РЕШЕНИЕ
№ 157
гр. Карлово, 01.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20215320101397 по описа за 2021 година
Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно
основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с
чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК.
Ищцата - БЛ. Д. ИЛ. твърди, че на 04.02.2021г. сключила с ответното
дружество договор за кредит по силата, на който са й предоставени в
собственост заемни средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 3.330%, годишен процент на разходите – 48.428% и срок за
погасяване на заема 18 месечни вноски. Съгласно чл.6 от договора, договорът
за заем следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения:
ипотека особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция, ценна
книга. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
условията визирани в чл.6 от договора, респ. на чл. 10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ
към договора за кредит от договора, същият дължал неустойка визирана в
чл.8 на кредитора, в размер на 2 461.38 лева, която той следвало да престира
разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна
вноска за неустойка. Твърди, че е усвоила изцяло заемният ресурс, но не
дължала плащания за неустойка, тъй като договорът за кредит бил нищожен,
1
поради следните съображения:
Счита, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в размер на
3.330% не отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като
уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва.
Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния
процент на разходите (доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му), но същият не е обявен на потребителя и не е посочен в чл.3
от договора в действителния му размер, в нарушение на изискванията на чл. 5
и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Счита, че с договорения фиксиран лихвен процент в
размер на 3.330%, към който се кумулира вземането, представляващо скрита
печалба визирана в чл.8 от договора за неустойка, с която кредиторът
допълнително се обогатява се нарушавали добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика
на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в негов
ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение.
Твърди, че възнаградителната лихва съставлявала цена за
предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Или както е прието в Решение № 452/25.06.2010г. по гр.д. №
4277/2008г. на ВКС, IV г.о. „ понятието добри нрави предполага известна
еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност…“
Сочи, че когато едната престация е предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна
лихва следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем, така
и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството,
дали заемът е обезпечен (доколкото цената калкулира и риска на заемодателя
от невъзможността да си върне заетата сума). Съдебната практика приема, че
при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не
е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й
определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да
се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
2
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
- двукратния размер на законната лихва. В тази насока били - Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. 1106/2003г. на ВКС, 2 г.о.; Решение №
378/18.05.2006г. по гр.д. 315/2005г. на ВКС, 2 г.о.; Решение №
1270/09.01.2009г. по гр.д. 5093/2007г. на ВКС, 2 г.о.; Определение №
901/10.07.2015г. по гр.д. 6295/2014г. на ВКС, 4 г.о. По аргумент от
цитираните решения, при необезпечени заеми възнаградителната лихва
следва да не надхвърля повече от три пъти законната лихва. В настоящият
случай договорената между страните лихва надхвърляла повече от три пъти
законната, което представлявало нарушение на добрите нрави. Реално
прилаганата договорна лихва накърнявала договорното равноправие между
страните, противоречила на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което клаузите, въз основа, на
които кредиторът се обогатява неоснователно се явяват нищожни. Поради
това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следвало да
се приеме, че лихва не била уговорена между страните по процесния договор
и такова задължение за нея не е възникнало.
Съгласно чл.6 от договора, заемополучателят следвало да представи
обезпечение визирано в чл.6 от договора, респ. на чл. 10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ
към договора за кредит от договора, като същият дължи неустойка на
кредитора в размер на 2461.38 лева, в случай на неизпълнение. За да
заобиколят материално-правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския заем, фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят
на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да
отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното
правоотношение при неизпълними условия и/или предоставянето на банкови
гаранции. След като кредитодателите създали предпоставки за неизпълнение
на тези задължения чрез поставянето на изисквания към потребителите, които
те не могли да удовлетворят, те включили в договорите за потребителски
кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидили заплащането
на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да
обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки
за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за
осигуряване на фирми - гаранти, небанковите финансови институции си
осигурили допълнителна печалба, която вече била калкулирана с
3
договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляли
законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по
предоставената в заем сума.
Счита, че преценката за действителността на клауза за неустойката и за
нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените
вреди от неизпълнението и следва да се извърши при спазване на критериите,
заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено
разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за
справедливост в гражданските и търговски правоотношения. Преценката за
нищожност на неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да
се прави за всеки отделен случай към момента на сключване на договора,
като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на
задълженията, на които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е
обезпечено с други правни способи, вид на уговорената неустойка и на
неизпълнението, съотношение на размера на уговорената неустойка и
очакваните от неизпълнението вреди. Или, освен примерно изброените
критерии, съдът може да съобрази и други наведени в производството, но при
всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно всички събрани по делото
доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към нейните доводите,
съгласно разясненията в задължителната тълкувателна практика на ВКС.
Твърди, че по силата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката представлява
предварително определено обезщетение за вредите от неизпълнението и
обезпечава изпълнението на договора, а в съдебната практика и в правната
доктрина се приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна
функция. Неустойката за неизпълнението на задължението е загубила
присъщата на неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като щети за кредитора биха настъпили единствено при
настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност
вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат
събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
4
обезпечение. Предвидената неустойка в размер на в размер на 2461.38 лева е
загубила присъщите за неустойката обезщетителна функция, доколкото тя е
100% от заетата сума в размер на 2500.00 лева, без да зависи от вредите от
неизпълнението на договорното задължение и по никакъв начин не
кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е търсил
обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението
не служи за обезпечаване на изпълнение на задължението за погасяване на
главницата и договорната лихва по дълга, а за неизпълнено условие за
отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните
вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава
единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за
сметка на потребителят, което е в противоречие със задължението за
договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави.
Намира, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира
без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит,
то при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема. Дори да се приеме,
че кредиторът реално е имал за цел, макар и след сключването на договора, да
си осигури достатъчни обезпечения, той би договорил достатъчен и разумен
срок за осигуряване на поръчителство и алтернативно и на други възможни за
потребителя на небанкови финансови услуги обезпечения, създаващи
гаранции, че той ще може да се удовлетвори за вземанията си. Явно било, че
кредитодателят не е търсил обезпечение, тъй като е поставил ограничения и е
дал и неизпълнимо кратък срок за осигуряване на поръчители - едва три дни,
след сключване на договора. Поставянето на изискването за осигуряване на
лично обезпечение противоречило на целта на Директива 2008/48,
транспонирана в ЗПК. От чл. 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината
5
на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита
произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит.
В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да
не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да
упражняват необходимия надзор, с цел избягване на такова поведение и да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръх задлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл е параграф 40-43 от Решение от
27.03.2014г. по дело С-565Д2 на четвърти състав на СЕС. Твърди, че клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители е
в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го осъществи, дългът
му нараства, тоест опасността от свърх задлъжнялост на длъжника се
увеличава. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
6
връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing
и 14/83 Von Colson).
Сочи, че кредиторът в настоящият случай е поел риск да отпусне реално
необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит, поради това
неблагоприятните последици за кредитодателя били самопричинени, тъй като
той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата
институция не може да черпи права за себе си от собственото си
противоправно поведение, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Неустойката по спорния договор има санкционен
характер, но поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка
вноска с поемане на поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката.
По изложените съображения намира, че неустойката е излязла в разрез с
добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита. По същество тя представлявала добавка към
възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатявала
неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по
предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на
заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява допълнителна
облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде обявена по
този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде включена
в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР,
съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Съгласно чл. 5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или
кредитният посредник предоставя своевременно на потребителя, съобразно
изразените от него предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора
условия на договора необходимата информация за сравняване на различните
предложения и за вземане на информирано решение за сключване на договор
за потребителски кредит. Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставя във
7
формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителските кредити съгласно приложение № 2. На плоскостта на
настоящият казус, не било извършено отнапред разясняване на потребителя
на клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от
съдържанието на договора за предоставяне на паричен заеми, представения
стандартен европейски формуляр, поради неспазване на изискванията на чл.
11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите били изготвени без заемателят да е бил
запознат с действителния размер на ГПР, посочен в чл.1 от договора обща
сума за погасяване.
Нормално, както разходите на търговеца, така и печалбата му, би
следвало да са включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент,
чиито стойности в конкретния казус не отговаряли на действителните
параметри по договора. Чрез уговореното в клаузата на чл.8 от договора се
въвеждало още един сигурен източник на доход на икономически по- силната
страна. От една страна, неустойката била включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер,
който не съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с
предоставената сума по кредита. По този начин заобикаля ограничението в
чл.19, ал.4 от ЗП при определяне ГПР - неустойката представлява повече от
100% от заетата сума.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е
предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана
в чл.8 от договора представлява предварително отчетена в падежните вноски
сума, която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл.
5 от ЗПК. Напротив, същата била в противоречие с обявеното в чл.3, ал.10 от
8
договора, в която изрично било предвидено, че общият размер на всички
плащания възлиза на сумата от 4036.62 лева като разпоредбата очевидно не
включвала оскъпяването визирано в чл.8 от договора за кредит. Съгласно
договора „обща сума“, за погасяване е в размер на 4036.62 лева. В този
смисъл, посочената в договора обща сума за плащане от 4036.62 лева била
подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният
размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата на чл.8 от
договора противоречи на добрите търговски практики като илюстрира
директно уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължава последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Такава разпоредба била в
пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е и нищожна на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД. Този извод се формира от естеството на
договора за кредит, от съотношението на заема и неустойката, от
съотношението на законните лихви и вземането за лихви, към което се
калкулирала и неустойката, както и от съпоставка с вредите от
неизпълнението.
Поради невключването на неустойката в посоченият в потребителския
договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния
лихвен процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък
от неустойката. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не
е реално прилагания в отношенията между страните представлявало
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1
от ЗЗП. С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл.
от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен
ГПР води до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не било изпълнено и изискването
по чл. 11, ат. 1, т. 9 от ЗПК, в договора да бъде посочен лихвения процент по
9
кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния му
размер в разрез с изискванията на добросъвестността.
Сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на дължимия
лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски кредит като
недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят
дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът няма правно основание да
претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ФЛП да бъде
посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като неустойка,
представляващо част от компонентите на ГПР.
Сочи, че защитата на потребителите е въздигната в конституционен
принцип в разпоредбата на чл. 19, ал. 2 Конституцията на РБ и е една от
основните защитни политики на Европейски съюз. Нормите, регламентиращи
потребителската защита имат характера на императивни и специални такива.
Специалните основания за недействителност на договора по смисъла на чл. 22
от ЗПК били въведени, с оглед засилена защита на потребителя по договора
за предоставяне на финансови услуги, при който същият е в неравностойно
положение, предвид характера на договора като едностранен търговски и
специфичната специализирана и сложно организирана финансова материя.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД е възможно договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе
до нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена
по право от повелителни правила на закона или ако не може да се
предположи, че договорът би бил сключен без недействителната му част. На
плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента на възнаградителната лихва не биха могли да се
заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят не
е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на
ЕС, с които било дадено разрешението, че националните съдилища не са
овластени да изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че
договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение,
10
освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право, съществува правна възможност така
да се запази договорът, тъй като ако на националния съд бъде позволено да
изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, подобно
правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на чл. 7
от Директива 93/13 относно неравноправнте клаузи понеже би способствало
за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите
и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо
потребителя. Неприложима била и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД,
тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без
недействителната му част, тъй като той нормативно бил уреден като
възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Поради това се формирал изводът, че недействителността
на уговорката относно договорната лихва води до нищожността на целия
договор. Аргумент за недействителност на договора на това основание
можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита,
дадена на потребителя в чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните
изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-
12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът
поставял важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните
средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит,
в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и
задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им,
трябвало да бъдат уговорени лихвения процент по кредита. Нищожността на
клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски
кредит - лихвения процент, представляваща част от същественото
съдържание на договора правило цялото заемно съглашение нищожно. Това
разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13
относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че
Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза,
сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ
една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в
неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на
11
потребителя.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузата на чл.8 от договора за кредит, като противоречаща на принципа
на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Ответното дружество – „Кр. й.“ ООД твърди, че описаната в исковата
молба фактическа обстановка по сключване на процесния договор за паричен
заем № 61702 от 04.02.2021г. била непълна, тъй като не били описани всички
обстоятелства, довели до сключване и изпълнение на посочения договор за
заем. Твърди, че на 04.02.2021г., Б.И. се е поинтересувала от условията, при
които ответното дружество - „Кр. й.“ ООД отпуска потребителки кредити. В
тази връзка били дадени разяснения и бил предоставен от мениджър екип на
офис на Кр. й. ООД екземпляр от Стандартен европейски формуляр (СЕФ),
чрез който на заемоискателя, като заинтересовано лице е предоставена в
изискуемата по закон форма преддоговорна информация относно
предоставяне на парична сума в заем и сключване на договор за заем. Видно
от така предоставения СЕФ на заемоискателя била дадена пълна и
изчерпателна информация за условията, при които дружеството би отпуснало
в заем сумата от 3000 лв. главница, за срок от 18 месеца. В част. II, т.6 от СЕФ
бил посочен пълния размер на договорната лихва за целия срок на договора, а
в част III, т. 1 бил посочен лихвеният процент по кредита на годишна база,
като е посочено, че същия е фиксиран и не подлежи на промяна през целия
срок на договора. В част III, т.2 от СЕФ е посочен размерът на Годишния
процент на разходите (ГПР). В част II, т.8 от СЕФ е направено описание на
обезпеченията, които дружеството би приело за годни да обезпечат
евентуално сключен договор за заем със заинтересованото лице, по чието
искане е предоставена информацията - в случая ищцата И., а в т.4.4 от същия
раздел на СЕФ е посочена неустойката, която заемателят би заплатил в
случай на непредоставяне на исканото обезпечение. Екземпляр на СЕФ с така
посочената информация бил предоставен на ищцата на 04.02.2021г. лично,
като удостоверение, за който факт същата се е подписала на екземпляра на
дружеството, собственоръчно изписвайки имената си и подписа си. След
12
предоставяне на СЕФ на заинтересованото лице И., на същата дата била
подадена до Кр. й. - молба за заем № 161110. От така подадената молба било
видно, че исканата в заем сума е с цел - „обединяване“. От текста на молбата
за заем било видно, че клиентът, подписвайки молбата, се е запознал
предварително, разбира и безусловно приема Общите условия към договора
за заем, които били предоставени за запознаване преди сключване на
договора - с попълване на искането (молбата) за заем. Ето защо Екземпляр от
ОУ на дружеството били поставени на хартиен носител на видно място във
всеки един от офисите в страната на разположение на заинтересованите лица,
както и на интернет страницата на дружеството.
След оценка и одобрение на така депозираното от ищеца искане за заем
от 04.02.2021г., в гр. С. бил сключен посочения в исковата молба Договор за
паричен заем № 61702 между заемателя Б.И. и заемодателя „Кр. й.” ООД.
Договора бил сключен за исканата сума от 3000 лв., за срок от 18 месеца, с
месечен лихвен процент 3.330% и ГПР в размер на 48.428%. В чл.6 от
договора за заем било посочено, че страните се договарят договорът за заем
да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл.10, ал.2, т.1 от
ОУ към договора за заем и с още едно от изброените в текста на цитираната
клауза обезпечения. Тъй като с молбата за заем заемателят не е посочил
начина, по който избира да обезпечи заема, а към момента на сключване на
договора за заем заемателят не е посочил лице, което да поръчителства по
договора, то в договора за заем е предвидена неустоечна клауза в чл.8 от
договора за заем при неизпълнение на задължението за обезпечаване на заема
с поръчител, със срок от 3 дни след сключване на договора. Т.е. сумата ще се
дължи от заемателя само и единствено в случай, че не предостави лице, което
да поръчителства за изпълнение на задълженията по договора за заем.
Съгласието на заемателя с това обстоятелство било изрично упоменато в чл.4,
ал.2 от договора за заем, с който ищцата се е запознала и е положила подпис
на всяка страница от договора за заем. Към договора за заем били
предоставени Погасителен план и ОУ. Заемната сума била получена лично от
заемателката И. на 04.02.2021г., за което бил издаден Разходен касов ордер
№ 33 от 04.02.2021г. По така сключения договор за заем заемателката е
направила пълно плащане на 2 броя погасителни вноски по погасителен план,
извършени след падежната дата и 1 брой частично плащане на погасителна
вноска №3 по погасителен план.
13
Счита за неоснователни и недоказани твърденията на ищеца за
нищожност на клаузата на чл.8 от Договора за заем. Изискването за
предоставяне на поръчител, който да отговаря на определени от дружеството
условия е посочено още в СЕФ, а именно - в Част II, т.8 от съдържащия се в
графата текст. В част III, т.4.4 от СЕФ било посочено и обстоятелството, че
при непредставяне на обезпечение, отговарящо на чл.10, ал.2 от ОУ ще бъде
начислена неустойка в размер на 2461.38 лв. Ищецът се е запознал с така
предоставения СЕФ и информацията, предшестваща сключването на договора
за заем още преди да подаде молба за заем и преди да сключи договор за заем
с ответното дружество. В разпоредбата на чл.10, ал. 2 от ОУ към договора за
заем били посочени конкретните изисквания, на които следва да отговарят
предоставените от заемателите обезпечения, за да бъдат приети като
достатъчни и годни за надлежното обезпечаване на договорите за заем.
Общите условия на дружеството били поставени на видно място във всеки от
офисите на страната и екземпляр от тях е предоставен за запознаване на
потребителя с предоставянето на СЕФ, в изпълнение на разпоредбата на чл.5,
ал.4 от ЗПК. В този смисъл ищецът знаел за условията на дружеството за
обезпечаване на заема, подробно описани в ОУ, разяснени от консултанта в
офиса на дружеството, като на база посочените от ищеца параметри за
договор за заем. По този начин ищецът е могъл да се запознае с условията,
при които дружеството предоставя заеми, да ги обмисли и да прецени дали
желае да сключи договор за заем при така представените условия на
Дружеството.
След така направена преценка, ищцата сключила процесния договор за
заем като не е предложила за одобрение лице, което да поръчителства по
договора за заем. Заемателката била изрично уведомена, че следва в 3 дневен
срок от сключване на договора за заем да предостави лице, което да отговоря
на изискванията на дружеството. Именно в тази връзка е уговорена клаузата
на чл.8 от договора за заем, като изрично и конкретно е посочена
неустойката, която заемателката би дължала, ако не предостави
допълнителното обезпечение. В сключения договор за заем били посочени
конкретно сумите за главница, лихва, ГПР и неустойка, посочени
предварително и предоставени като информация на ищцата със СЕФ. Още
повече, че в разпоредбата на чл.9 от ОУ, с които ищцата се е запознала преди
сключване на договора били посочени условията за обезпечаване на
14
договорите за заем, които ответното дружество сключва с потребителите.
По отношение на неустойката твърди, че страните по процесния
договор за паричен заем чрез клаузата на чл.8 постигнали споразумение за
дължимост на неустойка за непредставяне на поръчител или банкова
гаранция, отговарящи на изисквания на чл.10, ал.2 т. 1 и т.4 от ОУ на
Дружеството. Това споразумение било постигнато в израз на доброволно
формираната воля на страните и в съответствие с принципите на свободата на
договаряне. Размерът на неустойката бил изначално определен до точно
фиксирана и определена от страните сума, без от длъжникът да се търси нещо
в повече. Към момента на сключване на договор, заемателя по него бил
съгласен с тази неустойка, изразил е своята воля, посредством подписването
на договора и чрез непредоставянето на обезпечение в лицето на поръчител.
По този начин ищецът предварително е бил запознат с размера на
последиците, които биха настъпили за него при непредставяне на исканото
обезпечение. Конкретната клауза от договора била израз на признатата в чл.9
от ЗЗД свобода на договарянето. Уговорената по този начин неустойка
отговаряла на присъщата й съгласно чл.92. ал. 1 от ЗЗД обезпечителна
функция. Налице било пълно съответствие между съзнаваното желание и
неговото външно проявление, като страните по процесния договор в рамките
на свободата на договаряне са се съгласили, че неустойка се дължи и са
определили нейния размер. Още при подписване на договора страните са
определили ясно кое е задължението, каква е дължимата лихва, какво би
могло да бъде неизпълнението, а размерът на неустойката бил предварително
точно определен още в договора за заем, от момент предхождащ нейното
начисление. В тази връзка задължението на заемателят по процесния договор
за паричен заем бил формулирано ясно: да върне заетата сума, да заплати
възнаградителна лихва за периода на договора, както и ако не предостави
обезпечение в тридневен срок от подписването на договора да заплати
договорената неустойка по чл. 8.
При сключване на процесният договор за паричен заем, страните по
него са действали в рамките на свободата на договаряне (чл.9 от ЗЗД) и по
тяхна воля са формулирали клаузата по чл.8 по начин, който да гарантира
изпълнението на задълженията на заемателя (обезпечителна функция), да
осигури обезщетяването на заемодателя за евентуалните вреди при
15
неизпълнение (обезщетителна функция), както и евентуално да санкционира
неизправния заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза
на изправната страна (санкционна функция). Като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в
частното право (чл.9 ЗЗД). С нея страните уговорят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не
изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението. Самият договор за заем има за
предмет предоставяне на потребителски кредит по смисъла на ЗПК, като били
спазени изискванията към този тип договори. Уговорената в договора за заем
и търсена неустойка съставлявала разход, който заемателят заплащал при
неизпълнение на задълженията си за предоставяне на надеждно обезпечение
по него. В конкретният случай тази неустойката била начислена, само и
единствено защото заемателят не е предоставил в тридневен срок след
подписване на договора или преди подписването му обезпечение, отговарящо
на условията на чл.10, ал.2, т. 1 от ОУ. Същата била начислена единствено
защото заемателя не е изпълнил поетото от него задължение да предостави
обезпечение, отговарящо на условията на ОУ, като неустойката в случая се
явява санкция за това неизпълнение. Обстоятелството, че се е натрупало
задължение за плащане на тази неустойка била последица именно от
неизпълнение от страна на неизправния заемател, който не е изпълнил едно
доброволно и съзнателно поето задължение при сключване на процесния
договор за заем. Именно за това и дължимостта на неустойката е следствие
единствено и само от последващото неправомерно поведение на длъжника-
заемател.
Твърди, че клаузата по чл.8 от договора за паричен заем е индивидуално
уговорена със заемателя. Тя била съобразена с неговото желание, изразено в
молба му за кандидатстване за заем. Заемателят предварително е уточнил и
индивидуализирал - каква е сумата, която иска да получи. Конкретизирал е
параметрите, които биха могли да са по неговите възможности - вид, размер,
срок, начин на усвояване, размер и брой, както и периодичност на
погасителните вноски. В молбата за заем заемателят не е посочил по какъв
начин избира да обезпечи договора за заем и дали ще предостави поръчител.
Предвид това в договора за заем бил уговорен и размерът на неустойката,
който е изцяло съобразен с индивидуалните потребности и възможности на
16
заемателя. Клаузата за неустойка била включена в договора за заем с
потребителя именно поради причината, че в молбата за заем същия не е
посочил, че ще обезпечи заема с поръчител. В този смисъл в текста на
договора за заем била включена клаузата на чл.8 с посочване на конкретен
размер на неустойка за това неизпълнение. Неустойката обаче, макар и
договорена конкретно в договора за заем не била дължима от потребителя в
момента на сключване на договора. Тази клауза била уговорена под
отлагателно условие - в случай, ще потребителя не предостави поръчител в 3
дневен срок след сключване на договора за заем, то тогава неустойката ще
бъде дължима от потребителя. По този начин ищецът чрез собственото си
поведение е можел да влияе на действието на тази разпоредба и след
сключване на договора за заем.
В случай, че потребителят не е могъл да намери поръчител, който да се
задължи да поръчителства за така сключения договор за заем с Кр. й. ООД и
не е могъл да намери никакъв друг начин, по който да даде исканото по
кредита обезпечение и не е искал да заплаща така договорената в чл.8 от
договора за заем неустойка, то е можел без ограничение да се възползва от
правото си да върне кредита. В разпоредбата на чл.10 от процесния договор за
заем било посочено ясно и конкретно правото на потребителя да се откаже от
сключения договор за заем. Посочени били условията за това - изтеглената
сума да е равна на или по-голяма от 400 лв., отказа да е направен в 14 дневен
срок, считано от датата на договора за заем и да е отправено искане до
заемодателя за това. В разпоредбата на чл.7, ал.3 от ОУ била посочена още
по-подробно информация относно правото на отказ от кредита. И в двете
разпоредби - на договора за заем и ОУ било посочено изрично задължението
на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата, начислена за периода
от дата на усвояване на заема до дата на връщане на главницата. С
разпоредбите на така цитираните текстове от договора и ОУ към него счита,
че заемодателят е изпълнил точно и изцяло спазвайки разпоредбите на закона
задължението си да посочи по разбираем начин на потребителя правото му да
се откаже от договора за заем. При неясноти относно клаузите по договора за
заем, ищецът разполагал с възможността не само да получи консултация от
служител в офис на дружеството в страната, а да получи консултация и от
страна на служителите в централния офис на дружеството, в това число и от
юристите на дружеството. Цялата информация може да бъде получена и чрез
17
интернет страницата на дружеството. До момента искане от страна на ищеца
за разясняване на клаузи от договора за заем или други условия по сключения
от него договор за заем, отправено до Кр. й. - липсвало. Постъпило било само
искане за справка за направени плащания.
Сочи, че процесният случай касаер отпускане на особен тип заем. Той
се предоставял от небанкова финансова институция, вписана в Регистъра по
чл.3 ал.2 ЗКИ, като средствата в нея не били набрани чрез публично
привличане на влогове. При положение, че след като вземането не било
гарантирано и с ипотечно или заложно обезпечение, заемът се явявал по-
рисков и именно с цел да се обезпечи, Дружеството изисква от заемателя да
предостави едно достатъчно надеждно лично обезпечение - банкова гаранция
или поръчител/и, които да отговарят самостоятелно или кумулативно на
поставените от кредитора условия в чл.10, ал.2, т. 1 от ОУ. При условията на
евентуалност - при непредоставяне на обезпечение, Дружеството има
механизъм за обезпечаване на заема, а именно чрез договаряне със заемателят
тази неустойка и нейният размер. Едно евентуално неизпълнение на договора
поставя кредитора в голям риск, като неустойката била предвидена да
обезщети заемодателят за поетият от него риск. Възможността заемодателят
да загуби предоставените в заем парични средства при настъпване на
евентуална неплатежоспособност на заемателя била много по-голяма и оттук
съвсем естествено поради съществуващия риск е договорена и сумата, която
трябва да поеме заемателя, за да са гарантирани интересите на отпускащия
този тип кредити. В конкретният случай неустойката освен обезпечителна и
обезщетителна функция имала и санкционна такава. Така охарактеризираната
неустойка се дължи в нейния пълен размер още от момента на настъпване на
основанията за нейното начисляване. Предвид това, че се касае за договор за
заем, разбираемо било потребителят да не разполага с конкретната сума към
момента на възникване на задължение за заплащането й, поради което в чл.8
от договора се договарял начин на нейното разсрочване. Неустойката има
особен начин на заплащане, който е уговорен между страните предварително,
още в момента на постигане на съгласие за наличието на тази неустойка и
нейния размер. Поради това, не могло да се сподели твърдението на ищцата,
че конкретната клауза е неравноправна, като счита същото за неоснователно.
Същата е индивидуално договорена между страните, в израз на свободно
формираната воля на всяка от тях. Също така, с оглед забраната на чл.19 ал.3,
18
т. 1 от ЗПК, предвидената в чл.8 от договора неустойка не била включена като
елемент на ГПР, въпреки неоснователните твърдения на ищецът в тази
насока. Счита, че клаузата на чл.8 от договора за заем не била нищожна и не
противоречи на разпоредбите на действащото законодателство.
По отношение на договорната лихва сочи, че видно от разпоредбата на
чл.3 - параметри на отпуснатия заем били посочени точно, ясно и конкретно
всички компоненти от договора за заем. Лихвата по договора за заем била
ясно и конкретно посочена, както в разпоредбата на чл.3, ал.7 от договора за
заем, изчислена на месечна база, така и в част III, точка 1 от СЕФ, където
лихвата е посочена на годишна база. В част II, точка 6 от СЕФ бил посочен
пълния размер на лихвата, като отделна сума, който ще се дължи от заемателя
при евентуално сключване на договор за заем с исканите от него параметри.
Именно след запознаване с така предоставения СЕФ заемателят е взел
информирано решение да поиска сключване на договор за заем със
заемодателя, в която връзка е депозирал и молба за заем до ответното
дружество. В разпоредбата на чл.3.3, ал.1 от договора за заем, така също и в
разпоредбата на чл.9 от ОУ към договора за заем било посочено, че
потребителят не дължи никакви допълнителни лихви, освен договорените в
самия договор за заем. В част III Разходи по кредита, т. 1 от СЕФ било
посочено, че лихвения процент по кредита е фиксиран и не подлежи на
промяна през целия срок на договора за заем. От така цитираните разпоредби
на договора и ОУ към него се установявало, че посочения в Договора и СЕФ
лихвен процент важи за целия период на договора и не подлежи на промяна.
С оглед на това следвало, че лихвения процент по процесния Договор бил
конкретно определен и изчисляването му, както и условията за прилагането
му не зависят от индекси или други референтни лихвени проценти.
Посоченият в Договора и СЕФ лихвен процент не подлежи на промяна през
целия период на договора. Счита, че с посочването на лихвения процент,
изчислен на годишна и месечна база в СЕФ и в Договора за заем били
изпълнили изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, доколкото другите условия
на цитираната разпоредба не се отнасяли до договорите за заем, които
ответното дружество сключвало при осъществяване на своята дейност. По
кредита много ясно, конкретно и разбираемо за потребителя бил посочен
лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. Тъй като
лихвения процент бил фиксиран за целия срок на договора се следвал
19
изводът, че на първо място лихвеният процент е константна величина и не
подлежи на промяна, както и че не зависи от променящи се в срока на
договора за заем референтни лихвени проценти или индекси, което би довело
до промяна на лихвения процент по кредита. Предвид това обстоятелство,
посочването на индекс или референтен лихвен процент в договора за заем би
било объркващо за потребителя и ненужно, при условие, че изрично
заемодателят е посочил, че лихвения процент по договора за заем е фиксиран
и не подлежи на промяна през целия срок на договора. Лихвата е точно
договорена между страните сума и не може да бъде променяна от заемодателя
при никакви условия през целия срок на договора за заем.
Законовата разпоредба на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК в частта си относно
посочване на индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с
първоначалния лихвен процент по договор за заем има предвид случаите, в
които лихвения процент по договора за заем не е константна, фиксирана
величина, а подлежи на промяна в срока на договора за заем. Процесният
договор за заем обаче не касаел такъв случай, поради което разпоредбата в
тази си част била неприложима към договора за заем, сключен с ищеца. Тъй
като в конкретния случай по процесния договор за заем лихвения процент по
заема е фиксиран за целия период на договора, то в съдебната практика се
приемало, че не е необходимо да се посочват условията за прилагането му,
тъй като такива няма и не се прилагат.
По отношение размера на ГПР, посочва, че в разпоредбата на чл.3, ал.5
от Договора бил посочен конкретен размер на ГПР. В чл.3.3. били посочени
конкретните допускания, които са взети предвид при изчисление на
конкретния ГПР. В този смисъл неоснователни и недоказани се явявали
твърденията на ищеца за неяснота относно начина на изчисление на ГПР.
Сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.3, т.1 от ЗПК, при
изчисление на ГПР не следва да бъде включен размерът на неустойката по
чл.8 от договора за заем, тъй като по своята същност тя съставлява разход,
който потребителят следва да заплати, поради неизпълнение на задължението
си за предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл.6 от
същия. В този смисъл, неустойката по чл.8 от договора за заем няма
характера на лихва, такса или друг разход по кредита. Тази сума се дължи
само ако потребителят не изпълни условията за обезпечаване на договора за
20
заем, посочени в самия текст на договора, както и в общите условия към него.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 неустойката, уговорена в чл.8 от
договора за заем не следва да бъде включвана при изчисление на ГПР, тъй
като същата представлява плащане по повод неизпълнението на задължението
на потребителя да обезпечи точно и в пълен обем задълженията си по
договора за заем. Формулата за изчисление на ГПР е посочена в разпоредбата
на чл.19, ал.2 от ЗПК и при изчисление на ГПР по конкретния договор за заем
ответното дружество изцяло е спазило така посочената в закона формула.
Счита, че плащането на 2 броя пълни месечни погасителни вноски, в
размер с включена неустойка по чл.8 от договора за заем, съставляват
конклудентни действия, с които потребителят е изразил своето желание
договора за заем да породи точно описаните в него правни последици между
страните и съгласие с клаузите в договора за заем и с плащане на
предвидените в него суми за възнаградителна лихва и неустойка по чл.8 от
договора за заем. Счита, че цялата договорна документация по процесния
договор за заем е изцяло законосъобразна, като всички клаузи от договора за
заем били описани максимално ясно, точно и недвусмислено, по достъпен за
потребителя начин. В този смисъл счита, че договорът за заем изцяло
отговаря на разпоредбите на закона и е действителен, поради което следвало
да породи желаните от страните по него правни последици. Спазена била
изцяло изисканата от закона форма, спазвайки императивните правни норми,
морала и добрите търговски практики.
Моли съда, да отхвърли изцяло и предявения от ищцата иск, като
неоснователен и недоказан. Претендира за направените по делото разноски.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
На 04.02.2021г. БЛ. Д. ИЛ. депозирала молба за заем, входирана под №
161110 (л. 44 от делото) с искане да й бъде отпуснат кредит в размер 3000
лева. Във формуляра фигурира: „Декларация на клиента: Ще обезпеча
договора за заем с:“ са посочени шест вида обезпечение, но ищцата не е
отбелязало нито едно от посочените.
В т. 4 на Стандартен европейски формуляр за предоставяне
информация за потребителските кредити (л. 45 от делото), подписан на
21
същата дата, са посочени свързани с договора разходи, между които и
неустойка в размер на 2461. 38 лева (т. 4.4.).
На същата дата – 04.02.2021г. между БЛ. Д. ИЛ. и „Кр. й.“ ООД е
сключен Договор за паричен заем № 61702 със следните параметри: 3000 лева
– главница; 48.428% - ГПР; 3.ЗЗ0% - месечен лихвен процент; срок на
погасяване - 18 месеца; сума за възстановяване – 4036.62 лева. Видно от
представения Разходен касов ордер № 33/04.02.2021г., „Кр. й.“ ООД е предал
на БЛ. Д. ИЛ. отпуснатия й кредит в размер на 3000.00 лева.
Съобразно създадената облигационна връзка, страните са се уговорели
в чл. в от договора, Съгласно чл.6 от договора, че същият ще бъде обезпечен
с поне едно от следните обезпечения: ипотека, особен залог върху движимо
имущество, банкова гаранция, ценна книга. Съобразно чл. 8 от договора за
заем, заемателят декларира, че му е известно и се счита уведомен, че в
случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от договора в 3-
дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в чл. 10, ал.2, т.1 и т.4 от ОУ към договора за заем, то
заемателя дължи на заемодателя неустойка в размер на 2461.38 лева, платима
разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечна
вноска за неустойка.
Представен е погасителния план към Договор за паричен заем № 61702
от 04.02.2021г., видно от който, заемателя дължи 18 равни месечни вноски,
като първата падежна дата е на 03.03.2021г., а последната падежна дата е на
03.08.2022г. Погасителна вноска без неустойката по чл. 8 от договора възлиза
в размер на 224.26 лева, вноската с разсрочената неустойка възлиза на 136.74
лева, а общият размер на погасителната вноска с включена разсрочена
неустойка по чл. 8 от договора възлиза на 361.00 лева.
Приложени са Общи условия в сила от 22.01.2020 г. Съгласно чл. 10, ал.
2 от ОУ, „страните имат право за обезпечаване изпълнението на договора за
заем да уговорят в самия договор учредяването на някое от следните
обезпечения: 1. Гаранти (които отговарят на определени условия); 2. Залог
върху движима вещ, чиято пазарна стойност надвишава два пъти общата сума
за плащане по Договора за заем, включващо договорената главница и лихва;
3. Първа по ред ипотека; 4. Предоставяне на безусловна банкова гаранция,
издадена от лицензирана в БНЛ търговска банка... „.
22
Прието е заключение по допусната съдебно-икономическа експертиза,
като вещото лице сочи, че оскъпяването на кредита, съгласно чл. 8 от Договор
за паричен заем № 61702 от 04.02.2021г. е с 2461.38 лева или изразено в
проценти спрямо стандартния вариант е 60.98%.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран
петитум, съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване нищожност
на клауза от договор за паричен заем - чл. 8 от Договор за паричен заем №
61702 от 04.02.2021г.
Изхождайки от предмета на Договора и страните по него – физическо
лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл. 3,
ал. 1 от ЗКИ, предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност,
съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за
потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието
на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира
неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в
този смисъл са изложени в редица решения.
По отношение договорите за потребителски кредит на общо основание
и съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 – 148 от ЗЗП.
Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия
към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на
чл. 146, ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно
на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти
между същия заемодател и различни потребители. Следва да се отбележи, че
от молбата за заем, не може да се направи извод, че ищцата сама е поискала и
23
предложила да обезпечи бъдещото вземане. Ответното дружество е изготвило
съдържанието на формуляра, което личи и от логото на бланката, а бъдещият
кредитополучател е попълнил саморъчно лични данни и информация,
изисквана от дружеството.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно
кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор, с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 8 от договора за паричен
заем и чл. 10, ал. 4 от ОУ, според която се дължи неустойка в размер на 2461.
38 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване, в 3-дневен срок от
датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на
физическо лице, което отговаря на определени условия, ведно с: ипотека, или
особен залог, или банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на
заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата
цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на
предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По
този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след
като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е.
опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката
и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
24
На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не
е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са
настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Неблагоприятните за кредитора
последици от непредставяне на визираното в т. 6 от договора обезпечение са
свързани с евентуални затруднения при събиране на вземането. От друга
страна, поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение –
три дни от сключване на договора, е нелогично и икономически
необосновано. Уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които
трябва да отговарят гарантите и непосилните условия за предоставяне
банкова гаранция в размер близък до отпуснатия кредит, показват, че
единствената цел на неустойката е различна от присъщата й по закон
функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира
неизпълнението. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по
т.д. № 1/2009 г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е
тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции.
На последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33,
ал. 1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение –
недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез
мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка
за забава с мораторна лихва е недопустимо и води до неоснователно
обогатяване на кредитора. Действителната цел на тази неустойка всъщност е
да породи допълнително парично задължение за кредитополучателя и до в
размер близък до предоставения кредит.
Следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
25
задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на
обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Ако ответникът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи
даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити. Дори да се приеме, че дружеството е допускало
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не
се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда,
а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
По изложените съображения съдът намира, че претенцията като
основателна следва да бъде уважена.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представените по делото
преводни нареждания се установява, че ищцата е платила по сметка на РС-
Карлово държава такса за предявения иска в размер на 120.00 лева, както и
150.00 лева – възнаграждение на вещото лице по допуснатата СИЕ, които
следва да й се присъдят. Същевременно, процесуалния представител
претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от
представеното по делото адвокатско пълномощно е, че БЛ. Д. ИЛ. е
упълномощила адв. Е. И. да я представлява в настоящото производство, като
от Договора за правна помощ и съдействие се установява, че адвокатската
правна помощ се оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е. безплатна
адвокатска помощ на материално затруднени лица, както по първоначалния
иск, така и по насрещния такъв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал.
1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва
да осъди ответника по делото да заплати в полза на адвокат Е. И. адвокатско
26
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във
вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от списъка на
разноски по чл. 80 от ГПК, адвокатското възнаграждение по предявения иск е
402.00 лева, който хонорар е съобразен с размерите, предвидени в Наредба №
1/9.07.2004г. и следва да се присъди.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Кр. й.“ ООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление: гр. Х., ул. „Л.“ № *** от
една страна и БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. „И.В.“ № ** с ЕГН ********** от
друга, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, че е нищожна поради несъответствие с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от Закона за потребителския кредит,
клаузата за неустойка в чл. 8 от сключения между страните Договор за
паричен заем № 61702 от 04.02.2021г., предвиждаща заплащането на
неустойка в размер на 2461.38 лева.
ОСЪЖДА „Кр. й.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. Х., ул. „Л.“ № *** да заплати на БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул.
„И.В.“ *** с ЕГН **********, направените разноски по делото: внесена
държавна такса в размер на 120.00 лева и внесен депозит за съдебно-
икономическа експертиза в размер на 150.00 лева.
ОСЪЖДА „Кр. й.“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление: гр. Х., ул. „Л.“ № *** да заплати на АДВ. Е.Г. И., личен №
********** с адрес на упражняване на дейността: гр. П., ул. „Х.К.“ №*,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата - БЛ. Д. ИЛ. от гр. С.,
ул. „И.В.“ № ** с ЕГН ********** безплатно процесуално представителство
по делото, в размер на 402.00 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
МТ
27
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
28