Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 31.08.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І Г.О.,
8 с-в в открито заседание на седемнадесети март, през две хиляди и шестнадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФАН КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Б.Ш.,
като изслуша докладваното от
съдията гр. д. № 8784 по описа за 2014г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с претенция с правно
основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 45 от ЗЗД.
Ищцата Д.И.А.
поддържа твърдение, че на 13.11.2003г. сключила с ответника „Ц.к.б.“ АД договор
за банкова касетка, по силата на която й било предоставено ползването на
банкова касета №*, намираща се в обществения трезор, разположен в салона за
обслужване на клиетни на банката в гр. Б.. С допълнителни споразумения,
действието на договора било продължено включително до 13.10.2010г. В
упражняване на правата си по договора, след като получила достъп до банковата
касетка, ищцата оставила на съхранение в нея сумата от 76 380 евро, които
била с нейни лични средства, движими вещи, изработени от злато (седем пръстена,
две колиета и удна гривна, както и два броя монети) с общо тегло от 81 грама,
на обща стойност от 2997 лева, както и сумата от 130 000 евро,
принадлежаща на лицето П.К., която ищцата приела да съгранява. Парите и
ценностите, които са посочени по- горе били противозаконно отнети от владението
на ищцата, посредством нерегламентиран достъп до банковата касета от С.Х.С.,
осъществен чрез престъпление. С влязла в сила Присъда от 21.02.2014г. на ОС Б.
по НОХД № 384/2011г., наказателният съд признал С.Х.С. за виновен по
повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление за това, че в периода от
05.03 до 15.04.2010г. в гр. Б., чрез използване на неустановено техническо
средство отнел от владението на ищцата и на П.Б.К. посочените по- горе парична
сума и движими вещи. Извършването на престъпното деяние, което довело до
настъпване на вредоносния резултат, било способствано от противоправни действия
и бездействия на служителите на ответника в банковия клон в Б., тъй като те
нарушили и не изпълнили специфични нормативно установени свои задължения:
първо- при сключването на договора служителите не направили справка в базата
данни на МВР за валидност на представената от С. лична карта; второ- служители
на банката допуснали нарушение на чл. 19 от Наредба № 1-171/02.07.2001г. за
организацията и контрола по обезпечаването на сигурността на банките и
небанковите финансови институции (обн. ДВ бр.
70/10.08.2001г.), понеже общественият трезор на
ответника в банковия клон Б. не бил обособен в самостоятелно помещение и в него
не била монтирана телевизионна камера; трето- при осигуряване на достъп на С.
до помещенията на обществения трезор, слижетилетие пропуснали да установят очевидно
несъответствие между посочените в личната карта даннни на притежателя й и
физическите данни на явилото се пред тях лице, четвърто – служителите на
банковия офис не съобразили необичайното, очевидно съмнително поведение и
външен вид на С., фактът че ходел с грим, че веднъж забравил ключовете си както
и не съобразили явното несъответствие на подписа му, положен в книгата за
посещения и този, който е обявен в личната карта. Според ищцата, посочените
действия и бездействия на служителите на ответната банка от една страна осъществявали
грубо нарушение на общи нормативни актове, регламентиращи сигурността на
банките, а от друга страна те не представлявали в частност изпълнението на
задължения по конкретния Договор за предоставяне на банкова касетка от 13.11.2003г.,
но причинили настъпване на вредоносния
резултат. При изложените фактически твърдения, както изрично заявява с молби с вх. №
152835/19.12.2014г. и вх. № 45887/08.04.2015г.,
ищцата желае да ангажира деликтната отговорност на ответната банка и претендира
за осъждане на ответника да й заплати обезщетение за причинените имуществени
вреди в размер на сумата от 102 073 евро (като част от претенция за сумата от
206 380 евро) и сумата от 2997 лева, заедно със законната лихва, считано от предявяването
на иска на 19.06.2014г. до деня на окончателното плащане. С оглед изхода на
спора, ищцата претендира и за осъждане на ответника да й заплати и направените
съдебни разноски.
Ответникът
„Ц.к.б.” АД, чрез процесуалните си представители, оспорва допустимостта на предявените
претенции, а при условията на евентуалност – оспорва и тяхната основателност:
както по отношение на тяхното основание, така и по отношение на техния
размер. Ответникът не оспорва изложените
в исковата молба фактически твърдения относно сключването и съдържанието на
процесния договор за банкова касета, нито твърдението, че третото неучастващо в
настоящия процес лице С.Х.С. е бил осъден от наказателния съд за престъпно
посегателство върху поставените в банковата касета парични суми и ценности. При
това обаче, ответникът моли претенциите на ищцата да бъдат изцяло отхвърлени,
по следните съображения: Договорната отговорност на ищеца изключвала надлежната
материална легитимация да се търси деликтна отговорност на същото основание, но
при това- договорната отговорност била погасена по давност, аоснование за
реализиране на деликтна отговорност на били налице. Описаните в исковата молба
факти не осъществявали нарушение на императивнинорми с общ характер и не били свързани
с настъпването на вредоносния резултат. По отношение на размера на претенцията,
ответникът сочи, че договорът за банкова касета включвал изрична клауза за
необявено съдържание на касетката, поради което нерегламентирания достъп до нея
не установявал наличието на посочените парични суми и златни накити в
съдържанието й. По твърдения на ищцата, част от паричните суми, не били нейни,
а на трето лице, поради което тя не е претърпяла релевираните вреди. Претендира
за осъждане на ищцата да му заплати съдебни разноски.
Съдът,
като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно
събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за
установено от фактическа страна следното:
Страните
в процеса не спорят, а въз основа на приетите като доказателства/на стр. 8-10 и
стр. 48-54 от делото/ Договор за банкова касета от 13.11.2003г., Анекс,
Договорв за ползване на банкова касета реф. № *********/25.02.2005г. и препис
от Общи условия за ползване на банкова касета в обществения трезор на „Ц.к.б.”
АД се установява възникналото между ищцата и ответника правоотношение по
търговска сделка, регламентирана при сключването си от разпоредбите на чл. 451-454 от ТЗ. (нови - ДВ, бр. 83 от 1996 г. и отм. - ДВ, бр. 59 от 2006 г., в сила от 01.01.2007 г.).
Приетия
като доказателство заверен препис от влязла в сила Присъда от 21.02.2014г. на ОС Б. по НОХД № 384/2011г. /на
стр. 158-165 от делото/ установява, че с нея наказателният съд е признал С.Х.С.
за виновен по повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление от общ
характер, изразяващо се в това, че за периода от 05.03.2010г. до 15.04.2010г.,
при условията на продължавано престъпление, от банкови сейфове находящи се в
трезор на „Ц.к.б.” АД в гр. Б., чрез използване на специално техническо
средство е отнел от владението на различни лица чужди движими вещи, без
съгласието на тези лица и с намерение противозаконно да ги присвои. На стр.2-3 от диспозитива на присъдата се
посочва приетите за установени от наказателни съд обстоятелства, че на
неустановена дата, подсъдимият отнел от владението на Д.И.А. сумата от
206 380 евро, от която сумата от 130 000 евро (на стойност
254 257, 90 лева)- собственост на П.Б.К. и сумата от 76 380 евро, на
стойност 149 386, 30 лева- собственост на Д.А., както и 7 броя златни
пръстени, два броя златни колиета, 1 брой златна гривна, 2 броя стари турски
монети, общо 81 грама на стойност от 2 997 лева.
Приетото като доказателство
Искане с вх. № 55415/05.05.2010г. на Д.И.А. до „Ц.к.б.” АД в гр. Б. установява
инициираното от ищцата принудително отваряне на банковата касета, което е
предмет на договора, а причината за това е фактическата констатация, че тази
касета не може да бъде отворена с ключ. Със същото искане е отправена претенция
за изплащане на обезщетение за имуществените вреди, които ищцата твърди да е
претърпяла поради „престъпната небрежност“ на служители на адресата на
изявлението.
Като доказателства по делото
са представени и приети Удостоверение за регистрация на дейност по самоохрана,
Лиценз за извършване на частна охранителна дейност, Графици за дежурства на
охранителите на „Ц.к.б.” АД в гр. Б., Длъжностни характеристики на служители в
„Ц.к.б.” АД в гр. Б. в сферата на охраната и сигурността, Протокол за
охранително обследване на банков клон /на стр. 61-80 от делото/, които
установяват условията при които е била извършвана охраната на служебните
помещения и банковия салон, вкл. обществения трезор на „Ц.к.б.” АД в гр. Б..
Дневник на посещенията на
касети за 2009г., преписи от лична карта на С.Х.С. и на С.Р.Р., чието
съдържание, което не е оспорено, установява фактите, за които съответният
споменат документ е бил създаден за да установи.
В дадените пред делегирания РС
Б., свидетелката Р.С. заявява личните си впечатления за следните правнозначими
факти за настоящия спор: Свидетелката работела в „Ц.к.б.” АД в гр. Б. като
главен счетоводител. Заявява, че не познава С.Х.С. и на С.Р.Р.. Свидетелката
помни случай, в който била повикана за да помага на своя колега- касиер, понеже
се били събрали много чакащи за обслужване, а касиерът работел с клиент, който
искал да наеме банков сейф. Свидетелката помни за случай, в който клиент на
банката си е забравил ключа в ключалката на банковата касета, а в този случай,
тя направила неуспешен опит да се свърже по телефона с клиента. По впечатления
на свидетелката, при открИ.е на банков влог служителите на банката проверявали
валидността на личната карта на явилия се пред тях клиент за валидност, но
нямало такава утвърдена практика при договор за наемане на банкова касета. На
поставения въпрос, свидетелката отговаря, че длъжностната й характеристика не
пердполага пряка работа с клиенти на банката, поради което не може да посочи
служебните задължение при на служителя, при сключване на договор за банкова
касета, вкл. тази по установяване на самоличност.
В дадените пред делегирания РС
Б., свидетелката Ц.В. заявява личните си впечатления за следните правнозначими
факти за настоящия спор:
Свидетелката работела в „Ц.к.б.”
АД в гр. Б. като касиер. Заявява, че не познава С.Х.С., но в последствие, след
възникване на „проблема“ разбрала, че това е лицето, което се е представяло за Р..
При искане на клиент за наемане на банкова касета, служителката била длъжна да
изпрати клиента при друг служител на банката /на фронт офиса/, който проверявал
самоличността му и организирал заплащането на услугата. При сключването на
договора, служителите на банката проверявали съответствиено в данните на
личната карта на явилия се пред тях клиент. Посещенията на клиенти в
обществения трезор били организирани така, че да се осъществяват със
съдействието на касиерите, които са на работа в деня на посещението. За
посещенията се водел специален дневник „тетрадка“, съдържащ данни за датата и
часа на посещението, името на посетителя и др предварително установени данни
във формата на дневника, след което служителката отключвала сейфа на клиента с
т.нар. „ключ майка“ и едновременно използване на т.нар. „ключ на клиента“ и
оставяли клиента в помещението на трезора, като се затваряла вратата на касата.
Самият обществен трезор бил организиран като самостоятелно помещение, със
специална функция и в него имало само шкафове с касети, маса, стол, закачалка
за клиента- посетител. Достъпът до помещението бил организиран по следния
начин: касиерът отключвал вратата на помещението със сейфовете, което отвеждало
към касата, след което отключвало входната врата на касата. Други хора, които
не са допуснати от служител нямали физически контакт/ достъп до помещението със
сейфовете. В помещението с касетите нямало камера – нито преди, нито след
процесното престъпно посегателство. При посещенията на клиетни – служителят на
банката, а в частност свидетелката, предоставял тетрадката за посещения, като я
„обръщал“ към клиента- посетител на обществения трезор, за да може последният
да напише имената си, датата и часа на посещението си. Свидетелката помни добре
факта, че при сключването на договора, клиентът, който се представял за С. Р.
представил документ за самоличност- лична карта със снимка и дори бил поканен
да си свали шапката и очилата, за да бъде идентифицирана самоличността му.
Личната карта на клиентите, в частнот на Р. се проверявала с т.нар. „декодер“,
във фронт- офиса на банката, но свидетелката не знае дали документите били
проверявани по принцип и за валидност чрез справка в масивите на МВР. По- късно
свидетелката узнала, че има такъв сайт. Свидетелката помни, че при едно от
посещенията си, клиентът, който се легитимирал с лична карта като Р. си
забравил ключовете в ключалката на банковата касета и по този повод тя
сигнализирала главния счетоводител. Поведението на Р. не внесло съмнение у
свидетелката, нито по принцип, нито в конкретния случай. След около 10 минути,
когато било установено, че си е забравил ключовете в ключалката на банковата
касета, клиентът се върнал сам в салона на банката, за да вземе ключовете си.
Свидетелката помни за случай, в който клиентът, който се легитимирал с лична
карта като Р. се забавил в помещението на обществения трезор „по- дълго време“,
като пояснява, че за необичайно се приемало забавяне за период по-
продължителен от 30-40 минути. На свидетелката било известно, че и други клиенти
на банката имат навика да стоят по- дълго в помещението на обществения трезор,
но в конкретния случай, те уведомила отговорника по охраната Х.Г..
В дадените пред делегирания РС
Б., свидетелят Х.Г. заявява личните си впечатления за следните правнозначими
факти за настоящия спор:
В
периода до 01.05.2010г. Георгиев работил в „Ц.к.б.” АД в гр. Б. като организатор
охрана. Свидетелят не познава Р. и С., но идентифицира външно „по
физиономия“лице, което се е представяло за Р. при посещението си в банката.
Свидетелят не е констатирал особености в поведението на споменатия посетител,
които да събудят съмнение. Той знаел за случай, в който свидетелят бил забравил
ключовете си в ключалката на банковата касета и предприел действия да уведоми
лицето за забравените ключове, но не успял да го открие на място. Свидетелят не
е предприемал опит да се свърже по телефона с клиента и не знае дали друг
служител е правил подобен опит. Помещението на обществения трезор било
организирано като помещение с банкови касети, до което имали достъп касиерите и
клиентите, със сключени договори за наем на банкова касета. Помещението имало
две врати- първата с вход/ изход към трезорното помещение, а втората с
вход/изход към касовото помещение. Входната врата към трезора е разположена с
видимост към служителите и охраната, намираща се в банковия салон. До
помещението охранителят имал пряка видимост през матово стъкло на вратата,
което позволявало да се види силует на човек, но без да могат да бъдат
възприети конкретните му действия. Охранителят бил разположен по принцип в
друго помещение с постоянна видимост към трезорното помещение и неговата врата
с матирано стъкло. В помещението на трезора не е имало монтирана камера. Касетите
били постоянно заключени. Видео наблюдение било осигурено за помещението на
банковия салон. Принципът на работа на охраната предполагал да се осъществява
външно наблюдение на помещението, но да не се създават условия за безпокойство,
докато клиентът се намира в помещението, където е разположен неговия трезор. На
охраната не е възложено да снема самоличност на клиент на банката в обичайни
случаи, нито да засича времето на престоя на конкретен клиент- посетител на
трезора. Свидетелят помни случай, в който завръщащата се от обедна почивка
касиерка била принудена да изчака около 15 минути приключването на посещението
на трезорното помещение от страна на конкретен клиент /идентифициран по- късно
като Р./. Свидетелят не е уведомявал висшетоящите в служебната йерархия за
някакви особености в поведението на лицето, което се е представяло за Р. при
посещението си в банката, защото не е констатирал такива особености, които да
определят споменатото лице като съмнително или създаващо опасност за
сигурността.
В дадените пред делегирания РС Б., свидетелят Е.Р.
заявява личните си впечатления за следните правнозначими факти за настоящия
спор:
В
периода до 01.05.2010г. Р. работил в „Ц.к.б.” АД в гр. Б. като охранител.
Свидетелят помни, че към края на месец март 2010г. бил на смяна като охрана,
когато му направило впечатление, че „това лице“ (визира посочения във въпроса С.
С.) се задържал около 40 мин в помещението на трезора. По този повод Р. сигнализирал организатора по охраната Х.Г. за необичайно продължителния престой и отишъл да
изпълнява служебните си функции на друго място, а „лицето“ излязло. Съгналът на
Р. „бил предаден“ на директора. Била извършена проверка на самоличността на
лицето, което се задържало в трезора. Свидетелят помни, че забелязал „някакви
замазки“ и „пудра“, а лицето носело и
шапка. Свидетелят възприел, че личната карта на това лице е „ламинирана“.
Според свидетеля, организацияна на банковия салон предполагала достъп до касите
през помещение, което било организирано като обществен трезор, с банкови
касети. Вратата към него се отключвала и заключвала от касиер, щом имало
посещение на клиент с банкова касета. Вратата била изработена от армирано
стъкло и от мястото на охраната имало видимост към трезорното помещение. При
пуснато осветление се виждал ясно и силуетът на посетителя. Свидетелят не помни
и не може да отговори на въпроса, дали в помещението на обществения трезор е
имало видеонаблюдение. Служебните функции на охраната не предполагали снемане
на самоличност на всеки клиент, но позволявали установяване на самоличност при
съмнение. Поведението на лицето, което се легитимирало като С. Р. не усъмнило
свидетеля в насока на това- че е лице с друга самоличност, но му направил
впечатление факта, че при извършена конкретна проверка личната карта на
споменатото лице била „допълнително ламинирана“.
Кото
доказателства по делото са представени документи, предназначени да установят
договорното правоотношение на ответника с трето – неучастващо в процеса лице П.Б.К.,
които не се обсъждат, тъй като съдът ги счита за неотносими към предмета на
делото.
При така
установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:
По допустимостта на предявение иск;
Предмет на спора е претенция за обезщетение за
имуществени вреди, за които се твърди да са настъпили в резултат от непозволено
увреждане, осъществено от ответното дружество /банка/, поради груба небрежност
на нейните служители.
Между страните не се спори, че е възникнало договорно
правоотношение по повод на договор за наем на банкова касетка, както и че
настъпилите вреди за ищцата, са се проявили именно по време на действието на
този договор.
Самата
ищца обаче изрично желае претенцията й да бъде разгледана именно на деликтно, а
не на договорно основание - това е видно от изявленията й в молби с вх. №
152835/19.12.2014г. и вх. № 45887/08.04.2015г.), които обвързват съда при условията
на чл. 6, ал.2 от ГПК, особено като се има предвид факта, че в подкрепа на
своето искане, ищцата релевира твърдение за това, че действителната причина за
противозаконното отнемане на парите и златните накити били противоправни
действия и бездействия на служителите на ответника с когото ищцата била в
договорно правоотношение. При изпълнение на възложената им от ответника работа,
тези служители осъществили груби нарушения на общи нормативни актове,
предназначени да регламентират обществените отношения, свързани с банковата
сигурност /чл.19 от Наредба №1-171/02.07.2001г./. В този смисъл, първият от
преюдициалните за спора въпроси, които съдът е сезиран да разгледа е свързан с конкуренцията между договорна и деликтна
отговорност.
Според настоящия състав на съда - споменатият въпрос е
относим към въпроса за основателността
на иска, не за неговата допустимост, защото касае надлежната материална
легитимация на ищцата да търси обезщетение на деликтно основание, при условие,
че при настъпването на вредите се намира в договорно правоотношение с ответника.
По
основателността на предявения иск;
Като анализира внимателно съществуващата съдебна
практика, включително и задължителната практика на ВКС на РБ (актове по реда на
чл. 290 от ГПК и Тълкувателни решения), както и преобладаващото становище на
съвременната правна доктрина, настоящият състав на съда приема, че възможността
за реализиране на договорна отговорност не изключва по принцип възможността за
реализиране на деликтна отговорност. За целите на настоящия спор обаче, не се
налага да бъде изясняван въпросът за конкуренцията между договорната и
деликтната отговорност, защото самите фактически твърдения на ищцата, които
бяха ясно изразени в тяхната категоричност (с молби с вх. №
152835/19.12.2014г. и вх. № 45887/08.04.2015г. и в първото съдебно заседание по
делото, след изготвяне на доклада и приемането на окончателния доклад по
делото), съдът е сезиран да разгледа иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна същност е
различна от договорната и от деликтна отговорност и има гаранционно- обезпечителна функция, За да възникне тази
отговорност е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: внастъпването на реди причинени на
пострадалия ищец, вредите да са причинени от лице, на което отговорният по чл.
49 ЗЗД е възложил изпълнението на някаква работа, вредите да са причинени при или по повод
изпълнението на работата и по вина на изпълнителя, при наличие на пряка причинно- следствена връзка между
тях. В
случая няма място за конкуренция между договорна и деликтна отговорност, тъй като се претендира обезщетение за
вреди, причинени в резултат на неизпълнение на конкретни договорни задължения на банката, което изключва
приложимостта на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД. Това е така, понеже по делото е безспорно обстоятелството, че между ищеца и
първия ответник е било налице
договорно правоотношение, което е определило правата и задълженията им, от
чието нарушаване се претендират вреди. А според
константната практика на ВКС (виж напр. Р. № 739 от 06.11.2009 г. по гр.д. № 1307/2008 Г., Г. К., ІІІ Г.О.
на ВКС) предпоставките за реализиране на
договорна отговорност изключва приложимостта на института на непозволеното
увреждане, освен за случаи, когато
вредоносното деяние не представлява действие, свързано с осъществяване на
договорната връзка.
Без съмнение такъв не е настоящият случай и този извод се налага, като се
вземат предвид релевираните доводи за извършени нарушения, които са източник на
вредите и същността на договора за банкова касета.
Договорът за банкова касета бе уреден като търговска
сделка в 451-454 от ТЗ, а с приемането на Закона за баните (ЗБ) - ДВ,
бр. 52 от 1997 г., той беше предвиден сред сделките, които спадат към
изключителния предмет на банкова дейност (онези, които може да извършва само
АД, получило разрешение /лицензия/ за банка от БНБ) и в чл. 85 от сьщия закон. Правната същност на договора предвижда, че банката приема за определен срок срещу възнаграждение да пази парични знаци, ценни книги, други вещи и документи т.е. касае се за е двустранен, възмезден, срочен,
реален договор, с облигационно
действие. Според утвърденото становище в правната доктрина (виж
напр. статия на Р., И.- „Правна същност на договора за банкова касетка“ но и
мн. други) особеността при изпълнение на задължението за пазене в банкова касетка променя съответно типичното при влога задължение за връщане на вложеното,
което тук се включва в съдържанието на второто основно задължение на банката - да осигури на ползвателя достъп до
вложеното, включително когато в резултат на този достъп това
съдържание бъде изтеглено). Липсата на същинско задължение за връщане
респективно - на корелативно право на ползвателя да иска такова връщане,
обяснява обстоятелството, че този вид договор не се прекратява с изтегляне на
вложеното преди изтичане на срока му. При това положение, основни задължения за
банката, чието изпълнение се дължи по договора са: първо- да пази в заключена банкова касетка вложеното и второ- да
осигурява изключителен достъп на ползвателя на касетката т.е. до вложеното в нея съдържание.
По изложените
съображения, съдът достигна до крайния извод, че в контекста на релевираните в
исковата молба и допълнителните уточителни молби доводи - ищцата никак не е
надлежно материално легитимирана да
претендира изплащане на обезщетение за
вреди, на избраното и изрично посочено от нея правно основание, поради
което предявения от нея иск за обезщетение – предявен именно на това основание
- следва да бъде отхвърлен.
Съображенията,
поради които ищцата очевидно не желае да
релевира претенция за обезщетение на договорно основание - не следва да
бъдат обсъждани, доколкото е очевидно също, че именно по волята на ищцата – наличието на основание на реализиране на
отговорност на ответната банка по повод договора за банкова касетка не е
предмет на делото. Макар извода по основателността на иска да не налага
разглеждане на въпроса за неговия размер– съдът намира за уместно да отбележи и
факта, че в условна хипотеза релевираната от нея извъндоговорна отговорност,
приетата като доказателство Присъда от 21.02.2014г. на ОС Б.
по НОХД № 384/2011г. мотивира извод за по- малък от претендирания размер на
вредите ( за сумата от 76 380 евро и
2 997 лева), тъй като само това това е стойността на притежаваните от ищцата пари и ценности.
По отношение на разноските;
При изхода на
спора, на основание чл. 78, ал.3 вр. с ал. 8 от ГПК и съобразно представения
списък на разноските по чл. 80 от ГПК - ищцата следва да бъде осъдена да заплати
на ответника направените от него съдебни
разноски, вкл. за процесуално представителство от юрисконсулт.
Общият размер на разноските, за които има доказателства
да са направени от ответника възлиза на сумата от 6609 лева.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д.И.А. с ЕГН ********** и съдебен адресат – адв. С.,*** срещу
„Ц.к.б.” АД с ЕИК ****** и адрес ***, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с
чл. 45 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати обезщетение за
имуществени вреди, в размер на сумата от 102 073 евро (като част от претенция
за сумата от 206 380 евро) и за сумата от 2997 лева, заедно със законната лихва
върху претендираните суми, считано от предявяването на иска на 19.06.2014г. до
деня на окончателното плащане.
ОСЪЖДА
Д.И.А. да заплати на „Ц.к.б.” АД, на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал.8 от ГПК- сумата от 6609 лева (шест
хиляди шестстотин и девет лева) за съдебни разноски.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба, която
може да бъде подадена пред Апелативен съд София, до изтичане на двуседмичен срок
от връчване на препис от него.
СЪДИЯ: