О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
гр. София, 09.10.2017 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в закрито заседание на девети октомври две хиляди и седемнадесета година, в следния състав:
СЪДИЯ: ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА
като разгледа докладваното от съдията т.д. № 933 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Ч.Е.Б.” АД срещу
„Н.с.” ЕАД.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба
обстоятелства намира следното:
От посочените в исковата молба обстоятелства, на които ищецът основава
предявените от него искове и заявения от него петитум, се налага изводът, че
предмет на разглеждане са два обективно съединени установителни искове с правна
квалификация чл. 422 ГПК за признаване за установено, че „Н.с.” ЕАД дължи на „Ч.Е.Б.”
АД сума в размер на 77 734, 72 лв., представляваща цената на потребената
електрическа енергия за периода от 01.04.2016 г. до 30.09.2016 г, както и сума
в размер на 2 279, 40 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, начислена за периода от 13.05.2016 г. до 26.10.2016 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 67980/ 2016 г. по описа на СРС, 24 състав.
Установителният иск по чл. 422 ГПК има за предмет съществуването на
вземанията на кредитора срещу длъжника, за
които е издадена заповед за изпълнение. За да е налице правен интерес от
предявяване този иск, което е абсолютна процесуална
предпоставка за надлежно упражняване правото на всеки установителен иск,
включително и на специалния такъв, уреден в нормата на чл. 422 ГПК, за съществуването
на която съдът следи служебно, следва да бъде установено, че
срещу ответника е издадена заповед за изпълнение с предмет вземането, чието
съществуване се иска съдът да установи в исковия процес със сила на пресъдено
нещо. Освен това за да се приеме, че искът по чл. 422 ГПК, който е обусловен от
предмета на заповедното производство, е допустим, той трябва да има за предмет
право, което е сред тези, посочени в чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, за които е
допустимо да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение, а
именно парично вземане, което може да се защити пред съда с иск, който е
подсъден на районен съд съгласно правилата на чл. 103 и чл. 104, т. 4 ГПК, т.е.
да има за предмет съществуването на парично вземане в размер до 25 000 лв. Така
описаната предпоставка за допустимост на специалния установителен иск по чл.
422 ГПК се извежда в практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение
№ 81 от 20.07.2015 г., постановено по т. д. № 1823/2014 г. по описа на ВКС, І
т.о., в което е прието, че заповедта за изпълнение по чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК,
която е издадена за парично вземане над 25 000 лева, е недопустима, като
независимо, че тя поражда правни последици, заведеният въз основа на нея
установителен иск по чл. 422 ГПК се явява недопустим, тъй като предмет на този
иск, предвид обусловеността му от заповедното производство, могат да бъдат само
тези вземания, за които може да бъде издадена съответната заповед за изпълнение.
В
случая се установява, че вземанията, които са предмет на предявените установителни
искове, са предмет и на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, която е издадена по ч.гр.д. № 67980/ 2016 г. по описа на СРС, 24 състав.
За
да се извърши преценка за това дали е налице втората от посочените предпоставки
за допустимост на предявените специални установителни искове по чл. 422 ГПК,
следва да се отговори на въпроса дали те имат за предмет парични вземания,
които могат да се защитят пред съда с искове, които са подсъдни на районен съд.
От
посочените в искова молба обстоятелства е видно, че претенциите за заплащане на
месечна цена за продажба на електрическа енергия произтичат от сключен между
страните един единствен договор за продажба на електрическа енергия № 0128/
2004 г., с който те са постигнали съгласие по всички съществени елементи на
този вид сделка, т.е. по вида на вещите, които се продават – електрическа
енергия, по размера на покупната цена, както и по начина, по който тя ще бъде
плащана за срока на действие на договора. Ищецът не заявява, че претендираните
парични вземания произтичат от отделни договори за продажба на електрическа
енергия, които да са обективирани в 39 броя фактури, описани в исковата молба.
Ето защо, следва да се приеме, че твърденията на ищеца са, че между него и
ответника съществува едно единствено правоотношение по договор за продажба на
електрическата енергия, въз основа на което за ответника са възникнали
повтарящи се задължения за заплащане на цената за доставеното количество
електрическа енергия, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време. С издаването на отделни фактури за срока на действие на
договора само е уточнен месечния размер на повтарящите се парични задължения на
потребителя на електрическа енергия, но те не представляват отделни юридически
факти, различни от подписания между страните договор, от които процесните
парични задължения да са възникнали.
Следователно, в случая съдът приема, че ищецът посочва само един общ правопораждащ
факт на всички вземания за получаване на цената за доставена на ответника
електрическа енергия за спорния период, а именно договора за продажба на
електрическа енергия, поради което и когато те се предявяват пред съда, са
предмет на един иск. В този смисъл е практиката на ВКС – Определение № 593 от 28.06.2016
г., постановено по т.д. № 3080/2015 г. по описа на ВКС, I т.о.
Цената на този иск се определя по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК и е
в размер на общата търсена сума по договора за целия спорен период, която възлиза
на 77 734, 72 лв., т.е. е над 25 000 лв. С оглед на това и предвид
разпоредбата на чл. 104, т. 4 ГПК родово компетентен да разгледа този иск като
първа инстанция е окръжен съд, а не районен съд. Това означава, че процесното
главно вземане не може да бъде предмет на заповед за изпълнение на парично
задължение, тъй като не отговаря на изискването за това, предвидено в
разпоредбата на чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК и издадената такава е недопустима.
Доколкото паричното вземане за обезщетение за забава е предявено от ищеца
за общо разглеждане с вземането за главница, което се защитава с иск, подсъден
на окръжен съд, при условията на обективно съединяване на отделните претенции,
то следва да се приеме, че приложение намира нормата на чл. 104, т. 6 ГПК и искът,
с който това акцесорно вземане е предявено пред съда, също подлежи на
разглеждане от окръжен съд като първа инстанция, въпреки, че неговата цена е
под 25 000 лв. Ето защо и това вземане, което не е заявено самостоятелно, не
може да бъде предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК.
След
като, по делото се установи, че предмет на предявените искове по чл. 422 ГПК са
парични вземания, които не са сред тези посочени в чл. 410, ал. 1, т. 1 ГПК, и за
които е недопустимо да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение,
то следва да се заключи, че тези искове са недопустими. Ищецът, който има
качеството на кредитор на спорните вземания, може да потърси защита пред съда на
своето материално право чрез предявяване на осъдителен иск, а не чрез
специалния установителен иск, уреден в разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
С
оглед недопустимостта на предявените искове, то и исковата молба, за
разглеждане на която е образувано настоящото производство, следва да бъде
върната на основание чл. 130 ГПК.
Така мотивиран съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ВРЪЩА на основание чл. 130 ГПК искова молба с вх. на СРС
№ 2001846/ 31.01.2017 г., подадена от „Ч.Е.Б.” АД срещу „Н.с.” ЕАД,
поради недопустимост на предявените искове.
Определението
подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд с частна жалба в едноседмичен
срок от съобщаването му на ищеца.
СЪДИЯ: