РЕШЕНИЕ
№417
гр. Велико Търново, 22.10.2019г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание
на седми октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГЕОРГИ ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря П.И. и прокурора …………….,
изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм.
д. №524 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и сл. от АПК, вр. с чл. 172, ал. 5 от Закона за движение
по пътищата/ЗДвП/.
Образувано е по
жалба на ***Пр. С., в качеството му на пълномощник на Я.С.А. ***. Търново,
срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка
№19-0268-0003362/15.08.2019г. на началник сектор в Районно управление – Г.
Оряховица при ОД на МВР – В. Търново, с която заповед е наложена на оспорващия
принудителна административна мярка/ПАМ/ по чл. 171, т. 2а от ЗДвП „прекратяване
на регистрацията на ППС“ – лек автомобил „****“ с рег. №*****за срок от 6
месеца. Жалбоподателят счита, че оспорваната заповед е незаконосъобразна, тъй
като изводите на административния орган са направени при неправилна преценка на
доказателствата и при съществени процесуални нарушения, поради което са
необосновани. Моли съда да отмени обжалваната заповед. Не претендира за
разноски по производството.
Ответникът по
жалбата – началник сектор „Пътна полиция“ в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР –
В. Търново, не е взел становище по нея.
Съдът, като прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата
на страните и представените по делото доказателства, приема за установено
следното:
Заповед за прилагане на принудителна административна
мярка №19-0268-000362/15.08.2019г. е връчена на жалбоподателя на 20.08.2019г.,
което се установява от попълнената върху самата заповед разписка за връчването
й/стр. 6 от делото/. Жалбата, задвижила настоящото производство, е подадена чрез
РУ на МВР – Г. Оряховица на 22.08.2019г., което се установява от поставения на
нея вх. №Ж-54/22.08.2019г. по описа на РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В.
Търново. Следователно жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК от
лице, адресат на оспорения акт, при наличие на правен интерес от оспорване и е
процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С оспорваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №19-0268-0003362/15.08.2019г.
на началник сектор в Районно управление – Г. Оряховица при ОД на МВР – В.
Търново, с която заповед е наложена на оспорващия ПАМ по чл. 171, т. 2а от ЗДвП
„прекратяване на регистрацията на ППС“ – лек автомобил „****“ с рег. №*****за
срок от 6 месеца. Като мотиви в заповедта административният орган е изложил, че посоченият
лек автомобил е управляван от трето лице – С.Я.С., който при извършване на
маневра за движение е причинил пътно-транспортно произшествие с материални
щети. Установено е било, че С. С. е на 17 години и притежава свидетелство за
управление на МПС, издадено в Кралство Нидерландия. От така посочените факти
ответникът е приел, че е налице хипотезата на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП,
при който посочената ПАМ следва да се наложи на собственик на ППС, управлявано
от неправоспособен водач.
Така издадената заповед се оспорва от
жалбоподателя по съображения, че заповедта не съдържа мотиви, като фактически
основания за издаването си; изводите на административния орган, че
управлявалият МПС, чиято регистрация е прекратена, е бил неправоспособен водач
не съответстват на закона; не е посочено коректно основанието, на което са
налага ПАМ; самата ПАМ не съответства на целта на закона и причинява на оспорващия
вреди, несъразмерни с целта за нейното прилагане.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с
обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а проверява
законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл.
146 от АПК.
Оспорената по съдебен ред заповед е издадена от компетентен орган. Съгласно чл. 172, ал. 1 от ЗДвП принудителните
административни мерки по чл. 171, т. 1,
2, 2а, 4, т. 5, буква "а", т. 6 и 7 се прилагат с
мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон
съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Съгласно Заповед
№366з-2141/27.07.2017г. на директора на ОД но МВР – В. Търново са оправомощени
началниците на отдели и сектори „Охранителна полиция“ да издават заповеди за
налагане на принудителни административни мерки/ПАМ/ по ЗДвП. С оглед на горното, съдът намира,
че оспорената заповед е издадена от административен орган с териториална и
материална компетентност.
Оспореният индивидуален административен
акт е издаден в надлежната писмена форма и в него се съдържат изискуемите
реквизити по чл. 59, ал. 2 АПК,
противно на доводите на жалбоподателя за обратното. В самата заповед, при
излагане на фактическите и правни основания за издаването й, административният
орган се е позовал на данните от адмнистративнонаказателното производство срещу
С.Я.С., образувано със съставянето на АУАН №925/15.08.2018г.
Вярно, че в констативно-съобразителната
част/мотивите/ на заповедта не е посочен конкретно оспорващият Я.А. като
собственик на МПС, но този факт не е бил спорен между страните. В заповедта е
описано конкретно извършено нарушение по ЗДвП от управлявалият това МПС С.,
като е посочено изрично, че той е неправоспособен водач.
По този начин оспорваната заповед съдържа
мотиви, посочени са фактически и правни основания за издаването й, като
установените факти и правните основания за издаването на заповедта, поради
което са налице мотиви по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК.
Оспорваният индивидуален административен акт е
издаден, след изясняване фактите и обстоятелствата от значение за случая. В
съответствие с разпоредбата на чл. 61, ал. 1 АПК
заповедта е връчена на жалбоподателя, което е
надлежно удостоверено.
Заповедта е издадена и в съответствие с
материалноправните разпоредби на закона. Съгласно чл. 171, т. 2а от ЗДвП за
осигуряване на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения се прилагат следните принудителни административни
мерки: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик,
който управлява моторно превозно средство, без да притежава съответното
свидетелство за управление и/или е употребил алкохол с концентрация в кръвта
над 0,5 на хиляда и/или наркотични вещества или техни аналози, както и при
отказ да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване
употребата на алкохол и/или наркотични вещества или техни аналози, или не
изпълни предписанието за медицинско изследване на концентрацията на алкохол в
кръвта му и/или за употреба на наркотични вещества или техни аналози, както и
на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице,
непритежаващо съответното свидетелство за управление – за срок от 6 месеца до
една година. При анализ на цитираната разпоредба е видно, че тя съдържа няколко
хипотези, които са предвидени алтернативно, а не кумулативно. Самостоятелното
осъществяване на която и да е от тях дава възможност на органа да упражни
властническата си компетентност с цел преустановяване на констатираното
нарушение на правилата за движение по пътищата. В случая, за да приложи ПАМ по
отношение на оспорващия, административният орган се е позовал на наличието на
една от посочените в чл. 171, т. 2а от ЗДвП хипотези, а именно – моторното превозно
средство, чиито собственик е Я.А., е управлявано от лице, непритежаващо
свидетелство за управление на МПС.
Съдът намира за неоснователни направените
възражения, че С. е бил правоспособен водач, тъй като е притежавал СУМПС,
издадено в Кралство Нидерландия. Съгласно чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП за да
управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство
за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него
моторно превозно средство, а в чл. 151, ал. 1, т. 6 от с.з. е посочено, че
минималната възраст на водач за управление на моторно превозно средство от пита
на процесното МПС е 18 години. Така разписани тези разпоредби и тълкувани
свързано едно с друга, въвеждат принцип,
че лице, ненавършило 18-годишна възраст не може да притежава СУМПС и респ. да
бъде правоспособен водач, съгласно националното законодателство. Спорът идва от
обстоятелството, че С. С., който е пребивавал на територията на друга държава
членка на ЕС/Нидерландия/ е имал издадено там СУМПС, което според приложимото
законодателство в тази страна може да бъде издадено на лице на 17-годишна
възраст. Това обаче не прави С. правоспособен водач на територията на Р
България. Приложимо съгласно принципа на суверенитета е българското
законодателство по отношение на лице, водач на МПС на територията на страната.
Още повече, видно от приложения с административната преписка отговор от
компетентните власти в Кралство Нидерландия водач на МПС на 17 години има право
да управлява МПС при определени условия и то само на територията на тази
страна.
Съгласно
чл. 170, ал. 1 от АПК административният орган и лицата, за които актът е
благоприятен, следва да докажат съществуването на фактическите основания,
посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването им. В конкретния случай са установени
предпоставките за прилагането на наложената ПАМ, които се подкрепят от
представените по делото писмени доказателства. Видно от представеното
Наказателно постановление 19-0268-001214/19.08.2019г., издадено от началник
сектор в РУ – Г. Оряховица при ОД на МВР – В. Търново, с него са наложени
наказания „глоба“/заменена с „обществено порицание“/ и „лишаване от право да
управлява МПС на С. С., вкл. и за нарушение по чл. 177, ал. 1, т. 2 от ЗДвП –
за управляване на МПС без да е правоспособен водач.
Законът
императивно повелява да се прекрати регистрацията на ППС на собственик, чието моторно
превозно средство е управлявано от лице, непритежаващо съответното свидетелство
за управление. Следователно тази ПАМ може да
бъде наложена само на носителя на правото на собственост върху
автомобила/физическо или юридическо лице/. В подкрепа на този извод е и
начинът, по който е формулирано последното предложение на чл. 171, т. 2а от ЗДвП – прекратяване на регистрацията на ППС на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице,
непритежаващо съответното свидетелство за управление, т.е. законът посочва, че
адресатът на ПАМ трябва да е собственик на пътното превозно средство, в случая
жалбоподателя. Поради това неоснователно се възразява, че последният не е
извършил нарушение, тъй като това няма отношение към фактическите основания за
налагане на ПАМ.
Предназначението
на принудителните административни мерки
с превантивен характер е да осуети възможността на дееца да извърши
други подобни нарушения, като тази мярка безспорно не съставлява вид
административно наказание или санкция, противно на посоченото в процесната
заповед, макар и двата акта да имат общ правопораждащ юридически факт – допуснатото
закононарушение. Същевременно обаче с мярката по чл. 172, т. 2а от ЗДвП се
ограничават/засягат права, поради което е недопустимо нейното разширително
тълкуване или прилагане по аналогия на чл. 188, ал. 2 от ЗДвП, която е
приложима единствено в случаите на налагане на наказания.
При наличие на
посочените фактически основания за издаването на акта, разпоредбата на чл. 171,
т. 2а от ЗДвП овластява административния орган да наложи съответната ПАМ.
Не е допуснато и на
принципа за съразмерност, регламентиран с разпоредбите на чл. 6 от АПК. Законът
забранява издаването на актове, преследващи законосъобразен резултат, но
посредством средства, нанасящи явни вреди на своите адресати, които вреди не се
оправдават от целта на закона. В случая следва да се отчете, че органът действа
при условията на обвързана компетентност и няма право на преценка дали следва
да приложи конкретната нормативна разпоредба, или законът да му дава право на
преценка кой от няколко възможни варианта за развитие на конкретното правоотношение
да избере. Налице е основание за налагане на принудителната административна
мярка, която е с период на действие в минимално предвидения в закона срок,
поради което не причинява на адресата си вреди, прекомерни или несъизмерими с
целта, за която се налага.
Ето защо, подадената жалба се явява неоснователна и направеното с нея
оспорване следва да бъде отхвърлено.
Страните по делото не са претендирали за разноски и съдът не се произнася
по дължимостта им.
Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административният
съд – В. Търново, ІІ-състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
оспорването, извършено с жалбата на Я.С.А. ***.
Търново, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка
№19-0268-0003362/15.08.2019г. на началник сектор в Районно управление – Г.
Оряховица при ОД на МВР – В. Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: