РЕШЕНИЕ
№ 82
гр. В., 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – В., II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:С. Ж. С.
Членове:Г. П. Й.
Н. Д. Н.
при участието на секретаря И. С. К.
като разгледа докладваното от Н. Д. Н. Въззивно гражданско дело №
20241300500137 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба на „М.-Т.“ООД , ЕИК ., със
седалище и адрес на управление: гр.В. чрез адв.-пълномощник Е.С. от АК-В.
против Решение № 89/09.02.2024г., постановено по гр.д. № 994/2023 г. по
описа на PC – В.
С обжалваното решение РС-В. е признал за незаконно уволнението на
ищеца Ю. Е. Ц.,с ЕГН **********, адрес: от гр. С. , и е отменил Заповед №
412/18.05.2023г., издадена от „ М.-Т.“ООД , ЕИК...,със седалище и адрес на
управление : гр.В., с която е прекратено трудовото правоотношение на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, възстановил е Ю. Е. Ц. от гр. С., ЕГН
********** на заеманата преди уволнението длъжност „шофьор,товарен
автомобил,международни превози”при ответното дружество, осъдил е „ М.-
Т.“ООД , ЕИК ..,със седалище и адрес на управление :гр.В. да заплати на Ю.
Е. Ц. от гр. С., ЕГН ********** сумата от на 2278.56 лв, представляваща
обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за оставане без работа за периода от
18.05.2023 г. до 18.07.2023 г., ведно със законната лихва, считано от
1
предявяване на иска-30.05.2023 г. до окончателното издължаване и е
отхвърлил иска в останалата част до пълният му претендиран размер от
3065.65 лв.
Със същото решение е осъдил ответника да заплати на ищеца стоР.те
разноски по делото при конпенсация възлизащи в размер на 1173.00 лева, а в
полза на РС-В. сумата в общ размер от 216.50 лв. - държавна такса и
възнаграждение на вещо лице.
Постановеното решение в частта, в която e отхвърлен предявеният иск с
правно основание по чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 225, ал. 1 от КТ за
разликата над уважения размер от 2278.56 лв. до пълния претендиран размер
от 3065.65 лв., като необжалвано е влязло в законна сила.
С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност на
обжалваното решение, поради нарушение на съдопроизодствените правила и
на материалния закон и необоснованост:
Излага се, че първоинстанционният съд неправилно преценил
показанията на фамилния лекар Ц. Г., която твърдяла, че прегледала ищеца и
му издала болничен лист във В. на 12 май 2023 година, в 10,40-10,50 часа във
връзка с писменото доказателство от куриера СПИДИ, че на 12 май 2023
година в 11,21 часа ищецът се е намирал в С., където лично е получил
констативния протокол №22/2023 година, с който на 11.05.2023 год. било
констатирано, че той не е бил на работа на 9 и 10.05.2023, както и писмото, за
което бил поканен да даде обяснения защо не се явява на работа. Посочва
още, че съдът неправилно преценил и факта, че ЛКК-изрично само по
документи, без да знае дали ищецът е бил във Видин, потвърждава болничния
лист.
Според жалбоподателя, ВРС допуснал нарушение и на процесуалните
правила, като не обсъдил всички доказателства по делото, което се отнасяло
до факта, че не може в 10,40 часа да се намира във В., и минути по-късно да
бъде в С. Не били преценени и показанията на свид.И. И. в съвкупност с
останалите доказателства, поради което достигнал до грешен извод.
Поддържа се, че ВРС неправилно тълкувал и приложил нормата на чл.
195, ал.1 КТ. В тази насока посочва, че разпоредбата за посочване кога е
извършено нарушението изисква работникът или служителят да бъдат наясно
за какво точно са уволнени дисциплинарно. Посочва, че в случаят ищецът
2
вече знаел конкретно за кои дати понася наказанието, тъй като му е бил
връчен констативния протокол №22/2023 г., в който ясно и конкретно било
записано точните дати, а именно 09 и 10 май 2023 г., дори и 11 май 2023 г.,
когато бил съставен връчения на ищеца протокол. Сочи се още, че
констативният протокол не бил задължителен елемент от процедурата по
дисциплинарно уволнение, но след като бил налице с конкретно време, през
което работникът не се е явил на работа, то в заповедта за уволнение не
следвало да се приповтаря точно кои са дните на безпричинното отсъствие.
Излага се, че поради посочените нарушения от първоинстанционния съд
неправилно били уважени предявените срещу него искове.
Моли съда да отмени обжалваното решени и да отхвърли предявените
искове. Не представя доказателства и не прави доказателствени искания.
Претендира присъждането на разноски по производството.
В законния двуседмичен срок по чл.263 от ГПК от ответната по жалбата
страна Ю. Е. Ц., чрез адв.-пълномощник Р.Д. от АК-В., е постъпил отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените
съображения, като неоснователна. Иска потвърждаване на постановеното от
ВРС решение. Отправя искане за присъждане на направените разноски за
въззивното производство.
Видинският окръжен съд, след като взе предвид събраните по делото
доказателства и доводите на страните, прие за установено от фактическа
страна следното:
Жалбата е подадена от надлежна страна и е в срока по чл. 259, ал. 1
ГПК, явява се процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Видно от исковата молба ищецът Ю. Е. Ц. от гр.С. е предявил против
ответника „М.-Т.“ООД обективно съединени искове с правно основание по
чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ за признаване на уволнението му за незаконно и
неговата отмяна, наложени със заповед №412 от 18.05.2023 г. на ответника-
работодател, както и за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за
оставането му без работа за периода от 11.05.2023 г. до 02.08.2023 г.,в размер
на 3065.65 лв./ след допуснато изменение на размера на иска по реда на
чл.214 ГПК/,ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до
окончателното изплащане .
3
С исковата молба са наведени възражения за незаконосъобразност на
уволнението поради нарушения на императивни норми на КТ: Нарушена била
разпоредбата на чл.193, ал.1 КТ.Заповедта е издадена без работодателят да е
изслушал и/или взел предвид писмените обяснения на работника.
Заповедта не отговаряла на изискванията на чл.195, ал.1 КТ, като в
същата не било посочено, кога е било извършено нарушението, като същият
порок бил допуснат и в поканата за даване на обяснения.
Към датата на издаване на заповедта бил в законно разрешен отпуск
поради заболяване от 11.05.2023г. до 24.05.2023г., поради което същата е
издадена в нарушение на чл.333,ал.1,т.4 КТ. С исковата молба са представени
доказателства и са направени доказателствени искания.
В срока по чл.131 ГПК от ответника е постъпил отговор на исковата
молба с който са оспоР. предявените искове. Наведени са твърдения за
изискани от ищеца обяснения с покана получена от него на 12.05.2023г, към
която бил приложен и констативния протокол с посочени дати за неявяване
на работа – 9-ти и 10-ти май 2023г. Заповедта за уволнени издал след като на
18.05.2023г. бил получил обясненията на ищеца. Към датата на издаване на
заповедта за уволнение ищецът не е бил в отпуск поради заболяване, не бил
представил болничен лист дори до депозиране на отговор на ИМ, поради
което не следвало да се съобрази с изискванията на чл.333, ал.1, т.4 КТ. Като
е укрил това обстоятелство от него счита, че ищецът сам се бил лишил от
закрилата на посочената разпоредба. Сочи, че след като ищецът получил
поканата за обяснения на 12.05.2023г. в гр.С., той не бил прегледан от лекаря
издал болничния лист в същия ден. Приложени са доказателства и са
направени доказателствени искания.
Пред настоящата инстанция между страните по делото не е спорно, че:
Страните са се намирали в срочно трудово правоотношение, като
ищецът е работил на длъжност „шофьор,товарен автомобил,международни
превози”, по силата на приложения трудов договор №412/01.03.2023г. със
срок на изпитване по чл.67, ал.1, т.1 във вр. чл.70,ал.1 от КТ в полза на
работодателя-ответника и краен срок на договора до 02.08.2023г.
Със Заповед №29/02.03.2023г. ищецът е бил командирован за срок от 28
дни, считано от 02.03.2023г до 29.03.2023г. в Б.
Със Заповед № 412/18.05.2023г. на управителя на ответното дружество -
4
„М.- Т.“ООД /л.7/ на ищеца е наложено наказание „дисциплинарно
уволнение“ считано от 18.05.2023г. с посочено основание на чл.190, ал.1, т.2
КТ във вр. с чл.187, т.1 и чл.188,т.3 и във вр. с чл.330, ал.2,т.6 КТ и при
спазване на изискванията на чл.189,ал.1, чл.193, ал.1 и чл.194 от КТ. В
заповедта са обективирани следните мотиви: неявяване на работа от два
работни дни.
Заповедта за уволнение е доставена и връчена на ищеца с куриерска
пратка с куриер – „Спиди“ на 19.05.2023г./обратна разписка л.13/, като
пратката е приета от куриера на 18.05.2023г. в 15.14ч, видно от
товарителница на л.73.
Видно от приложения към исковата молба констативен протокол за
установяване на извършено дисциплинарно нарушение №22/11.05.2023г.
същият е съставен от управителя на ответното дружество за неявяване от
страна на ищеца на работа в два последователни работни дни – на 9-ти и 10-
ти май 2023г., за което ищецът не е представил оправдателен документ.
Протоколът е подписан от свидетели установили неявяването на работника –
С. Ц. и М. П.
Преди налагане на дисциплинарното наказание с процесната заповед
ответникът-работодател е изискал от ищеца да даде обяснения в 7-дневен
срок от получаване на адресираната до него покана изх.№23/11.05.2023г.
/л.8/. Поканата е доставена, съответно достигнала до ищеца на 12.05.2023г. в
11.21ч., видно от товарителница/обратна разписка на л.22 от делото на ВРС, с
отбелязване за лично връчване. Съдът приема за установено, че ведно с
поканата на ищеца е връчен и констативния протокол №22/11.05.2023г.,
доколкото от приложените по делото обяснения на ищеца до ответника-
работодателя е налице признание, че дава обясненията във връзка с
констативния протокол
Съдът приема за установено обстоятелството, че на ищеца ведно с
поканата е връчен и констативен протокол за установяване на извършено
дисциплинарно нарушение №22/11.05.2023г.
Ищецът е депозирал обяснения - наименовани „уведомление“ , като
същите са изпратени чрез куриерска пратка на Спиди на 17.05.2023г./л.14/ и
получени от работодателя на 18.05.2023г. в 10.37ч , видно от приложената по
делото разпечатка за проследяване на товарителницата на л.35 от делото.
5
От приложения по делото болничен лист за временна
неработоспособност №Е 20224076862 от 12.05.2023 г. издаден на ищеца Ю. Е.
Ц. от д-р Ц. С. се установява, че ищецът е бил в отпуск поради заболяване
през периода от 11.05.2023 г. до 24.05.2023 г. включително или общо за 14
дни.
Видно от решение на ЛКК №85/18.07.2023г. болничният лист е
обжалван от осигурителя, т.е. от работодателя и настоящ въззивник. С
цитираното решение ЛКК потвърждава болничния лист, издаден на ищеца за
посочения период. Мотивите на комисията са, че лицето се е явило пред
Обща ЛКК и представило необходимите документи, от които било
установено, че е била налице временна неработоспособност.
От приложената справка от НАП за актуално състояния на всички
трудови договори на ищеца Ю. Е. Ц. към 17.07.2023 г./л.49/ се установява, че
за периода от 19.05.2023г. – датата на прекратяване на трудовия договор с
въззивника-ответника до 17.07.2023г. – датата на издаване на справката
ищецът няма сключени трудови договори.
От показанията на свидетелките С. Ц. и М. П. – служителки
/технически сътрудници/ в ответното дружество се установява, че и двете
познават ищеца същият работил, като шофьор-международни превози.
Посочват, че подписали съставения от работодателя Констативен протокол в
качеството на свидетелки по протокола. Потвърждават верността на
констатациите в протокола, а именно, че ищецът не се явил на работа два
последователни работни дни на 9-ти и 10-ти май 2023г. без да представи
оправдателни документи за това.
Свидетелят И. В. И. заявява, че упражнява адвокатска дейност, а с
ищеца са били съученици. Посочва, че ден-два след Гергьовден - 06.05.2023 г.
ищецът му се обадил за консултация и съдействие по повод прекратяване на
трудовия договор с ответното дружество, където работел като шофьор.
Познавал и управителя на ответното дружество. Срещнал се с управителя,
когото също познавал, в офиса на дружеството в гр.В., кв. „Калето“. Същият
му казал, че няма нищо против ищецът да си подаде молба за напускане по
взаимно съгласие. Ищецът си написал молбата за напускане. На следващия
ден бил получил констативен протокол по имейл, че не се явил на работа
няколко дни, даже бил написал обяснение. Дал му документите и болничен
лист, които свидетелят занесъл на управителя на фирмата. Заявява, че 4-5 дни
след първата среща отново се срещал с управителят, когото назовава Р. но
същият си бил променил първоначалното мнение и отказал да приеме
6
представените от свидетеля документи на ищеца - молбата за напускане по
взаимно съгласие, обяснения и болничния лист. Управителят му казал, че
името на фирмата било объркано и да ги изпрати по куриер. Свидетелят
върнал документите на ищеца и той ги изпратил с куриер.
Свидетелката д-р Ц. С. Г. посочва, че ищецът е неин пациент. Заявява,
че на 12.05.2023 г. прегледала ищеца в кабинета си за около 15 минути. След
прегледа издала на ищеца болничен лист, така както било записано в
амбулаторния лист на 12.05.2023 г. в 10:40 часа. Сочи, че ищецът й казал
откога е болен имал оплаквания от предния ден - болки в гърлото, затруднено
преглъщане и болничният лист го издала един ден назад от дата 11.05.2023 г.,
което било съгласно Наредбата за медицинската експертиза. В болничния
лист записала домашен амбулаторен режим. Знае, че ЛКК е потвърдила
болничния лист, по повод подадена жалба.
Съдът кредитира свидетелските показания, като обективни. Същите са
за обстоятелства пряко възприети от свидетелите и не противоречат на
останалите доказателства по делото.
По делото е прието заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
което настоящата инстанция кредитира, като компетентно изготвено и
обосновано. От заключението се установява, че за исковият период от
11.05.2023г. до 02.08.2023г. размера на обезщетението по чл.225, ал.1 от КТ
възлиза на 3065.65лв., като в заключението вещото лице в табличен вид е
посочило размера на обезщетението по месеци и за един ден.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявения иск
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, първостепенният съд е приел, че
уволнението на ищеца, извършено с процесната заповед №
412/18.05.2023г. на управителя на ответното дружество е незаконосъобразно.
В тази насока съдът е изложил, че било налице нарушение на процесуалните
изисквания на чл. 195 от КТ. Съдържанието на процесната заповед не
съответствало на изискванията на чл.195,ал.1 КТ за отразеното в нея
дисциплинарно нарушение по чл.190 ал.1 т.2 КТ не било посочено времето на
извършване но посоченото нарушение .
Липсата на реквизита, свързан с изискването за посочване на
времето,датата,периода на извършване на нарушението , нарушавало правото
7
на защита на работника, както и възпрепятствало проверката на
законосъобразността на заповедта, която следва да извърши съдът.
Изложил е, че основателността на иска за отмяна на наказанието
обуславял и основателност на присъединения иск за възстановяване на ищеца
на заеманата преди уволнението длъжност.
Приел е, че искът за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ
бил доказан частично за периода от 18.05.2023 г. до 18.07.2023 г. и за сумата
2278.56 лв.
Пред въззивната инстанция не са представени нови доказателства и не
са правени доказателствени искания.
С оглед на така установената фактическа обстановка, Видинският
окръжен съд намира следното от правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната част, а по
всички останали въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за неправилност
на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба, освен в
случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната правна
квалификация на предявените искове и на насрещните права и възраженията
на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата правни
изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия
и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на
първоинстанционния съд. В този смисъл е и установената задължителна
съдебна практика, обективирана в решения на Върховния касационен съд,
постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д.
212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от 10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г.
о., решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г.
Съгласно задължителните указания и разясненията относно
правомощията на въззивната инстанция предвид разпоредбата на чл.269 от
ГПК, дадени с т. 1 и мотивите към нея от тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. на ОСГТК, въззивният съд се произнася служебно само по
въпросите относно валидността и процесуалната допустимост на
първоинстанционното решение, а при проверката относно правилността на
същото - само за приложението на императивни материалноправни норми и
8
когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за
интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при
произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права,
личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното
жилище; като по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
релевираните във въззивната жалба основания и в рамките на заявеното с нея
искане за произнасяне от въззивния съд.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е валидно –
постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и
местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано.
При извършената служебна проверка относно допустимостта на
обжалваното решение настоящата въззивна инстанция констатира, че
първоинстанционното решение е недопустимо по смисъла на чл. 270, ал.2,
изр. трето от ГПК, в частта, в която РС-Видин е разгледал и се е произнесъл
по непредявен иск от ищеца за възстановяване на заеманата преди
уволнението длъжност по чл.344, ал.1, т.2 КТ, видно от исковата молба.
Определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на
сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното
материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената
част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието
на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Видно от
съдържанието на исковата молба ищецът не е направил искане за
възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност.
Ето защо, обжалваното решение следва да бъде обезсилено в частта, в
която ищецът Ю. Е. Ц. от гр. С., ЕГН ********** е възстановен на заеманата
преди уволнението длъжност „шофьор, товарен автомобил, международни
превози” при ответното дружество. Делото не следва да се върне за ново
разглеждане от друг състав на РС-В., тъй като в останалата обжалвана част
първоинстанционното решение е допустимо. РС-В. е разгледал и се е
произнесъл по предявените от ищеца искове с правна квалификация по
чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и
неговата отмяна и за присъждане на обезщетение за времето през което е
останал без работа поради уволнението.
9
Депозираната срещу първоинстанционното решение въззивна жалба е
подадена в преклузивния срок, от надлежна страна и при наличие на правен
интерес, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна,
поради следните съображения:
Предявените от ищеца Ю. Е. Цанков против ответника „М.-Т.“ООД
искове са с правна квалификация по чл.344, ал.1, т.1 и т.3 от КТ.
С исковата молба ищецът е предявил иск за признаване на уволнението
му за незаконно и неговата отмяна, наложено със заповед №412 от 18.05.2023
г. на ответника-работодател, както и за осъждане на ответника да му заплати
обезщетение за оставането му без работа за периода от 11.05.2023 г. до
02.08.2023 г.,в размер на 3065.65 лв./ след допуснато изменение на размера на
иска по реда на чл.214 ГПК/,ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска до окончателното изплащане .
Спорът между страните пред настоящата инстанция се свежда до
съответствието на процесната заповед за уволнение на ищеца-въззиваемия с
императивната норма на чл.195, ал.1 от КТ и в достатъчна степен ли е
мотивирана същата.
Дисциплинарната отговорност е отговорност за виновно неизпълнение
на задълженията на работника или служителя по индивидуалното му трудово
правоотношение с работодателя. Тази отговорност се реализира чрез налагане
на предвидено в закона дисциплинарно наказание, но след като бъдат
изслушани или приети обясненията на работника, или служителя по
отношение на дисциплинарното нарушение и въз основа на мотивирана
заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено,
наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.
Съгласно чл.195, ал.1 КТ дисциплинарното наказание се налага с
мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението
и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се
налага.
Видно от процесната Заповед № 412/18.05.2023г. единственият
обективиран мотив за наложеното на ищеца-въззиваемия дисциплинарно
наказание „уволнение“ е: неявяване на работа повече от два работни дни.
10
Настоящият състав приема, че изложените мотиви са недостатъчни за
удовлетворяване на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ, която норма е
императивна.
Съгласно разясненията, дадени в константната практика на ВКС,
задължението по чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за уволнение е
въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на
наказанието; с оглед съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и възможността
на наказания работник за защита в хода на съдебното производство по чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ. Когато изложените мотиви са достатъчни за
удовлетворяване на тези изисквания, заповедта отговаря на чл. 195, ал. 1 КТ -
нарушението на трудовата дисциплина трябва да е посочено по разбираем за
работника начин; да са посочени осъществените от работника действия или
бездействия, които са в разрез със закона или с въведените от работодателя
изисквания при осъществяване на трудовата функция /В този смисъл е и
Решение № 642 от 12.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г., IV г. о., ГК/.
В конкретния случай не може да бъде споделен доводът на въззивника-
ответник, че процесната заповед за уволнение отговаря на изискванията на чл.
195 от КТ
В настоящият случай, видно от заповедта посоченото нарушение на
трудовата дисциплина не е индивидуализирано, като от работодателя не е
посочено в кои дни-ден, месец, година ищецът не се е явил на работа. От
друга страна заповедта не препраща и към други документи, които
евентуално да са били връчени на ищеца.
В случая в отправената до въззиваемия покана за даване на обяснения
за неявяване на работа също не е индивидуализирано нарушението с точно
посочване на дните – ден, месец, година. Не може да се формира извод за
индентичност на нарушението, за което са поискани обяснения и това, за
което е наложено дисциплинарното наказание -уволнение.
На следващо място, от поканата не се установява, че със същата на
ищеца е връчен и приложения констативен протокол, установяващ неявяване
на работа на ищеца за дните – 9-ти и 10 май 2023г. Действително, от
приложените по делото обяснения на ищеца се установява, че същите са
дадени във връзка с констативен протокол № 22/11.05.2023г., доколкото това
изрично е посочено, но от процесната заповед не може да се направи извод,
11
че ищецът е уволнен именно за неявяване на работа на 9-ти и 10-ти май 2023г.
Предвид изложените съображения, като последица от неспазването на
чл. 195, ал.1 КТ от работодателя уволнението на ищеца с процесната заповед
е незаконно, а възраженията неоснователни.
От въззиваемия-ищеца с исковата молба е наведено и друго основание
за незаконност на уволнението – нарушение на чл.333, ал.1, т.4 от КТ, като
настоящият състав не споделя мотивите на първоинстанционния съд, че
ищецът не се ползва от закрилата на чл.333, ал.1 т.4 КТ към 19.05.2023г. -
датата на връчване на процесната заповед за уволнение.
При така установената по делото фактическа обстановка настоящият
състав намира, че към 19.05.2023г. - датата на връчване на процесната заповед
за уволнение на ищеца Ю. Е. Ц., същият се е ползвал от закрилата на чл.333,
ал.1, т.4 от КТ. Към посочената дата ищецът е бил в законен отпуск поради
временна неработоспособност, продължила през периода от 11.05.2023 г. до
24.05.2023 г. съгласно приложения болничен лист №Е 20224076862 от
12.05.2023 г. и потвърден с решение на ЛКК №85/18.07.2023г.
Работодателят - ответното дружество е бил своевременно уведомен от
свидетеля И. И. за издадения на ищеца болничен лист, и че същият е в отпуск
поради временна неработоспособност. От показанията на свид. И. се
установява, че при втората среща с управителя на ответното дружество,
последният отказал да приеме представените от свид.И. документи на ищеца,
сред които бил и болничния лист. Изрично управителят заявил на свидетеля
да бъдат изпратени по пощата. При това положение настоящият състав
приема, че от страна на ищеца е спазен срока за своевременно представяне на
болничния лист по чл.9, ал.2 от Наредбата за медицинска експертиза и
ответникът е бил уведомен за ползването на такъв отпуск от ищеца.
Следва да се отбележи, че в приложената по делото молба от
16.10.2023г. е налице признание за осъществена среща на свидетеля Иванов и
управителя на дружеството в офиса на дружеството на 15.05.2023г., т.е.
първия работен ден след издаването на болничния лист на ищеца.
По делото няма данни, а и от страна на ответното дружество не се
твърди да има предварително разрешение от инспекцията по труда за
уволнението на ищеца. Следователно в случая закрилата по чл.333, ал.1, т.4
КТ не е преодоляна от ответното дружество, която се отнася към момента на
12
връчване на заповедта за уволнение, съгласно чл.333, ал.7 КТ, поради което
уволнението на ищеца се явява незаконосъобразно и на това основание.
Предвид изложеното, ВОС приема, че предявеният иск по чл.344,
ал.1,т.1 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна
се явява основателен и доказан, поради което първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено в тази част.
Като последица от основателността на иска за признаване
незаконосъобразността на уволнението на въззиваемия-ищеца и оставането
му без работа за уставновения по делото период от 18.05.2023 г. до 18.07.2023
г., съгласно приложената справка от НАП за регистрирани трудови договори,
то и акцесорния иск по чл.344,ал.1, т.3 КТ се явява доказан за посочения
период и за сумата от 2278.56 лв., ведно със законната лихва, считано от
предявяване на иска-30.05.2023 г. до окончателното издължаване, поради
което и решението на РС-Видин следва да бъде потвърдено и в тази част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора на въззивната страна не се следва
присъждането на разноски.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателя следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемата страна-ищеца разноските за въззивното производство
в размер на 930лв.-изплатено адвокатско възнаграждение по договора за
правна защита и съдействие от 13.05.2024г.
По изложените съображения, Видинският окръжен съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение №89 от 09.02.2024г. постановено по гр.д.
№994/2023 год. по описа на Районен съд-В. в частта, с която
ВЪЗСТАНОВЯВА Ю. Е. Ц. от гр. С. , ЕГН ********** на заеманата преди
уволнението длъжност „шофьор,товарен автомобил,международни превози”
при ответното дружество „М.-Т.“ООД , ЕИК ., като постановено по
непредявен иск.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №89 от 09.02.2024г. постановено по гр.д.
№994/2023 год. по описа на Районен съд-В. в останалата част.
ОСЪЖДА „ М.-Т.ООД , ЕИК . със седалище и адрес на управление:
13
гр.В., да заплати на Ю. Е. Ц. от гр. С. , ЕГН ********** сумата от 930 лв.
/деветстотин и тридесет лева/, представляваща изплатено адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването
му на страните пред Върховен касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14