СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Е" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и девети март през две хиляди и деветнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
при участието на
секретаря Елеонора Георгиева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 14008 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 441452 от 02.07.2018 г., постановено по гр.д. № 51433/2017
г. по описа на СРС, ГО, 74 състав, е признато за установено по предявените от „Т.С.“
ЕАД срещу Д.С.М. и И.С.М. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ
и чл. 422, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че двамата
дължат разделно на кредитора „Т.С.“ ЕАД Т сумите, както следва: Д.С.М. сумата от 1311.50 лв., ведно със законна лихва за периода от
20.3.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 212,08 лв. за периода
от 15.9.2014 г. до 9.3.2017 г.; И.С.М. сумата от 1311,50 лв., ведно със законна лихва за периода от
20.3.2017 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 212,08 лв. за периода
от 15.9.2014 г. до 9.3.2017 г. за които
суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 16 834/17г. на СРС, като са
отхвърлени предявения иск с правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл. 124,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер и предявения иск с
правно основание чл.415, ал.1 във вр. с чл. 124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86,
ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния му предявен размер, като неоснователни.
Горепосоченото решение е постановено при участието на
привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.” ООД.
Срещу решението в частта, в която исковете са
уважение, е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответниците по делото. Във въззивната жалба се излагат доводи за
неправилност на първоинстанционното решение. Твърди се, че ищецът не е успял да
установи, че ответниците са в облигационни отношения с него за доставка на
топлинна енергия, а именно, че са собственици или ползватели на имота.
Релевират се доводи, че ищецът е предявил иск за неплатени задължения за
периода м.05.2014 – м.04.2016 г. и СРС недопустимо в се е произнесъл за вземане
по изравнителна сметка извън процесния период.
В законоустановения срок ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е
депозирал отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Б.Б.” ООД не изразява
становище по въззивната жалба.
Решението в необжалваната
отхвърлителна част е влязло в сила.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявени са за
разглеждане
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ, и чл. 422, ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответниците дължат на ищцовото дружество посочените в издадената заповед за
изпълнение суми за доставена и незаплатена топлинна енергия през посочения
период, като собстсвеници на топлоснабден имот. Твърди се, че ответниците са
изпаднали в забава и дължат на ищцовото дружество и законна лихва за забава.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК
писмен отговор от ответниците не е постъпил.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Въззивният съд не споделя
довода на въззивниците, че СРС се е произнесъл за вземане извън процесния
период и е постановил недопустимо решение. Видно от исковата молба ищцовото
дружество претендира вземане за доставена топлинна енергия за периода м.05.2014
– м.04.2016 г., както и изравнителна сметка за отоплителен сезон м.05.2013 г. –
м.04.2014 г. Поради изложеното, въззивният съд намира, че СРС не е нарушил
принципа на диспозитивното начало и се е произнесъл по исковете, такак както са
предявени от ищеца. Следователно постановеното решение е допустимо в
обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката
/ЗЕ/, в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри
на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на
топлинна енергия. Разпоредбата императивно урежда кой е страна по облигационното
отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено
притежанието на вещно право върху имота - собственост или вещно право на
ползване. По делото се установява от писмените доказателства, че ответниците са
собственици на процесния имот видно от договор за покупко-продажба на жилище,
сключен по реда на закона за общинската собственост. Не се оспорва във
въззивната жалба процесният имот да е топлоснабден. От писмените доказателства
по делото се установява, че сградата, в която се намира процесния апартамент е
топлофицирана.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди.
В посоченото
Тълкувателно решение е отразена и принципната възможност клиенти на топлинна
енергия за битови нужди да бъдат правни субекти, различни от посочените в чл.
153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика,
респ. носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с
топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива
качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов
клиент" по смисъла на § 1, т. 2а ДР ЗЕ) и като страна по договора за
доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие.
Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи
на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална
партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения
смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители)
на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. В случая не е установено по
делото, партидата да е открита на трето лице със съгласието на собствениците на
имота. Нещо повече, по делото е представена молба-декларацияот един от
ответниците за откриване на партида за процесния имот.
По изложените съображения въззивният съд счита, че за
исковия период между главните страни въс въззивното производсвто е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за
битови нужди относно процесния имот и е неоснователно възражението, съдържащо
се във въззивната жалба в тази насока.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани твърдения, нито има данни ответницата
да е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл.
150, ал. 3 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148) и Наредба № 16-ЗЗ4 от
06.04.2007 г. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г.
В случая измерването
на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение на
разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в
режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на "Техем
сървисис” ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните
собственици. Третото лице – помагач е осъществявало услугата дялово
разпределение за топлоснабдения имот за исковия период.
В нормата на
чл. 156 ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово
разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от
стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
В изпълнение на доказателствената си тежест ищецът е
поискал и съответно е допуснато изслушването на съдебно-техническа експертиза и
седебно-счетоводна експертиза, които са изготвени въз основа на приложените по
делото и допълнително изискани документи, въз основа на които вещите лица са
дали заключения относно реално потребената топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ и нейният
размер. Съдът кредитира изслушаните заключения като компетентни и обективно
дадени. По отношение размерана доставената топлинна енергия за процесния
период, доколкото не се съдържат възражения във въззивната жалба и с оглед
разпоредбата на чл. 269 от ГПК, не следва да се обсъжда от въззивния съд, тъй
като същият действа като ограничен въззив.
По отношение на акцесорното претенция за установяване
дължимостта на лихва върху претендираната главница, представляваща стойността
на потребената от ответницата топлинна енергия, настоящият състав намира, че
доколкото липсват изложени аргументи във връзка с правилността на обжалваното
решение, то същото с оглед пределите на въззивния контрол, очертани в чл. 269
от ГПК, следва да бъде потвърдено.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските:
Предвид обстоятелството, че ответникът по жалбата
"Т.С." ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба и не е
представляван в проведеното открито съдебно заседание, следва да се приеме, че
същият не е защитаван във въззивното производство от юрисконсулт, поради което
не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 8 ГПК. Ето защо не
следва да му се присъжда претендираното юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 441452 от
02.07.2018 г.,
постановено по гр.д. № 51433/2017 г. по описа на СРС, ГО, 74 състав в
обжалваната уважена част.
Решението е влязло в сила в необжалваната
отхвърлителна част.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Б.Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: