Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 17.05.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІI - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на шести октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Симеонова в. гр. д. № 10995 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение № 134373/29.06.2020 г. по гр. д. № 56931/2018 г. по описа на Софийски
районен съд (СРС), 24 състав, е осъдена на основание чл. 45 ЗЗД В.Ф.В.– Т., ЕГН
********** да заплати на Н.П.Б., ЕГН ********** сума в размер на 1800 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода
28.04.2018 г. - 07.08.2018 г., изразяващи се в морални болки и страдания във
връзка с отказа на ответницата да спазва определения с решение № 396071/27.04.2018
г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, 83 състав, режим на лични контакти
на ищеца с неговия син М.Н.Б., ЕГН **********, които следвало да бъдат
осъществени на дати 28.04.2018 г. – 29.04.2018 г., 26.05.2018 г. – 27.05.2018
г., 09.06.2018 г. – 10.06.2018 г., 23.06.2018 г. – 24.06.2018 г., 25.06.2018
г., 07.07.2018 г. – 08.07.2018 г. и на 21.07.2018 г. – 22.07.2018 г., ведно със
законната лихва от 28.04.2018 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен
за разликата до пълния предявен размер от 5 000 лв., предявен като частичен иск
от обща претенция в размер на 10 000 лв., като неоснователен и недоказан.
Осъдена е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата да заплати на ищеца сумата
от 180 лв. – разноски по делото, съобразно уважената част от иска, както и е
осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът да заплати на ответницата сумата
от 288 лв. – разноски по делото съобразно отхвърлената част от иска.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба вх. № 5103495/28.07.2020 г. от ответницата В.Ф.В.–
Т., чрез адвокат М.З., с която се обжалва първоинстанционното решение в частта,
с която е уважен искът за сумата от 1 800 лв., ведно със законната лихва от
28.04.2018 г. до окончателното плащане. Излагат се оплаквания за неправилност
на решението в обжалваната част като постановено при нарушение на материалния
закон и на процесуалните правила и необоснованост. Твърди се, че районният съд
неправилно е приел, че искът е доказан по основание без да обсъди причините за
„неполучаване“ на детето, не е съобразил липсата на привързаност на ищеца към
детето, че ищецът никога не е виждал и възпитавал дете и не познава
особеностите на този процес, контакта родител – дете, държането и отношенията
на децата с околните. Ищецът не е виждал и вземал и не е търсил нито веднъж
детето си за периода от фактическата раздяла на страните през м. 10.2017 г. до
датата на съдебното решение - 27.04.2018 г. и не се е интересувал от него. По
делото няма данни ищецът да е бил запознат с навиците на детето, или че иска да
научи нещо за тях (ищецът не е виждал детето от третата до петата му година),
т. е. причините за невиждане на детето са в самия ищец. Съдът не е установил и
родителския капацитет на ищеца да полага адекватна грижа – да пази и възпитава
детето. На следващо място се сочи, че по делото не е установено ищецът да е
търпял твърдените болки и страдания, което не може да се случи без установяване
привързаността му към детето, напротив същият не е полагал грижи за него, не се
е интересувал от нуждите му, което сочи на липса на желание за виждане с
детето, съответно от това няма как да произтекат вреди. Не е обсъдено, че през
целия период ищецът не е посетил лекар и не е ползвал каквито и да било
лекарства за подобрение на здравословното си състояние, няма данни за ползвани
„отпуски по болест“. Ако ищецът действително е страдал, то това може да е
поради други причини и заболявания. Освен това разпитаните свидетели само
преразказват казаното им от ответника, нито един от тях не установява
привързаност на бащата към детето, няма и доказателства за недаване на детето
на дати 09.06.2018 г. - 10.06.2018 г. и на 25.06.2018 г. Съдът не е
аргументирал и съотношението между „непроведените“ виждания на детето и
размерът на вредата, както и не е съобразил представената по делото служебна
бележка изх. № 40/12.02.2019 г. на Детска градина № 191 „Приказка без край“, от
която е видно, че през м. юли 2018 г. детската градина не работи и детето не я
е посещавало, а е било с майка си. Поддържа се и че съдът неоснователно е
присъдил законна лихва върху главницата от датата на първото увреждане /28.04.2018
г./, като при установяване на вредата, лихва следва да се дължи най – рано от
22.07.2018 г. – датата на евентуално „завършване“ на неизпълнението, или
съответно върху обезщетението за всеки от процесните периоди поотделно. Предвид
изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на
иска. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор вх. № 25141603/08.10.2020 г. от ищеца Н.П.Б., с доводи за
неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че твърденията на ответницата, че
ищецът не е искал да вижда сина си са голословни, от средата на м. декември
2017 г. ищецът не е виждал сина си, тъй като майката не позволява контакт с
детето – повече от три години, свидетелят Т. го заплашил, че ако не променят
споразумението относно режима за виждане, няма да види сина си в близките
четири години, на служителите в детската градина било забранено от ответницата
да дават детето на ищеца, като последният виждал детето си само през прозореца
на градината, бил заплашен и обиждан от ответницата и свидетеля Т.. Добавя, че
е плащал издръжката и разходите на детето за детската градина и за извънкласни
занимания, интересувал се е и за здравословното му състояние. Няма период от третата
до петата година на детето, в който период да не го е виждал. Има документ за
оценка на родителски капацитет от ЦОП „Света София‘, майката отказала и среща в
присъствие на психолог. Многократно въззиваемият опитвал да взема сина си и
чрез съдействие на частен съдебен изпълнител, чрез служител на социалните служби
и полицията, но без резултат. През целия период на съвместно съжителство е
полагал грижи за детето. Поради това се моли за потвърждаване на
първоинстанционното решение в обжалваната част. Претендират се разноски.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 45 ЗЗД за разликата над 1 800 лв. до пълния предявен размер
от 5 000 лв., като неоснователен и недоказан, и е осъден на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК ищецът да заплати на ответницата сумата от 288 лв. – разноски по
делото съобразно отхвърлената част от иска, не е обжалвано от ищеца, поради
което е влязло в законна сила.
Софийски градски съд, след като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Предявен
е осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД – за осъждане на
ответницата В.Ф.В.- Т. да заплати на ищеца Н.П.Б. сумата 5 000 лв., частична
претенция от 10 000 лв., за неимуществени вреди – болки и страдания, търпени от
ищеца в резултат на нарушаване от страна на ответницата и отказа ѝ да
спазва режима на лични контакти между ищеца и сина му М.Н.Б., който режим на
лични контакти е утвърден с решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, 83 състав, както
следва: на 28.04.2018 г. – 29.04.2018 г., на 26.05.2018 г. – 27.05.2018 г., на 09.06.2018
г. – 10.06.2018 г., на 23.06.2018 г. – 24.06.2018 г., на 25.06.2018 г., на 07.07.2018
г. – 08.07.2018 г. и на 21.07.2018 г. – 22.07.2018 г., ведно със законната
лихва от 28.04.2018 г. до окончателното изплащане.
В срока за отговор по чл. 131 ГПК не е
депозиран такъв от ответницата, а искането за възстановяване на срока за подаване на отговор на
исковата молба по чл. 64, ал. 2 ГПК е оставено без уважение с влязло в сила
определение.
Между страните не се спори, а и от приетите по
делото писмени доказателства се установява, че ищецът се е намирал във
фактическо съжителство с ответницата за периода от 2012 г. до края на 2016
г., с която
са родители на детето М.Н.Б., ЕГН **********. След раздялата на страните за разрешаване на
въпросите относно упражняване на родителските права, режим на лични отношения и
издръжка на детето с
влязло
в сила решение
№ 396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, 83
състав е утвърдено постигнато между страните споразумение по чл. 127, ал. 1 СК относно
упражняването на родителските права и режима за лични контакти с детето, като страните са постигнали
съгласие детето М.Б. да живее със своята майка В.В.- Т., която да упражнява
родителските права, като са уредени правата и задълженията на страните по
споразумението относно отглеждането на общото им дете, правата на личен контакт
между бащата Н.Б. и синът му М.Б. при уговорения в споразумението
начин, съобразен с възрастта на детето – до седемгодишна възраст всяка нечетна седмица от
годината за събота и неделя с преспиване за времето от 9,00 ч. в събота до
понеделник сутринта, с ангажимент на бащата да води детето на детска градина в
понеделник, както и двамата родители да могат да присъстват на рождения ден на
детето – 25.06. Уредено е, че при осъществяване на режима на лични
контакти, бащата ще взема и връща детето от и до дома на майката, като извън
посочения режим бащата може да вижда детето си по всяко време, след
предварителна уговорка с майката. Не е спорно по делото, че на посочените в
исковата молба дати бащата не е осъществил лични контакти със сина си съгласно
постигнатото между страните споразумение. Не е спорно, че на 21.06.2018 г. по
молба на ищеца е образувано изп. дело № 2353/2018 г. на ЧСИ Н.М.с рег. № 841 на
КЧСИ, за пристъпване към принудително
изпълнение на съдебно решение № 376371/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, 83
състав в частта относно режима на лични контакти с детето, както и че
ищецът е търсил съдействие от правоохранителните органи и Дирекция „Социално
подпомагане“, отдел „Закрила на детето“ в тази връзка.
В хипотезата
на чл. 266, ал. 2 ГПК в хода на въззивното производство е прието ново писмено
доказателство - влязло в сила решение № 23/21.06.2021 г. по н. ч. х. д. № 20211100601880/2021 г. на СГС,
НО, V въззивен
състав, с което е потвърдена присъда от 08.02.2021 г. по н. ч. х. д. №
8117/2019 г. на СРС, НО, 94 състав. С последната В.Ф.В.– Т. е призната за виновна в това, че в периода от 26.05.2018 г. до 15.09.2018 г. в гр. София, ул.
„********,
в условията на продължавано престъпление с общо осем деяния, които осъществяват
състава на едно и също престъпление, извършени са през непродължителен период
от време, при една и съща обстановка и при еднородност на вината, при което
последващото се явява от обективна и субективна страна продължение на
предшестващото, не е изпълнила, като не е предала детето М.Н.Б. на бащата Н.П.Б., съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., както следва:
- На
26.05.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б.;
- На
09.06.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б.;
- На
23.06.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б.;
- На
07.07.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б.;
- На
21.07.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б.;
- На
04.08.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б.;
- На
01.09.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б.;
- На
15.09.2018 г. в гр. София, ул. „******** не е изпълнила съдебно решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО, 83 състав,
с което е определен режим на упражняването на лични контакти на бащата – Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б., като не е предала
детето М.Н.Б.
на бащата Н.П.Б. – престъпление по чл. 182 ал. 2 вр. чл. 26 ал. 1 НК, поради което и
на основание чл. 78а, ал. 1 НК подсъдимата е освободена от наказателна отговорност и й е наложено административно
наказание „глоба“ в размер на 3 000 лв., като на основание чл. 304 НПК В.Ф.В.- Т. е
оправдана да
не е изпълнила съдебно решение № 396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО,
83 състав на дати 28.04.2018 г. и 12.05.2018 г., както и да е
осуетила изпълнението на съдебното решение на 25.06.2018 г. Осъдена е на основание чл. 189 ал.
3 НПК В.Ф.В.– Т. да заплати по сметка на съда сумата от 331,10 лв., както и в полза на Н.П.Б. – сумата от 12 лв. –
разноски по делото.
За установяване релевантните за спора обстоятелства, в хода на
производството пред СРС са събрани и гласни доказателствени средства. При разпита св. Г.А.Г.заявява, че познава страните и знае, че имат общо
дете и тъй като са разделени има определен режим на виждане на бащата с детето.
Посочва, че е присъствал на многократни случаи, в които В. отказвала да даде
детето на ищеца да го види и му казвала, че не става за баща и не се интересува от
детето, първата такава случка била на 12.05.2018 г., след това на 26.05.2018
г., на 07.07.2018 г. Свидетелят заявява още, че ищецът е перфектен баща, че Н. многократно се е
обръщал към властите за съдействие, пускал жалби и до социални грижи,
закрила на детето, прокуратура и полиция, но нямало адекватен отговор. Това
карало Н. да се чувства много унил, дори развил хипертония, ходил на
кардиолог. Много зле му
се отразявало, а той изпълнявал всичко по споразумението. Свидетелят присъствал на телефонен
разговор между Н. и съпруга на В. – Х.Т.- били отправяни заплахи за физическа
саморазправа от страна на Т.към Н., използвани грубиянски език и обиди.
При
разпита св. Х.Х.Т./съпруг на ответницата/ заявява, че се запознал с ищеца
по телефона няколко дни преди рождения ден на М.през 2016 г., за да го помоли да
бъде част от рождения ден на детето, отнело на свидетеля близо два часа да убеди ищеца да отиде. Сочи, че Н. до момента /04.07.2019 г./ не се е обадил нито
веднъж между датите по споразумението, а единствено на датите, на които му било
определено да вземе детето по споразумението. Заявява, че съпругата му много
пъти се опитвала да осъществи контакт с ищеца да вземе детето и да помогне в
отглеждането му, когато свидетелят и ответницата пътували извън София. Преди постановяване на
съдебното решение в продължение на шест месеца Н. не изявил желание да чуе или да види сина си. Когато
разбрал за решението отишъл да вземе сина си, но В. не му го дала, тъй като не
била получила решението – на 28.04.2018 г. Имало случаи, в които Н. бил пред
дома им, за да вземе детето, но тя не го давала, тъй като е болен, а Н. не знаел какви
лекарства се дават. Т.сочи, че никога не е имал пререкания с ищеца. Имали среща,
за да се разберат по какъв начин ищецът ще вижда детето. Свидетелят добавя, че
на 25.06.2018 г. ищецът отишъл в детската градина да подари подарък на М.,
заедно с майка си Славка, искал и да вземе детето, но не му разрешили, тъй като
ответницата не била уведомена. Ищецът не се обаждал, за да попита има ли нужда
от помощ, но редовно плащал издръжка в размер на 170 лв. за детето.
При
разпита св. С.Н.Б./майка на ищеца/ заявява, че е в течение на историята, в
началото взимали и гледали детето, но след като В. се омъжила нещата се
променили. Последният път било на 12.11.2017 г., между м.
11.2017 г. и одобряването на споразумението не взимали детето, защото
адвокатите ги посъветвали така, за да няма проблеми. Синът й се притеснявал непрекъснато,
защото не може да взема детето, започнал да вдига кръвно, да получава паник атаки, загубил
съня си, отслабнал с 10 кг, започнал да получава сърцебиене, не се чувствал
добре. Свидетелката
му давала от своите лекарства. На 28.04.2018 г. отишли при детето, което се
зарадвало да ги види, В. обаче отказала да даде детето, тъй като не била получила
споразумението. На 23.06.2018 г. отишли с присъствие на полиция, на 21.07.2018
г. В. пак не дала детето. На 25.06.2018 г. детето имало рожден ден,
свидетелката отишла в детската градина, с ищеца му били купили подарък, детето
се зарадвало, представило баба си на останалите деца в градината, обадили се по
телефона и на ищеца. Б. добавя, че синът ѝ не е имал паник атаки преди
този случай.
При
разпита св. С.Н.Н.заявява, че познава В. и Н. от около десет години, като
отношенията им преди раздялата били обтегнати. Н. имал паник атаки по време на
съжителството си с В., за което свидетелят научил от последната. Знае за подписаното
споразумение относно режима на контакт с детето и Н.. Колега е на В. и е виждал
детето в галерията. Знае как М.контактува с баща си от разговори с В. и Х., баба му го
била подстригала веднъж и това било голяма драма. Мисли, че Н. е ходил в
детската градина при детето. След срещите през лятото на 2018 г. не е виждал Н.. През юли 2018
г. детската градина не работела и детето било в Брацигово.
За установяване на търпените от ищеца неимуществени вреди по делото е
приета съдебно – психиатрична експертиза, неоспорена от страните, извършена на
база събраните доказателства и след личен преглед на ищеца на 21.10.2019 г., и
писмени доказателства – амбулаторен лист № 001577/03.07.2019 г., амбулаторен
лист № 001579/08.07.2019 г. и амбулаторен лист № 001612/08.07.2019 г. От експертизата се установява, че в резултат
поведението на ответницата през периода 28.04.2018 г. - 27.08.2018 г. ищецът е развил
протрахирана депресивна реакция, симптоми на която се установяват и
понастоящем, но с намалена интензивност. Има данни за паническо разстройство,
но не може да се каже със сигурност, кога е възникнало то. Същото следва да се
каже и за хипертоничната болест на ищеца /несъмнено психоорганично заболяване/,
която е била установена, но няма сигурни данни за нейното начало. Депресивната
реакция представлява разстройство в даптацията с различна продължителност, в
зависимост от характера и продължителността на психотравмения фактор.
Разстройството не би възникнало без наличието на стресогенен фактор. Клиничната
картина включва депресивно настроение, тревожност, безпокойство, чувство за
невъзможност за справяне със ситуацията, за планиране на бъдещето или за
продължаване на съществуването в настоящата ситуация. В някаква степен се
нарушава и извършването на рутинните ежедневни дейности.
При така
установената фактическа обстановка, въззивният съд приема следното от правна
страна:
Въззивната
жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е частично
основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта му - в обжалваната част. По останалите въпроси въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
В случая
постановеното по делото решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
По правилността на решението в обжалваната
част с оглед конкретните оплаквания на въззивника съдът приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да
поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Когато ищецът основава
своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно,
противоправно действие или бездействие на ответника, следва да установи всички
елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, както следва: че ответникът е осъществил посоченото в
исковата молба деяние; че то е неправомерно, противоправно - нарушава специални
закони или общото задължение да не се вреди другиму; настъпилите от деянието
вреди и техният размер /имуществени - реално претърпени загуби или пропуснати
ползи, неимуществени - болки и страдания/; пряката причинно - следствена
връзка между поведението на ответника и вредите.
Съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното, поради което
оборването на презумпцията за вина е в тежест на ответника.
В
случая въззивният съд приема, че са осъществени всички предпоставки на иска по
чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 300 ГПК
влязлата сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд,
който разглежда гражданските последици от деянието относно извършването на
деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. С акта си по чл. 78а НК
наказателният съд се произнася по същия кръг въпроси, по които и с присъдата.
Разликата се състои само във вида на отговорността – освобождаването от
наказателна отговорност и налагане или неналагане на административно наказание
с оглед виновността на дееца. Деянието и в този случай е престъпление, а не
административно нарушение, и решението по чл. 78а НК,
с което е наложено административно наказание е приравнено на влязла в сила
присъда, в който смисъл са задължителните за съда указания дадени в т. 15 на ТР
№ 6 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
На
първо място, наличието на увреждане за дати 26.05.2018
г. – 27.05.2018 г., 09.06.2018 г. – 10.06.2018 г., 23.06.2018 г. – 24.06.2018
г., 07.07.2018 г. – 08.07.2018 г. и 21.07.2018 г. – 22.07.2018 г. се установява с
влязлото в сила на 21.06.2021 г. решение на СГС, НО, V въззивен състав по н. ч.
х. д. № 20211100601880/2021 г. на СГС, с което е потвърдена присъда от
08.02.2021 г. по н. ч. х. д. № 8117/2019 г. на СРС, НО, 94 състав. В настоящото производство
съдът е обвързан от изводите на наказателния съд в посочената част и е длъжен
да приеме за доказано между страните, че ответницата виновно е
извършила
описаното в исковата молба деяние, което е противоправно.
Задължителната сила на крайния съдебен акт в наказателното
производство обхваща и съставомерния резултат /в този смисъл - ППВС № 7/1959 г./, поради което въззивният съд приема, че на посочените
дати В.Ф.В.– Т., в условията на продължавано престъпление, не е изпълнила, като не е
предала детето М.Б. на бащата Н.Б., съдебно решение № 396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, ГО,
83 състав, с което е определен режим на упражняване на лични контакти на бащата
– Н.П.Б. с малолетното дете – М.Н.Б. - престъпление по чл. 182
ал. 2,
вр. чл. 26 ал. 1 НК, което деяние е противоправно.
Въззивният съд приема, че е налице
противоправно деяние от страна на ответницата и за дата 28.04.2018 г. - оплаквания
във връзка с този извод на районния съд не са изложени във въззивната жалба, а
освен това по делото безспорно се установи /от показанията на свидетеля Т.и от
показанията на свидетеля Б., които в тази част съдът кредитира като обективни и
непротиворечиви/, че на 28.04.2018 г. ответницата не е предала детето на бащата.
Обстоятелството, че по отношение на тази дата ответницата е оправдана на
основание чл. 304 НПК /поради липса на елемент на престъплението по чл. 182,
ал. 2 НК от субективна страна/ не изключва противоправността на деянието по
смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – разбирана като нарушение на общата забрана да не
се вреди другиму, в случая да не се препятстват срещите и личните контакти
между родител и дете, от пречките за което в случая за ищеца са произтекли
неимуществени вреди.
Въззивният съд намира за основателно обаче
оплакването на въззивницата, че отговорността ѝ по чл. 45, ал. 1 ЗЗД не
следва да се ангажира за дата 25.06.2018 г. – рождения ден на детето. От показанията
на свидетелката Б. се установява, че ищецът на посочената дата е бил на работа
и само тя е посетила детската градина на детето /въззивният съд кредитира
именно показанията на свидетелката Б. в тази част, която отразява
непосредствените си впечатления, а не показанията на свидетеля Т., че и ищецът
е посетил детската градина/, няма данни с поведението си ответницата да е
препятствала възможността на ищеца да присъства на рождения ден на М.съгласно
постигнатото между страните споразумение, съответно не е налице противоправно
поведение по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и за тази дата искът следва да бъде
отхвърлен /за тази дата ищцата е оправдана и от наказателния съд/.
По делото с влязла в сила присъда
/както се посочи, решението по чл. 78а НК е приравнено на влязла в сила присъда
за целите на гражданския процес/ е установено увреждащото ищеца деяние, поради
което ирелевантно за основателността на предявения иск са причините, поради които
ответницата не е давала детето на ищеца на спорните
дати, съответно не следва да се обсъждат въпросите относно ангажираността и
пътуванията на ответницата с детето извън София и приетата Служебна бележка
изх. № 40/12.02.2019 г. от Детска градина „Приказка без край“, от която се
установява, че детето М.Н.Б. е отсъствало от детската градина на 02, 14 и
15.05.2018 г. по лични причини, на 04.06.2018 г. – без представен документ, а
през м. 07.2018 г. детската градина не е работила. Твърденията за
родителско отчуждение, за липса на родителски
капацитет у ищеца /включително твърденията, че ищецът не познава процеса по
отглеждане и възпитание на дете/, за нежелание на ищеца да се среща със сина си
и да се грижи за възпитанието му, за липсата на привързаност на ищеца към
детето, освен, че са недоказани по делото в преклузивните срокове за това
/напротив, опровергават се от събраните по делото гласни доказателствени
средства/, са и без значение за настоящото производство – налице е съдебно
решение, с което е утвърден режим на лични контакти на бащата с детето,
изпълнението на което съдебно решение ответницата възпрепятства. Родителските
качества на ищеца, емоционалната привързаност на детето към родителите и
наличието или липсата на синдром на родителско отчуждение не са предмет на изследване
в настоящото производство и не могат да бъдат причина да не се изпълнява
постигнатото спораумение по чл. 127, ал. 1 СК, съответно не могат да изключат
противоправността на действията на ответницата.
Обстоятелството, че ищецът не е виждал
и вземал детето си за периода от фактическата раздяла на страните през м.
10.2017 г. до датата на съдебното решение - 27.04.2018 г., също не може да
освободи ответницата от отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД, тъй като на първо
място не касае процесния период, на второ място не доказва липсата на желание
на ищеца да се среща с детето си /предвид и заявеното в съдебно заседание от
свидетелката Б., че така са били посъветвани от адвокат/.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че по
делото е установено и настъпването на неимуществени вреди за ищеца в резултат
неизпълнението на споразумението относно режима на лични контакти на бащата с
детето от страна на ответницата, които вреди се установяват както от
показанията на разпитаните по делото свидетели, така и от неоспореното
заключение на съдебно – психиатричната експертиза, което въззивният съд
кредитира като компетентно изготвено и обосновано. В практиката на Върховния касационен съд е застъпено
разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти следва да
бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали
доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят
показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът
следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са
повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти
и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите
доказателства по делото.
В аспекта на изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
няма основание да не кредитира свидетелските показания на С.Б., включително
като ги преценява по реда на чл. 172 ГПК, и на свидетеля Г.Г., доколкото е
логично за търпените от ищеца вреди да свидетелстват най - близките му хора,
които пресъздават преките си възприятия в тази връзка. Установява
се, че ищецът е бил разтревожен, унил, притеснявал се непрекъснато, започнал да
вдига кръвно, не се чувствал добре, изгубил съня си, изпаднал в протрахирана
депресивна реакция. Относно паник – атаките правилно районният съд е приел, че
не е доказано безспорно, че те са в резулат именно на поведението на
ответницата в периода 28.04.2018
г. - 07.08.2018 г., поради което те не са взети предвид при определяне на
обезщетението за неимуществени вреди.
От заключението на съдебно –
психиатричната експертиза се установява и причинната връзка между поведението
на ответницата и настъпилите за ищеца вреди. Обстоятелството, че не са
ангажирани доказателства през процесния период ищецът да е посещавал лекар,
както и за прием на конкретни медикаменти и ползване на отпуск по болест, не
могат да внесат съмнение в извода за настъпилите вреди, включително за наличието
на протрахирана депресивна реакция, като в тази част вещото лице безспорно
заявява, че депресивната реакция се дължи на ограничения режим на лични
контакти с детето, както и че това е продължителен процес, дължащ се на
стресогенен фактор, който се развива във времето. Този извод се подкрепя и от
приетата медицинска документация, от която се установява, че ищецът е търсил
лекарска помощ във връзка с влошеното си здравословно състояние след процесния
период. В тежест на ответницата, ако твърди, че вредите са настъпили по друг
начин, е било да го докаже – чл. 154, ал. 1 ГПК, но доказателства в тази насока
не са ангажирани по делото. Не е оборена и презумпцията за вина по чл. 45, ал.
2 ЗЗД.
Поради изложеното, въззивният съд приема,
че са налице всички предпоставки на чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение в
полза на ищеца за претърпените от него неимуществени вреди вследствие на препятстване
от страна на ответницата на режима на лични отношения на ищеца с общото им дете.
Противоправното поведение на ответницата е установено с
влязлото в сила решение на наказателния съд, а настъпилите за ищеца неимуществени
вреди и пряката причинно – следствена връзка с поведението на ответницата - от
съдебната експертиза и от свидетелските показания.
Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно
понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението - характер и степен на увреждане,
начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и
степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, обществено -
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. По отношение на размера на обезщетението за
неимуществени вреди във въззивната жалба не са изложени конкретни оплаквания /извън
твърденията за липса на аргументи за съотношението между непроведените виждания
на детето и размера на вредата/, поради което и с оглед чл. 269 ГПК този въпрос
е извън обхвата на въззивната проверка. В допълнение следва да се посочи, че първоинстанционният
съд е съобразил установената съдебна практика и при определяне на обезщетението
е отчел здравословното състояние на ищеца, психическото му състояние, неговата
възраст, продължителността на периода, в който са търпени вредите, както и е
изложил мотиви защо не взема предвид при определяне на обезщетението данните за
паническо разстройство и за наличие на хипертонична болест на ищеца.
В съответствие със задължителната съдебна
практика първоинстанционният съд е определил обезщетението за неимуществени
вреди глобално по справедливост в размер на общо 1 800 лв. /без да е необходимо
излагане на аргументи за съотношението
между непроведените виждания на детето и размера на вредата, в какъвто смисъл
са доводите на въззивника/. Неимуществените
вреди, кумулирани от няколко последователни деяния, свързани помежду си,
подлежат на глобално обезщетяване, като ищецът не е длъжен да разграничи какво
обезщетение претендира за вредите, причинени с всяко от отделните деяния.
Такова разграничаване в повечето хипотези практически е невъзможно да бъде
извършено, тъй като всяко от деянията само по себе си може да не е от естество
да предизвика сериозни негативни последици, но кумулираният ефект от тях да има
много по - голямо
отражение в емоционалната и психическа сфера на пострадалото лице. Когато
съдът установи наличие на обективна връзка между деянията и общо причиняване на
неимуществени вреди, той дължи определяне на глобално обезщетение при отчитане
на кумулирания ефект от отделните деяния – така решение №
204 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 7046/2014 г. на ВКС, IV г. о., ГК и др. При съобразяване на тази практика, независимо от отхвърляне
на иска за дата 25.06.2018 г. от въззивния съд, обезщетението по чл. 52 ЗЗД не
следва да бъде намалявано, тъй като вредите са в резултат на цялостното
поведение на ответницата през процесния период, а не в резултат на поведението
ѝ за конкретната дата. Поради това, искът по чл. 45, ал. 1 ЗЗД правилно е
уважен до приетия от СРС размер.
По отношение на лихвата за забава върху
обезщетението за неимуществени вреди:
Основателни са обаче оплакванията относно
началния момент на присъждане на лихвата за забава върху главницата. Съгласно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при
задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана.
Задължението за лихви възниква от момента на увреждащото действие – арг. от
чл. 69, ал. 1 ЗЗД, а ако то продължава през определен период от време
– от крайния момент на периода. В случая деянията, за които
ответницата е освободена от наказателна отговорност по реда на чл. 78а НК,
са извършени в условията на продължавано престъпление, което
е довършено с довършване на последното деяние.
Следователно законната лихва се дължи от довършване
на увреждането – 22.07.2018 г., а не от началната дата на увреждането - 28.04.2018
г., поради което решението следва да бъде отменено в тази част и лихвата да
бъде присъдена считано от 22.07.2018 г. до окончателното плащане на главницата,
както и главният иск да бъде отхвърлен за 25.06.2018 г., като в останалата
обжалвана част решението следва да бъде потвърдено като правилно.
По
отношение на разноските пред първата инстанция:
В случая
разноски в полза на ответницата не се дължат, тъй като съдът не променя размера
на уважената част от иска, а разноски за претенцията
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се присъждат, тъй като същата не представлява
отделен иск, а законна последица от уважаването на иска за
обезщетението и не е взета предвид при определяне на разноските от
първоинстанционния съд, съответно не може да бъде отчетена едва от въззивния
съд при определяне на разноските за производството пред СРС.
По отношение на разноските пред въззивната инстанция:
За въззивното производство с оглед частичното
уважаване на въззивната жалба относно акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД в
полза на въззивника следва да се присъди сумата от 0,83 лв. – за държавна такса
от общо внесената в размер на 36 лв., доказателства за други разноски,
включително за адвокатско възнаграждение не са ангажирани по делото. От
въззиваемата страна се претендират разноски в размер на 400 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение съгласно представени доказателства, като с оглед
неоснователната част от въззивната жалба в полза на въззиваемия – ищец следва
да се присъди сумата от 390,77 лв.
С оглед на цената на иска и
предвид чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 134373/29.06.2020 г. по гр. д. №
56931/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав, в обжалваната част,
с която е осъдена на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД В.Ф.В.– Т., ЕГН ********** да
заплати на Н.П.Б., ЕГН ********** законна лихва за забава за периода от
28.04.2018 г. до 21.07.2018 г. включително върху обезщетението за неимуществени
вреди в размер на 1 800 лв., претърпени в периода 28.04.2018 г. - 07.08.2018
г., изразяващи се в морални болки и страдания във връзка с отказа на В.Ф.В.– Т.
да спазва определения с решение № 396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г.
по описа на СРС, 83 състав, режим на лични контакти на Н.П.Б. с неговия син М.Н.Б.,
ЕГН **********, които следвало да бъдат осъществени на дати 28.04.2018 г. –
29.04.2018 г., 26.05.2018 г. – 27.05.2018 г., 09.06.2018 г. – 10.06.2018 г.,
23.06.2018 г. – 24.06.2018 г., 07.07.2018 г. – 08.07.2018 г. и на 21.07.2018 г.
– 22.07.2018 г., както и в частта, с която искът по чл. 45 ЗЗД е уважен за дата
25.06.2018 г., като вместо това постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.П.Б., ЕГН **********,***
срещу В.Ф.В.– Т., ЕГН **********,*** иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в морални
болки и страдания във връзка с отказа на ответницата В.Ф.В.– Т. да спазва
определения с решение № 396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа
на СРС, 83 състав, режим на лични контакти на ищеца Н.П.Б. с неговия син М.Н.Б.,
ЕГН **********, на дата 25.06.2018 г., като неоснователен, както и претенцията
по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода от 28.04.2018 г. до 21.07.2018 г. включително -
законна лихва за забава върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди в
размер на 1 800 лв., претърпени от ищеца в периода 28.04.2018 г. - 07.08.2018
г., изразяващи се в морални болки и страдания във връзка с отказа на
ответницата да спазва определения с решение № 396071/27.04.2018 г. по гр. д. №
7633/2018 г. по описа на СРС, 83 състав, режим на лични контакти на ищеца с
неговия син М.Н.Б., ЕГН **********, които следвало да бъдат осъществени на дати
28.04.2018 г. – 29.04.2018 г., 26.05.2018 г. – 27.05.2018 г., 09.06.2018 г. –
10.06.2018 г., 23.06.2018 г. – 24.06.2018 г., 07.07.2018 г. – 08.07.2018 г. и
на 21.07.2018 г. – 22.07.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 134373/29.06.2020
г. по гр. д. № 56931/2018 г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав, в
останалата обжалвана част, с която е осъдена на основание чл. 45 ЗЗД В.Ф.В.– Т.,
ЕГН ********** да заплати на Н.П.Б., ЕГН ********** сума в размер на 1800 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в периода
28.04.2018 г. - 07.08.2018 г., изразяващи се в морални болки и страдания във
връзка с отказа на ответницата да спазва определения с решение №
396071/27.04.2018 г. по гр. д. № 7633/2018 г. по описа на СРС, 83 състав, режим
на лични контакти на ищеца с неговия син М.Н.Б., ЕГН **********, които следвало
да бъдат осъществени на дати 28.04.2018 г. – 29.04.2018 г., 26.05.2018 г. –
27.05.2018 г., 09.06.2018 г. – 10.06.2018 г., 23.06.2018 г. – 24.06.2018 г.,
07.07.2018 г. – 08.07.2018 г. и на 21.07.2018 г. – 22.07.2018 г., ведно със
законната лихва от 22.07.2018 г. до окончателното изплащане, както и в частта,
с която е осъдена ответницата да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 180 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА Н.П.Б., ЕГН **********,***,
да заплати на В.Ф.В.– Т., ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 273 ГПК сумата от 0,83 лв. /осемдесет и три стотинки/ – разноски за
въззивното производство съобразно уважената част от въззивната жалба.
ОСЪЖДА В.Ф.В.– Т., ЕГН **********,***, да заплати на Н.П.Б.,
ЕГН **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от
390,77 лв. /триста и деветдесет лева и седемдесет и седем стотинки/ – разноски
за въззивното производство съобразно отхвърлената част от въззивната жалба.
Първоинстанционното
решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 45 ЗЗД за разликата над 1 800 лв. до пълния предявен размер
от 5 000 лв. /предявен като частичен иск от обща претенция в размер на
10 000 лв./, като неоснователен и недоказан, както и в частта, с която е
осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК Н.П.Б. да заплати на В.Ф.В.– Т. сумата от
288 лв. – разноски по делото, не е обжалвано, поради което е влязло в законна
сила.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.