Решение по дело №381/2024 на Административен съд - Пловдив

Касационно производство по чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Ю. С., [ЕГН], чрез пълномощника му адв. А. К., против Решение № 2419/22.12.2023 г., постановено по адм. д. № 1384/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която е отхвърлена претенцията за неимуществени вреди до пълния размер от 16 000.00 лв. и за периоди в обхвата от: 01.05.2018 г. до 20.08.2018 г. за престоя в Затвора – Пловдив; от 21.08.2018 г. до 30.11.2018 г. за престоя в Затворническо общежитие – Смолян; от 01.12.2018 г. до 25.06.2019 г. за престоя в Затвора – Пловдив и от 26.06.2019 до 30.10.2019 г. за престоя в Затворническо общежитие – Смолян. Излагат се доводи за незаконосъобразност и необоснованост, както и че същото е постановено при съществени процесуални нарушения, тъй като от ответната страна не са представени убедителни доказателства, опровергаващи останалите оплаквания, описани по периоди в исковата молба. Твърди се, че безспорно са налице нарушения на правата на ищеца по чл.20 ал.2 от ППЗИНЗС – в стаите, в които е пребивавал липсва достатъчно слънчева светлина, тъй като не отговарят на предвидените стандарти в чл.113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правилата и нормативите за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Иска се оспореното решение да бъде отменено и постановяване на ново такова, с което да се уважи изцяло претенцията на Д. С..

В съдебно заседание касационният жалбоподател, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Депозирана е молба от процесуалния му представител – адв. К., с която поддържа изцяло жалбата.

Ответникът по касационната жалба – ГД „Изпълнение на наказанията“ – София, редовно призован, не изпраща представител. Чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт Ч., е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата, с аргумент, че не са ангажирани нови доказателства, не се сочат нови обстоятелства, които да променят обективната истина. Моли съда да я остави без уважение. Претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив изразява становище за неоснователност на жалбата, като счита решението на Административен съд - Пловдив за правилно и законосъобразно във всичките му части.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от Д. Ю. С. срещу ГДИН, с която се иска осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 16 000 лева, причинени по време престоя на ищеца в: - Затвора в град Пловдив за времето от 01.05.2018 г. до 20.08.2018 г.; от 01.12.2018 г. до – 25.06.2019 г.; от 01.12.2019 г. до 30.04.2021 г. и от 01.05.2022 г. до 30.02.2023 г. и в ЗООТ – гр. Смолян за периоди: от 21.08.2018 г. до 30.11.2018 г. и от 26.06.2019 г. до 30.10.2019 г. в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в двете пенитенциарни заведения за престоя там, като резултат от нарушения по чл.3 ЗИНЗС и чл.3 ЕКЗПЧОС.

Съдът е приел исковата молба за частично основателна.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по всяко от изложените в исковата молба твърдения, като, на първо място е приел, че лицето е пребивавало в Затвора – Пловдив за времето: от 13.06.2018 г. до 07.08.2018 г.; от 30.10.2018 г. до 16.04.2019 г.; от 20.12.2019 г. до 15.034.2021 г. и от 26.05.2022 г. до 06.01.2023 г. и в Затворническо общежития – гр. Смолян за времето: - от 08.08.2018 г. до 29.10.2028 г. и от 17.04.2019 г. до 16.08.2019 г.

На второ място, съдът е приел, че ищецът не се е намирал в Затвора – Пловдив и ЗЗО – Смолян за част от исковите периоди по предявените претенции, а именно: - от 01.05.2018 г. до 12.06.2018 г.; от 16.08.2019 г. до 30.10.2019 г.; от 15.03.2021 г. до 30.04.2021 г.; от 01.05.2022 г. до 25.05.2022 г. и от 06.01.2023 г. до 30.02.203 г. и е отхвърлил исковите претенции за тези периоди.

На следващо място, съдът е приел, че е налице действителна пренаселеност за част от времето на престоя на ищеца в Затвора – Пловдив, а именно: (26.05.2022 г. и 30.05.2022 г.) – 2 дни; от 16.05.2020 г. до 03.06.2020 г.; от 26.06.2020 г. до 28.06.2020 г.; от 30.06.2020 г. до 06.07.2020 г.; на 07.07.2020 г. и от 08.07.2020 г. до 189.07.2020 г. – 42 дни и от 25.08.2022 г. до 28.08.2022 г. – 4 дни – общо 48 дни, за който период не е осигурена 4 кв. м. жилищна площ на ищеца

На следващо място, съдът е приел за неоснователна исковата претенция в посочения период относно наличието на инсекти в помещенията в затвора, в които е пребивавал ищецът С., като е изложил доводи, че от страна на администрацията на Затвора – Пловдив не е налице бездействие в тази насока, предвид извършваната своевременно дезинсекция и дератизация, като е кредитирал представените от негова страна писмени доказателства, и е отчел обстоятелството, че не е налице оплакване от страна на лишения от свобода, с оглед неизвършване на допълнителна третиране срещу дървеници, гризачи и хлебарки.

Първоинстанционният съд е приел, че помещенията, които е обитавал С. при изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" в посочените по-горе подробно периода в Затвора – Пловдив, са разполагали със санитарен възел и постоянно течаща вода, били са обзаведени с отделни легла и шкафчета за лични вещи, постелъчен инвентар, като е осигурен пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване, като в тази връзка съдът се е позовал на представените по делото писмени доказателства, представени от ответника, неоспорени от ищеца. По отношение наличието на топла течаща вода, от събраните по делото доказателства (становище и графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група), съдът е приел, че в затвора Пловдив С. имал осигурен санитарен възел с течаща, като му е осигурено ползване на обща баня и санитарен възел. Що се отнася до хигиенните условия, от представените по делото доказателства ,се установява, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни помещения изцяло зависи от лишените от свобода, които се грижат за почистването, което обстоятелство е отчетено от първоинстанционния съд.

Подробни съображения съдът е изложил и по отношение на водената корекционна и индивидуална работа със С., като е посочил, че от страна на ГДИН са представени доказателства в тази насока, като е формиран извод, че корекционната дейност не е оказала необходимото въздействие поради утвърдените криминални нагласи.

Първоинстанционният съд е формирал извод, че предявеният иск е частично доказан по основание, като е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ГД "Изпълнение на наказанията" само по отношение на пренаселеността в килиите. По отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал решението си по справедливост е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена до размера от 366.00 лева и е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 16 000 лева. Уважена е и претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.

По отношение на настъпилите неимуществени вреди, първоинстанционният съд е посочил, че поставянето на ищеца в неблагоприятни условия като пренаселеност, сами по себе си, са от естество да причинят чувства на унижение и безпомощност. Според съда, пренаселеността в помещенията е само по себе си такова обстоятелство, което и обективно води до извод за унизително към човека отношение, доколкото неминуемо се отразява върху човешкото достойнство. Направено е позоваване на трайната съдебна практика и е посочено, че не е необходимо доказването на настъпили вреди при наличието на нечовешки и/или унизителни условия на живот в затвора. В тази насока е цитирана и разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС.

В мотивите си съдът се е позовал на чл.43 ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС и разпоредбата на чл.3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, както и е цитирал практика на ВАС и ЕСПЧ.

По отношение размера на обезщетението, съдът е мотивирал решението си по справедливост и е приел исковата претенция за претърпени неимуществени вреди за частично доказана и по размер, като е посочил, че същата следва да бъде уважена до размер на 366.00 лв. и е отхвърлил иска за разликата до предявения размер от 16 000 лева. Уважена е и претенция за присъждане на законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба, до окончателното изплащане на сумата.

Решението е валидно, допустимо и правилно.

На първо място, по жалбата на Д. Ю. С. съдът намира, че първоинстанционният съд обективно е установил фактическите обстоятелства, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които са правилно ценени и анализирани. Оспореното решение е мотивирано с подробно изложена фактическа обстановка и обосновани правни изводи. В този смисъл неоснователно е възражението за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и поради това, че не е съобразено с действителните вреди, които С. е претърпял при престоя си в Затвора – Пловдив и ЗООТ – гр. Смолян.

Съгласно разпоредбата на чл.284 ал.1 от ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл.3, който в своята ал.1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл.3 ал.2 ЗИНЗС, за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод извършване на административна дейност. Според чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, в случаите по ал.1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.

В случая, безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и, по-конкретно, от липсата на достатъчно жилищна площ в рамките, но за част от посочения период в затвора Пловдив, подробно описан по-горе в настоящото изложение.

Настоящата касационна инстанция напълно споделя и изводите на първостепенния съд относно недоказаност на твърденията в жалбата, които по-горе подробно се изложиха, и чието повтаряне е излишно.

В този смисъл, съдът подробно се е аргументирал въз основа на събраните доказателства и правилно е приел твърденията на ищеца за недоказани.

Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е достигнал до правилни и обосновани изводи, които са подробни и задълбочени, поради което настоящия съдебен състав, с оглед разпоредбата на чл.221 ал.2 изр. последно от АПК не следва да ги приповтаря. Оспореното решение е постановено и при съобразяване с националната правна уредба, практиката на ВАС, ВКС и ЕСПЧ.

При разглеждане на делото първоинстанционният съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да налагат отмяната на решението му. Поради това постановеното решение следва да бъде оставено в сила.

Според чл.43 ал.2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, като в ал.5 е посочено количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения да се определят с правилника за прилагане на закона. В чл.20 ал.2 ППЗИНЗС е регламентирано, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване, като количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. В тази връзка неоснователно в касационната жалба се поддържат стандартите в чл.113 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, които са общи и не са съпоставени с изискванията на чл.20 ал.2 от ППЗИНЗС относно изискванията за обществени сгради.

Разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5 /предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. В тази насока са Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведен в Женева в 1955 г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957 г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977 г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите.

Предвид изложеното, съдът намира исковата претенция на адв. К., като пълномощник на Ю. Д. С., за частично основателна.

В заключение, размерът на така определеното от първа инстанция обезщетение е съобразено с времевата продължителност на търпените вреди в помещенията, в които е бил настанен С. и е в съответствие с изведената от закона и дължима справедливост, изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди. В случая, при определяне размера на обезщетението, правилно съдът е взел предвид и практиката на ЕСПЧ, като при спазване на принципите за справедливост е определил същото. В тази връзка съдът е изложил подробни и обосновани мотиви, които настоящия съдебен състав ги споделя изцяло.

Предвид претенциите на страните за присъждане на разноски по делото, съдът намира за необходимо да посочи, че възнаграждение в полза на ответника, съразмерно на отхвърлената част на иска, не следва да се присъжда, предвид разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС, които се явяват специални по отношение на чл.78 ал.3 от ГПК и чл.143 от АПК и, които не предвиждат присъждането на такова, извън случаите на пълно отхвърляне на исковата претенция, поради което, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение не може да бъде уважено, тъй като законът не предвижда такава възможност.

Мотивиран от горното, Административен съд – Пловдив, ХХVI състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2419/22.12.2023 г., постановено по адм. д. № 1384/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив,

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.