№ 124
гр. София, 01.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и седми януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело
№ 20211000503290 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 264496/07.07.2021 г. по гр.д. № 4989/2020 г. на СГС, I -30 състав е
осъдена ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на Р. Г. Х. сумата 70 000 лева, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Н. Н.
С., настъпила при ПТП на 09.06.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от
15.05.2020 г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата над
присъдената сума до пълната претенция от 250 000 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
„Лев Инс“ АД – М. М..
Ответникът ЗК „Лев Инс“ АД е депозирал въззивна жалба против
първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, като поддържа, че
решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. От събраните
доказателства не се установявало ищцата да е материалноправно легитимирана да
получи търсеното обезщетение. Не било доказано между нея и починалия Н. да е
имало трайна и дълбока емоционална връзка и да е претърпяла сериозни болки и
страдания от неговата смърт. На следващо място се поддържа, че е нарушен чл. 52 ЗЗД
при определяне размера на обезщетението, като същият бил прекомерен и не бил
съобразен с установените в съдебната практика оценими обстоятелства. Същият не
бил съобразен и с нормата на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ. Жалбоподателят моли да бъде
отменено обжалваното решение и искът да бъде отхвърлен, а евентуално да бъде
определено справедливо обезщетение в размер на 5000 лева, което да бъде намалено с
приноса на пострадалия, който застрахователят намира, че е 50%.
Ищцата Р.Х. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който изразява доводи
за нейната неоснователност и моли първоинстанционното решение да бъде оставено в
1
сила.
Ищцата е депозирала и насрещна въззивна жалба, с която обжалва
първоинстанционното решение в отхвърлителната му част с твърдение, че СГС
нарушил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, като присъдил занижено обезщетение. Излагат се
доводи, че справедливото обезщетение за претърпените от ищцата болки и страдания е
250 000 лева. Сочи се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че липсва
съпричиняване от страна на пешеходеца. Жалбоподателката моли да бъде отменено
решението на СГС в обжалваната част и да й бъде присъден пълния размер на
претенцията.
Застрахователят е депозирал отговор на насрещната въззивна жалба, в който
изразява доводи за нейната неоснователност.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
Ищцата Р. Г. Х. е твърдяла в исковата молба, че претърпяла неимуществени
вреди от смъртта на своя доведен баща – Н. Н. С., настъпила при ПТП на 09.06.2017 г.
в гр. София по вина на М. М., който, управлявайки лек автомобил „Нисан Примера“ с
рег. № *** с превишена скорост и под въздействието на кокаин, нарушил ЗДвП, като
не пропуснал пресичащия пътното платно на пешеходна пътека Н. С., като с
това предизвикал произшествие, довело до смъртта на пешеходеца.
Ищцата е твърдяла, че много тежко преживяла смъртта на своя доведен баща,
затворила се в себе си. Загубила скъп за нея човек, на когото имала пълно доверие и
разчитала на подкрепата му. Починалият Н. заживял с майка й Ц. С. на семейни
начала, когато ищцата била на девет години и това продължило 29 години. Починалият
бил изключително грижовен и всеотдаен баща, като по този начин била създадена
силна духовна и емоционална връзка между него и ищцата. Н. помагал в отглеждането
на ищцата и нейния брат, осигурявал топлота, безопасност и сигурност на семейството,
което живеело спокойно и щастливо.
Ищцата е посочила, че образуваното срещу извършителя наказателно
производство завършило с влязла в сила присъда, с която М. М. бил признат за
виновен в това, че на 09.06.2017 г. в гр.София, на бул.“Сливница“, с посока на
движение от бул.“Константин Величков“ към ул.“Кукуш“, в района на кръстовището с
ул.Мерник, в пияно състояние и след употреба на наркотични вещества, при
управление на МПС - л.а. марка Нисан, модел Примавера с ДК№ ***, в нарушение на
правилата за движение, визирани в чл.21 ал.1 от ЗДвП, по непредпазливост е причинил
смъртта на Н.Н.С., поради което и на осн.чл.343 ал.3 пр.1 и пр.2 б.Б вр. ал.1 б.В
,вр.чл.342 ал.1 пр.З вр.чл.58А ал.1 от НК е осъден на наказание лишаване от свобода за
срок от две години и осем месеца.
Ищцата е поддържала, че деликвентът е застрахован по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност” при ответника – „Лев Инс“ АД, поради което е
2
предяилаа иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата 150 000 лв.,
предсавляваща обезщетение за неимуществените вреди от смъртта на нейния доведен
баща, ведно със законната лихва за забава от 15.05.2020 г. до окончателното
изплащане. По реда на чл.214 от ГПК с определение от открито съдебно заседание,
проведено на 23.04.2021г., е допуснато увеличени на иска по размер до сумата
от 250 000 лв.
Ответникът „Лев Инс“ АД е депозирал писмен отговор, в който е оспорвал
иска изцяло. Оспорвал е легитимацията на ищцата, посочения от нея механизъм
и вината на застрахования при него водач. Поддържал е, че вина за настъпването на
ПТП има изключително починалият пешеходец, който нарушил чл.108, ал.1, чл.113,
ал.1 и чл.114, ал.1 от ЗДвП – движел се по платното за движение при ограничена
видимост, не се съобразил с отстоянието на приближаващите се превозни средства и с
тяхната скорост на движение. Така попаднал в опасната зона на автомобила, при което
ударът за последния е бил непредотвратим. Релевирал е евентуално възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от починалия пешеходец на същите
основания. Нее оспорвал валидността на застрахователното
правоотношение. Оспорвал е и твърдените от ищцата неимуществени вреди, като е
поддържал, че същата не е от кръга лица, имащи право да претендират неимуществени
вреди от смъртта на близък. Оспорвал и претендирания размер на обезщетението като
прекомерно завишен.
Конституираното трето лице помагач на страната на застрахователя – М. М., не
е изразил становище по иска.
За да бъде уважен прекият иск на пострадалия срещу застрахователя на
делинквента по чл. 432, ал. 1 КЗ следва да се установят две групи факти. От една
страна трябва да се установи наличието на застрахователно правоотношение между
ответника в качеството на застраховател и прекия причинител на увреждането в
качеството на застрахован относно съответното МПС. От друга страна следва да са
налице кумулативно всички елементи от сложния фактически състав на непозволеното
увреждане по чл. 45, ал.1 от ЗЗД - извършено виновно от делинквента противоправно
деяние, от което да са настъпили в причинно - следствена връзка вреди за пострадалия
от сочения вид и в търсения размер. Единствено за наличие на вината законът въвежда
с разпоредбата на чл. 45, ал.2 от ЗЗД оборима презумпция. Застрахователят отговаря в
обема и до размера, в който отговаря застрахования водач, като единствено по
отношение на лихвата за забава КЗ въвежда някои ограничения.
Пред първата инстанция са установени и не са спорни пред настоящата
инстанция въпросите относно настъпването на ПТП и виновното му противоправно
причиняване от водача М. М. при управление на „Нисан Примера“ с рег. № *** ,
наличието на негова валидна застраховка „Гражданска отговорност“ с „Лев Инс“ АД,
смъртта на Н. С. в причинна връзка с ПТП.
Спорно пред настоящия състав е дали ищцата е претърпяла неимуществени
вреди във връзка със смъртта на Н. С. и дали е материално легитимирана да получи
обезщетение за тях, предвид обстоятелството, че той не й е роден баща, както и дали
починалият е съпричинил настъпването на ПТП със соченото от застрахователя негово
поведение на пътя.
За установяване на спорните въпроси са събрани писмени доказателства,
свидетелски показания, изслушано е заключение на САТЕ.
Механизмът на ПТП, включително поведението на загиналия пешеходец преди
него се установяват от събраните писмени доказателства, изготвеното въз основа на
тях заключение на САТЕ и изслушаните свидетелски показания.
3
В заключението си по САТЕ вещото лице доц. А. А. е посочил, че от
Констативния протокол и Протокола за оглед се установява, че л.а. „Нисан“ се е
движел по бул. „Сливница“ с посока от бул. „К. Величков“ към ул. „Кукуш“, като ПТП
е настъпило на с кръстовището с ул. „Мелник“. Било е тъмно, при включено улично
осветление, при добра видимост. Основното платно за движение на бул. „Сливница“ е
с шест пътни ленти за движение, по три за всяка посока, с обща ширина 20 м., като има
и по едно локално платно във всяка посока. Мястото на удара се определя като
пресечна точка на траекториите на пешеходеца и лекия автомобил, като пешеходецът
се е движел по пешеходната пътека преди кръстовището от ляво на дясно, а л.а. Нисан
в най-дясната пътна лента в посока към ж.к. „Люлин“ (към ул. „Кукуш“). Ударът е
настъпил върху пешеходната пътека, около 2.4 м. вляво от десния бордюр.
Използвайки утвърдените за това математически модели и установените щети по
автомобил, описани в огледния протокол – пукната предна броня вдясно, счупен
преден десен фар, счупено предно челно стъкло вдясно, забърсване на преден капак
вдясно, забърсване на предна дясна врата, вещото лице е изчислило, че автомобилът се
е движел със скорост от около 60 км/ч. Ударът за водача на автомобила е бил
предотвратим при всички случаи – при движение с избраната скорост и при движение
с максимално разрешената за пътния участък скорост от 50км/ч, като само при бързо
тичане на пешеходеца, за каквото по делото не са събрани данни, ударът би бил
непредотвратим. В заключението е посочено също, че от събраните по делото
доказателства не може да се направи категоричен извод на какъв сигнал на
светофарната уредба всеки от участниците е предприел пресичане/навлизане в
кръстовището.
При разпита в съдебно заседание свидетелят В. З. Ц. заявява, че процесното ПТП
се е случило в тъмната част на денонощието, на бул.“Сливница“. Той се намирал от
другата страна на булеварда, в заведение за бързо хранене „Аладин“ - на около 30 или
40 метра от светофара, където изчаквал да даде поръчката си. Преди удара е бил
обърнат в посока бул. „К. Величков“ и забелязал процесния лек автомобил Нисан,
който се движел зад микробус. В следващия момент свидетелят вече не е наблюдавал
ситуацията, не е възприел пресичащия пешеходец, но чул спирачки, обърнал се и чул
удар. В този момент видял, че автомобилът вече не е зад микробуса, а е преминал от
дясната му страна, като били почти един до друг. Нещо изхвърчало нагоре, после се
оказало, че било човек. Свидетелят заявява, че няма никакъв спомен какъв е бил
сигналът на светофарната уредба, нито дали в съседните ленти е имало спрели коли.
Не помни и самият той на какъв сигнал на светофара е пресякъл, т.к. бил в паника, но
се затичал към местопроизшествието и се обадил на 112. Помни със сигурност само, че
едната маратонка на пострадалия била изпаднала, а облеклото му било светла блуза без
качулка и по-тъмен панталон, като за последното не е сигурен.
За установяване отношенията на ищцата с Н. С. и претърпените от нея
неимуществени вреди във връзка със смъртта му е разпитан свидетеля А. А. Х. –
съпруг на ищцата. Същият е посочил, че той е познавал починалия от 22 години, като
баща на съпругата му Р.. От 16 години, откакто е в брак с ищцата, двамата са живели
заедно с Н. и майка й Ц.. Връзката му с ищцата продължила около 5-6 години преди да
се оженят и през цялото време свидетелят е възприемал Н. като баща на Р.. От него
иска ръката на Р.. Н. и Р. били едно семейство, живеели винаги заедно, Р. не била
лишавана от нищо, наричала Н. „татко“, родителите й я издържали и се грижели за нея.
Когато свидетелят се запознал с Р., тя тъкмо била завършила гимназия и до момента, в
който се оженили я издържало семейството й, което е Н. и Ц.. След доста години
свидетелят разбрал, че Н. всъщност не е биологичния баща на Р.. Той имал друг син,
който живеел в чужбина и свидетелят никога не го е виждал. В дома, в който всички
живеели заедно до смъртта на Н., не били идвали никакви негови родственици, освен
4
една от сестрите му, която дошла за абитуриентския бал на Р.. Цялото семейство много
тежко приело смъртта на Н.. Всички страдали и скърбяли, Р. плачела и вземала
валериан, т.к. получавала сърцебиене и не се чувствала добре. Свидетелят не може да
уточни кои лица са присъствали на погребението на Н., т.к. в този момент бил на
работа на морето.
При така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира
следното от правна страна:
Относно дължимото се на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, при
приложение нормата на чл. 52 ЗЗД, съдът намира следното:
Причиняването на смърт при пътно - транспортно произшествие, което носи
белезите на граждански деликт по смисъла на чл. 45 ЗЗД, поражда право на
обезщетение в полза на определен кръг лица, които поради близката си родствена или
житейска връзка с починалия търпят вследствие на загубата му неблагоприятни
последици, дефинирани от закона като имуществени и неимуществени вреди. Кръгът
от лица, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на чл.45 ЗЗД в
случаите на смърт, е изяснен изчерпателно с приетите от Пленума на ВС
постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. В цитираните постановления е
прието, че правото на обезщетение следва да се признае в полза на най-близките на
пострадалия, които поради биологично предопределени родствени връзки или
житейски създадени емоционални и духовни връзки действително търпят преки и
непосредствени имуществени и/или неимуществени вреди от неговата загуба. В
Постановелние на Пленума на ВС № 5/1969 г. е разяснено още, че има случаи, при
които между пострадалия при непозволено увреждане (починал от това) и други лица
са съществували отношения, които са сходни с отношенията между родители и деца.
Така например взетото за отглеждане и за осиновяване от починалия, но неосиновено
дете е в отношения с починалия, аналогични на осиновеното. Между отглежданото
дете и лицето, което го отглежда, съществуват отношения на привързаност един към
друг, те съставляват една семейна общност, отглежданото дете е получавало издръжка
от отглеждащия го. Последният се е грижил за възпитанието му и т.н. Очевидно е, че
при смърт на едно от тези лица другото понася вреди от неимуществен характер.
Поради това следва и при тези случаи всяко от тези лица да има основание да иска
обезщетение за неимуществени вреди.
В Решение № 227/09.02.2017 г. по гр.д. № 53676/2016 г. на ВКС, III г.о. е
отговорено на касационните въпрос дали за да възникне вземането за обезщетение на
неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане в полза на отглежданото
дете е необходимо да е имало процедура по осиновяване или поне намерение на
отглеждащия да я иницира и дали навършеното пълнолетие на отглежданото, но
неосиновено дете към смъртта на отглеждалия го, изключва вземането за обезщетение
на неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане. В отговорът е прието,
че вземането за обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане
поради смърт на лицето, отглеждащо или отгледало увреденото лице възниква, когато
смъртта прекъсва дълбока и силна емоционална връзка с починалия. Неприключилата
процедура за осиновяване, неосъщественото намерение на починалото лице да я
иницира, навършеното пълнолетие на увреденото лице към датата на смъртта при
непозволено увреждане са обстоятелства, които съдът е длъжен да съобрази при
определяне размера на обезщетението (чл. 52 ЗЗД). Те са от значение за съдържанието,
а не за основанието на деликтното вземане.
При съобразяване на посочената практика на ВС и ВКС и съобразно
установеното от събраните доказателства настоящият състав намира за неоснователно
оплакването на застрахователя, че в нарушение на материалния закон и при
5
процесуални нарушения първоинстанционният съд приел, че ищцата е легитимирана да
търси обезщетение за смъртта на починалия Н.. Макар от ангажираните от ищцата
доказателства да не се установява от кога точно Н. е живеел с майка й на семейни
начала, установи се от показанията на свидетеля Х., че когато ищцата е завършвала
училище, именно Н., заедно с майка й Ц. са се грижили за нея, като Н. се проявявал
като грижовен баща, към който Р. е била привързана до степен, че го е наричала
„татко“. Техните отношения са били такива на обич, топлота и семейна хармония, от
които външен човек, какъвто е свидетелят, не е могъл да предположи, че Н. не е
биологичен баща на Р.. Следователно, несъмнено между Н. и Р. са били създадени
дълбоки емоционални отношения на привързаност и топлота, много сходни на тези
между баща и дъщеря. От свидетелските показания, които няма основание да не бъдат
възприети като обективни и правдиви, доколкото са непротиворечиви и логични, като
липсват доказатества, които да ги опровергават, се установява също, че Р. тежко е
преживяла смъртта на Н., страдала е, не се е чувствала добре, имала нужда от
успокоителни, скръбта си изразявала чрез плач.
Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост - чл.52 ЗЗД. Според приетото в Постановление №4/23.12.1968 г. на
Пленума на ВС понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а
е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства,
които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
Такива обстоятелства при причиняването на смърт от значение са и възрастта на
увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия,
който търси обезщетение за неимуществени вреди, обстоятелствата, при които е
настъпил вредоносния резултат, както и други конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, специфични за всяко дело. Конкретните икономически условия в
страната и нормативно определените нива на застрахователно покритие към момента
на увреждането като една от възможните проявни форми на тези условия също следва
да бъдат отчетени при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди
в хипотезата на предявен пряк иск по чл. 432, ал. 1 ГПК, но те нямат самостоятелно и
водещо значение за прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Указаните в постановлението общи критерии са възприети и доразвити в създадената
по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС (така например, решение по т.д. № 807/2011
г., ІІ т.о., решение по т.д. № 916/2011 г.,І т.о, решение по т.д. № 490/2012 г., решение
по т.д. № 738/2017 г. ) Приема се, че за справедливото възмездяване на настъпилите в
резултат на произшествието вреди, е необходима задълбочена преценка на общите
критерии и на специфичните за всеки отделен спор правнорелевантни факти, вкл. и
общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото
общество, при отчитане на конкретните икономически условия в страната, а като
ориентир за последните, следва да се съобразят и нивата на застрахователно покритие
към момента на увреждането. Застрахователните лимити нямат самостоятелно
значение и не са абсолютен критерий за икономическите условия в страната; те не са
критерий за самото обезщетение за неимуществени вреди, но имат значение при
произнасяне по отговорността на застрахователя при предявен пряк иск. В последния
смисъл е формирана и практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК ( така решение по т.д.
№ 619/2011 г. на ВКС, ІІ т.о., решение по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, І т.о., решение по
т.д. № 1948/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. № 2974/2013 г., ІІ т.о., решение по т.д. №
2143/2014 г., І т.о. , решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. и др.)
Неоснователно е позоваването от страна на застрахователя на разпоредбата на §
96, ал. 1 от ДР на ЗИДКЗ (ДВ бр. 101 от 2018 г., в сила от 7.12.2018 г.) , според която
до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл. 493а, ал. 2,
обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 се
6
определя в размер до 5000 лв. В случая ищцата не попада в кръга на лицата по чл.
493а, ал. 4 КЗ, а сред лицата по чл. 493а, ал. 3 КЗ, към които посочената норма не
препраща.
За пълнота следва да бъде посочено още, че §96 от ДР на ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101
от 2018 г., в сила от 7.12.2018 г.) не следва да се прилага, дори ако ищцата попадаше
сред кръга на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ, тъй като противоречи на правото на ЕС -
член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива
84/5 . По тълкуването на тези разпоредби е постановено задължително по силата на чл.
633 ГПК за настоящия съд решение на СЕС по дело С-277/2012 г., с което се приема, че
член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива
84/5 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба,
съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при
използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени
вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в
член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5.
Настоящият състав намира, че предвид установеното, че починалият Н. и Р. са
живели заедно от времето, когато същата е била ученичка, той се е грижел за нея като
за свое дете и нищо не й е липсвало, тя го е възприемала и му е имала доверие като на
баща, наричала го е „татко“ и след смъртта му тежко я е понесла, от една страна; от
друга страна към момента на смъртта на Н. ищцата е била на 37 години, а той на 68
години, като Р. е имала вече свой живот и семейство, но в същото време е
продължавала да живее с Н. и майка си; обстоятелството, че Н. не е бил биологичен
баща на Р., като е имал две свои родни деца и не е предприел осиновяване на Р. преди
пълнолетието й; интензитета и времетраенето на търпените болки и страдания;
икономическата обстановка и лимитите на застрахователните обезщетения през 2017 г.
и принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, съдът счита, че
търпените от ищцата неимуществени вреди ще бъдат възмездени чрез паричното
обезщетение, определено и от първата инстанция - 70 000 лева, поради което
оплакванията и на двете страни за завишаван, съответно – за занижаване на същото в
противоречие с чл. 52 ЗЗД, са неоснователни.
Застрахователят поддържа пред настоящата инстанция направеното пред СГС
възражение за съпричиняване. Категорична и безпротиворечива е съдебната практика,
че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва
обективно да е допринесъл за вредоносния резултат, създавайки условия или
улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или
бездействал виновно. Както е посочено в решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. №
762/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51,
ал.2 ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се
стигнало (наред с неправомерното поведение на причинителя) до увреждането като
неблагоприятен резултат. Дори поведението на пострадалия да е виновно и
противоправно, то следва да е в причинна връзка с вредите, за да е налице
съпричиняване (така решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/ 2008г. на ВКС, II т.о;
решение № 206/ 12.03.2010г. по т.д. № 35/ 2009г. на ВКС, II т.о.; решение № 58/
29.04.2011г. по т.д. № 623/ 2010 г. на ВКС, II т.о. и др.) Безпротиворечива е съдебната
практика и по въпроса, че доказателствената тежест за наличието на съпричиняване е
на направилия възражението ответник, както и по въпроса, че това възражение следва
да съдържа твърдения относно конкретно фактическо поведение на пострадалия в
причинна връзка с ПТП, което именно следва да бъде разглеждано при преценка дали е
налице принос.
7
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно направеното възражение за
съпричиняване, тъй като изобщо не се установява пешеходецът да е имал соченото от
застрахователя противоправно поведение. Така не се установява от събраните
доказателства твърдението на застрахователя, че Н. С. е предприел пресичане при
намалена видимост. В Протокола за оглед е посочено, че макар да е тъмната част от
денонощието, бул. „Сливница“ е осветен и видимостта е добра.
Не се установява също твърдението Н. С. да е пресичал без да се съобрази с
отстоянието на идващите автомобили и скоростта им на движение. От заключението на
САТЕ се установи, че Н. е пресичал отляво надясно, като местоудара е на около 2.40
вляво от десния край на платното, което е широко 20 м., в най-дясна пътна лента по
посока на движение на автомобила. Посочено е още, че дори при превишената скорост
(60 км./ч.), с която се е движел автомобила, при всякакъв начин на движение на
пешеходеца освен при бързо бягане, ударът е бил предотвратим, което означава, че
пешеходецът не е попадал в опасната зона за спиране на автомобила (като няма данни
същият да е бягал). Тези обстоятелства сочат всъщност, че водачът е имал достатъчно
време да забележи стъпващият на пътното платно пешеходец, който е изминал поне 17
м. преди местоусара и да успее да намали или дори да спре, като го пропусне,
изпълнявайки задължението си по чл. 119, ал. 1 ЗДвП. Това пък означава, че
пешеходецът се е съобразил с отстоянието и скоростта на идващия лек автомобил.
Друго фактическо поведение на пешеходеца във връзка с ПТП застрахователят
не е сочил.
Следва да бъде споделено и приетото от първата инстанция, че доколкото
виновният водач се е движил с превишена скорост, предвид нормата на чл. 119, ал. 5
ЗДвП, според която при пътнотранспортно произшествие с пешеходец на обозначена
пътна маркировка "пешеходна пътека", когато водачът е превишил разрешената
максимална скорост за движение или е нарушил друго правило от Закона за
движението по пътищата, имащо отношение към произшествието, пешеходецът не се
счита за съпричинител за настъпване на съответното произшествие, дори пешеходецът
да бе имал соченото от застрахователя поведение, то съпричиняване няма как да бъде
прието.
Посоченото обосновава извод, че определеното обезщетение не следва да бъде
намалявано.
Законна лихва върху обезщетението се дължи от застрахователя от датата на
сезирането му с претенция от увредените лица (14.02.2020 г.), но доколкото ищцата е
претендирала обезщетение от по-късна дата – 15.05.2020 г., а и липсва оплакване във
въззивната жалба относно началната дата на законната лихва, то приетата от
първоинстанционния съд дата е правилна.
Предвид достигане на въззивния съд до краен извод идентичен с извода на
първоинстанционния съд, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските: При този изход от спора право на разноски пред въззивната
инстанция има всяка страна според защитения материален интерес.
Ищцата е освободена от държавна такса при условията на чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК
и не е направила разноски за такива.
Тя е била защитавана безплатно от адвокат О. и е направено искане от него да
му бъде определено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА. Минималното
възнаграждение по отношение защитавания интерес от 180 000 лева е в размер на 5130
лева, а редуцирано съобразно защитения интерес от 70 000 лева е в размер на 1995.06
лева.
Застрахователят е направил разноски за държавна такса в размер на 1400 лева,
8
от които не му се дължи никаква част, тъй като никаква част от въззивната му жалба не
е уважена. Той е бил представляван от юрисконсулт, на когото, при условията на чл.
78, ал. 8 ГПК съдът определя възнаграждение в размер на 100 лева.
Воден от изложеното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 264496/07.07.2021 г. по гр.д. № 4989/2020 г. на
СГС, I -30 състав в обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗД „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67а, да заплати на адв. В. В. О. от
САК, гр. ***, ул. „***“ 38, ап. 2 сумата 1995.06 лева – адвокатско възнаграждение
пред САС, определено при условията на чл. 38, ал. 2 ЗА.
ОСЪЖДА Р. Г. Х., ЕГН ********** да заплати на ЗД „Лев Инс“ АД, ЕИК
********* сумата 100 лева – юрисконсултско възнаграждение пред САС.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ЗД „Лев Инс“ АД – М. М. с ЛНЧ **********, гр. ***, ж.к. „***“, чл. ***, вх. Д, ет. 8,
ап. 103.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му
на страните, при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9