РЕШЕНИЕ
гр. София, 24.10.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен
състав, в публичното заседание на трети
декември през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при
секретаря Алина Т., като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ГД № 8944 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 139500 от 12.06.2019 г., постановено по ГД № 38407 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд (СРС), II ГО, 57 с-в, по
предявения от В.Р.С. срещу „Т.К.“ ООД иск с правно основание по чл. 200 от КТ ответникът
„Т.К.“ ООД е осъден да заплати на ищеца В.Р.С. сумата от 9000,00 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени в периода от 19.02.2016 г. до
13.06.2017 г. неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на
19.02.2016 г., изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие на
ампутация на втори пръст на дясната ръка и контузна рана на трети пръст на
дясната ръка, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.02.2016
г. до окончателното ѝ изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над
9000,00 лв. до пълния претендиран размер от 80000,00 лв. Съобразно изхода от
спора на основание чл. 78, ал. 1, 3 и 6 от ГПК първоинстанционният съд се е произнесъл
по дължимостта на разноските в първоинстанционното производство съразмерно с
уважената, респ. отхвърлената част от исковете, като ответникът е осъден да
заплати и дължимата държавна такса по сметка на СРС.
Решението на СРС е обжалвано от ответника „Т.К.“ ООД в
частта, в която е уважена претенцията на ищеца. В жалбата се излагат доводи и
че атакуваният съдебен акт е неправилен по отношение на определения общ размер
на обезщетението за неимуществени вреди, а оттам и касателно размера на
присъденото обезщетение. Според жалбоподателя, първоинстанционният съд правилно
е установил фактическата обстановка и в производството пред СРС не са допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Споделят се изводите на
първата инстанция, че поведението на пострадалия разкрива признаците на груба
небрежност, като изразява несъгласие единствено определяния от съда общ размер
на обезщетението и размера на каузалния принос на пострадалия. Претендира се
принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат в размер на 90 %
или умишлено причиняване на вредата, поради което отговорността на
жалбоподателя трябва да бъде изключена напълно или евентуално да бъде намалена
съобразно претендирания процент на съпричиняване. Счита за несправедлив общия
размер на определеното от СРС обезщетение в размер на 30000,00 лв. Според
жалбоподателят, справедливият размер на обезщетението в случая възлиза на
10000,00 лв. Ето защо отправя искане до СГС като въззивна инстанция да отмени
обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковата
претенция изцяло, евентуално да бъде намален размерът на присъденото
обезщетение до сумата от 1000,00 лв. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от въззиваемия В.Р.С..
В частта, с която исковата претенция е отхвърлена,
първоинстанционното решение е влязло в сила, тъй като в тази част същото не е
обжалвано.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите
на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:
В мотивите на СРС
е възпроизведена фактическата обстановка. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в
жалбата въззивни основания. Относно доводите
за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични
доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради
това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на
доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно
разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част препраща към
мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.
Депозираната
въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу
подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално
легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.
Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна,
респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения.
Предявен е за разглеждане осъдителен иск с правно
основание по чл. 200 КТ.
Основателността на исковата претенция по чл. 200 от КТ
е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически
факти), а именно: между страните да е налице трудово правоотношение, породено
от сключен между същите трудов договор; настъпила по време на изпълнение на
задълженията по трудовия договор трудова злополука; трудовата злополука –
увреждането следва да е настъпило при или по повод изпълнение на възложената
работа или на каквато и да е работа, извършена и без нареждане, но в интерес на
работодателя, както и по време на почивка, прекарана в предприятието; настъпилите
неимуществени вреди и техния размер; причинна връзка между трудовата злополука
и настъпилите вреди; трудовата злополука да е установена по административния
ред, регламентиран в чл. 55-60 от КСО и Наредбата за установяване, разследване,
регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Доказателствената тежест за
установяване на тези обстоятелства се носи от ищеца при условията на пълно и
главно доказване. Ответникът може да проведе насрещно доказване по тези факти.
Ответникът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че трудовата
злополука е настъпил вследствие на груба небрежност или е причинена умишлено от
работника или служителя.
Безспорно е във въззивното производство, а и от
събраните по делото писмени доказателства, заключението на назначената по
делото съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), съдебно-техническа експертиза (СТЕ)
и показанията на разпитания свидетел, се установява, че между страните е било
налице трудово правоотношение, породено от сключен между същите на 18.02.2016
г. трудов договор, настъпила е трудова злополука с ищеца при изпълнение на
трудовите му задължения, трудовата злополука е установена по съответния административен
ред, че ищецът е претърпял неимуществени вреди и че е налице причинно-следствена
зависимост между трудовата злополука и настъпилите вреди.
Спорният между страните въпрос е свързан с това дали
пострадалият ищец е причинил умишлено увреждането или е допринесъл за
настъпването на трудовата злополука, допускайки груба небрежност, съответно
дали са налице предпоставките за изключване отговорността на работодателя или
само за нейното намаляване, респ. размерът на обезщетението, който следва да се
определи за понесените от ищеца неимуществени вреди.
От заключението на назначената по делото СМЕ, което
въззивният съд цени като обективно, компетентно и изготвено с необходимите
знания и умения, се установява, че вследствие на трудовата злополука от
19.02.2016 г. ищецът е получил следните травматични увреждания, а именно:
ампутация на далечната и средната фаланга на втори пръст на дясната ръка; и
разкъсноконтузна рана на трети пръст на дясната ръка, което е наложило преглед
при специалист ортопед-травматолог и приемане в болница за оперативно лечение.
Лечението на описаните увреждания се изразява в зашиване раната на трети пръст
и оформяне на чукан на ниво проксимална става на втори пръст на дясна ръка.
Вещото лице сочи, че през периода на лечение ищецът е търпял болки и страдания,
като първите 20 дни болките са били с по-голям интензитет. Посочва се, че при
увреждания от подобен характер ръката има нарушен захват, не може да има пълно
възстановяване от увреждането, като към момента на СМЕ не е възможно протезиране
на пръста. В съдебно заседание, вещото лице е уточнило, че при такова увреждане
не е възможно да се възстановят функциите на пръста, като може да се извърши
единствено козметична интервенция за възстановяване дължината на пръста, но не
е неговата функционална пригодност. Вещото лице посочва, че не е извършен
преглед на ищеца, тъй като последният не се е явил.
От заключението на назначената по делото СТЕ, което
въззивният съд цени като обективно, компетентно и изготвено с необходимите
знания и умения, се установява, че при нормално опериране процесната машина
(двойнообрязващ циркуляр) е безопасна за работа, като не са установени
нарушения на нормативните изисквания. Вещото лице сочи, че при спазване на
правилата за работа с тази машина, човек в съзнание, в трезво и нормално нервно
и психическо състояние не би претърпял подобна злополука. Според вещото лице,
трудовата злополука се дължи на неспазване на трудовата дисциплина и инструкциите
за работа. В заключението е посочено още, че не е възможно увреждането да е
получено по описания от ищеца механизъм – временна загуба на съзнание. Вещото
лице е визуализирало изводите, до които е достигнало, чрез снимков материал и схеми,
като в съдебно заседание е дало допълнителни разяснения в потвърждение на
заключението си.
От показанията на свидетеля Х.Ц., които въззивният съд
цени като логични, последователни, безпротиворечиви и съответствие с останалите
доказателства по делото се установява следното. Свидетелят Ц. работи при
ответника от 2014 г. Непосредствено преди инцидента на 19.02.2016 г. е видял,
че ищецът работи с качулка на главата и слушалки. В тази връзка на ищеца са
отправяни устни забележки както от свидетеля, така и от началника. Свидетелят Ц.
се е намирал на около 5 метра от ищеца при настъпване на инцидента. Други двама
служители са закарали ищеца до болницата в гр. Гоце Делчев. Свидетелят сочи, че
по време на инцидента на ищеца не му е прилошавало, бил е на крака. Ищецът не е
използвал осигурените от работодателя антифони (предпазни слушалки), преминавал
е първоначален и периодичен инструктаж, което се установява и от приложената по
делото извадка от инструктажни книги и положен от ищеца подпис за преминат
инструктаж.
По оплакването за неправилно определен от първата
инстанция общ размер на обезщетението въззивният съд намира следното.
Действително при определяне крайния размер на
дължимото обезщетение съдът следва най-напред да определи неговия справедлив
размер съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и едва след това да отчете
степента на съпричиняване, като намали определеното обезщетение в случай, че
намери за основателно релевираното в тази насока възражение. След тези действия
следва да се приспадне и евентуално платеното от застрахователя обезщетение по
чл. 200, ал. 4 от КТ (в този смисъл Решение № 60178 от 27.10.2021 г. по ГД №
3653/2020 г. на ВКС, 3 ГО; Решение № 178 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 4579 /
2017 г. на ВКС, 3 ГО; Решение № 125 от 04.05.2016 г. по гр. д. № 4417/2015 г.
на ВКС, 4 ГО).
В тази връзка съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД,
обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост от съда. В
тази връзка следва да бъдат съобразени разясненията, дадени в ППВС № 4/1968 г.
относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, според които
същото не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на това заместващо обезщетение. Такива обективни обстоятелства
при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на
извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното
влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания
и пр. Обезщетението се определя, глобално, а не отделно за физическите болки и
за психическите травми, както са подходили инстанциите по същество. Съгласно
установената практика, неимуществените вреди включват всички обстоятелства,
свързани с лишаване на увредения от пълноценното човешкото съществуване и
активности. Отделно взетите негови болки, страдания, неудобства и пр. не
представляват самостоятелни основания за водене на отделни искове, а в своята
съвкупност те по естеството си са неделимо общо основание за обезщетяване на
пострадалия. Дори ако е предявил две (или повече) искови молби, съдът следва да
определи едно общо, глобално обезщетение за всички неимуществени вреди, като
приспадне обезщетението, присъдено за вредите от същия деликт по други дела
(така Решение № 23 от 4.02.2019 г. по гр. д. № 2750/2018 г., на ВКС, IV г. о.,
ГК). В настоящия случай въззивният съд намира, че е необходимо да отче следните
обстоятелства: момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка
в страната към този период, възрастта на пострадалия, данните от приложената по
делото медицинската документация и СМЕ относно вида, характера и степента на
получената от ищцата травма, времетраенето на оздравителния процес, начина и
степента на възстановяване. При определяне на заместващото обезщетение
въззивният съд вземе предвид причинената на ищеца травма – ампутация на
далечната и средната фаланга на втори пръст на дясната ръка; и разкъсноконтузна
рана на трети пръст на дясната ръка, както и обстоятелството, че същият не може
да се възстанови напълно от нея; значителният интензитет на търпените болки и
страдания в периода на първите 20 дни от трудовата злополука; изпитваните от
ищцата болки и страдания, намалената хватателна способност на дясната ръка,
предвид загубата на втори пръст, както и че към момента от медицинска гледна
точка не е възможно възстановяване функционалната пригодност на отрязания пръст;
относително младата възраст на ищеца – мъж на 20 навършени години към момента
на деянието. При това положение и след извършена оценъчна дейност на
релевантните обстоятелства, въззивният съд намира за справедлив размер на
заместващо обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди сумата от 30
000,00 лв. В заключение следва да се отбележи, че принципът за справедливост
включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от
вредоносното действие. Ето защо така определения размер на обезщетението е в съответствие
с принципа за справедливост и в най-пълна степен репарира търпените от ищеца
неимуществени вреди.
Вината в гражданското право не е субективното
отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното
право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел –
поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия
работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването ѝ.
Гражданското право не различава формите на небрежността, а само нейни степени
(напр. грубата небрежност, която се съизмерва с друг абстрактен модел –
грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност
при подобни условия). Гражданското право не се интересува от формите на вината,
защото гражданската отговорност (предимно, но не само за обезщетение) се
обуславя от наличието на вина, а каква е нейната форма има значение за
наказанието. Формата на вината има значение в гражданското право в случаите, в
които определена (по-тежка) гражданска отговорност възниква при наличието на
умисъл, а не при неполагане на дължимата грижа. В тези случаи умисълът в наказателното
и гражданското право съвпадат напълно, като в гражданското право формите на
умисъла (пряк и евентуален) са без значение. В гражданското право отговорност
възникна при неполагане на дължимата грижа, а по-тежка отговорност – когато
законът изисква умисъл. Отговорността в гражданското право е обусловена от
наличието на умисъл само в изрично уредените случаи. Нарушаването на
установените за извършване на трудовата дейност правила, дори и да е умишлено,
може да доведе до приложение на правилото на чл. 201, ал. 2 от КТ, но не и до
изключване на отговорността на работодателя по чл. 201, ал. 1 от КТ. По своето
естество умишленото нарушаване на установените за извършване на трудовата
дейност правила може да е в причинна връзка с настъпилото увреждане, поради
което в такъв случай е налице груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ. Освобождаването на работодателя от отговорност за трудова злополука по чл.
201, ал. 1 от КТ обаче настъпва при едно допълнително условие, а именно
пострадалият да е причинил умишлено увреждането. Налице е разлика в
субективното отношение на работника при двете хипотези. При грубата небрежност
липсва умисъл за увреждане. При нея работникът може да нарушава умишлено
установените за извършване на трудовата дейност правила, но да не желае или да
не се съгласява с настъпването на увреждането на здравето. В случаите по чл.
201, ал. 1 от КТ умисълът е насочен не към нарушението на установените за
извършване на трудовата дейност правила, а към самото увреждане. За да бъде
осъществена хипотезата на чл. 201, ал. 1 от КТ към умисъла за нарушаване на
установените за извършване на трудовата дейност правила, трябва да се прибави и
умисъла за реализиране на самото увреждане (в този смисъл Решение № 542 от
07.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС; Решение № 348 от 11.10.2011 г.
по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС; Определение № 877 от 10.06.2015 г. по гр. д. №
3009 / 2015 г. на ВКС, 4 ГО). В случая обстоятелства за умисъл за причиняване
на самото увреждане нито се сочат от страна на въззивника, нито се установяват
от формираната по делото доказателствена съвкупност, а без такъв умисъл не може
да изключи отговорността на ответника работодател. Ето защо в случая въззивният
съд приема, че увреждането не е причинено умишлено от ищеца.
В своята практика Върховният касационен съд дефинира
грубата небрежност по сми-съла на чл. 201, ал. 2 от КТ като липса на
елементарно старание и внимание, пренебрегване на основни технологични правила
и правила на безопасност, т. е. тя се изразява в неполага-нето на онази грижа,
която следва да се очаква от най-небрежния, зает със съответната дей-ност при
подобни условия (така Решение № 60165 от 19.08.2021 г. по ГД № 3529/2020 г. на
ВКС, 4 ГО; Решение № 21/12.03.2018 г. по ГД № 1459/2017 г. на ВКС, 3 ГО;
Решение № 291/11.07.2012 г. по ГД № 951/2011 г. на ВКС, 4 ГО и др.). Поради това, ако трудовата злополука е настъпила в
резултат на работа с необезопасени машини и съоръжения или без да е проведен
точен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност, поведението
на работника/служителя не може да се окачестви като груба небрежност, освен
когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че определени негови действия могат
да доведат до злополука, увреждаща неговото здраве (в този смисъл Решение №
60165 от 19.08.2021 г. по ГД № 3529/2020 г. на ВКС, 4 ГО; Решение №
977/14.01.2010 г. по ГД № 298/2009 г. на ВКС, 4 ГО; Решение № 60/05.03.2014 г.
по ГД № 5074/2009 г. на ВКС, 4 ГО).
Грубата небрежност не се отличава по форма (според
субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата
небрежност представлява неполагане на грижата, която би положил и
най-небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Когато
при трудовата злополука има съпричиняване при допусната груба небрежност – липса
на елементарно старание, внимание и пренебрегване на основни технологични
правила за работа и безопасност, отговорността на работодателя трябва да се
намали в съответната степен. Степента се определя от обективното съотношение на
допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и
обстоятелства, които представляват и критериите за намаляване на обезщетението.
Грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но
критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на
увредения. Поради това, колкото повече едно лице е допринесло за настъпването
на вредата, толкова по-голямо трябва да е неговото участие в обезщетяването
ѝ (в този смисъл например Решение № 58 от 20.04.2018 г. по гр. д. № 2037
/ 2017 г. на ВКС, 4 ГО; Решение № 290 от 18.11.2015 г. по гр. д. № 15 / 2015 г.
на ВКС, 4 ГО и др.).
В случая се установи несъмнено, че ищецът е допринесъл
за своето увреждане, тъй като не е спазвал изискванията за работа с процесната
машина (двойнообрязващ циркуляр), бил е с поставени слушалки за слушане на
музика, вместо с осигурените от работодателя антифони, работил е с качулка,
която обективно и значително е намалила способността на ищеца за визуално
възприятие на работната среда. Последната, предвид характера на извършваната
работа, разкрива повишена опасност от травматични увреждания. Работа от подобен
тип изисква висока концентрация и свеждане до минимум на разсейващи фактори. Процесната
машина е била обезопасена с поставени предпазни щитове, като при опериране с
нея работникът борави с приспособление, което изключва контакт с режещата част.
Ищецът е преминал инструктаж съгласно нормативните изисквания. Ето защо това
поведение на ищеца – неполагане на необходимото старание и внимание при
работата с процесната машина, пренебрегване на правилата за работа с последната
и неполагане на дължимата грижа за собствената си безопасност, следва да се
характеризира като допусната от ищеца груба небрежност с принос в относително
висока степен към настъпване на трудовата злополука. При това положение
отговорността на работодателя следва да бъде намалена Предвид изложеното
настоящият въззивен състав намира, че степента на съпричиняване следва да се
определи в размер на 70 %, колкото е определила и първата инстанция. При това положение и с оглед принципните положения,
изведени в практиката на върховната съдебна инстанция, съгласно разпоредбата на
чл. 201, ал. 2 от КТ, отговорността на работодателя следва да се намали, тъй
като наследодателят на ищците е допринесъл за трудовата злополука, допускайки
груба небрежност, респ. на ищецът да бъде присъдено обезщетение в размер на
9000,00 лв.
От тези съображения следва неоснователността на
изложените във въззивната жалба оплаквания. Във формираната по делото доказателствена
съвкупност липсват доказателства, от които да се установява, че пострадалият е
причинил умишлено увреждането. Освен това превенцията на риска от трудова
злополука при работа с машини и съоръжения е отговорност и за двете страни по
трудовото правоотношение, макар ролята на работодателя да е водеща. Надлежното
обезопасяване на работните места и условията на труд е негово задължение и
включва система от мерки, от които само част се свеждат до правила за
безопасност, пряко вменени на изложените на риска негови работници и служители,
след инструктаж.
Доколкото крайните правни изводи на двете инстанции по
релевантните за делото въпроси съвпадат, решението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По отношение
на разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК право на разноски за въззивното производство има единствено въззиваемият
ищец. Същият обаче не претендира такива.
Решението подлежи на касационно обжалване съгласно
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК, тъй като искът е за обезщетение от
трудово правоотношение и цената на иска е над 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 139500 от
12.06.2019 г., постановено по ГД № 38407 по описа за 2017 г. на Софийски
районен съд, II ГО, 57 с-в в обжалваната част.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.