№ 1234
гр. Варна, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Невин Р. Шакирова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. И.а
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20223100501603 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба от М. Д. А., подадена чрез процесуален
представител адв. С. И., срещу Решение № 1497/17.05.2022г., постановено по гр. дело №
16516/2021 г. по описа на ВРС, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на В. Б.
Б. сумата от 20 000 лева, дължима по договор за заем, сключен на 04.12.2017 г., на
основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД, както и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да му заплати
съдебно-деловодни разноски в размер на 1789.20 лева.
Изразява становище, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в
противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, и необосновано. Счита, че фактическите констатации на
съда не кореспондират със събраните доказателства, а обжалваното решение съдържа
вътрешни противоречия в мотивната си част, които са се отразили на обосноваността и в
крайна сметка на правилността на правните му изводи. Въззивникът сочи, че от
съдържанието на исковата молба, въз основа на която е образувано първоинстанционното
производство, било видно, че ищецът е обосновал претенцията си с твърдение за
съществуващо правоотношение, породено от договор за заем, сключен между него и
наследодателя на ответника на 04.12.2017г. За доказване на тези твърдения ищецът е
представил дoговор за заем от 04.12.2007г. и покана за плащане от 14.09.2021г. изпратена
чрез телепоща. Поради това ответникът е оспорил иска и фактическите твърдения за
наличие на заемно правоотношение от 04.12.2017г. Съдът е приел за разглеждане
осъдителния иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 20 000 лева на основание
сключен на 04.12.2017 г. договор за заем, изготвил е доклад по него и е разпределил
доказателствената тежест между страните, като с обжалваното съдебно решение се е
произнесъл по него и го е уважил. Фактическите констатации на съда, както и заключението
на вещото лице по СГЕ, обаче се основавали на представения договор от 2007г. С оглед на
това счита, че в производството пред първата инстанция правата му са нарушени, тъй като
защитата му е организирана в съответствие с твърденията на ищеца и указанията на съда, а
1
като резултат същият е осъден да заплати суми по договор за заем от 2017г. въз основа на
доказателства свързани с договор от 2007г.
Наред с посоченото несъответствие, жалбоподателят сочи, че съдът не е съобразил,
че съдържанието на договора е оспорено от ответника, като подменено такова. Разликата във
формата и шрифта, включително в отстоянието от страничните и горните граници на
листите, разстоянието между редовете, размера на шрифта за номерацията на страниците,
между първите две страници, съдържащи уговорки относно съществени, и последната
страница, на която е положен подписа на заемополучателя, били видими с невъоръжено око
и не изисквали специални знания за установяването им. Предвид липсата на подпис върху
първите две страници от договора счита, че съществените модалитети на договора,
предаването на сумата, нейния размер и волята на заемополучателя за връщането и останали
недоказани, а оттам, че изводът за основателност на претенцията е неправилен. В
допълнение отбелязва, че съдът правилно е установил разликата в глаголните времена в
текста на чл.1, 2 и 10 от договора, но не е отчел, че съвкупния анализ на тези клаузи води до
извода, че съгласно уговорките предоставянето на сумата е предвидено за един бъдещ
момент и е поставено в зависимост от сбъдване на определено условие, за настъпването на
което не са представени доказателства. По гореизложените съображения отправя искане за
отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска с присъждане на разноски.
Прилага покана, връчена му чрез „Телепоща“ с вх. № 15 от 14.09.21 г., касаеща друг договор
за заем между ищеца и наследодателя му В. А..
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозиран отговор от въззиваемата страна.
В проведеното по делото открито съдебно заседание по делото процесуалният
представител на въззивника поддържа искането си за отмяна на съдебното решение и
присъждане на разноски.
В пледоарията си по същество пълномощникът на въззиваемата страна оспорва
доводите на жалбоподателя с оглед наличието на валидно облигационно отношение,
установено по основание и размер. Отправя към съда искане за потвърждаване на
обжалвания съдебен акт с присъждане на разноски за въззивното производство.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Производството по делото е образувано пред Варненския районен съд въз основа на
подадена от В. Б. Б., чрез процесуален представител адв. Н. С., искова молба, с която срещу
М. Д. А. са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да му заплати сумите от 20
000 лева, дължима по договор за заем, сключен между ищеца и наследодателя на ответника
на 04.12.2017 г., ведно с мораторна лихва в размер на 8 000, начислена за периода от датата
на уговорения в договора падеж - 08.12.2017 г. до датата на завеждане на иска - 16.11.2021
г.
В исковата си молба ищецът излага твърдения, че на 4.12.2017 г. сключил договор за
заем с В. Д. А., по силата на който предал на заемополучателя сумата от 20 000 лева.
Последният се задължил да да му я върне в срок до 7.12.2017 г. А. не изпълнил
задължението си за връщане на заемната сума в уговорения срок. Твърди още, че на
14.09.2021 г. изпратил до ответника М. А. покана за плащане чрез услугата „Телепоща“, тъй
като последният бил единствения наследник на длъжника В. А., починал на 12.10.2019 г. в
гр. Варна. Същият приел наследството на своя наследодател, поради което отговарял за
задълженията му. Въпреки това, сочи, че до момента на подаване на исковата молба
изпълнение не последвало, с което обосновава правния си интерес от провеждане на
исковата претенция за заплащане на предадената по договора от 04.12.2017 г. като заем
сума, ведно с мораторната лихва от датата на падежа 08.12.2017 г. до 16.11.2021 г.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника М. Д. А., подаден чрез
2
процесуален представител адв. С. И.. с който исковете се оспорват като неоснователни по
основание и размер. Релевира възражение за несъществуването на облигационна връзка с
твърдените в исковата молба уговорки, включително относно размер, задължение за
връщане и падеж. Оспорва още процесната сума да е реално предадена, както и да му е
отправяна покана за погасяване на задължението. Сочи, че сред документите на
наследодателя му не са открити такива, от които може да се обоснове, че същият е сключил
процесния договор за заем. Оспорва още изпадането си в забава, респективно дължимостта
на лихвата, като в условията на евентуалност прави възражение за погасяването по
давност. В заключение ответникът счита, че от представените доказателства не се
установява наличието на облигационната връзка, на която основава паричната си претенция
ищеца. Поради изложеното моли за отхвърляне на предявените искове.
Предявените в условията на обективно кумулативно съединяване искове намират
правното си основание в разпоредбите на чл. 240, ал. 1 и чл. 86 от ЗЗД. Елементите от
фактическия състав на иска за връщане на предоставената по договор за заем включват
наличието на валидна облигационна връзка, по която страните са постигнали съгласие за
предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и нейното реално
предаване на последния, както и настъпването на падежа на задължението за връщането .
Доказателствената тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от
фактическия състав на договора за заем носи ищецът, тъй като от твърдяната положителни
факти извлича благоприятни последици. Ответникът следва да проведе насрещно доказване
на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения в рамките на определения от
ищеца предмет на правния спор.
В конкретния случай наведеният от ищцовата страна правопораждащ факт е сключен
с наследодателя на ответника на 04.02.2017 г. договор за заем, с падеж 08.12.2017 г.
Съществуването на твърдяната от ищеца облигационна връзка с характеристиките на
договор за заем от 04.02.2017 г. е спорно между страните, поради което същата подлежи на
главно и пълно доказване от ищцовата страна.
За установяването на спорния факт той е представил договор за заем от 04.12.2007 г.
между него и В. Д. А., по силата на който заемодателят се е задължил да предаде на
заемополучателя сума в размер на 20 000 лева, който от своя страна се е задължил да я върне
на заемодателя в срок до 07.12.2017 г. Видно от уговорката на чл. 2 от договора е посочено ,
че заемодателят предоставя сумата по заема само след като заемополучателят оформи по
надлежен ред и предостави всички предвидени в договора документи и обезпечения. В
същото време с клаузата на чл. 10, т. 2 е уговорено, че предаването на заемната сума от
заемодателя на заемателя да се извърши в брой, като фактът на предаването се счита доказан
с подписите на страните под договора, който играе ролята на разписка за получената сума.
Видно от приложеното по делото удостоверение за наследници В. А. е починал на
12.10.2019 г. След смъртта му единствен негов наследник се явява неговия брат– ответника
М. А..
Автентичността на договора за заем от 04.12.2007 г. е била оспорена от ответната
страна, поради което е проведено производство по чл. 193 от ГПК с назначена СПЕ. От
заключението на последната, кредитирано като обективно и компетентно дадено от
настоящия въззивен състав, се установява, че изписаният подпис след текста
„ЗАЕМОПОЛУЧАТЕЛ“ под договора е изпълнен от В. Д. А..
При изслушването си в проведеното пред първа съдебна инстанция открито съдебно
заседание по делото вещото лице изрично е заявило, че експертизата е изготвена по
отношение на приложения по делото оригинал на договор за заем, а именно този от
04.12.2007 г.
Макар от изготвеното експертно заключение да се установява, че приложеният като
писмено доказателство по делото договор е истински, автентичен документ, то същият не
може да обоснове съществуването на заемното правоотношение от 04.12.2017 г., на което
ищецът основава исковата си претенция.
3
В хода на цялото съдебното производство ищцовата страна е поддържала наведените
с исковата молба твърдения за сключен на 04.12.2017 г. между нея и наследодателя на
ответника заем за потребление. По делото обаче не се съдържа нито едно доказателство, от
което може да се изведе обоснован извод за съществуването на договор между страните от
посочената дата. Както вече беше изложено, единственото ангажирано писмено
доказателствено средство е договорът за заем от 04.02.2007 г. Въз основа на него е
възникнало друго правоотношение, различно от процесното, предмет на правния спор,
поради което същият не може да бъде основание за осъждане на ответника да заплати
възникнали въз основа на друга сделка парични задължения.
Съгласно разпоредбата на чл. 6, ал. 2 от ГПК, регламентираща един от основните
принципи на гражданския процес – диспозитивното начало, предметът на делото и обемът
на дължимата защита и съдействие се определят от страните. От него следва задължението
на съда да разгледа само иска, с който е сезиран. Индивидуализацията на последния се
осъществява чрез изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения
относно правопораждащите факти на спорното право и заявеното искане към съда /петитум/.
В конкретния случай правопораждащият факт на исковата претенция ясно и
недвусмислено посочен, като същият е поддържан в рамките на цялата висящност на
производството. Той съответства и на отправеното към съда искане за осъждане на
ответника да заплати дължимата по договор от 04.02.2017 г. заемна сума. Дори и с оглед
изричните възражения на въззивника пред настоящата съдебна инстанция, въззиваемият не
е навел твърдения за допусната грешка в индивидуализиране на договора, или други, от
които може да се обоснова извод за неправилно определяне на спорния предмет в
обстоятелствената част на исковата молба. Предвид изложеното, напълно необосновано би
било да се приеме, че на 04.12.2017 г. е възникнало валидно облигационно заемно
правоотношение въз основа на приложен договор за заем, датиран с десет години по-ранна
дата. Ищецът, позоваващ се на документа не е навел и никакви твърдения, които могат да
обосноват съществуването на посоченото изключително съществено разминаване между
предявения от него правопораждащ факт и единственото ангажирано за установяването му
доказателствено средство.
С оглед всичко гореизложено следва да се приеме, че той не е доказал в условията на
главно и пълно доказване, че на между него и наследника на ответника е сключен на
04.12.2017 г. на твърдения от него договор за заем. Да се приеме обраното, би означавало
ответникът да е принуден да се защитава по наведения от ищцовата страна правопораждащ
факт, а съдът да приеме, че задължението му е възникнало въз основа на друго, невъведено в
предмета на исковата претенция правоотношение. По този начин същият би бил лишен от
пълноценното си право на защита,а възможността му да изчерпи всички релевантни
възражения спрямо спорното право ще бъде напълно изключена. Доколкото подобно
разрешение е недопустимо с оглед принципите на диспозитивното и състезателното начало,
а и предвид гарантираното от закона равенството между страните, то само на това
основание предявения от него иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде отхвърлен. При
това положение за ищеца остава възможността за защита на претендираните от него
имуществени права в друг съдебен процес, но въз основа на релевантния за спорния предмет
правопораждащ факт.
Въз основа на гореизложените съображения първоинстанционното решение следва да
бъде отменено в обжалваната част, като вместо него бъде постановено друго, с което
предявеният иск бъдат изцяло отхвърлен.
Съобразно изхода на спора в полза на ответника, настоящ въззивник, следва да бъдат
присъдени направените пред двете съдебни инстанции съдебно-деловодни разноски. При
първоинстанционното разглеждане на делото същият е доказал извършването на разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1644 лева, а пред настоящата въззивна
инстанция в размер на 400 лева за заплатена държавна такса и още 1320 лева – адвокатски
хонорар. Релевираното от процесуалния представител на въззиваемия възражение за
прекомерност на възнаграждението е неоснователно, тъй като без включения към размерът
4
му ДДС, същият е под предвидените в Наредба № 1 от 9.7.2004 г. на ВАдвС минимални
стойности. С оглед на горното, дължимият в полза на въззивника общ размер на сторените
от него разноски в хода на производството възлиза на 3 364 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1497/17.05.2022г., постановено по гр. дело № 16516/2021 г. по
описа на ВРС, в частта, с която М. Д. А. , ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Д.“ № 41 е
осъден да заплати на В. Б. Б., ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул. „А.С.Д.“ № 272, сумата
от 20 000,00 лева, дължима по договор за заем, сключен на 04.12.2017 г., на основание чл.
240, ал.1 от ЗЗД, както и в частта му относно разноски КАТО ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от В. Б. Б., ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул. „А.С.Д.“ №
272 срещу М. Д. А. , ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Д.“ № 41 иск за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ лева, дължима по договор
за заем, сключен на 04.12.2017 г. между ищеца и наследодателя на ответника - В. Д. А., б.ж.
на гр. Варна, ЕГН **********, на основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД
ОСЪЖДА В. Б. Б., ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул. „А.С.Д.“ № 272 да заплати
на М. Д. А. , ЕГН **********, с адрес гр. Варна, ул. „Д.“ № 41 сумата от 3364 /три хиляди
триста шестдесет и четири/ лева, представляваща сторените пред първа и въззивна
инстанции съдебно-деловодни разноски, на основание чл. 78 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5