Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …………………………… г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО, ХVІ-ти въззивен състав на четиринадесети
ноември две хиляди и седемнадесета година в открито съдебно заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВ ЛЮБОМИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИСТИНКА КОЛЕВА ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
на секретаря Нели Драндарова
в присъствието
на прокурора Божидара Ганева-Димова
разгледа
докладваното от съдия Кехайова
наказателно дело ВНОХД № 4860 по
описа за 2017 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е
по реда на Глава ХХІ от НПК.
С Присъда, постановена
на 13.12.2016 г. по НОХД № 11602/2016 г., СРС, НО, 115 състав е признал
подсъдимия Ч.С.Г. за виновен в това,
че на неустановена с точност дата през периода от м. юли 2010 г. до 15.09.2010
г. в гр. София с цел да набави за себе си имотна облага - сумата от 20 000 евро
възбудил заблуждение у М.С.Н., че е собственик на апартамент, находящ се в гр.
София, ул. ********/сега бл. 605/, вх. ********и че ще му продаде този имот
срещу сумата от 20 000 евро, без тези обстоятелства да отговарят на обективната
действителност, с което причинил на М.С.Н. и П.С.Н.а имотна вреда в размер на
20 000 евро с левова равностойност 39 100 лева - вследствие на създадените у
св. Н. неверни представи, същият на 15.09.2010 г. предал на подсъдимия
посочената сума, собственост на св. Н. и св. Н.а, като причинената вреда е в
големи размери - престъпление по чл.
210, ал. 1, т. 5, вр. чл. 209, ал. 1 от НК. На основание чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл.58а от НК съдът е осъдил подс. Г. и му е наложил наказание
„лишаване от свобода” за срок от една
година и четири месеца, чието
изпълнение на основание чл. 66, ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от три години. Подс. Ч.С.Г. е бил осъден
да заплати на М.С.Н. и П.С.Н.а сумата от 28 357,60 лв., представляващи
обезщетение за причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от
15.09.2010 г. до окончателното изплащане на сумата. В тежест на подсъдимия Ч.С.Г. са били възложени направените по делото разноски в размер
на 171,33 лв., сумата от 1134,30 лева, представляваща държавна такса върху
уважения размер на предявения граждански иск, както и сумата от 5.00 лева при
издаване на изпълнителен лист.
Против постановената присъда е депозирана
жалба от защитника на подс. Ч.С.Г. - адв. Б.Х., в която се излагат аргументи за
незаконосъобразност и неправилност на постановения съдебен акт в частта относно
приемането и произнасянето по предявения граждански иск. Сочи се, че
уважаването на гражданския иск е било незаконосъобразно поради изтекла
абсолютна давност, считано от датата на извършване на деянието, както и поради
обстоятелството, че размерът на предявения граждански иск не отговаря на
посочения в обвинителния акт на прокурора. Прави се искане за отмяна на
присъдата в нейната гражданскоправна част като незаконосъобразна.
В хода на
съдебните прения защитата на подс. Г. подържа изцяло депозираната от него
жалба. Излага аргументи за незаконосъобразност на присъдата по отношение на
предявения граждански иск. Прави искане за изменение на обжалвания съдебен акт
и за отмяната му в частта, с която предявения граждански иск е бил уважен. В
останалата част изразява съгласие с присъдата и пледира за потвърждаването й.
Представителят
на СГП намира доводите на защитата на подсъдимия Г. за незаконосъобразност на
постановената от районния съд присъда в нейната гражданскоправна част за
неоснователни. Счита, че в хода на съдебното производство пред
първоинстанционния съд е допуснато съществено нарушение на процесуалните
правила, изразяващо се в противоречие между диспозитива и мотивите на
присъдата, тъй като в диспозитивната част съдът е уважил граждански иск в
размер на 28357,60 лв., а в мотивната – съдът е посочил единствено сумата от
20 000 евро, с левова равностойност от 39100 лв. Излагат се и аргументи за
липса на мотиви поради каква причина съдът е пирел, че размера на пирчинената
на пострадалите лица вреда е в размер именно на 28357,60 лв.
В предоставената
последна дума, подс. Ч.Г. прави искане за отмяна на присъдата в нейната
гаржданскоправна част.
Софийският
градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните и като провери изцяло правилността на атакувания
съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното:
За да постанови
присъдата си районният съд е събрал по предвидения в НПК ред достатъчно гласни
и писмени доказателства, въз основа на техния анализ е приел от фактическа
страна следното:
Подсъдимият Ч.С.Г.,
е роден на *** г. в гр. Омуртаг, българин, български гражданин, със средно
образование, разведен, пенсионер, неосъждан (с настъпила реабилитация по
право), с адрес - гр. София, ул. „********и ЕГН **********. За същия не са
събрани характеристични данни.
Въззивната
проверка за законосъобразност и правилност на присъдите, постановени при
съкратената процедура по Глава 27 от НПК имплицитно обхваща проверката и на
определението по чл. 372, ал. 4 НПК, тъй като при несподеляне на изводите в
него, ще е налице самостоятелно основание за отмяна на присъдата и връщане на
делото за ново разглеждане от друг състав на съда.
Законосъобразното
развитие на съкратената процедура налага обективно да не съществува съмнение
относно достоверността на подкрепящите самопризнанието доказателствени
материали от досъдебното производство. Затова първоинстанционният съд има
правомощието да разгледа делото по този, а не по общия ред, само след като
обосновано е преценил, че досъдебното производство е било проведено обективно,
всестранно и пълно, че не са допуснати съществени процесуални нарушения, че
събраните в първата фаза на процеса доказателствени материали са достатъчни за
разкриване на обективната истина, които по съдържание категорично се подкрепят
от самопризнанието на подсъдимия, което е изразено пред съда недвусмислено и
свободно при ясно разбиране на фактите на обвинението.
В процесния
случай, настоящата инстанция намира, че в правилното приложение на чл. 372, ал.
4 НПК първостепенният съд е приел, че направеното от подсъдимия Ч.Г. самопризнание
се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производството гласни и писмени
доказателства. А след като първоинстанционният съд окончателно е решил въпроса
за липсата на съмнение относно годността, надеждността и достоверността на
подкрепящите самопризнанието доказателства и въззивната инстанция не констатира
допуснати съществени процесуални нарушения при събирането им, то всякога
последната е длъжна да приеме за установени залегналите в обвинителния акт
констатации за фактите - агр. от чл. 373, ал. 3 НПК.
Предвид
изложеното настоящата инстанция приема, че в периода до 03.02.2010 г. недвижим
имот - апартамент, находящ се в гр.София, ж.к. „Люлин“, ул.********/сега бл.*********,
бил собственост на В.Р.П.и бившата му съпруга - И.И.Р., като след смъртта му на
04.02.2010 г., собствеността преминала върху наследниците му - И.И.Р., Т.К.П.и В.П.П..
Подс. Ч.С.Г.
обитавал за кратко горепосочения имот със съгласието на Васил Райков Петров,
преди последният да почине. Независимо от това Г. никога не бил придобивал
собствеността върху апартамента на каквото и да било правно основание.
Независимо от
това, подс. Г. взел решение да представи процесния имот за негова собственост,
знаейки, че този факт не отговаря на истината, решил още да намери купувач на
жилището и да сключи договор за покупко-продажба като придобие за себе си
получената цена за апартамента.
През 2010 г. св.
М.С.Н. търсел апартамент, който да закупи за себе си и съпругата си с парични
средства, спестени от двамата, представляващи съпружеска имуществена общност.
На неустановена
дата за времето от м. юли, 2010г. до 15.09.2010 г. в гр. София св. Н. се
срещнал с подс. Г.. В хода на проведения помежду им разговор, подсъдимият
заявил на Н., че притежава недвижим имот - апартамент, находящ се в гр. София,
ж.к. „********/сега бл.*********, както и че ще му прехвърли собствеността
върху имота срещу сумата от 20 000 евро с левова равностойност 39 100 лева. Св.
Н. проявил интерес към имота, като поискал да го закупи от подс. Г., когото
считал за собственик на имота. Двамата се разбрали да изповядат сделката по покупко-продажбата
на жилището пред нотариус.
Междувременно, подс.
Г. решил да се снабди с нотариален акт, легитимиращ го като собственик на
горепосочения имот, който да представи пред нотариуса при изповядването на
сделката по покупко-продажбата на жилището. За целта през м. юли 2010 г. в гр.
София подс. Г. се срещнал с трима свои познати - св. Р.Р.Д., В.Д.Р.и С.А.О., на
които обяснил, че трябва да се явят пред нотариус А.Г.Ш., в кантората й в гр.
София и да дадат показания, потвърждавайки пред последната обстоятелството, че Г.
е владеел необезпокояван от никого ап. 19, находящ се в гр.София, ж.к. „Люлин“,
ул.********/сега бл.********, повече от десет години. Д., Р. и О. се съгласили
да свидетелстват пред нотариуса, съобразно уговорката им с подс. Г.,
независимо, че никой измежду тримата не знаел дали в действителност последният
е живял необезпокояван в имота в течение на повече от 10 години.
След като депозирали
показанията си пред нотариус Ш. на 03.08.2010 г., и след представяне на другите
необходими документи от страна на Г., и въз основа на извършена от нотариус Ш.
обстоятелствена проверка, на същата дата - 03.08.2010 г., бил издаден
нотариален акт за собственост за горепосочения недвижим имот, придобит на
основание давностно владение, с № 130, том I, peг. № 7221, дело № 119/2010 г.,
по описа на нотариус Ш., вписана под peг. № 500 в регистъра на нотариалната
камара с район на действие CPC. С цитирания констативен нотариален акт на подс.
Ч.С.Г. било признато правото на собственост върху процесния апартамент.
След като вече
разполагал с констативния нотариален акт и в изпълнение на решението си да
набави за себе си сумата от 20 000 евро /с левова равностойност 39 100 лева/, подс.
Г. се явил заедно с М.С.Н., на 15.09.2010 г. в кантората на нот. А. Ш.,
находяща се в гр. София, ул. „********където да изповядат уговорената помежду
им сделка. На същата дата - 15.09.2010 г. в гр. София /на неустановено с
точност място/, св. Н. предал на подс. Г. сумата от 20 000 евро с левова
равностойност 39 100 лева, представляваща продажната цена на апартамента съгласно
уговорката между страните по договора. Посочената парична сума била собственост
на М.Н. и съпругата му П. Н.а. В кантората на нот. Ш. между подс. Ч.Г. и св. М.Н.
бил сключен договор, съгласно който Г. продавал на Н. недвижим имот - апартамент,
находящ се в гр.София, ж.к. „********/сега бл.*********. В изготвения
нотариален акт за покупко-продажба на цитирания имот № 156, том I, peг. № 8536,
дело № 142/2010 г. по описа на нот. Ш., подс. Г. собственоръчно изписал трите
си имена и положил подписа си в графа „продавач“, а Н. изписал трите си имена и
положил подписа си в графа „купувач“.
След сключването
на сделката М.Н. и съпругата му П. Н.а се нанесли в жилището, като започнали
ремонтни дейности.
След като
законните собственици на апартамента, наследници на В.П., установили, че
собствеността върху имота им била прехвърлена на трето лице без тяхно знание и
съгласие, същите подали жалба до СРП, като било образувано наказателно
производство за извършено от Р., О. и Д. престъпление по чл. 290 НК, като на
тримата е повдигнато обвинение пред СРС, НО, за престъпление с горепосочената
квалификация.
Същевременно И.И.Р.,
Т.К.П.и В.П.П. завели гражданско дело пред СРС, ГО, срещу подс. Ч.Г., М.Н. и П.
Н.а. С решение от 04.09.2014 г. на СРС, I -во ГО, по гр.д. № 358/2012 г. по
отношение на Ч.С.Г. е признато за установено, че И.И.Р., Т.К.П.и В.П.П. са
собственици на процесния недвижим имот. На основание чл. 537 ГПК нотариален акт
№ 130, том I, peг. № 7221, дело № 119/2010 г., по описа на нот. Ш. бил отменен,
а М.Н. и съпругата му П. Н.а били осъдени да предадат владението върху
процесния имот на И.И.Р., Т.К.П.и В.П.П..
В рамките на
компетентността си, въззивният съд, както и съдът разгледал делото по реда на
съкратеното съдебно следствие на основание чл. 371, т. 2 НПК, извършва преценка
на отношението на самопризнанието към доказателствата от досъдебното
производство, но няма правомощие да анализира в мотивите на акта си по
съществото на делото доказателствената стойност на материалите, събрани от друг
орган. С такова правомощие не разполага и настоящата инстанция. Ето защо, след
като въззивният съд не констатира допуснати нарушения на процесуалните правила
при събиране на доказателства на досъдебното производството и при разглеждане
на делото в първата инстанция, и като приема изразеното самопризнание на
подсъдимия Ч.Г. да се подкрепя от тези доказателства, не намира за необходимо
да ги обсъжда по същество.
От анализа на
така изградената фактическа обстановка, настоящата инстанция споделя правните
доводи на първата, че с поведението си подсъдимият Ч.Г. е осъществил от
обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.210 ал.1 т.5 вр.
чл.209 ал. 1 НК. От обективна страна подсъдимият Ч.Г. на неустановена дата през
периода от м. юли 2010 г. до 15.09.2010 г. в гр. София с цел да набави за себе
си имотна облага - сумата от 20 000 евро, възбудил заблуждение у М.С.Н., че е
собственик на апартамент, находящ се в гр. София, ул. ********/сега бл. 605/,
вх. ********и че ще му продаде този имот срещу сумата от 20 000 евро, без тези
обстоятелства да отговарят на обективната действителност, с което причинил на М.С.Н.
и П.С.Н.а имотна вреда в размер на 20 000 евро с левова равностойност 39 100
лева - вследствие на създадените у св. Н. неверни представи, същият на
15.09.2010 г. предал на подсъдимия посочената сума, собственост на св. Н. и св.
Н.а.
С тези си
действия подсъдимият е причинил на св. М.Н. и П. Н.а имотна вреда в размер на
20 000 евро, чиято левова равностойност съобразно фиксирания курс на лева
спрямо еврото възлиза на 39 100 лв.
Налице е
особената причинна връзка между деянието и престъпния резултат. Последният –
имотната вреда е настъпила като пряко следствие от имущественото разпореждане,
осъществено от измаменото лице, което от своя страна е следствие от
неправилната представа относно условията и основанието на разпореждането.
Налице са и
предпоставките за ангажиране отговорността на подсъдимия по квалифицирания
състав по чл.210, ал.1, т.5 от НК, доколкото причинената на пострадалия имотна
вреда е в големи размери- надвишава 70 пъти размера на минималната работна
заплата за страната към деня на деянието (а именно имотната вреда е близо 162 и
повече пъти над размера на минималната работна заплата за страната към него
момент), което съгласно ТР № 1/98 г. на ВКС е критерият за определяне на това
дали причинените вреди са в големи размери.
От субективна
страна инкриминираното деяние е извършено при пряк умисъл- подс. Ч.Г. е
съзнавал е общественоопасния характер на извършеното, предвиждал е неговите
обществено опасни последици и е искал тяхното настъпване.
Налице е било и
типичната за този вид престъпление специална цел, а именно- подс. Ч.Г. е целял
да набави за себе си имотна облага, съзнавайки неизбежността на настъпилата в
патримониума на измаменото лице имотна вреда, причинена от създадената от
твърденията му заблуда.
Подсъдимият не е
имал нито намерение, нито възможност да прехвърли собствеността върху
инкриминирания имот на пострадалите,
доколкото сам не е бил собственик на същия - всичко това е индиция за
намеренията му да се облагодетелства като набави за себе си имотна облага.
Умисълът на
подсъдимия Ч.Г. е обхващал и квалифициращия признак на деянието, а именно че
причинената на пострадалия имотна вреда е в големи размери.
По изложените
съображения районният съд правилно е признал подсъдимия Ч.Г. за виновен в
извършването на престъпление по чл.210, ал.1, т.5 вр. чл.209, ал.1, пр.1-во от НК.
По изложените
по-горе въпроси не са налице различия между обвинението и защитата. Относно
изводите по фактите и правната обосновка на обжалваната присъда не са
депозирани възражения. При извършената по-горе служебна проверка за правилност
от въззивния съд също не се установяват основания за изменение или отмяна на
присъдата в тази й част.
За извършеното
от подс. Ч.Г. престъпление законът предвижда наказание „лишаване от свобода“ от
една до осем години. Районният съд на основание чл. 58а от НК е определил
наказание лишаване от свобода към минималния предвиден в закона размер от две
години, което правилно и в съответствие с правилото, закрепено в чл. 373, ал.2 НПК и чл. 58а НК е редуцирал с 1/3 като е определил наказание лишаване от
свобода от една година и четири месеца. Верен е и изводът на първостепенния съд
за приложимост на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК с оглед липсата на предходни
осъждания на подсъдимия на наказание “лишаване от свобода” преценено към датата
на извършване на деянието по настоящето дело, поради което и правилно на
основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложил изпълнението на определеното на
подсъдимия наказание с изпитателния срок от три години.
Основният
въпрос, който е очертан в жалбата, се свежда до законосъобразността на уважаването
и размера на уважения граждански иск с уточнението, че правото на пострадалия
да търси защита за упражняването на това му право по принудителен ред е погасено
по давност.
На първо място
настоящата съдебна инстанция намира за необходимо да обсъди доводът на
представителя на СГП за допуснато съществено нарушение на процесуалните
правила, изразяващо се в противоречие между диспозитив и мотиви на присъдата
относно размера на приетия за разглеждане и уважен граждански иск. Настоящият
състав на СГС намира, че такова не е налице. Както в диспозитива, така и в
мотивната част на присъдата е посочено, че размерът на имуществените вреди,
причинени от деянието е в размер на 20 000 евро, чиято левова
равностойност е 39 100 лв. Същевременно съдът е уважил гражданския иск,
предявен от пострадалите от деянието лица съобразно размерът, за който той е
бил предявен и приет за разглеждане с протоколно определение от 09.11.2016 г.,
а именно в размер на 28 357,60лв. Следва да се посочи, че изцяло на
преценката на правоимащото лице е предоставено да посочи сумата, която
претендира като обезвреда за претърпени от него имуществени и/или неимуществени
вреди, като за съда не съществува възможност да се произнесе по непредявен иск.
Ето защо и като е уважил предявения граждански иск, чийто размер не надвишава
инкриминираните с ОА вреди, първоинстанционният съд не е допуснал процесуално
нарушение. Липсва и твърдяното от СГП нарушение, изразяващо се в противоречие
между диспозитива и мотивите на присъдата относно размера на гражданския иск.
Следва да се посочи, че районният съд при обсъждането на гражданския иск изобщо
не е посочил неговият размер. Посоченото нарушение, обаче не е съществено,
доколкото в диспозитива на съдебния акт е посочено, че подсъдимият следва да
заплати на пострадалите лица обезщетение за причинени имуществени вреди в
размер на предявения от тях граждански иск – сумата от 28357,60 лв., ведно със
законната лихва, считано от 15.09.2010г. (датата на деянието) до окончателното
изплащане на сумата. Този извод на районния съд е правилен. С оглед признаване
на подс. Ч.Г. за виновен в извършването на престъплението измама, съдът вярно е
счел, че е доказана основателността на иска на пострадалите от престъплението и
граждански ищци – М.Н. и П. Н.а. Налице са предпоставките на чл.45 от ЗЗД за
ангажиране гражданската отговорност на подсъдимия за извършения от него деликт:
деянието на подсъдимия е противоправно и виновно. Гражданския ищец е посочил,
че е претърпял имуществени вреди в размер на 28 357, 60 лв., които не
надвишават инкриминираната с ОА стойност на причинената имотна вреда, която
подсъдимият е причинил на пострадалите лица. Искът се явява доказан както по
основание, така и по размер и поради това правилно е бил уважен изцяло, така
както е предявен в пълен размер ведно със законната лихва върху тази сума от
датата на деянието- 15.09.2010 г. до окончателното изплащане на всички дължими
суми от страна на подсъдимия.
Предвид
направеното изрично възражение за изтекла погасителна давност, настоящият
въззивен състав намира следното. Законосъобразно и съгласно установената
задължителна съдебна практика районният съд е приел, че предявеният срещу
подсъдимия граждански иск за причинени от престъплението имуществени вреди в
размер на 28357,60 лева, следва да бъде уважен, като е приел, че същият не е
погасен по давност. Съгласно разпоредбата на чл. 110 ЗЗД общия срок на
погасителната давност е пет години. Инкриминираното деяние е извършено от
подсъдимия в периода от м. юли, 2010 г. до 15.09.2010 г. Съгласно чл. 114, ал.
3 ЗЗД за вземания за непозволено увреждане давността започва да тече от
откриването на дееца. На 25.10.2011 г. действителните собственици на
инкриминираното жилище – Ирен Риид е подала молба до СРП с искане за преценка
за извършено престъпление. Не се установява по делото пострадалите лица да са
били запознати с молбата на Риид. Установява се още, че на 30.12.2011 г. действителните собственици на имота са депозирали в
СРС реивиндикационен иск срещу подс. Г. и пострадалите от престъплението лица с
предмет инкриминирания имот. Следователно следва да се приеме, че най - рано
към тази дата пострадалите са могли да бъдат наясно, че по отношение на тях е
било извършено непозволено увреждане и да бъдат наясно с личността на
деликвента. В настоящият случай граждански иск е бил предявен от свидетелите Н.
и Н.а чрез техния процесуален представител в хода на съдебното производство 09.11.2016 г., т.е. преди изтичане на
петгодишния срок на погасителна давност съгласно чл. 110 ЗЗД. Горното налага
извода, че гражданския иск правилно не е бил отхвърлен, като погасен по давност,
тъй като за гражданския ищец погасителната давност не е била изтекла към датата
на предявяването му – 09.11.2016г.
С оглед всичко
изложено, включително и относно разноските първоинстанционната присъда следва
да бъде потвърдена.
Мотивиран от
горното и на основание 334, т. 3 и т. 6, чл. 337, ал. 2, т. 1, чл. 338 от НПК,
Съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда,
постановена на 13.12.2016 г. по НОХД № 11602/2016 г., СРС, НО, 115 състав.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.