Р Е Ш Е Н И Е
№…………
17.02.2021 г. ГР. П Л Е В Е Н
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛЕВЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ІІ възз. граждански състав
на ДВАДЕСЕТИ ЯНУАРИ две хиляди двадесет и първа година
В открито заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСЕЛА САХАТЧИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РЕНИ СПАРТАНСКА
КРАСИМИР ПЕТРАКИЕВ
Секретар: ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ
Прокурор: ………………………………….
като разгледа докладваното от съдията
ПЕТРАКИЕВ
В.ГР.Д. № 948 по описа за 2020
година
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производство
по чл.258 и следващите от ГПК.
С Решение № 260151/10.09.2020
г., Плевенски районен съд по гр. дело № 1146/2020г. по описа на същия съд е признал за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и
чл.86, ал1 от ЗЗД, че Е.К.Т., ЕГН **********,***, дължи на “***” ЕАД, със седалище и адрес на управление гр.Плевен, ***
№ ***, представлявана от изпълнителния
директор Й.В., сумата от ***,04 лева главница,
съставляваща стойността на незаплатена топлинна енергия за периода 01,03,2017 г. –
30,04,2019 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от дата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда
до окончателното изплащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№6775/2019 г. по описа
на ПлРС.
Осъдил на основание чл.78, ал.1 от ГПК Е.К.Т., ЕГН **********,***,
да заплати на “***” ЕАД, със
седалище и адрес на управление гр.Плевен, *** № ***, представлявана от изпълнителния директор Й.В., направените разноски в
исковото производство в размер на 25,00 лева за държавна
такса, 80,00лева депозит за ВЛ и 100,00 лева за
юрисконсултско възнаграждение.
Осъдил на основание чл.78, ал.1 от ГПК Е.К.Т., ЕГН **********,***, да заплати на “***” ЕАД, със седалище
и адрес на управление гр.Плевен, *** № ***, представлявана от изпълнителния директор Й.В., направените разноски в
заповедното производство /за ДТ и юрисконсултско възнаграждение/ в размер на
75,00 лева.
Срещу така постановеното решение
на Плевенски районен съд е депозирана въззивна жалба от Е.К.Т. – ответник в
първоинстанционното производство. В жалбата се излага становище, че решението е
неправилно, недоказано и незаконосъобразно. На първо място, първоинстанционният
съд не е взел предвид направеното възражение от страна на Е.Т., че не живее и
не ползва топлоенергия в жилището, защото няма изградена инсталация. Твърди, че
като абонат не са и предоставени никакви данъчни фактури, от които да се прави
извода, че именно тя като собственик на имота е потребител на топлинна енергия.
Твърди, че вещото лице неправилно е приело частично плащане от 25.11.2019г.,
тъй като тя е платила само по 4 данъчни фактури за периода 01.01.2019г. –
31.04.2019г. Счита, че фактурите нямат реквизити на счетоводни документи.
Заявява, че е съгласна да заплати претендираната сума, само яко и се издаде
данъчна фактура за изтеклия период от две години по месечно, защото плащанията
са периодични. Въззивницата счита, че постановеното решение е неправилно и
необосновано, постановено без попълване на делото с необходимите доказателства,
поради което моли съда, да отмени постановения съдебен акт на
първоинстанционния съд.
В законоустановения срок е
постъпил писмен отговор от въззиваемото “***” ЕАД, гр. Плевен – ищец в
първоинстанционното производство. В него се навяват доводи, че решението е
правилно и обосновано. Развити са подробни съображения за неоснователност на
жалбата. Моли се решението да бъде потдвърдено, като се претендират разноски по
делото – ъзнаграждение за юрисконсулт. В съдебно заседание тези съображения се
поддържат от процесуалния представител.
Окръжният съд,
като прецени доводите, изложени в жалбата и доказателствата по делото, намира
за установено следното от фактическа страна:
Въззивната жалба е
подадена в законоустановения срок от активно легитимирана страна, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е
неоснователна.
Безспорно
по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена
заповед за изпълнение №3856/18.10.2019г. спрямо Е.Т. по ч.гр.д.№6775/2019г.
за суми, представляващи стойност на доставена, но незаплатена топлинна енергия
за периода от 01.03.2017 г. до 30.04.2019г., лихва за забава и разноски.
Срещу така
издадената заповед за изпълнение в срок е постъпило възражение от длъжника. В
указаният от съда едномесечен срок, е предявен настоящия установителен иск,
поради което същият е допустим.
По делото
не се спори че въззиваемата Е.Т., е собственик на топлоснабден имот, находящ се
гр.Плевен, ул.*** №47, ателие
3, като придобиване на собствеността е по силата на нот.акт №167, том 4, рег.№***
дело №265/2015 г. на нот.А.П.. За същия при въззивното дружество се води
абонатен №32095.
Спорен
по делото е въпросът дължи ли въззивницата заплащането на сумите предмет на установителния
иск.
Видно е от
представеното извлечение от счетоводна сметка по същата партида, че през
процесния период е била начислена сума в общ размер на 149,99 лева главница и
17,95 лева лихва за забава.
От представеното
удостоверение №52/23,05,2019 г. се установява, че същото е издадено за
преустройство на процесния имот от ателие в жилище.
От представеното
копие от договор за наем от 13,12,2018 г. се установява, че считано от
01,01,2019 г. ответницата е отдала процесния имот под наем.
От заключението на
назначената по делото съдебно-икономическа експертиза се установява, че
стойността на потребената ТЕ, за периода 01.03.2017 г. до 30.04.2019г., е за 149,99лв., от които 136.98лв. за отдадено от сградна
инсталация и 13.01лв. за такса услуга дялово разпределение. На 25.11.2019г. Т.
е направила частично плащане от 41.57лв., като с него са погасени главница
21.95лв., мораторна лихва 17.95лв. и законна лихва 1.67лв., а след него са
останали дължими: ***,41 лева, от които
118,28 лева за ТЕ, отдадена от сградната инсталация и 9,76 лева за услуга
дялово разпределение.
Основните възражения са, че
собственикът на имота не полва топлинна енергия в него, защото няма изгладена
инсталация вътре в него, че не са й връчени данъчните фактури, с които се
остойностяват доставените количества топлоенергия, а пред РС-Плевен е
възразявала и за изтекла погасителна давност.
Тези възражения са неоснователни.
Изцяло правилни и обосновани са изводите на първоинстанционния съд, че
въззивницата, като собственик на имот в режим на етажна собственост, по силата
на чл.153 ал.1 от ЗЕ е клиент на ТЕ, длъжна е да монтира средства за дялово разпределение по смисъла на чл.140, ал.1,
т.2 от ЗЕ- индивидуални разпределители, съответстващи на действащите в страната
стандарти, или индивидуални топломери, и да заплаща цена за ТЕ, при условията и
реда, определени по наредба по чл.36,
ал.3 от ЗЕ. Съгласно чл.145 от ЗЕ, ползвателя на
ТЕ, за имот в сграда - етажна собственост,
присъединена към една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
дължи плащане и на ТЕ, отдадена от сградната инсталация, която се разпределя между всички клиенти
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти /чл.145, ал.3 от ЗЕ/.
Постановките
на закона за енергетиката са изцяло приложими в случая. За съда е налице
задължително тълкуване на разпоредбите на ЗЕ и ЗЗП дадено с Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г.
на ВКС по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК, докладчик съдията Б.И.. Независимо кога е настъпило
присъединяването на сградата етажна собственост към централно топлоснабдяване,
дали преди действието на ЗЕЕЕ /отм./ или по времето, по което същият е бил в
сила, разрешението на основния въпрос за дължимост на плащане на доставена
топлоенергия в сграда етажна собственост е разрешен от ВКС еднозначно и за
двата случая. Приложението на чл.153 от ЗЕ е задължително, тъй като не е в
противоречие с чл.62 от ЗЗП и §1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП. Изрично в
това решение е посочено, че „Разрешението
важи и за заварените от ЗЕЕЕ (отм.)
сгради, които са топлоснабдени преди влизане в сила както на този закон, така и
на ЗЗП. Възприет
е нов принцип за разпределение на постъпващото в сградата общо количество
енергия (чл.
139 и сл. ЗЕ), а прекратяване на топлоснабдяването е уредено като възможно
само при постигнато съгласие между всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сградата (чл.
153, ал. 2 ЗЕ). Отделният етажен собственик може да прекрати
топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на сградата (чл.
153, ал. 6 ЗЕ).“
„Съгласието за доставката и нежеланието за
преустановяване й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява "искане" на услугата по смисъла
на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, поради което между двата закона не съществува
противоречие и не може да става въпрос за приложението на § 1 ДР ЗЗП.“
При така даденото задължително
тълкуване на правните норми съдът е длъжен да приеме, че чл.153 от ЗЕ е
приложим в случая и по отношение на собственика на имота Е.Т.. Независимо, че
същата не живее в него, очевидно е, че топлоподаването в сградата етажна
собственост не е прекратено и тя носи отговорност за заплащането на постъпилата
топлинна енергия отдадена от сградната инсталация в нейния индивидуален обект и
в общите части.
Възражението, че не е получила
фактурите за доставена топлоенергия е неоснователно, защото неполучаването им не
я освобождава от задължението да заплати доставената ТЕ за общите части на
сградната инсталация. Очевидно е, че няма начислена ТЕ за нейния индивидуален
имот, но тъй като той се намира в топлоснабдена сграда тя следва да заплаща и
доставените за общите части количества ТЕ и таксите за дялово разпределение,
които в същност формират размера на самото задължение.
Макар и да не се поддържа пред
настоящата инстанция възражението за изтекла погасителна давност също е
неоснователно. Както правилно е посочил РС-Плевен от момента на изискуемостта
на първото задължение 03.05.2017г. до 16.10.2019г. – датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК, и дори към 27.02.2020г. – датата на подаване на исковата молба, с което
се прекъсва давността, не е изтекла предвидената в закона за периодични
плащания тригодишна давност.
С оглед
на всичко гореизложено Окръжният съд приема, че обжалваното решение на
Плевенски районен съд е валидно, допустимо, обосновано на доказателствата по
делото в съответствие с разпоредбите на Закона, липсват основания за неговото
изменение или отмяна и поради това следва да бъде потвърдено.
Предвид изхода от производството, на основание чл.78,
ал.1 вр. с ал.8 от ГПК в тежест на ответника следва да
бъде възложено и заплащането на юрисконсултско възнаграждение, което според чл.25, ал.1, т.1 от Наредбата за заплащане
на правната помощ, адвокатското възнаграждение за защита по дела с определен
материален е от 100,00 лева до 300,00 лева. Ето защо ответникът следва да бъде
осъден да заплати на ищеца разноски за юрисконсулт за настоящата инстанция в минималния размер
от 100,00 лева.
Водим от горното, Окръжният съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА на осн. чл.272 от ГПК Решение № 260151/10.09.2020
г., на Плевенски районен съд по гр. дело № 1146/2020г., като ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Е.К.Т., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на “***” ЕАД, със седалище и адрес на
управление гр.Плевен, *** № ***, представлявана от
изпълнителния директор Й.В., разноски за юрисконсулт за настоящата инстанция в минималния размер
от 100,00 лева.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн.чл.280 ал.3
т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :