Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 01.12.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №3765 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.01.2020 год.,
постановено по гр.дело №25819/2018 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, са
отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.К.Б.“ ЕООД срещу К. К.С.
искове за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 938
лв., представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит от
17.03.2015 год. и сумата от 158.07 лв., представляваща неустойка при обявяване
на кредита за предсрочно изискуем съгласно т. 12.4 от Общите условия.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „П.К.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че видно от
представеното по делото платежно нареждане бил изпълнил задължението си да
преведе сумата по договора по посочената в него банкова сметка ***. Плащането
се извършвало по електронен път и за нареждане на сумата операцията се
подписвала с електронните подписи на управителите на дружеството и този на
лицето, извършващо превода. В случая сумата била успешно наредена по сметка на
ответника. В противен случай банката щяла да върне информация за неуспешен
превод на сумата. Да се приемело обратното означавало във всеки един случай, в
който плащането било извършеното по банков път/безкасово, наредителят да не
може да го докаже, а да разчита единствено на признание на този факт от другата
страна. Наредителят нямал възможност да се сдобие с информация относно
движението по сметката на получателя, тъй като същата представлявала банкова
тайна. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът
по жалбата К. К.С. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Поддържа, че същото било постановено в съответствие със събраните доказателства
по делото и при спазване на процесуалния и материалния закон.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, но е частично
неправилно.
Доказано е
по делото, че на 17.03.2015 год. между „П.К.Б.“ ЕООД, от една страна, като
кредитор и ответника К. К.С., от друга страна, като кредитополучател, е
възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит –
Профи Кредит Стандарт по смисъла на чл. 9 ЗПК /представляващ приложимо право
към момента на сключването на договора/. По силата на сключения договор ищецът
се е задължил да предостави на ответника сумата от 500 лв., а последният се е
задължил да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва в размер на 41.17
лв. /лихвен процент на ден от 0.11/, или общо 589.59 лв. и възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 465.66 лв., на 9 месечни
вноски, всяка от които в размер на 117.25 лв. /65.51 лв. + 51.74 лв./ съгласно погасителен
план – първата от които с падеж 26.04.2015 год., а последната – 26.12.2015 год.,
при общ размер на задължението от 1 055.25 лв. и при уговорен годишен
процент на разходите от 49.88 %.
Противно
на приетото от СРС, въззивният съд счита, че по делото е установено, че ответникът
е усвоил предоставената му в заем сума от 500 лв. /която му е била преведена по
банков път по посочената от него банкова сметка ***.03.2015 год./. Този извод
следва от съвкупната преценка на писмените доказателства по делото и
извънсъдебното признание на ответника, извършено чрез плащането на първата месечна
вноска от 117.25 лв. /фактът на осъщественото плащане е безспорен между
страните/, което при преценката му по реда на чл. 175 ГПК следва да се приеме,
че отговаря на истината.
Не се спори също така, че ищецът е
упражнил правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявил на ответника предсрочната изискуемост
на посочената в исковата молба дата – 04.08.2015 год.
СГС приема на първо място, че автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договор /източник в
частност на претендираните от заявителя вземания/, в т.ч. да уговорят
неустойка, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските
сделки, така и за търговските сделки /чл. 288 ТЗ/, като за спазването им съдът
следи служебно, в т.ч. при искане за присъждане на неустойка – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение
№ 1/2009 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСТК и с т. 1 и 2 от
Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК.
В разглеждания случай ищецът
претендира възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и неустойка
по т. 12.4 от Общите условия на „П.К.Б.“ ЕООД към договор за потребителски
кредит /екземпляр от които е бил получен от ответника/.
Както вече бе посочено, договорът за
потребителски кредит е сключен при действието на Закона за потребителския
кредит – Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010
год., в сила от 12.05.2010 год., като регламентацията му се съдържа в нормата
на чл. 9. Приложимите в частност разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК /по арг.
за противното от чл. 4 от закона/, които са императивни, указват последиците
при забава на потребителя – в този случай кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като размерът на обезщетението
за забава е лимитиран до законната лихва.
Настоящият съдебен състав счита, че клаузата
за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в
уговорения размер от 465.66 лв. противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е
свързана с действия по усвояването и управлението на кредита, които са част от
дейността на кредитора по предоставянето на кредита. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните
разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по предоставяне
на кредит. А отделно от това следва да се посочи, че действията по
актуализиране на наличната финансова информация за потребителя след сключването
на договора за потребителски кредит са свързани с управлението на кредита
/управлението на риска/, във връзка с което кредиторът не може да изисква
заплащането на такси и комисионни на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
Освен това горепосоченото
възнаграждение представлява печалба на кредитора и с уговарянето му се
заобикаля императивното изискване, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според което годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България
/основен лихвен процент – 0.1 %, плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни на основание чл. 19, ал.
5 ЗПК. Съпоставянето в частност на общия уговорен размер на процесното
възнаграждение и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит – 500 лв., обуславя извода, че горепосоченото ограничение е
превишено /виж и § 1, т. 1 и 2 от ДР на ЗПК/.
Въззивният съд приема, че задължението за заплащане на неустойка по чл.
12.4 от Общите условия на ищеца се поражда от неизпълнението на главните
задължения на кредитополучателя да върне на падежа предоставената му в заем
сума, видно с възнаградителната лихва и от упражненото право на кредитора да
обяви кредита предсрочно изискуем. С оглед посочената обусловеност на задълженията,
респ. предпоставките за възникването на процесното такова за неустойка, то
следва да се приеме, че целта на последното е да обезпечи срочното изпълнение
на основните задължения на кредитополучателя и да обезщети вредите от тяхното
неизпълнение. Отделно от това следва да се посочи, че изменението на договора
поради неизправност на кредитополучателя има за последица загуба от
преимуществото на срока при погасяване на задължението на длъжника /чл. 70, ал.
1 ЗЗД/. С волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост кредиторът
има изпълнение веднага на основното задължение по договора – за връщане на
заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на
чл. 79, ал. 1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за
обезщетение за забава, но не и с искане за неустойка за обезщетяване на вреди
от неизпълнението поради разваляне, респ. прекратяване /тъй като в частност действието
на сделката е запазено/.
Следователно клаузите в договора за
кредит, респ. Общите условия, на които ищецът основава процесните вземания и с
които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи възнаграждение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги и че при обявяване на предсрочна
изискуемост на кредита /прекратяване на договора за потребителски кредит/ ще
има право да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на
горепосочените императивни законови норми, които ограничават отговорността на
потребителя, поради което са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
На следващо място следва да се посочи, че според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., ОСГТК, размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума /главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е прието, че за периода до настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответното според клаузите на договора преди изменението му.
Съгласно приетото в т. 1 от
Тълкувателно решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., ОСГТК,
условията и поредността за погасяване на задълженията по чл. 76, ал. и 2 ЗЗД се
прилагат, когато липсва уговорка между страните, която да определя други
условия и ред за прихващане на изпълнението. В случай, че длъжникът не е
направил избор кое от няколкото еднородни задължения погасява, погасяването
задължително се извършва по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 2 или изр. 3 ЗЗД.
Правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД е установено в интерес на длъжника. По този ред
се погасяват еднородните задължения, включително паричните. Условието е да
съществуват няколко задължения, всяко от които е главно и самостоятелно и е
определено по основание и размер. За погасяване на паричните задължения
приложение намира специалното правило на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, според което при
недостатъчно изпълнение се погасяват най-напред разноските, след това лихвите и
най-после главницата. Условие за прихващане по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД е
съществуването на едно задължение, което се формира от поне два от посочените
елементи /в частност главница и лихви/. Разпоредбата предвижда еднаква
поредност за плащане на всички видове лихви. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД
отчита интереса на кредитора – първо да се погасят лихвите, а непогасената главница
да продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка погасителна
давност за вземанията за лихви по чл. 111, б. „в“ ЗЗД в сравнение с общата
погасителна давност за главницата. При плащане, достатъчно да погаси изцяло
някое или някои от задълженията и ако длъжникът не е заявил кое задължение
погасява, правилата на чл. 76, ал. 1, изр. 2 и 3 ЗЗД и на чл. 76, ал. 2 ЗЗД се
прилагат в следния ред: погасява се изцяло най-обременителното задължение, а
след него следващото по обременителност задължение по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД; ако задълженията са еднакво обременителни, погасява се изцяло най-старото,
а след него следващото по възникване задължение в реда по чл. 76, ал. 2 ЗЗД;
ако задълженията са еднакво обременителни и са възникнали едновременно, те се
погасяват съразмерно – всяко от тях по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.
В частност съобразно клаузата на чл.
6.4 от Общите условия на ищеца, редът за разпределение на плащанията, които не
са достатъчни да покрият непогасените задължения е следният: задълженията за
разноски и такси, лихва за забава, неустойки, обезщетения по договора и Общите
условия, възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги се погасяват
преди главницата. СГС счита, че кредиторът не би могъл да осъществи прихващане
на изпълнението с несъществуващото задължение за възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги, поради което със заплатената от ответника сума в размер
на 117.25 лв. е възможно погасяване само на валидно възникналите задължения за възнаградителна
лихва, съответно за главница. А упражненият избор на кредитора да иска
изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него
риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника,
поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период – след
настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи.
В този смисъл ищецът се легитимира
като кредитор на вземане за главница в общ размер на 441.18 лв. /4 вноски х
65.51 лв. + размера на дължимите главници от останалите 5 вноски по
погасителния план = 558.43 лв. – заплатените 117.25 лв./, до който и релевираната
претенция за главница се явява основателна, а в останалата част следва да бъде
отхвърлена. Претенцията по чл. 92, ал. 1 ЗЗД е изцяло неоснователна.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за
сумата от 441.18 лв., която претенция следва да бъде уважена, ведно със
законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №19527/2017 год. по описа на СРС,
ГО, 26 с-в – 29.03.2017 год. до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
В останалата обжалвана част
решението на СРС трябва да бъде потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените разноски в първоинстанционното производство за държавна
такса, за възнаграждение за особения му представител и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 171.07 лв., направените разноски във въззивното
производство за държавна такса, за възнаграждение за назначения му особен
представител и юрисконсулство възнаграждение в размер на 110.69 лв., както и
направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №19527/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 26 с-в, за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 30.19 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решението от 30.01.2020 год., постановено по гр.дело
№25819/2018 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, в частта му, в която е
отхвърлен предявения реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.К.Б.“ ЕООД срещу К. К.С.
иск с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
сумата от 441.18 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, срещу К. К.С. с ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно
основание чл. 9 ЗПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 441.18 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит от 17.03.2015 год., ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №19527/2017 год. по описа на СРС, ГО, 26
с-в – 29.03.2017 год. до окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.01.2020 год., постановено по гр.дело
№25819/2018 год. по описа на СРС, ГО, 26 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА К. К.С. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес
на управление:***, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в
първоинстанционното производство за държавна такса, за възнаграждение за
особения му представител и юрисконсултско възнаграждение в размер на 171.07
лв., направените разноски във въззивното производство за държавна такса, за
възнаграждение за назначения му особен представител и юрисконсулство
възнаграждение в размер на 110.69 лв., както и направените разноски в
заповедното производство по ч.гр.дело №19527/2017 год. по описа на СРС, ГО, 26
с-в, за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 30.19 лв.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/