Р
Е Ш Е Н И Е № 260093 / 14.9.2020г.
гр.
Перник, 14.09.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЕРНИК,
Гражданско отделение, I
състав, в открито заседание на двадесети август, две хиляди и двадесета година
в състав :
СЪДИЯ:
ИВАЙЛО КОЛЕВ
При
секретаря Цветелина Малинова като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 4075 по описа на ПРС за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба и уточнителна такава на „Профи
Кредит България“ ЕООД срещу Е.Л.В. за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът дължи на ищцовото дружество суми в размер на: 2 107,28 лева, представляваща
непогасена главница по договор за револвиращ заем № ********** от 23.01.2013
г., законната лихва за забава върху същата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 25.01.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането; 1 581,31 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 06.12.2013 г. до 05.06.2015
г.; 426,00 лева възнаграждение за
отлагане на вноски и 1 162,61 лева,
представляваща неустойка при прекратяване на договора, за които суми по ч. гр.
дело № 518/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, ГО, IV-ти състав, е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
28.01.2019 г.
Ищецът твърди, че между него, в
качеството му на заемодател и ответника, в качеството му на заемополучател е
сключен договор за револвиращ заем № ********** от 23.01.2013
г., по силата на който на заемателят е предоставен кредитен лимит от 2 400 лв. срещу задължението да
върне същия заедно с договорна лихва на 24 равни месечни вноски в размер от по
213 лв. с падежна дата – 5-то число на месеца съгласно погасителен план,
представляващ неразделна част от договора. Посочва, че на 24.01.2013 г. ищецът
превел по банковата сметка, посочена от В. заемната сума в размер от 2 400,00
лв. Неразделна част от договора са и Общи условия, с чието съдържание
ответникът е запознат при сключването му и от които произтича задължението му
заплащане на неустойка. По искане на ответника и на основание клаузите от
договора било отложено плащането на две погасителни вноски, за което заемателят
дължи такса в размер от 426,00 лв. Твърди се, че в изпълнение на задълженията
си по договора ответникът погасил чрез плащане 9 пълни погасителни вноски в общ
размер от 1 491,99 лв. Поради допусната забава в заплащането с повече от 30
календарни дни и на основание клаузата на т. 10.3.1 от процесните Общи условия,
договорът за кредит бил прекратен автоматично от ищеца на 18.02.2014., за което
В. е уведомен писмено. На основание клауза от Общите условия на ответника е
начислена неустойка за обезщетяване на вредите от прекратяването на договора в
размер от 1 162,61 лв. Твърди се, че същевременно е настъпил и крайният падеж
на договора – 05.06.2015 г. Ответникът продължава да дължи главница, договорна
лихва и неустойка в размерите, предмет на процесните искове.
С тези съображения се отправя искане за
уважаване на исковите претенции. Претендира разноски
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът Е.Л.В. не е подал
писмен отговор.
В съдебно заседание страните не се
явяват и не се представлява. Ищецът е депозирал писмено становище, с което
намира предявените искове за доказани в своето основание и по размер.
Съдът,
след като прецени събраните по делото релевантни за спора доказателства и
обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и
правна страна:
Районен съд Перник е сезиран с обективно
кумулативно съединени установителни искове, разглеждани по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, чл. 79,
ал. 1 и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на главница, възнаградителна лихва,
допълнителни такси – възнаграждение за отлагане на вноски и неустойка по
сключен между страните договор за потребителски кредит.
Предметът на доказване в настоящото
производство (така както е очертан от ищеца по правилото на чл. 6 ГПК) е сведен
до установяване, че ответникът дължи на ищцовото дружество сумата от 2 107,28 лева, представляваща
непогасена главница по договор за револвиращ заем № ********** от 23.01.2013
г., законната лихва за забава върху същата, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 25.01.2019 г. до окончателното изплащане на
вземането; 1 581,31 лева,
представляваща възнаградителна лихва за периода от 06.12.2013 г. до 05.06.2015
г.; 426,00 лева възнаграждение за
отлагане на вноски и 1 162,61 лева,
представляваща неустойка при прекратяване на договора.
Настоящото производство е предназначено
да стабилизира ефекта на издадената заповед за изпълнение за вземането в
хипотезите на чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК и същата да влезе в сила. Съгласно
чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Ето защо, предмет на това
исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в
заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в
заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни,
вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим. В настоящия
случай се установи, че вземанията, предмет на иска и вземането, за което е
издадена заповед за изпълнение в рамките на заповедното производство частично не съвпадат, поради което
предявеният иск за сумата от 426,00 лв., представляваща възнаграждение за
отлагане на вноски е процесуално недопустим.
Това е така, защото след като на ищеца
са дадени указания да посочи начина, по който се формира размерът на исковата
претенция в общ размер на 2007,28 лева,
с уточнителна молба същият е заявил, че тази сума представлява сбор от сумите 1 581,31 лева - възнаградителна
лихва и 426,00 лв., представляваща възнаграждение за отлагане на вноски.
Съдът, съобразявайки твърденията на
ищеца относно характера на вземанията, предмет на установителните му претенции
и начинът, по който вземането в размер на сумата от 2007,28 лева е заявено от
него в т. 9 от процесното заявление и съответно удостоверено в издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, а именно като договорно възнаграждение
(което при договора за заем би могло да бъде единствено гражданския плод -
лихвата), счита че е налице основание за връщане на исковата молба по отношение
на претенцията за притезанието, представляващо възнаграждение за отлагане на
вноски. Това конкретно вземане е различно по характер, независимо, че по
твърдения на ищеца произтичат от един юридически факт. Касае се за субективни
права с различно съдържание и предпоставки за възникването им. Доколкото
вземането за възнаграждение за отлагане на вноски не е заявено в заповедното
производство и не е удостоверено в издадената заповед за изпълнение на парично
задължение, то съдът намира, че предявяването му едва в настоящото исково
производство, образувано по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, се
явява процесуално недопустимо. Тук е мястото да се отбележи, че в случая не се
касае за изменение на заявеното основание на вземането – чрез добавяне на ново
такова, а за предявяване на ново вземане, различно от удостовереното в
процесната заповед по чл. 410 ГПК, което в случая е недопустимо.
С оглед частичното прекратяване на
делото по отношение на сумата от 426,00 лв., - за посочената стойност следва да
бъде обезсилена заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр. дело
№ 518/2019 г. по описа на съда, за което компетентен е именно съдът в исковото
производство, който е постановил определението за прекратяване, като
обезсилването следва да се постанови едновременно с определението за
прекратяване на производството по иска. Това разрешение следва от
задължителните за съда разяснения, дадени в т. 13 от Тълкувателно решение № 4
от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. ОСГТК на ВКС.
Производството по делото следва да
продължи за разглеждане по останалата част от установителната претенция, която е
процесуално допустима.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
Настоящият състав приема, че страните са
обвързани от процесния договор по отношение на задължението за връщане на
предадената в заем сума. От представения по делото Договор се установява, че
той е сключен между Е. Л.В. като заемополучател/клиент и „Профи Кредит България“
ЕООД, по силата на който ищецът се е задължил да отпусне на ответника заем в
размер на сумата от 2400,00 лева.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК (редакцията от
20.11.2012 г., в сила от 1.01.2013 г., относима към процесния договор)
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по един за
всяка от страните по договора. От събраните по делото доказателства се
установява, че императивно определеното съдържание на договора е налице. В
договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на
кредитополучателя, срока на договора (24 месеца), общият размер на кредита.
Ищецът е изпълнил основното си
задължение – да предаде сумата на заемателя, което се установява от приложеното
по делото платежно нареждане, както и от приетата по делото ССЕ, поради което е
възникнало задължението за връщане на заетата сума.
По иска с правно основание чл. 240, ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК:
По правилото на чл. 240, ал. 2 ЗЗД
заемателят дължи лихва само ако това е уговорено писмено. Това условие на
закона е изпълнено. От представените по делото Договор се установява, че
страните са уговорили конкретния размер на възнаградителната лихва по кредита,
годишен лихвен процент (86,44 %) и ГПР (130,35%). Тук посочената клауза не би
могла да бъде подведена и под някоя от хипотезите, изброени в чл. 143 ЗЗП, тъй
като се касае за възнаградителна лихва, уговорена индивидуално.
Характерът на възнаградителната лихва
позволява на страните да я уговорят свободно, но това правило не може да се
абсолютизира, тъй като то не може да противоречи на повелителните норми на
закона и добрите нрави – арг. чл. 9 ЗЗД.
Настоящият състав намира, че тази клауза
е нищожна, тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност и противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В случая на ответника е
предоставена сума в размер на 2400.00
лева при уговорен годишен лихвен процент (86,44 %) и ГПР (130,35%), или
възнаградителната лихва и разноски по Договора е в размер на 2780,58 лева за срок от две години (цената на услугата е в размер на 115,86 %
от самата услуга). Тъй като се касае за потребителски договор, при който
едната страна е по-слаба икономически и се ползва със засилената защита, не
следва и да се допуска неравноправно третиране на по - слабата страна по
договора. В ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е
прието принципно тълкуване, задължително за съдилищата, че добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД), както и че за спазването им при иск за
присъждане на неустойка съдът следи служебно. Тук посочените разяснение следва
да намери приложение и в конкретния случай. Принципът на справедливостта
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес, а определянето
на ГПР в размер на 130,35 % без конкретна обосновка е явна злоупотреба с права
от страна на кредитора. В решението по дело С-618/10 (конкретно касаещо
неравноправния характер на договорни клаузи) се приема принципно становище, че потребителят
е по-слаба страна в едно гражданско правоотношение и неравноправното положение
на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на
самите страни по договора намеса, позовавайки се на Решение по дело
Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, Решение по дело Mostaza Claro,
Решение по дело Asturcom Telecomunicaciones и Решение по дело VB
Pénzügyi Lízing.
По тези съображения, настоящият състав
намира, че договорната клауза за възнаградителна лихва е нищожна и не е
произвела действие между страните, поради което сумата в размер на 1 581,31
лева е недължима и искът следва да се отхвърли като неоснователен.
По иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Искът с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, настоящият състав намира за неоснователен. Съгласно тук посочената
разпоредба неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В
настоя случай, ищецът се домогва да докаже претенцията за неустойка в нейното
основание, позовавайки се на общите условия към Договора. Такива обаче не са
приложени, макар и в описа на представените доказателства да е посочено друго. Липсват
данни по делото, че страните са обвързани от твърдяната облигационна връзка, че
общите условия са надлежно съобщени и писмено приети – арг. чл. 16, ал. 3 ЗЗД и
чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ. Вярно е, че в Договора е посочено, че такива са предадени
на ответника, но съдът не би могъл да се произнесе по непредставено
доказателство, доколкото за него се изисква писмена форма.
При горните изводи, настоящият състав
приема, че доказан в своето основание е единствено искът за главница по
Договора. Ищецът е заявил претенция и съдът е обвързан в произнасянето си до
този размер – 2107,28 лева, представляваща непогасена главница. Същевременно
ищецът е твърдял, че погасената част от задълженията по договора са в размер на
1563,50 лева. Това изявление, обективирано в исковата молба - подписан частен
документ по смисъла на чл. 180 ГПК, ползващ се с формална доказателствена сила
относно авторството на волеизявлението, съдът цени като признание за неизгоден
за страната факт. В тази насока са и изчисленията на Вещото лице, по приетата
по делото ССЕ. Съдът приема така депозираното заключение, като дадено от лице
със съответните специални знания и въз основа на представения му доказателствен
материал. В останалата част ССЕ не следва да се обсъжда предвид вече изложените
правни съждения относно исковите претенции.
Макар и да е поддържано, че с получената
сума са погасени други задължения, произтичащи от същия договор, то това
изявление не обвързва съда, тъй като ползва страната. Следва да бъдат изследвани
единствено установените по делото факти – размер на главница по договор за
кредит в размер на 2400,00 лева, от които се претендират 2107,28 лева и
признато плащане в размер на 1563,50 лева. При съпоставяне на претендирано
задължение и признатото погашение, следва извода, без да са необходими
специални знания, че искът е основателен за сумата от 543,78 лева, а за
разликата до пълния предявен размер неоснователен като погасен чрез плащане и
следва да бъде отхвърлен.
По
разноските:
Ищецът е претендирал разноски и при този
изход от спора по правилото на чл. 78, ал. 1 такива следва да му бъдат
присъдени съобразно изхода от спора. Ищецът е доказал разноски в размер на 105,26
лева за ДТ, 120,00 лева депозит вещо лице, като е претендирал и възнаграждение
за процесуално представителство в размер от 300.00 лева, което обаче на
основание чл. 78, ал. 8 ГПК съдът намира, че следва да бъде уважено в минимален
размер от 100,00 лева, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. При този изход
от спора, а ищецът се дължат разноски в размер на 33,51 лева от доказани в
размер на 325,26 лева.
Съгласно т. 12 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК
на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.
415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе и за дължимостта на разноските в
заповедното производство с осъдителен диспозитив. Предвид изхода от спора и
доказаните в заповедното производство разноски, на ищеца се дължат 16,06 лева,
които също следва да му бъдат присъдени.
В светлината на гореизложеното съдът
Р
Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА
производството по делото В ЧАСТТА относно предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу Е.Л.В., ЕГН **********,*** установителен иск за сумата 426,00 лева, представляваща възнаграждение
за отлагане на вноски по договор за револвиращ заем № ********** от 23.01.2013
г.,
ОБЕЗСИЛВА
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч. гр.
дело № 518/2019 г. по описа на Районен съд – Перник, в ЧАСТТА, в която е разпоредено, че Е.Л.В. дължи на „Профи
Кредит България“ ЕООД сумата от 426,00 лева, от общо заявената претенция в размер на 2007,28 лева
– договорно възнаграждение.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че в полза на
„Профи Кредит България“ ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В съществува
изискуемо вземане срещу Е.Л.В., ЕГН **********,*** в размер на 543,78
лева, представляваща непогасена главница по договор за револвиращ заем № **********
от 23.01.2013 г., ведно със законната лихва за забава върху същата, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 25.01.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОТВХЪРЛЯ
като неоснователен иска с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК,
че в полза на „Профи Кредит България“
ЕООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. В съществува изискуемо вземане срещу Е.Л.В., ЕГН **********,*** за
сумата в размер над 543,78 лева до пълния предявен размер от 2107,28
лева като погасен чрез плащане.
ОТВХЪРЛЯ
като неоснователен иска с правно
основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, че в полза на „Профи Кредит
България“ ЕООД, съществува изискуемо вземане срещу Е.Л.В., за
сумата от 1581,31 лева възнаградителна лихва по договор за револвиращ
заем № ********** от 23.01.2013 г. в периода от 06.02.2013 г. до 05.06.2015 г.
ОТВХЪРЛЯ
като неоснователен иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, че в полза
на „Профи Кредит България“ ЕООД, съществува изискуемо вземане срещу
Е.Л.В., за сумата от 1162,61 лева - неустойка по договор за револвиращ
заем № ********** от 23.01.2013 г., за които суми по ч. гр. дело № 518/2019 г.
по описа на Районен съд – Перник, ГО, IV-ти състав, е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.01.2019 г.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК Е.Л.В. да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД
сумите в размер на 33,51 лева – разноски в исковото производство и 16,06
лева – разноски в заповедното производство , съразмерно на уважената част
от исковата претенция
Решението може да бъде обжалвано в
двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд Перник, а в
прекратителната част в едноседмичен пред същия съд.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на
страните.
СЪДИЯ_________________