№ 350
гр. София , 11.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на дванадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело
№ 20211001000336 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 3 от 08.01.2018 г. по т.д.№ 11/2017г. на Окръжен съд Враца е
отхвърлен предявеният от „Алианц Банк България“АД срещу К.П. И., в качеството му на
синдик на ЕТ „Г. Л.-2002“ по т.д.№ 46/2010г. на Окръжен съд Враца, осъдителен иск с
правно основание чл.663, ал.3 от ТЗ, за сумата от 7600 лева, като неоснователен и
недоказан. Със същото решение „Алианц Банк България“АД е осъдена да заплати К.П. И.
на осн. чл.78, ал.3 от ГПК разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
5000 лева.
Срещу така постановеното решение на ОС Враца е постъпила въззивна жалба от
„Алианц Банк България“АД, с която са изложени оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност на решението и с искане да бъде отменено и вместо него да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.
С Решение № 116/26.03.2021г. на ВКС по т.д.№ 525/2019г. е отменено изцяло
въззивното решение № 2733/23.11.2018г. на САС, ТО, 3с-в по т.д.№ 2322/2018г. и делото е
върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
В отменителното решение на ВКС е посочено, че правните изводи на въззивния съд
по съществото на спора са незаконосъобразни поради това, че нормата на чл. 717н ТЗ е
приложена само формално и извън точния й смисъл- без да отчете, че точният смисъл на
1
цитираната разпоредба в редакцията й преди последното изменение със ЗИДТЗ, обн. в ДВ,
бр.105/2016г. налага тя да се прилага и в случая като настоящият при който длъжникът в
несъстоятелност е придобил ипотекиран от праводателя му недвижим имот, за обезпечаване
на задължението на последния, а не само когато имотът е бил ипотекиран от самия
длъжник като обезпечение на чужд дълг.
Тъй като констатиранато по делото наличие на основания за ангажиране на
имуществената отговорност на синдика налага изследване и установяване на останалите
елементи от фактическия състав на чл.663, ал.3 ТЗ- а именно претърпени от ищеца
вреди/вкл. и по размер/ и причинна връзка между поведението на ответника по иска и
тяхното настъпване и доколкото двете съдебни инстанции не са пристъпвали към
разглеждане на горните предпоставки и за да не се нарушат основни начала на гражданския
процес, касационният съд да се произнася за пръв път по тях, на основание чл. 293, ал.3 ГПК
делото е върнато обратно на въззивната инстанция, която да се произнесе по посочените по-
горе въпроси, като при наличие на необходимост и да назначи служебно вещо лице за
установяване на размера на претендираната от ищеца вреда, основана на липсата на
удовлетворяване на обезпеченото й вземане.
Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е
процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
В исковата молба ищецът „Алианц Банк България“АД е изложил твърдения, че
ответникът К.И., в качеството си на синдик на ЕТ“Г. Л.-2002“, при изпълнение на
правомощията си, в нарушение на разпоредбата на чл. 717н, ал.1 и ал.2 от ТЗ, при насочване
на продажбата на ипотекиран в нейна полза недвижим имот, не е уведомил банката,
вследствие на което същата е претърпяла вреди в размер на сумата от 7600 лева, получена от
продажбата на същия имот.
Ответникът К.И. в писмения отговор оспорил исковата молба като неоснователна,
които поддържа и пред въззивния съд, вкл. и в производството по повторното разглеждане
на делото от въззивната инстанция, които подробно е изложил в представени от него
писмени бележки.
От фактическа страна настоящият съдебен състав намира за установено
следното :
Между страните не се спори, а и се установява от представения по делото и приет
като доказателство Договор за банков кредит № 30248/28.05.2008г., че третото за спора лице
К. Ц. Н. е получил от ищеца „Алианц Банк България“АД банков кредит в размер на сумата
от 20 000 лева с краен срок за погасяване на задължението 28.05.2028г.
2
Видно от представения по делото нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
от 29.05.2008г. по нот.дело № 347/2008г. на нотариус С. Б., с район на действие РС Враца, за
обезпечаване на кредита в полза на ищеца е била учредена от кредитополучателя първа по
ред договорна ипотека върху УПИ ХХVIII-I, в квартал 4 по плана на с. ***, общ. ***,
одобрен със Заповед ЧИПУП от 08.2006г. на кмета на община Враца, с площ на
урегулирания поземлен имот от 484кв.м., при граници упоменати в представения
нотариален акт.
Не се спори, а и се установява, че поради нередовно обслужване на кредита ищецът
„Алианц Банк България“АД е обявил същия за предсрочно изискуем, като след проведено
заповедно производство пред РС Враца по ч. гр. дело № 3690/2011г. се е снабдил с
изпълнителен лист срещу К. Ц. Н..
Не се спори, а и се установява, че след снабдяване с изпълнителния лист банката е
образувала срещу длъжника изпълнително дело, първоначално пред ДСИ при РС Враца, а
впоследствие пренесено пред ЧСИ И. Ч., в хода на които са провеждани опис и множество
опити за принудителна продан на ипотекирания в полза на банката недвижим имот.
Не се спори, а и се установява видно от представения по делото и приет като
доказателство нотариален акт № 177 от 29.09.2010г. по нот. дело № 296/2010г. на нотариус
С. Б., че ипотекираният в полза на банката недвижим имот и който е обект на принудително
изпълнение, е бил прехвърлен чрез покупко-продажба от кредитополучателя К. Н. на Г. Г.
Л. с ЕГН **********.
Не се спори между страните, а и се установява, че срещу купувача на ипотекирания
недвижим имот, действащ като ЕТ „Г. Л. 2002“ с ЕИК ********** е протекло производство
по несъстоятелност, което понастоящем е прекратено с Решение № 44/26.03.2015г. на
Окръжен съд Враца.
Между страните не се спори, а и се установява от представеното по делото и прието
като доказателство Постановление за възлагане на недвижим имот от 24.01.2015г. на ОС
Враца, издадено по т.д.№ 6/2010г. на ОС Враца, че назначеният от съда синдик К.П. И. е
продал гореописаният ипотекиран в полза на банката недвижим имот като част от масата на
несъстоятелността при цена в размер на 7 600 лева, като видно от преписката по т.д.№
6/2010г. на ОС Враца получените при проданта парични средства са били разпределени в
производството по несъстоятелност на ЕТ „Г. Л. 2002“.
При така установената фактическа обстановка съдът и с оглед правомощията си
по чл. 269 ГПК, настоящият съд достигна до следните правни изводи:
Настоящият състав на съда осъщестява въззивен контрол при условията на чл. 294,
ал. 1 ГПК и е императивно обвързан от указанията на касационната инстанция във връзка с
тълкуването и прилагането на закона, а в конкретиката на казуса - от указанията за това, че
3
ищецът притежава качеството на ипотекарен кредитор по см. на нормата на чл. 717н ТЗ/вкл.
и преди измененията с ДВ, бр.105 от 2016г./, поради което и синдикът е имал разписаните в
същата задължения да го уведоми за насрочването на продажбата и да го покани да
представи изпълнителен лист за вземането си, както и че ищецът не е кредитор на
несъстоятелния длъжник поради което и спрямо него не са налице неблагоприятните
последици от непредявяване на вземането си по реда и сроковете на чл. 685 и чл.688 ТЗ и
които да водят до погасяване на процесуалните му права на по нататъшния етап на
производството по несъстоятелност на длъжника, както и до погасяването на самото
субективно материално право, вкл. и правата му на ипотечен кредитор да се считат за
погасени с оглед нормата на чл.739, ал.1 ТЗ.
Процесуалната позиция на въззиваемата страна, изразена в устните състезания при
повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция и в представените писмени
бележки, на практика води до искане за дерогиране на дадените указания чрез повторно
навеждане на правни доводи отричащи правата на ищеца като ипотекарен кредитор, които
не следва да бъдат изследвани по същество, доколкото отменителното
решение на ВКС обективира изрични констатации в този смисъл.
При новото разглеждане на делото въззивният съд е обвързан от фактическите
констатации и правните изводи на ВКС в отменителното решение по отношение на
обстоятелствата, за които е събран необходимия доказателствен материал и не са предмет на
задължителните указания по смисъла на чл. 294, ал. 1 ГПК. Споровете за правното значение
на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд се преклудират и
въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване при постановяване на
решението си /Решение № 250 от 18.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 634/2011 г., II г. о., ГК/.
Това е така, защото при повторното разглеждане на делото от въззивната инстанция по реда
на чл.294, ал.1 ГПК предметната рамка на въззивното производство се предопределя от
предметната рамка на приключилото касационно производство и субективните и обективни
предели на постановения от касационния съд съдебен акт, с който указано по отношение на
кои порочни действия и коя част на порочното въззивно решение се отменя и делото се
връща за ново разглеждане- арг. от чл.294, ал.1 ГПК/така и Решение № 33 от 18.07.2017г. по
т.д.№ 60062/2016г. на ВКС, 2 ГО/.
В конкретния случай с оглед вече констатираното от касациония съд наличие на
основание за ангажиране имуществената отговорност на синдика делото е върнато на
въззивния съд за преценка за наличието и на останалите елементи от фактическия състав на
чл.663, ал.3 ТЗ- а именно претърпени от ищеца вреди/вкл. и по размер/ и причинна връзка
между поведението на ответника по иска и тяхното настъпване, доколкото предишните две
съдебни инстанции изобщо не са се занимавали с разглеждането на тези въпроси.
Само за пълнота на гореизложеното следва да се добави, че и настоящият съдебен
състав намира, че ирелевантни за предмета на спора са доводите на въззиваемия ответник,
4
че въззивникът не е предявил вземането си в производството по несъстоятелност на ЕТ „Г.
Л. 2002“, доколкото той не е кредитор на несъстоятелния длъжник, поради което и законът
му отрича тази възможност. Освен това и разпоредбата на чл.663, ал.3 от ТЗ- че синдикът
дължи на несъстоятелния длъжник и на кредиторите обезщетение за виновно причинените
им вреди при осъществяване на правомощията си като синдик, имплицитно включва и
задължението му да обезщети ипотекарен кредитор, който вследствие действията на
синдика е лишен от възможността да реализира ипотечното си право в хода на
производството по несъстоятелност, което и априори преодопределя активната легитимация
на последния да предяви иск по чл.663, ал.3 от ТЗ, какъвто иск е именно настоящият.
Несъстоятелни са и доводите на въззиваемия, че ищецът не притежава качеството на
ипотекарен кредитор по см. на чл. 717н ТЗ / в редакцията й преди измененията от 2016г./,
поради което и синдикът нямал разписаните в тази норма задължения, както и неправилно е
приел първоинстанционният съд в обжалваното решение. При действието на нормата на
чл.717н ТЗ в редакцията й от 2010г., което е приложимо към настоящия казус,
законодателят е приравнил правата на ипотекарния кредитор в производството по
несъстоятелност с тези по индивидуалното принудително изпълнение по чл. 459 ГПК и
чл.194 ДОПК, поради което и не дължи сметка дали длъжникът сам е учредил ипотека за
обезпечаване на чуждо задължение или впоследствие е придобил правото на собственост на
върху ипотекиран от праводателя му недвижим имот, тъй като в противен случай
определена категория кредитори ще бъдат лишени от правата им по чл. 173, ал.1 от ЗЗД.
Следователно, при спазване на общото изискване на ЗНА за прилагане на
разпоредбите, отнасящи се до подобни случаи и съответстващи на целта на нормативния
акт, както и с оглед на изричната препращаща норма на члр.621 ТЗ, предвиждаща
субсидиарно приложение на разпоредбите на ГПК, следва да се приеме, че точният смисъл
на чл.717 н ТЗ в редакцията и преди измененията през 2016г. е изисквала нормата да се
прилага и в случаите при които длъжникът е придобил ипотекиран от праводателя му
недвижим имот за обезпечаването задължението на последния. В конкретния случай
синдикът е бил длъжен както да провери дали продаваният имот в производството по
несъстоятелност на ЕТ „Г. Л. 2002“ е бил натоварен с тежести, респ. дали по отношение на
него съществуват противопоставими на масата на несъстоятелността права, така и служебно
да уведоми ипотекарния кредитор за възможността да реализира правата си по чл.717н ТЗ
като представи изпълнителен лист за вземането си, обстоятелство за което нито се твърди да
го е сторил, нито е видно да е сторено в приложеното по делото производство по т.д.№
6/2010г. на ОС Враца. При осъществено принудително изпълнение, представляващо част от
правомощията на синдика по чл.658, т.14 ТЗ, в нарушение на закона, вината на същия се
предполага, като формата й обхваща именно хипотеза като настоящата, доколкото
професионалната квалификация на синдика е и основание за по-високи изисквания спрямо
отговорността му.
Поддържаните от въззиваемия в съдебното заседание при повторното разглеждане на
5
делото пред въззивната инстанция и в представените от него писмени бележки доводи за
нищожност и недопустимост на акта на касационната инстанция с който е отменено
въззивното решение и делото е върнато за ново разглеждане не могат да бъдат предмет на
разглеждане от долния по степен съд тъй като не е от неговата компетентност да преценява
законосъобразността на актовете на касационната инстанция, още повече ако са дадени по
реда на чл. 294, ал.1 ГПК. Действително нищожността на едно съдебно решение може да
бъде прогласявана и инцидентно по пътя на възражението, съгл. чл. 270, ал.2 ГПК, но
доводите на въззиваемия, че касационният съд е разгледал и решил спор, който иначе не
подлежи на касация с оглед ограничението по чл. 280, ал.3, т.1 ГПК- тъй като според него
представлява търговски спор с цена на иска до 20 000 лева, е относимо към допустимостта
на съдебното производство, съответно към допустимостта на постановеното по него
касационно съдебно решение.
Нищожността на съдебно решение е легално понятие, но закона не определя кое
съдебно решение е нищожно. В практиката на ВКС се приема, че нищожно е съдебно
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради
липса на надлежно волеизявление, което е постановено от незаконен състав на съда, когато
излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е
обективирано в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде
изведена, поради абсолютна неразбираемост. Въз основа това тълкуване е постановено и
тълкуването по Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г. по т.д. № 1/2011 г. на ОСГТК на
ВКС. В светлината на конкретния казус решението ще бъде нищожно ако е постановено по
предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт (когато делото, решено по
реда на ГПК, не е гражданско, а е административно по своя характер и поради това да
подлежи на разглеждане по различен подведомствен ред), както и решение по спор, който е
извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд, тъй като е в
изключителната компетентност на чуждестранен съд, но не и в случай като настоящия при
който касационният съд, действайки в пределите на очертаната по-горе материална
компетентност, аргументирано е приел да допусне до разглеждане спор, който иначе му е
подведомствен, намирайки, че същият подлежи на касационно обжалване с оглед цената на
иска и предмета на спора.
На следващо място, както се посочи по-горе, при новото разглеждане на делото, съгл.
чл.294, ал.1 ГПК въззивният съд е обвързан от правните изводи на ВКС в отменителното
решение, вкл. и по отношение правния характер на спора, поради което и дейността на
въззивния съд е строго ограничена от предметния обхват на дейността му, съгл. ал.1,
изречение второ на същата разпоредба, като по-долния по степен съд не може да извършва
преценка на валидността, а още по-малко допустимостта и правилността на актовете и
изводите на касационната инстанция обусловили допускането до касационно обжалване.
Нещо повече, според настоящия съдебен състав, даже мисълта за това може да бъде
окачествена като израз на правен нихилизъм и граничещо дори с правния абсурд действие!
6
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че спорът категорично не е
търговски по см. на чл. 365, т.1 до т.5 ГПК тъй като не произтича от търговска сделка и не е
такъв за попълване масата на несъстоятелността. Отговорността на ответника е на деликтно,
а не на договорно основание и не произтича от търговско качество на синдика като орган на
масата на несъстоятелността, каквото качество безспорно последният не притежава. Както е
разяснил и касационният съд в определението си за допускане до касационно обжалване
искът по чл.663, ал.3 ТЗ е реципрочен на този по чл.441 ГПК за отговорността на съдебния
изпълнител за вреди, доколкото производството по несъстоятелност в съответната фаза е по
същността си универсално принудително изпълнение върху имуществото на длъжника,
поради което и спорът е граждански, а не търговски и повече от което настоящият съдебен
състав не се сеща какво да добави.
По отношение наличието на останалите елементи от фактическия състав на чл.663,
ал.3 от ТЗ- а именно наличието на претърпени от ищеца вреди и причинната връзка между
поведението на ответника по иска и тяхното настъпване, настоящият съд намира следното :
Според чл. 663, ал. 3 ТЗ синдикът дължи на длъжника и на кредиторите обезщетение
за виновно причинените вреди при осъществяване на правомощията си. Отговорността,
както се посочи по-горе, е деликтна, като фактическият й състав е идентичен с този по чл.
45, ал. 1 ЗЗД, включващ пет елемента - деяние, противоправност, вреда, причинна връзка и
вина. По-конкретно с оглед спецификата на отговорността на синдика противоправността е
специфична - изразява се както в неизпълнение на задълженията по осъществяване на
публичната функция на синдика, така и на задълженията за управление и опазване на
повереното му чуждо имущество. Във всички случаи на непозволено увреждане вината се
предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД). Противоправността не подлежи
на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна
преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на
действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат
от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на
доказателствената тежест. Въззивният съд, като съобрази и фактическите констатации и
правните изводи на касационната инстанция изложени по-горе, намира, че са налице всеки
от елементите на фактическия състав на чл. 663, ал. 3 ТЗ, поради следното:
Безспорно доказателствената тежест се носи от ищеца, който пълно и главно следва
да установи наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Деянието
трябва да е това условие, което с вътрешна необходимост предизвиква настъпването на
отрицателната последица в сферата на увреденото лице. То трябва да бъде condition sine qua
non за вредата, т.е. условие, без което вредата не би настъпила. И обратно, ако вредата би
настъпила в сферата на едно лице, дори и ако деянието не беше осъществено, липсва
причинна връзка между тях. Затова при изясняване на причинната връзка е нужно да се
отговори и на въпроса, дали резултатът е бил реално възможно следствие на извършеното
деяние. При съвкупен анализ на събраните по делото доказателства САС намира, че
7
отговорът е положителен т.е. налице са всички елементи от фактическия състав.
В конкретния случай между страните няма спор, а и се установява от представеното
по делото и прието като доказателство Удостоверение за вещни тежести с изх.№
2236/30.05.2008г.,/на л. 6 от първоинстанционното дело/, че в полза на ищеца е била
учредена от К. Ц. Н. първа по ред договорна ипотека като обезпечение задължението на
последния по договор за банков кредит № 30248/28.05.2008г.
Няма спор също така, че ипотекираният в полза на банката недвижим имот е
придобит от ЕТ“Г. Л. 2002“ по отношение на който впоследствие е открито производство по
несъстоятелност, в хода на което ответникът, действащ като синдик на несъстоятелния
длъжник е продал на трето лице ипотекираният имот.
При осребряването на ипотекирания в полза на трето лице актив на длъжника
синдикът като орган в производството по несъстоятелност, на който в това му качество е
възложено управлението на масата на несъстоятелността, е бил длъжен както да провери
дали продаваният имот в производството по несъстоятелност на ЕТ „Г. Л. 2002“ е бил
натоварен с тежести, респ. дали по отношение на него съществуват противопоставими на
масата на несъстоятелността права, така и служебно да уведоми ипотекарния кредитор за
възможността да реализира правата си по чл.717н ТЗ като представи изпълнителен лист за
вземането си, обстоятелство за което нито се твърди да го е сторил, нито е видно да е
сторено в приложеното по делото производство по т.д.№ 6/2010г. на ОС Враца.
След като не е изпълнил това си задължение ответникът е възпрепятствал
възможността на ищеца като ипотекарен кредитор да представи изпълнителен лист/какъвто
вече е представен от него в хода на настоящото производство/ и съответно да получи
припадащата се по разпределението сума по реда указан в ал.3 на чл.717н ТЗ. В
разглеждания случай видно от материалите по т.д.№ 6/2010г. на ОС Враца ищецът не се
конкурира по отношение на осребрения актив с други кредитори с поредност за
удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.1 ТЗ, поради което и е следвало да получи цялата
получена при продажбата на имота сума ако му беше дадена от синдика възможността да
реализира правата си по ал.1. Вместо това, установява се, че получената от продажбата сума
от 7600 лева е била изплатена на синдика като разноски по несъстоятелността- като
неполучено възнаграждение за периода м . август 2014г. до м. януари 2015г.
Следователно налице е причинна връзка между неправомерното поведение на
ответника и настъпилия вредоносен резултат, съизмеряващ се с цената, от която ищецът е
бил лишен от възможността да се удовлетвори вследствие продажбата на ипотекираното в
негова полза имущество в размер на сумата от 7 600 лева. Именно тази сума представлява
вредата на ищеца причинена от виновното и неправомерното поведение на ответника и за
този размер искът с правно основание чл.663, ал.3 от ТЗ се явява основателен. На ищеца
следва да бъде присъдена и законната лихва от предявяването на исковата молба-
27.01.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
8
С оглед несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции обжалваното решение
следва да бъде отменено изцяло като вместо него да бъде постановено друго, с което
предявеният иск да бъде уважен.
Воден от горното, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 3 от 08.01.2018г., постановено по т. д. № 11/2017 г. на
ОС Враца, вкл. и в частта за разноските, като вместо него постановява друго :
ОСЪЖДА К.П. И., ЕГН **********, гр.***, ул.“***“№3 да заплати на „Алианц Банк
България“АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, район
Възраждане, бул.“Мария Луиза“№79 на осн. чл.663, ал.3 от ТЗ сумата 7 600 лева,
представляваща обезщетение за виновно причините от него вреди при осъществяване на
правомощията му като синдик на ЕТ“Г. Л.- 2002“, ведно със законната лихва от 27.01.2017г.
до окончателното изплащане на сумата.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9