Р Е Ш Е Н И Е
№ 747 30.11.2017 година град
Ямбол
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Ямболският районен съд, ХІV
граждански състав
На двадесет
и втори ноември две
хиляди и седемнадесета година
В
публично заседание в състав
Председател: Галя Русева
при
секретаря М. Й.,
като
разгледа докладваното от съдията Русева
гражданско дело № 1032 по описа за 2017
година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е образувано по исковата молба на Е.М.А. с ЕГН ********** ***, със съдебен
адрес ***, кант.***, против „Райфайзен Лизинг
България“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София, Общ.
Средец, ул. „Гогол“ № 8-20, представлявано от управителите Н.И.Х. и В.К.К., с която се предявяват положителни установителни
искове, при условията на обективно кумулативно съединяване, с които се иска от
съда да приеме за установено, че клаузите на чл. 29, ал. 2 и ал.4, както и на
чл. 26, ал.2 от Общите условия към договорите за финансов лизинг на ответното
дружество са нищожни.
В исковата молба се посочва, че ищецът има
качеството на потребител съгласно Директива 93/13/ЕИО и Закона за защита на
потребителите, като твърди, че на 24.03.2010 г. е подписал в качеството си на
физическо лице и при условията на солидарна отговорност Споразумение за
заместване в дълг по Договор за финансов лизинг от 07.05.2008 г., по силата на
което ответното дружество, в качеството му на лизингодател,
е предоставило на лизингополучателя „Стройтех 2010“ ЕООД 1 брой движима вещ – булдозер Komatsu D65 PX 13EO, с възможност за придобиване на
собствеността след нейното изплащане, като ищецът, както и другият солидарен
длъжник В.А., са подписали и Общите условия на ответника, приложими за
финансовия лизинг. Ищецът сочи, че наред със споразумението за заместване в
дълг по Договора за финансов лизинг е сключил и други договори с ответника с
цел гарантиране на изпълнението на лизингополучателя
„Стройтех 2010“ ЕООД, като при сключването им е
действал поради интереси, които са били извън рамките на упражняваното от него
занятие или търговска дейност, с оглед на което твърди, че има правен интерес
да се позове на специалната защита, която му дава Директива 93/13/ЕИО и Законът
за защита на потребителите при наличието на неравноправни клаузи в договорите,
които уреждат правата му.
В допълнително уточнение,
депозирано в молба от 07.06.2017 г., ищецът е пояснил, че иска прогласяване
като нищожни на клаузите на чл.29, ал.2 и ал.4 от Общите условия за финансов
лизинг на ответника като противоречащи на закона и на осн.
чл. 143, т.5 , т.13 и т.18 от ЗЗП, тъй като задължават потребителя да дължи
необосновано високо обезщетение за неустойка и предоставят на кредитора
изключителното право да тълкува клаузите на договора по изгоден единствено за
себе си начин. Сочи, че клаузата на чл. 29, ал.2, според която неустойки се
дължат и след разваляне на договора, е уговорена в негова вреда в противоречие
със закона и добрите нрави, тъй като го задължава да заплати необосновано
висока неустойка без фиксиран краен период и по този начин не му позволява да
прецени икономическите последици при сключването на договора, като го поставя в
неизгодна позиция, а не в позицията на равнопоставена
страна по договора. Твърди, че клаузата на чл. 29, ал. 4 от Общите условия,
регулираща възможността за предсрочно обявяване изискуемостта на всички незаплатени
главници по лизингови вноски в случай на забава от 10 дни, е сключена в негов
ущърб, тъй като позволява на кредитора дори за незначително по размер
задължение спрямо общия дълг да прогласи предсрочната изискуемост на целия
кредит, с оглед на което същата е уговорена в негова вреда, не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на кредитора и потребителя. Иска се прогласяване като
нищожна на клаузата на чл.26, ал. 1 от Общите условия от договора за финансов
лизинг на осн. чл. 143, т.17 от ЗЗП като
противоречаща на закона, тъй като изпълнението на задълженията на потребителя е
поставено в зависимост от определени от кредитора условия, чието изпълнение
зависи и е ограничено единствено от представен от него списък със
застрахователни компании, като кредиторът си е предоставил и правото
едностранно да променя застрахователния посредник по всяко време на действието
на договора. Посочената клауза била уговорена в ущърб на ищеца, тъй като
задължението за сключване на застраховка се определяло с посредничеството на
ответника и по представен от него списък на застрахователни компании, от които лизингополучателят е ограничен да избира, като по този
начин финансово изгодните интереси на ответника ограничавали и нарушавали
правата на ищеца. Освен това сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1
от ЗЗП включените в потребителски договори неравноправни клаузи са нищожни,
освен ако са уговорени индивидуално. В този смисъл, Общите условия за финансов
лизинг били предварително изготвени от ответника, поради което ищецът не е имал
възможност да влияе на съдържанието им. Освен това, съдържанието им било твърде
усложнено и неясно, влизало в противоречие с клаузите на договора за лизинг и
било изписано със ситен шрифт и нечетливо в противоречие на чл. 147, ал. 1 от
ЗЗП, което доказвало, че тези клаузи не са индивидуално договорени. Сочи се
също, че независимо от факта, че ищецът е подписал Общите условия, същият не е
получавал екземпляр от тях. Поради това ищецът моли да се прогласи нищожността
на сочените три клаузи поради противоречието им със закона на осн. ал. 26, ал. 2 от ЗЗД във вр.
с чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП, каквото е и правното основание на предявените
искове.
В с.з. ищецът се явява лично и
с адвокат, сочи доказателства и моли за
уважаване на исковете. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът е възразил
по исковете с твърденията, че ЗЗП не намира приложение в настоящия случай и че
ищецът няма качеството на потребител, тъй като макар да е съдлъжник-физическо
лице, сключената от него сделка е с цел гарантиране на сделка с търговец, както
и поради това, че при сключване на споразумението за заместване в дълг ищецът
не е действал извън рамките на своята професионална и търговска дейност, тъй
като видно от извлечение от търговския регистър е бил един от двамата съдружници и управители в търговското дружество на първоначалния
лизингополучател „ДИ-ЕВ“ООД. В тази връзка ответникът
сочи, че и двете дружества - „ДИ-ЕВ“ ООД и „Стройтех
2010“ ЕООД, осъществяват една и съща дейност и че ищецът управлява двете
дружества и счита извършваната стопанска дейност за осъществявана в негова
полза, което доказва, че същият е упражнявал своята професионална и търговска
дейност, за целите на която е била необходима предоставената на лизинг движима
вещ. Ето защо ответникът счита, че не може да се придава качеството на
потребител на физическо лице, което е пряко свързано и участва в дейността на
търговеца и логично е поело лична гаранция за изпълнението на задълженията си,
произтичащи от осъществяваната от него търговска дейност. Сочи още, че чл. 29,
ал. 2 и ал. 4 от Общите условия не са предмет на заведените от ищеца против
ответника дела за изпълнение, които имат за предмет единствено неплатени просрочени
вноски. Твърди се, че продължителността на периода на дължимост
на неустойката е в зависимост от неизпълнението на неизправната страна, а
начисляването й е обвързано със срока на действие на договора, т.е. че
неустойка за забава върху просрочената главница се начислява за периода за
забавата до прекратяването или забавянето на договора. Позовава се и на
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по Тълк. дело
№ 1/2009 г. на ВКС. Сочи, че не е нищожна клаузата на чл. 29 от Общите условия,
тъй като същата е израз на автономията на волята на страните съгласно чл. 9 от ЗЗД и съгласно този принцип страните уговарят размер на обезщетението, което ще
плати неизправната страна, без да е необходимо да се доказва размерът на
вредите, настъпили от неизпълнението. Сочи, че е неоснователна претенцията за
нищожност на клаузата на чл. 29, ал. 2 от Общите условия на осн.
чл. 143, т.17 от ЗЗП, тъй като същата касае единствено лизингополучателя,
а не съдлъжниците, какъвто е ищецът, както и че
последният изобщо не е носител на правото да застрахова актива или да иска
променяне на застрахователната компания.
В съдебно заседание ответникът се представлява от
юрисконсулт, който моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски,
вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Ямболският
районен съд, като взе предвид исковата молба, становището на ответника по нея, събраните
по делото доказателства и като съобрази закона, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По делото е безспорно между страните и това
се установява от представените писмени доказателства, че на 07.05.2008 г. между
ответника РЛБГ, в качеството му на лизингодател, „ДИ-ЕВ“
ООД – лизингополучател, и Д.П.Т.и Е.М.А. – съдлъжници, е сключен договор за финансов лизинг на
оборудване с остатъчна стойност № ***, по силата на който ответникът се е
задължил по искане на лизингополучателя да придобие
от трето лице собствеността върху лизингова вещ – 1 бр. булдозер KOMATSU,
модел D65PX-15EO, срещу възнаграждение, което лизингополучателят
се е задължил да заплаща под формата на лизингови вноски в сроковете и при условията,
уговорени в договора. В договора изрично е посочено в чл.15, че всеки съдлъжник се задължава да отговаря солидарно с лизингополучателя за плащането на всички дължими суми по
договора /вкл. лизингови вноски, неустойки, разноски, такси и др./. Лизингополучателят е декларирал, че е запознат с общите
условия и общата тарифа на РЛБГ и е получил екземпляр от тях. Като неразделна
част от договора са обявени Приложение № 1 - погасителен план, Приложение № 2 –
застраховки за лизинговата вещ, Общите условия на РЛБГ за финансов лизинг,
както и Общата тарифа на РЛБГ. По справка с търговския регистър по партида на лизингополучателя „ДИ-ЕВ“ ООД с ЕИК ***, настоящият съдебен
състав констатира, че съдлъжникът-ищец Е.М.А. от
самото начало на учредяването на дружеството е един от неговите управители,
наред с другия съдлъжник по договора за финансов
лизинг - Д.Т., което обстоятелство се установява и от сканираното копие на Учредителния
договор на дружеството от 15.05.1995 г., публикуван в търговския регистър.
Безспорно е също, че на 24.03.2010 г. между РЛБГ, „ДИ-ЕВ“ ООД,
представлявано от управителя си Е.М.А. – първоначален лизингополучател
по договора за лизинг и прехвърлител, „Стройтех 2010“ ЕООД, представлявано от управителя В.Д.А.– поемател, Е.М.А. и В.Д.А.- съдлъжници,
е сключено Споразумение за заместване в дълг по процесния договор за финансов
лизинг, по силата на което страните са постигнали съгласие поемателят
„Стройтех 2010“ ЕООД да замести прехвърлителя
„ДИ-ЕВ“ ООД като лизингополучател по договора за
лизинг, като прехвърлителят е прехвърлил всички свои
права и задължения, произтичащи от договора за финансов лизинг, на поемателя. Изрично е упоменато в чл.2 от споразумението, че
поемателят е уведомен за характера и особеностите на
задълженията по договора за лизинг, за неговите приложения и общи условия и е
длъжен да ги изпълнява по уговорения начин и в уговорените срокове. В чл.29 от
споразумението е посочено, че с подписването му всеки съдлъжник
се задължава да отговаря солидарно с поемателя за
заплащането на всички дължими суми по договора.
Няма спор между страните, че и двата договора – договорът за лизинг и
споразумението за заместване в дълг, са сключени от търговските дружества
„ДИ-ЕВ“ ООД и „Стройтех 2010“ ЕООД в кръга на тяхната
стопанска дейност по занятие и представляват типични търговски сделки.
По
справка с търговския регистър по партида на поемателя
„Стройтех 2010“ ЕООД съдът констатира, че към 24.03.2010
г., когато е сключено споразумението за заместване в дълг, това дружество е
било с управител и едноличен собственик на капитала В.Д.А..
Безспорно в случая ищецът има правен интерес като страна по така
сключените сделки да атакува същите с възражения за нищожност на посочените
клаузи от Общите условия към договора за лизинг на РЛБГ, неразделна част от
договора за лизинг и от споразумението за заместване в дълг, тъй като в
качеството си на длъжник по тези сделки има интерес да намали размера на
задължението си към кредитора в случай, че докаже, че исковете му са
основателни. Освен това, по делото има представени и други договори, сключени
между страните, в които ищецът Е.А. отново участва като солидарен длъжник на поемателя „Стройтех 2010“ ЕООД и
които също са във връзка с основното правоотношение по договора за лизинг –
това са договор за паричен заем № ***/24.03.2010 г. и Споразумение № *** от
29.12.2011 г., като за тези правоотношения също се прилагат въпросните оспорени
от ищеца клаузи на Общи условия към договора за лизинг.
От
представените по делото доказателства е видно, че с нотариално заверено пълномощно
от 01.03.2010 г., управителят на „Стройтех 2010“ ЕООД
– В.А., е упълномощила ищеца А. да представлява неограничено дружеството както
пред държавни органи, така и пред частни лица, вкл. като придобива имущества и
извършва разпоредителни сделки от името и за сметка на дружеството.
Установява се също, че с Договор за прехвърляне на дружествени дялове от
01.04.2014 г. В.А., действаща в качеството на едноличен собственик на капитала
на „Стройтех 2010“ ЕООД, е продала цялото си дялово
участие в дружеството на Т.Й.А., действаща чрез пълномощника си Е.М.А., като Т.А.
е понастоящем и управител на това дружество, видно от извършената справка в
търговския регистър и видно от приложеното нотариално заверено пълномощно от
08.04.2014 г., същата е упълномощила Е.А. с правата по чл. 26 от Търговския
закон. Т.е. след 01.03.2010 г. /от която дата е първото пълномощно от В.А./,
без прекъсване във времето и до настоящия момент, ищецът има качеството на
търговски пълномощник на „Стройтех 2010“ ЕООД.
Интересът на ищеца от учредяването на дружеството Стройтех
2010“ ЕООД и от сключването на договора за прехвърляне на предприятието му с Т.А.
ясно се потвърждава от приложената по делото Декларация за лоялност от
21.10.2014 г., подписана лично от него, с нотариална заверка на подписите, в
която същият е признал следните факти: че Стройтех
2010“ ЕООД е учредено по негова молба и в негов личен интерес от В.А., във
връзка с извършваната от ищеца стопанска дейност в дружеството му „ДИ-ЕВ“ ООД,
за да може новоучреденото дружество да встъпи в дълга на лизингополучателя
по споразумението за заместване в дълг, като всички тези действия са били
извършени от В.Д.А.по изрична молба на ищеца и с цел същият да работи „лично за
себе си чрез Стройтех 2010“ ЕООД“; че по молба отново
на ищеца, В.А. е прехвърлила дружествения си дял на Т.А. – майка на ищеца.
Декларацията е подписана с цел всички трети лица да узнаят, че сключеният
договор за финансов лизинг и всички последващи към
него анекси, споразумения и др., са свързани и обслужват единствено и само
упражняваната лично от ищеца стопанска дейност, както и предвид едноличните
ползи на ищеца от дейността на Стройтех 2010“ ЕООД. В декларацията ищецът изрично е потвърдил,
че Стройтех 2010“ ЕООД е създадено с цел чрез това
дружество ищецът лично да упражнява стопанска дейност /съответно чрез него да
придобива права и задължения/, както и че всички действия, извършени от В.Д.А.,
свързани с подписаните договори и споразумения за финансов лизинг между Стройтех 2010“ ЕООД и РЛБГ, са извършени по молба на ищеца
и с цел задоволяване на неговите лични ползи и интереси.
Въз основа на така установените по делото факти, съдът намира от правна
страна следното:
За да бъдат уважени
предявените искове, следва на първо място ищецът да докаже, че има качеството
на „потребител“ по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05 април 1993 г.
и на §13, т.1. от
ДР на ЗЗП, съгласно която разпоредба "потребител" е всяко
физическо лице, което придобива стоки или ползва
услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон
действа извън рамките на своята
търговска или професионална дейност.
От всички доказателства по
делото безпротиворечиво се установява, че ищецът не е
изпълнил изискванията на ЗЗП и на Директива 93/13/ЕИО и че не притежава
качеството на „потребител“, тъй като всички сключени от него сделки, обуславящи
интереса му от оспорването на цитираните клаузи от Общите условия към договора
за лизинг на ответника, са сключени в рамките на неговата търговска и
професионална дейност и са свързани с придобиването на лизингова вещ, чрез
която ищецът основно е осъществявал стопанската си дейност по занятие. Това е
така, тъй като на първо място, основополагащият в случая в облигационните
отношения между страните е Договорът за финансов лизинг от 07.05.2008 г.,
съгласно който ищецът, освен като съдлъжник, е сключил
договора и в качеството на управител на лизингополучателя
„ДИ-ЕВ“ ООД, т.е. и в качеството на главен длъжник за вземането. След
сключването на Споразумението за заместване в дълг от 24.03.2010 г., променен е
само главният длъжник, като на негово място е встъпил поемателят
„Стройтех 2010“ ЕООД и от доказателствата безпротиворечиво се установява каква е била целта на това
встъпване в дълг – извършването на стопанска дейност посредством това дружество
от ищеца изцяло в негова лична полза във връзка с търговската му дейност като
управител на „ДИ-ЕВ“ ООД. Споразумението за заместване в дълг новира задължението по договора за финансов лизинг от
07.05.2008 г., като променя само главния длъжник, като ищецът остава съзадължен като физическо лице, наред с него. Съзадължеността на ищеца в лично качество, обаче, не
произтича от споразумението за заместване в дълг, а от договора за финансов
лизинг, и по същността си служи като допълнително обезпечение на главното
задължение. Поради това несъмнено е, че ищецът се е задължил както като
управител на „ДИ-ЕВ“ ООД, така и в лично качество, към ответника по делото,
единствено и само във връзка с осъществяваната от него търговска дейност, по
повод на която е сключен и договорът за финансов лизинг. Поради това, ищецът не
попада в приложното поле на §13, т.1 от ДР на ЗЗП.
В своята практика по чл. 290 от ГПК – Решение № 84/20.07.2017 г. по т.д. № 1934/2015 г. на ВКС, І т.о., е
прието, че „ФИЗИЧЕСКО ЛИЦЕ - СЪДЛЪЖНИК ПО ДОГОВОР ЗА БАНКОВ КРЕДИТ
ИЛИ ОБЕЗПЕЧАВАЩ ТАКЪВ, ПО КОЙТО КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ Е ТЪРГОВЕЦ, МОЖЕ ДА ИМА
КАЧЕСТВОТО НА ПОТРЕБИТЕЛ ПО ЗАКОНА ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛЯ И ДА СЕ ПОЗОВАВА НА
НЕРАВНОПРАВНОСТ НА КЛАУЗИ В ДОГОВОРА ЗА КРЕДИТ, АКО ДЕЙСТВА ЗА ЦЕЛИ ИЗВЪН
РАМКИТЕ НА НЕГОВАТА ТЪРГОВСКА ИЛИ ПРОФЕСИОНАЛНА ДЕЙНОСТ. СЪДЪТ ИЗВЪРШВА
КОНКРЕТНА ПРЕЦЕНКА СЪОБРАЗНО ОБСТОЯТЕЛСТВАТА И ДОКАЗАТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО С
ОГЛЕД УСТАНОВЯВАНЕ НА КАЧЕСТВОТО „ПОТРЕБИТЕЛ“. ОБЕЗПЕЧЕНИЕТО
НА ДЪЛГ НА ТЪРГОВСКО ДРУЖЕСТВО ОТ ФИЗИЧЕСКО ЛИЦЕ, ВКЛ. КОГАТО ПОСЛЕДНОТО Е СЪДЛЪЖНИК, НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРИЕМЕ КАТО ДАДЕНО ЗА
ЦЕЛ ИЗВЪН И НЕЗАВИСИМО ОТ ВСЯКА ТЪРГОВСКА ДЕЙНОСТ ИЛИ ПРОФЕСИЯ, АКО ТОВА
ФИЗИЧЕСКО ЛИЦЕ ИМА ТЕСНИ ПРОФЕСИОНАЛНИ /ФУНКЦИОНАЛНИ/ ВРЪЗКИ С ПОСОЧЕНОТО
ДРУЖЕСТВО, КАТО НАПРИМЕР НЕГОВОТО УПРАВЛЕНИЕ ИЛИ МАЖОРИТАРНО УЧАСТИЕ В СЪЩОТО“.
Именно защото при
сключването на процесните договори ищецът се е ръководел от дейността си като
управител в „ДИ-ЕВ“ ООД – лизингополучател, и поради
тесните си функционални връзки с посоченото дружество, същият се е съзадължил и в качеството на физическо лице, което обстоятелство
не променя изводът, че това обезпечение е било поето от него с цел личната му
полза и в рамките на осъществяваната от него търговска дейност.
Ето
защо съдът намира, че ищецът няма качеството на „потребител“ и не може да
претендира нищожност на процесните клаузи от Общите условия на договора за
финансов лизинг, поради което предявените искове са неоснователни и следва да
се отхвърлят.
С оглед изхода на делото и
претенцията на страните за присъждане на разноски, на осн.чл.78,
ал.3 от ГПК вр.чл.78, ал.8 от ГПК ответникът има
право на съдебно-деловодни разноски за това, че е бил представляван от
юрисконсулт по делото. Дължимото в случая юрисконсултско
възнаграждение следва да бъде определено по правилото на чл. 23, т.4 от
Наредбата за заплащането на правната помощ, която разпоредба предвижда, че за
други неоценяеми искове /извън горепосочените/,
възнаграждението е в размер от 80 до 120 лв. Съдът определя възнаграждение за
юрисконсулт на ответното дружество в размер на 120 лв., която сума ищецът
следва да бъде осъден да му заплати като съдебно-деловодни разноски.
Не следва да се присъждат на
ответника останалите разноски, включени в представения от него списък по чл. 80
от ГПК – командировъчни и транспортни разходи, тъй като тези разходи следва да
останат за сметка на работодателя на командированото лице и не представляват
съдебно-деловодни разноски, още повече че липсват доказателства за
действителното извършване на подобни разходи.
Мотивиран от горното, Ямболският районен съд
Р ЕШ И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от Е.М.А. с ЕГН ********** ***,
със съдебен адрес ***, кант.5, против „Райфайзен
Лизинг България“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София,
Общ. Средец, ул. „Гогол“ № 8-20, представлявано от управителите Н.И.Х. и В.К.К., искове за прогласяване нищожността на клаузите на чл.
29, ал. 2 и ал.4, както и на чл. 26, ал.2 от Общите условия към договорите за
финансов лизинг на ответното дружество.
ОСЪЖДА Е.М.А. с ЕГН ********** ***,
със съдебен адрес ***, кант.*** да заплати на „Райфайзен
Лизинг България“ ООД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. София,
Общ. Средец, ул. „Гогол“ № 8-20, представлявано от управителите Н.И.Х. и В.К.К., съдебно-деловодни разноски в размер на 120 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Ямболския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: