РЕШЕНИЕ
№ 58
04.03.2020 г., град Добрич
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Добрич, търговско отделение, в публично
съдебно заседание на четвърти февруари, през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АДРИАНА ПАНАЙОТОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТЕМЕНУГА СТОЕВА
МЛ. СЪДИЯ ГЕОРГИ
ПАШАЛИЕВ
при участието на секретаря Павлина
Пенева, като разгледа докладваното
от
мл. съдия Георги Пашалиев въззивно гражданско дело № 924 по описа на Окръжен
съд – Добрич за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.
№ 21845/30.10.2019 г. на „Профи кредит България“ ЕООД срещу Решение №
984/01.10.2019 г., постановено по гр. д. № 1638/2019 г. на Районен съд – Добрич,
с което първостепенният съд е отхвърлил предявения от „Профи кредит България“
ЕООД срещу Д.И.Д.-М. иск за установяване вземането по издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 268/2019г. по описа на РС Добрич за сумата от 1162, 25
лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № ***, сключен
на 19.07.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаването на
молбата - 25.01.2019 г. до окончателното плащане на главницата.
Отхвърлил е и предявените от „Профи кредит България“
ЕООД срещу Д.И.Д.-М. искове за осъждане на ответницата да заплати на ищеца
сумите по договор за потребителски кредит № ***, сключен на 19.07.2012 г., в
размер на 2238, 77 лв. – договорно възнаграждение и 960, 69 лв. – неустойка.
Съдебният акт се атакува в частта, с която е
отхвърлена претенцията за установяване на вземането за сумата от 1162, 25 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит.
Въззивникът твърди, че в обжалваната част решението е
неправилно. Изразява несъгласие с изводите на съда, че предвид прогласената
нищожност на договора за потребителски кредит, длъжникът не дължи заплащане на
главницата в размер на 1162, 25 лева. В тази връзка се позовава на разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК, в която е посочено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита.
Прави искане съдебният акт да бъде отменен в
обжалваната част и да бъде постановен нов, с който установителният иск да бъде
уважен.
Не се явява пред въззивната инстанция и не се
представлява.
В законоустановения срок не е постъпил отговор от
въззиваемата страна. Не изпраща представител и не присъства в съдебно
заседание.
Въззивният
съд, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира следното от фактическа страна:
На 19.07.2012 г. между страните е
възникнало облигационно правоотношение, изводимо от договор за револвиращ заем №
*** (л. 6 от гр. дело 1638 по описа на Районен съд – Добрич за 2019 г). По
силата на съглашението ищецът се е задължил да предостави на ответницата сумата
от 1200 лева, а последната се е задължила в срок до 02.12.2016 г. да изплати сумата
от 3923, 37 лева, на 48 вноски по 81 лева всяка.
В т. 10. 3 от Общите условия е
възприета автоматична предсрочна
изискуемост на цялото вземане преди изтичане срока на договора, в случай, че
клиентът просрочи една месечна вноска с повече от 30 дни. Кредитът става
предсрочно изискуем автоматично, без да е необходимо уведомяване на клиента.
От представеното по делото преводно
нареждане (л. 12) става ясно, че главницата от 1200 лева е била преведена на
ответницата на 19.07.2012 г.
С анекс № 1 от 20.12.2012г. (л. 15)
страните са се договорили погасяването на трета и четвърта вноска от
погасителния план да бъде отложено. Това наложило промяна и на погасителния
план, в който отложените вноски и възнаграждението за отлагането им, в размер
от 162 лева, били отразени като допълнителни вноски 49, 50, 51 и 52.
От приложения погасителен план се
установява, че Д.И.Д.-М. (л. 13 и 14) е погасила 698 лева от общо дължимата по
договора сума. Поради неизпълнение на задълженията по договора от страна на
ответницата, облигационната връзка е била прекратена едностранно от ищеца,
считано от 02.07.2013 г.
Уведомление за прекратяване на договора
и настъпване на предсрочната му изискуемост е представено по делото (л. 18), но
липсват доказателства за получаването му от ответницата.
Ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд – Добрич (л. 2 до л. 6 от ч. гр. дело 268/2019 г. по описа
на Районен съд - Добрич) на дата 24.01.2019 г., с което е искал да бъде
издадена заповед за изпълнение срещу ответника за сумата от 4361, 71 лева,
дължима по договора за кредит.
Първостепенният съд е издал заповед за
изпълнение на парично задължение № 268/ 14.02.2019 г., с която е разпоредил на ответницата
да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД сумата от 1162, 25 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № ***, сключен на
19.07.2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от подаването на молбата
- 25.01.2019 г. до окончателното плащане на главницата. Заявлението е
отхвърлено за претендираното договорно възнаграждение в размер от 2238, 77 лв.
и за неустойка в размер от 960, 69 лв.
Длъжникът е бил уведомен за издадената заповед по реда на чл. 47 ал. 5
от ГПК, поради което, в изпълнение на указанията на заповедния съд, заявителят е
предявил установителен иск за вземането си.
При
тази фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части.
Пред първоинстанционния съд са предявени
следните обективно съединени искове: главницата по заемното правоотношение, в
размер на 1162, 25 лв., се претендира с установителен иск на основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. По отношение на
договорната лихва от 2238, 77 лв. е предявен осъдителен иск с правно основание
чл.
422 ГПК във вр. с чл. 79 във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Неустойката от 960,
69 лв. се претендира на основание чл. 92 от ЗЗД.
Решението е обжалвано само в частта, с която е
отхвърлен установителният иск за главницата по договора за заем. Произнасянето
по осъдителните искове не е атакувано от ищеца, поради което в тази част съдебният
акт е влязъл в сила.
Основният извод на първата инстанция, довел и
до отхвърляне на претенциите, е за недействителност на процесния договор на
основание чл. 22 от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 във вр. с чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Във въззивната жалба не се релевирани оплаквания срещу този
правен извод на съда. Въззивникът концентрира процесуалните си усилия
единствено по въпроса за приложимостта на чл. 23 от ЗПК. В противовес на
приетото от съда, поддържа тезата, че поради недействителността на договора, ответницата
дължи връщане на главницата.
Настоящият състав споделя извода на районния
съд за неприложимост на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК. В случая, определящ за това
произнасяне е фактът, че производството е започнало по заявление по чл. 410 от ГПК и впоследствие са предявени исковете по чл. 422 от ГПК. В заявлението и в
претенцията за главницата се твърди, че длъжникът дължи връщането им поради
настъпила предсрочна изискуемост на вземането. Това е основанието на иска,
предсрочната изискуемост, а не недействителността на заемния договор. Въззивникът
поддържа тезата, че като е приел съглашението за нищожно, съдът е следвало да
приложи чл. 23 от ЗПК. Това становище е неправилно. Съдът не може да приложи
служебно разпоредбата, уреждаща последиците от недействителността. Това е така,
защото претендирането на главницата на това основание представлява
изменение на иска чрез добавяне на друго
основание, което обаче не присъства в заявлението по чл. 410 от ГПК, нито в
заповедта за изпълнение или в установителния иск. В подобен казус касационната
инстанция също е приела, че разпоредбата на чл. 23 от ЗПК е неприложима поради
липса на идентитет между предмета на заповедното производство и този на иска по
чл. 422 от ГПК - Определение № 84 от 08.02.2018 г. на ВКС
по т.д. №
1691/2017 г., I т.о.,
ТК.
По аргумент от т.11б от Тълкувателно решение №
4 по т.д.
№ 4 от
2013 г. на ОСГТК на ВКС въвеждането на друго основание, от което произтича
вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за
изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск в условията на
евентуалност. Тъй като такъв иск не е предявен от ищеца, то първостепенният съд
правилно не е приложил чл. 23 от ЗПК и е отхвърлил претенцията на ищеца по
отношение на главницата от 1162, 25 лв.
Поради съвпадане на изводите на двете
инстанции, Решение № 984/01.10.2019 г. по гр. д. № 1638/2019 г. на Районен съд
– Добрич следва
да бъде потвърдено в обжалваната част.
По
отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата
инстанция, в полза на въззиваемата страна се поражда правото да ѝ бъдат
заплатени направените разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Въззиваемата не е направила искане за
присъждане на разноски за разглеждане на делото от въззивната инстанция, поради
което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
При тези мотиви, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 984/01.10.2019 г. по гр. д. № 1638/2019 г. на Районен съд – Добрич в частта,
с която е отхвърлил предявения от „Профи кредит България“ ЕООД срещу Д.И.Д.-М.
иск за установяване вземането по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
268/2019 г. по описа на РС Добрич за сумата от 1162, 25 лв., представляваща
главница по договор за потребителски кредит № ***, сключен на 19.07.2012 г.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1.
2.