№ 65
гр. С., 21.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Дора Д. Михайлова
Членове:Росина Н. Дончева
Светослав Н. Николов
при участието на секретаря Даниела Бл. А.ова
като разгледа докладваното от Светослав Н. Николов Въззивно гражданско
дело № 20211800500683 по описа за 2021 година
С решение № 64 от 16.07.2021 г., постановено по гр. дело № 131/2021г.
по описа на Районен съд- гр. П. е отхвърлен като неоснователен предявения
иск от „В.И.“ ООД срещу Н. ИВ. ДР., ЕГН**********, с адрес гр. П., ул.
„Ц.К.“ №19 за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 1210.00лв
/хиляда двеста и десет лева/, претендирана на основание чл. 220, ал.1 КТ- като
обезщетение за неспазен срок на предизвестие от страна на работника при
прекратяване на трудов договор на основание чл. 326, ал. 1 КТ, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
Недоволен от постановеното решение е останал ищеца- „В.И.“ ООД,
ЕИК*********, със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к. „Б.“, ул. „О.“
№24, представлявано от А. В. В. който чрез пълномощника си адв. В.В. П. е
подал въззивна жалба. В нея се излагат твърдения за неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение,
поради нарушение на материалният закон и съществено нарушение на
процесуалните правила.
Твърди се, че неправилно РС- гр. П. е оценил всички факти по делото,
поради което е стигнал да погрешни правни изводи. Неправилно е било
прието от съдебният състав и обстоятелство, че трудовото правоотношение с
ответника Н.Д. е прекратено на основание чл. 325, т.1 КТ, а не на основание
чл.326, ал.1 КТ, в резултат на което е била приета за незаконосъобразна
заповед №867/20.01.2021г., с която е прекратено трудовото правоотношение
1
на ответника Д., без да е било отправено искане с отговора на исковата молба
или в хода на проведеното съдебно производство. Твърди се, че акта на
първият съд е процесуално недопустим, като е направено произнасяне без да
е предявен иск по реда на чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.
Отправено е искане за отмяна на обжалвания акт като неправилен и
незаконосъобразен. Иска се постановяване на ново решение, с което да се
осъди Н.Д.- ответник пред първия съд да заплати на основание чл. 220, ал. 1
КТ на „В.И.“ ООД сумата от 1210.00лв /хиляда двеста и десет лева/, като
обезщетение, равняващо се на брутното трудово възнаграждение на
работника за неспазения от него срок на отправеното предизвестие по реда на
чл.326, ал.1 КТ, с което е прекратено трудовото му правоотношение, ведно
със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда до
окончателно изплащане на вземането.
Претендират се съдебно- деловодни разноски за двете инстанции.
В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна, с който жалбата се оспорва като необоснована и
недоказана. Отправя се искане за потвърждаване на обжалваното решение на
РС- П., като правилно и законосъобразно.
Твърди се, че противно на съдържанието на въззивната жалба, още в
отговора на исковата молба е бил оспорен начина по който е било прекратено
трудовото правоотношение на ответника/въззиваем пред настоящата
инстанция/, като е било наведено твърдение за това, че е било уговорено да се
прекрати същото на основание чл.325, т.1 КТ- по взаимно съгласие. В
резултат на упражнена принуда спрямо ответника по първоинстанционното
производство, трудовото правоотношение е било прекратено на основание
чл.326, ал.1 КТ. Твърди се, че в настоящия случай, производството по реда на
чл. 344, ал.1, т.1 КТ е неотносимо, тъй като не е бил осъществен състава на
уволнение. По отношение на претендираното обезщетение по реда на чл. 220,
ал.1 КТ, въззиваемия твърди, че не е възникнало основание за същото, както
и, че не е бил настъпил падежа по него, поради което претенцията се явява
преждевременно предявена.
Претендират се съдебни разноски направени пред въззивната
инстанция.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се
представлява от адв. П., който поддържа жалбата и моли съда да отмени
обжалваното решение и да уважи предявения иск. Претендира разноски.
Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият,
редовно призован, не се явява и не се представлява.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред Районен съд- П. е образувано по предявен от „В.И.“
ООД срещу Н. ИВ. ДР.. иск с правно основание чл. 220, ал. 1 от КТ, с който
се иска да се осъди ответника за сумата от 1210.00лв /хиляда двеста и десет
лева/- като обезщетение за не спазен срок на предизвестие от страна на
2
работника при прекратяване на трудов договор на основание чл.326, ал.1 КТ,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното изплащане на сумата.
Ищецът излага, че по силата на сключен трудов договор №
1406/30.09.2020 г. страните са били в трудово-правни отношения, като
ответника е изпълнявал длъжността „оператор ПСМ“.
На 20.01.2021 г. ответника е депозирал молба - предизвестие, с която е
поскал да бъде освободена от длъжност. Твърди се, че в трудовия договор е
уговорено 60 – дневно предизвестие за прекратяването му, съгл. чл.6 от него.
Работодателят е издал заповед №867/20.01.2021 г./стр.16/, с която е прекратил
трудовото правоотношение с ответника, считано от 20.01.2021 г., поради
което счита, че ответника му дължи сумата от 1210.00лв /хиляда двеста и
десет лева/, представляваща обезщетение за не спазено предизвестие от 60
дни. Посочва начина на формиране на обезщетението.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата
молба, в който е изразил становище за допустимост, но неоснователност на
предявения иск по следните съображения:
-между страните действително е съществувало трудово правоотношение,
като се оспорва начина на прекратяване на трудовото правоотношение.
Твърди се, че ищецът го е принудил да подаде молба за прекратяване на
трудовия договор. Уговорката била трудовото правоотношение да бъде
прекратено по чл. 325, т. 1 КТ по взаимно съгласие на страните, без никоя от
тях да дължи предизвестие. Твърди се още, че молбата за прекратяване на
трудовия договор е подготвена и предоставена на ответника от работодателя,
който е заявил, че няма да го допуска до работа повече, поради което за
ответника е било налице представляващо пречка за изпълняване уговореното
между страните предизвестие. Характерът на работата бил такъв, че без
съдействие на работодателя работникът нямало как да достъпи базата,
машината, с която работи, и съответно да си изпълнява работата според
трудовите функции, уговорени в трудовия договор и длъжностната
характеристика.
Ответникът твърди още, че приложените писмени доказателства към
исковата молба- молба за прекратяване на трудовия договор и заповед за
освобождаване от заеманата длъжност, не означават, че работникът е поискал
да му бъде прекратено трудовото правоотношение, а молбата може да има
различен смисъл при допускане на тълкуване. Липсата на изписване на
момента на подаване и приемане на молбата давало основание да възникнат
съмнения дали този ден е отработен от работника и заплатен от работодателя.
Върху молбата нямало резолюция на работодателя, не било посочено кога е
приета и така се явявали неизяснени отношенията между страните и каква е
била действителната воля на работника-ответник. Ответникът твърди, още че
действителната му воля е била да продължи да работи в дружеството на
ищеца, но молбата от 20.01.2021 г. и заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение са били подписани под натиск и при крайна нужда. Твърди
3
се, че работодателят извикал работника при себе си и го принудил да
подпише изготвените документи, както и фиша за заплата за януари 2021 г.,
като той реално не е получавал сумата по фиша, а и сумата не била изчислена
правилно, защото при справка в дружеството можело да се установи, че
работникът е отработил повече дни и не е ползвал платен годишен отпуск.
Сочи още, че работодателят е създал порочна практика в отношенията
работодател- работник, при която работниците се опасяват, че при
предприемане на действия по защита на правата си, няма да получат
заработеното възнаграждение в пълен размер и ще бъдат принудени да
напуснат, като им се прекрати трудовото правоотношение, но не по реда на
чл. 325 КТ, а при условията на чл. 326 КТ, което дава възможност на
работодателя да претендира неправомерно обезщетение за не спазено
предизвести както и това, че работодателят не е доказал, че е претърпял вреди
в резултат на прекратяване на договора при условията на чл. 326, ал. 1 КТ.
В условията на евентуалност се навежда възражение, че не е настъпил
падежът на търсеното обезщетение, тъй като работодателят не е доказал, че е
останал без работник, който да изпълнява задълженията на ответника и за
колко време. Не бил уговорен освен това срок за плащане на обезщетението,
ответникът не бил получавал и покана, поради което счита, че исковата молба
е не само неоснователна и недоказана, но и преждевременно заведена.
Ответникът е отправил искане към съда за неговото отхвърляне.
Направено е възражение за прихващане (първоначално посочено като
насрещен иск и след това коригирано с уточнителна молба), с което се иска
от съда, при условията на евентуалност, ако приеме, че ответникът дължи
претендираното от ищеца обезщетение в размер на 1210 лв. и уважи иска, на
основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, да се прихване с вземанията, които той има
спрямо ищеца за незаплатено трудово възнаграждение за месец януари 2021
г. в размер на 1200 лв.
С обжалваното решение предявеният иск е отхвърлен като
неоснователен.
Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236
ГПК и е действително, произнасянето съответства на предявеното искане и
правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и
решението са допустими.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания.
Софийски окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка
на събраните доказателства, приема за установено от фактическа страна
следното:
Няма спор между страните, а и от приетия по делото трудов договор
4
1406/30.09.2020г. сключен между ищеца и ответника по делото, видно от
който ответникът Д. е заемал длъжност „Оператор пътно-строителни
машини“ за неопределен срок, при пълно работно време и основно месечно
трудово възнаграждение от 610 лв. Уговореното с договора предизвестие за
неговото прекратяване е 60 дни.
С молба от 20.01.2021 г. ответника е отправил искане до ищеца да бъда
освободен от заеманата от него длъжност.
Със заповед № 867/20.01.2021г. е прекратено трудовото правоотношение
между ответника и ищеца, на основание чл. 326, ал. 1 от КТ. Като причини за
прекратяване на трудовото правоотношение е посочено отправено писмено
предизвестие от страна на работника. Заповедта е връчена на служителя на
20.01.2021 г.
В полза на ищеца са ангажирани следните писмени доказателства: фиш
за заплата за месец януари 2021 г. на ответника, в който е посочено, че
основното му възнаграждение е 650 лв., като според съдържанието на фиша,
ответникът е отработил 11 дни, за които му е начислено брутно
възнаграждение от 357. 50 лв. и е ползвал 1 ден платен годишен отпуск;
молба от Н. ИВ. ДР. адресирана до ищеца, със съдържание „Моля да бъда
освободен от заеманата от мен длъжност в ръководеното от Вас предприятие,
считано от 20.01.21 г. /чл. 326, ал. 1 от Кодекса на труда/. Надявам се молбата
ми да бъде удовлетворена.“ Молбата е от дата 20.01.2021 г. и носи подпис на
молителя Д.; заповед №867/20.01.2021г. за прекратяване на трудовият
договор на ответника.
Посочено е в заповедта, че на основание чл. 326, ал. 1 Кодекса на труда се
прекратява трудовото правоотношение с Н. ИВ. ДР., като причина за
прекратяване на трудовия договор е посочена: „в съответствие с чл. 326, ал. 1
от Кодекса на труда /Работникът или служителят може да прекрати трудовия
договор, като отправи писмено предизвестие/“. Посочено е още в заповедта,
че на работодателя следва да се изплати на основание чл. 220, ал. 1 КТ (за
срока на недаденото или не спазено предизвестие) сума в размер на две
брутни трудови възнаграждения. Заповедта е подписана от управителя на
дружеството, като препис от самата заповед е връчен на ответника на
20.01.2021 г.
Гореизложената фактическа обстановка обуславя следните правни
изводи:
Съобразно разпоредбата на чл. 220, ал. 1 КТ страната, която има право да
прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и
преди изтичане на предизвестието, при което дължи на другата страна
обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника за
не спазения срок на предизвестието. Втората алинея регламентира
реципрочното задължение на предизвестената страна, прекратила ТПО преди
изтичане на срока на предизвестието.
Нормата на чл. 220 КТ предполага на първо място, като задължително
5
условие за уважаване на иск с това правно основание, наличие на
предизвестие за прекратяване на договора, отправено от работника до
работодателя. Второто условие е срокът на предизвестието да не е спазен от
работника, като едва тогава работодателят разполага с правната възможност
да претендира основателно обезщетение, по смисъла на цитираната по - горе
норма.
В настоящия случай, ищецът сам представя като доказателство по
делото отправената от работника молба от дата 20.01.2021 г., която същият
неправилно е преценил за писмено предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1
от КТ. Видно от съдържанието на същата, основанието, на което работникът е
поискал прекратяване на трудовия договор е да бъде освободен от заеманата
от негова страна длъжност по взаимно съгласие.
По въпроса може ли искането за съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ да
се конвертира в предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, е даден отговор в Решение
№ 193 от 28.11.2019 г. по гр. д. № 767 / 2019 г. на Върховен касационен съд,
3-то гр. отделение. Със същото съдът е постановил, че „законът не позволява
волеизявлението по чл. 325, ал. 1 КТ да се конвертира във волеизявление по
чл. 326, ал. 1 КТ, защото основанията за прекратяване на трудовия договор са
законоустановени, те са уредени с императивни правни норми. В мотивите на
цитираното решение, ВКС е приел, че „едностранното волеизявление на
страната има за съдържание онези правни последици, които се иска то да
породи. Затова при прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие,
писменото волеизявление на работника по чл. 325, ал. 1 КТ е покана за
насрещно писмено съгласие от работодателя, а при прекратяване на трудовия
договор от работника или служителя с предизвестие, писменото
волеизявление по чл. 326 КТ има за съдържание прекратяване на трудовия
договор. Поради това, когато не се осъществи основанието за прекратяване по
взаимно съгласие, работникът или служителят е необходимо да направи
изрично волеизявление по чл. 326, ал. 1 КТ, при условие, че желае да
упражни това право. Ако в него няма записано изявление на предложителя
при отказ то да се счита за предизвестие по чл. 326, ал. 1 КТ, работодателят
не може да го зачете като такова, защото самоволно променя волята на
предложителя, каквато възможност не е уредена от законодателя. В
конкретният случай, молбата, която е била подадена от ответника Н.И.а Д. е
върху нарочно изготвена бланка, личните данни в която са били попълнени
6
от служителя в дружеството. В молбата е била цитирана разпоредбата на
чл.326, ал.1 КТ, но нейното текстово съдържание, не е било изобщо изписано.
С оглед фактите по делото, правилно районния съд е приел, че
волеизявлението на ответника е била реално покана за насрещно писмено
съгласие от работодателя, а не влеизявление по чл.326, ал.1 КТ.
По следващия спорен въпрос, а именно дали за основателността на
иска по чл. 220, ал. 1 от КТ е от значение посоченото в заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение основание и обстоятелството, че
същата е влязла в сила, тъй като не е била оспорена чрез иск, съдът намира
следното. В действителност по делото няма данни заповедта за уволнението
да е била оспорена от ответника чрез предявен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от
КТ, в срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ.
Съдът обаче намира, че не упражняването от страна на работника на
правото му да оспори уволнението /доколкото прекратяването на трудовото
правоотношение е било желана от него последица/, не го лишава от правото
на защита по предявения понастоящем иск с правно основание чл. 220, ал. 1
от КТ.
Неправилно въззивникът счита, че по този начин съдът недопустимо
се е произнесъл и по въпроса за законосъобразността на уволнението, вкл. и
по въпроса за основанието на същото. Съдът е отхвърлил иска поради липсата
на отправено предизвестие, което както вече бе изяснено е първата
предпоставка обуславяща дължимост на обезщетението за неспазено
предизвестие. Самата заповед, в това число и посоченото в нея основание,
няма задължителен за съда характер. Задължително, по силата на чл. 297 от
ГПК, би било съдебното решение, постановено след упражнен съдебен
контрол по законосъобразността на заповедта за уволнението. В този смисъл е
и Решение № 99 от 05.04.2011 г. по гр. дело № 380/2009 г. на ВКС, IV г. о., с
което е даден отговор по процесуалноправния въпрос за значението на
фактите и обстоятелствата, посочени в заповедта за уволнение и
задължението на съда сам да квалифицира неговото правно основание. В
мотивите на същото, Върховният касационен съд в посочил: „основание за
прекратяване на трудовото правоотношение са фактите и обстоятелствата,
които пораждат съответното право за работодателя или за работника. Когато
работодателят издава заповедта за уволнение той посочва в нея фактите и
7
обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст на закона,
който го урежда. Не е изключено работодателят да направи грешка при
правната квалификация и посочи погрешен или дори несъществуващ текст на
закона. Това не опорочава заповедта за уволнение, тъй като съдът не е
обвързан от сочената от страните правна квалификация. „ В допълнение
следва да се посочи, че никой не може да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, каквото в случая работодателят е допуснал като без
да има основание самоволно е променил волята на предложителя, каквато
възможност не е уредена от законодателя.
В настоящия случай е предявен иск с правно основание чл. 220, ал. 1
от КТ и правилно районният съд е преценил, че от значение за така
претендираното спорно право е установяването на фактическия състав,
очертан в нормата на чл. 220, ал. 1 от КТ.
По изложените съображения, предявеният иск се явява неоснователен и
като такъв следва да се отхвърли.
Като е достигнал до идентичен краен правен извод,
първоинстанционният съд е постановил законосъобразно и правилно съдебно
решение, което следва да бъде потвърдено.
Съобразно изхода на делото, въззивника следва да заплати на
въззивамемия сумата от 360 лева., представляваща Воден от горното,
съставът на Софийски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 64 от 16.07.2021 г., постановено по гр.
дело № 131/2021г. по описа на Районен съд- гр. П..
ОСЪЖДА „ В.И.“ ООД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление гр. С., ж.к. „Б.“, ул. „О.“ №24, представлявано от А. В. В. да
заплати на Н. ИВ. ДР., ЕГН********** от гр. П., ул. „Ц.К.“ №19 сумата от
360 лв. /триста и шестдесет лева/, представляваща направените съдебно
деловодни разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване по арг. от чл. 280, ал. 3,
т. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
8
2._______________________
9