорар - 1000.00 лева, допълнителен адвокатски хонорар - 500.00
лева, заплатени пътни разходи - 300.00 лева; от И.С.И. – държавна такса за
съдебни удостоверения - 15.00 лева; депозит за свидетели - 20.00 лева и депозит
за вещи лица - 400.00 лева. Заявени са и разноски, дължими на процесуалния
представител адв. С.С. – адвокатски хонорар, съгласно чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата /ЗА/ за предоставена правна помощ на М.К.И. и И.С.И..
Съгласно
чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК и с оглед приетото в Тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1, на присъждане
подлежат само заплатените от страните разноски по делото.
От приложените по делото платежни документи е
видно, че претендираните разноски за държавна такса за съдебни удостоверения,
депозит за свидетели и депозит за вещи лица, всички в общ размер 435.00 лева,
са направени от ответника И.С. и подлежат на възстановяване от ищеца, с оглед
изхода на спора.
От
представения договор за правна защита и съдействие, сключен между И.Ц.М. и Г.Ц.М.,
от една страна като възложители, и адвокат С.С., от друга страна като
изпълнител, е видно, че възложителите са възложили, а изпълнителят се е
задължил да оказва правна защита и съдействие на всеки един от тях и
процесуално представителство по настоящото дело, срещу възнаграждение в размер
общо на 2000.00 лева и по 100.00 лева за явяване във всяко открито съдебно
заседание след първото. При подписване на договора, е посочено, че всеки един
от възложителите е заплатил в брой на изпълнителя сумата от 1000.00 лева,
равняваща се на 1/2 от договореното възнаграждение, за които суми договорът
служи като разписка.
Представени
са 5 на брой разписки, издадени от адвокат С.С., като с всяка една от тях е
заявил, че е получил от Г.Ц.М. сумата от 160.00 лева, представляваща заплащане
на пътните разходи и допълнително възнаграждение за явяване в откритите съдебни
заседания на 16.01.2018 г., 13.03.2018 г., 10.04.2018 г., 05.06.2018 г. и
13.07.2018 г. Следователно, от тези разписки следва, че е заплатено от
ответницата Г.Ц.М. уговореното допълнително адвокатско възнаграждение в общ
размер от 500.00 лева.
Относно
заплатените от ответниците М. адвокатски възнаграждения не е направено от
страна на ищеца възражение за прекомерност, а дори и да беше направено, размерът
на възнагражденията не е прекомерен съобразно материалния интерес по двата иска
и предвидения размер в чл. 7 ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед на това, в полза на И.Ц.М. следва да бъдат присъдени претендираните
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000.00 лева, а на Г.Ц.М. –
1500.00 лева.
Относно претендираните от Г.Ц.М. заплатени пътни разходи в общ размер от 300.00 лева, няма представени доказателства за такива разходи за гориво за пътувания на адвоката й от гр. София до гр. Ловеч и обратно, направени във връзка с делото. Както се посочи, съгласно чл. 78 от ГПК и ТР № 6/13 г., т. 1, присъждат се само разноски, за които има представени доказателства за извършването им. Тъй като не са представени никакви документи, от които да се установи извършването на претендираните пътни разходи, искането в тази част на разноските следва да бъде отхвърлено. В същия смисъл е налице произнасяне и на ВКС в Определение № 263/01.06.2015 по дело № 2713/2015 г., ГК, I г.о.
Заявена е и претенция по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА, за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат С.С. за предоставена правна помощ на ответниците М.К.И. и И.С.И..
В чл. 38 ал. 1, т. 3 от ЗА е уредена възможността адвокатът да оказва безплатна адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист, а съгласно ал. 2 съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36 ал. 2 и осъжда другата страна да го заплати.
По делото е представен договор за
правна защита и съдействие, сключен между И.С.И.
и М.К.И., от една страна като възложители, и адвокат С.С., от друга страна като
изпълнител, от който е видно, че възложителите са възложили, а изпълнителят се
е задължил да им оказва правна защита и съдействие и процесуално
представителство по настоящото дело. Страните се договорили, че правната защита
и съдействие ще бъдат осъществявани безвъзмездно, на основание чл. 38 ал. 1, т.
3 от ЗА, като на основание чл. 38 ал. 2 от ЗА възнаграждение за осъществената
правна помощ ще се претендира от насрещната страна по съдебното производство.
Съдът
намира за неоснователен довода на процесуалния представител на ищеца за
неприсъждане на адвокатско възнаграждение на посоченото основание поради липса
на дата на договора за правна защита и съдействие. Видно е, че договорът е
представен за доказване на уговорената по този реда правна защита с посочване
на конкретното дело, а именно настоящото, като без значение е датата на
сключването му. Освен това, същият е представен своевременно в срока по чл. 80
от ГПК.
По делото е безспорно, че ответниците И. и М. И. са родители на адв. С.С. и следователно са от кръга лица по чл. 38 ал. 1, т. 3 от ЗА.
От разпоредбите на ЗА следва, че минималният размер на адвокатското възнаграждение, определим съгласно Наредбата по чл. 36 ал. 2 от същия закон, се явява гарантиран винаги в съответствие с принципа за възмездност на адвокатския труд /чл. 36 ал. 1 от ЗА/, като в хипотезите на чл. 38 ал. 1 от ЗА, предпоставка за заплащането на този минимален размер е единствено постановяване на позитивно решение за страната, представлявана от адвокат /чл. 38 ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 78 ал. 1 от ГПК/. В този смисъл Определение № 528/20.06.2012 г. по ч.т.д.№ 195/2012 г. на ВКС, ТК, второ отделение.
В конкретния случай постановеното решение е позитивно за ответниците, представлявани от адвокат при условията на чл. 38 ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗА, при което и на основание чл. 78 ал. 3 от ГПК, съдът счита, че в полза на адв. С.С. следва да се присъди възнаграждение за оказаната на ответниците И. и М. И. безплатна адвокатска помощ. Относно размера на дължимото възнаграждение съдът съобразява, че са предявени два иска с материален интерес 49890.20 лева /данъчната оценка на процесния имот/. Съгласно чл. 7 ал. 2, т. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, дължимото адвокатско възнаграждение се определя в размер на 2026.70 лева. Съдът съобразява обаче, че двата иска – положителен за собственост и отрицателен такъв, са с идентична линия на защита, а освен това защитните позиции на двамата ответници са напълно сходни и не са изисквали по-големи усилия за правна защита поотделно на всеки от тях. Всъщност напълно сходна е линията на защита и на другите двама ответници, които по договор за правна защита и съдействие са заплатили на адв. С. общо 2000.00 лева възнаграждение и допълнително Г.Ц. е заплатила 500.00 лева за явяване на адвоката във всяко открито съдебно заседание след първото. Ето защо, съдът намира, че дължимото на адв. С. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответниците И. следва също да се определи общо в размер на 2500.00 лева. Що се касае до приетото в хода на делото възражение за задържане на имота до заплащане на заявените подобрения, същото не е разгледано с оглед изхода на процеса по главните искове, поради което адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ във връзка с него не следва да се присъжда.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен и недоказан, предявения
от Т.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, против И.С.И., ЕГН **********, и М.К.И.,
ЕГН **********, двамата с постоянен адрес: ***, и против И.Ц.М., ЕГН **********,
с адрес: ***, и Г.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: ***, положителен установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК
във връзка с чл. 79 от ЗС, за
признаване за установено, че Т.Г.Т., с горните данни, е собственик по давностно
владение на недвижим имот - ***********, находящ се в
урбанизираната територия на гр. Ловеч, община Ловеч, област Ловеч,
представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор №43952.514.41.5.5 по
кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед
№РД-18-10/17.04.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с административен
адрес: ***********, находящ се в сграда № 5, разположена в поземлен имот с
идентификатор 43952.514.41, ведно с припадащите се идеални части от общите
части на сградата и от правото на ползване върху Поземлен имот с идентификатор
43952.514.41, при граници и съседи на обекта по схема: на същия етаж:
43952.514.41.5.6, под обекта: 43952.514.41.5.3, над обекта: 43952.514.41.5.7, а
по стар регулационен план: ***********, със застроена площ на жилището 103.86
кв.м., състоящ се от две спални, дневна, столова, бокс, баня, тоалетна, килер и
антрета при граници: улица, от две страни двор, М.Н., Х.Д., Н. П., заедно с
принадлежащите Избено помещение № 1 с площ от 17.93 кв.м., при граници: П. В., М.Н.,
и Таванско помещение № 1 с площ от 16.29 кв.м., при граници: С.П., стълбище и
заедно с припадащите се идеални части от общите части на сградата и от правото
на ползване върху поземлен имот с идентификатор №43952.514.41.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от Т.Г.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, против И.С.И., ЕГН **********, и М.К.И., ЕГН **********,
двамата с постоянен адрес: ***, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, за признаване за
установено, че И.С.И. и М.К.И. не са били собственици на подробно описания
по-горе недвижим имот в относимия за тях период от 20.06.2003 г. до 18.11.2011
г.
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен, предявения от Т.Г.Т.,
ЕГН **********, с адрес: ***, против И.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: ***, и Г.Ц.М.,
ЕГН **********, с адрес: ***, отрицателен
установителен иск с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК, за признаване за
установено, че И.Ц.М. и Г.Ц.М. не са собственици на подробно описания по-горе
недвижим имот.
ОТХВЪРЛЯ искането на Т.Г.Т., с горните
данни, за присъждане на направените от него разноски по делото съгласно
представен списък.
ОСЪЖДА Т.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на И.С.И., ЕГН **********,***, сумата 435.00 лв. /четиристотин тридесет и пет лева/, представляваща
разноски по делото.
ОСЪЖДА Т.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на И.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1000.00 лв. /хиляда лева/, представляваща разноски по делото за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Т.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***,
да заплати на Г.Ц.М., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 1500.00 лв. /хиляда и петстотин лева/, представляваща разноски по
делото за адвокатско възнаграждение, като искането й в частта на разноските за
присъждане и на сума в размер на 300.00 лв. /триста лева/, представляваща
заплатени пътни разходи, ОТХВЪРЛЯ,
като недоказано.
ОСЪЖДА Т.Г.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 38 ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 от ЗА, да заплати на адвокат С.И.С. от Софийска
адвокатска колегия, със съдебен адрес:***, сумата 2500.00 лв. /две хиляди и петстотин лева/, представляваща
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ответниците И.С.И. и М.К.И..
Решението
подлежи на обжалване пред Ловешкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: