РЕШЕНИЕ
№………….
гр. София, 14.05.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-Г въззивен състав, в открито
съдебно заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и двадесет и първа
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ТАНЯ ОРЕШАРОВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
с участието на секретаря Антоанета П.,
като разгледа докладваното от младши съдия Стоева в.гр.д. № 10140 по описа за
2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 152740 от 17.07.2020 г.,
постановено по гр.д. № 1456 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 24-ти състав, са отхвърлени
предявените от ищеца „Т.С.” ЕАД обективно, субективно, кумулативно съединени
осъдителни искове при условията на разделна отговорност с правна квалификация
чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
срещу ответниците М.Б.В., С.В.Д., Д.В.Г. и Б.В.Д. за заплащане на сумата в
размер на 716,92 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия
за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., сумата в размер на 154,70 лева,
представляваща законна лихва за забава за периода от 15.10.2015 г. до
28.11.2017 г., сумата в размер на 28,44 лева, представляваща цена на услугата
за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2016 г., и сумата
в размер на 6,56 лева, представляваща лихва за периода от 01.07.2015 г. до
28.11.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на исковата молба до оконачателното ѝ изплащане, при следните
квоти: ½ за М.Б.В., по 1/6 за С.В.Д., Д.В.Г. и Б.В.Д., за топлоснабден
имот – ап. 49, находящ се в гр. София, ж.к. *******, вх. Е, ет. 2, аб. №
192993. С решението ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да
заплати на ответниците М.Б.В. и Б.В.Д. поотделно сумите в размер на 300,00
лева, и на ответницата Д.В.Г. – сумата в размер на 100,00 лева, представляващи
сторени по делото разноски.
Срещу решението на СРС е постъпила
въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Т.С.” ЕАД. Поддържа
се, че първоинстанционното решение е неправилно и постановено при нарушение на
материалния закон. Съдът в нарушение на процесуалния закон бил направил извод,
че ответниците не са собственици на процесния топлоснабден имот. Посочва се, че
от представените по делото доказателства се установява, че ответниците са
наследници на починалите Б.Ф.Г.и Н.В.Г.и че с договор за прокупко-продажба от
19.06.1987 г. процесният недвижим имот е бил продаден на Н.В.Г., като се
поддържа, че писмото от Столична община, обективиращо тази информация,
съставлява официален удостоверителен документ, доказващ наличието на вещно
право на собственост. Моли се за отмяна на първоинстанционното решение и
уважаване на исковите претенции. Търсят се разноски, вкл. за един юрисконсулт.
В законовия срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК са
постъпили отговори на въззивната жалба от ответниците М.Б.В., С.В.Д. чрез
особения ѝ представител – адв. Д.Д., Д.В.Г. и Б.В.Д., в които се моли за
оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното
решение.
Не е постъпило становище от третото лице
помагач – „Т.С.” ЕООД.
Софийски градски съд, след като взе
предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран с
обективно, субективно, кумулативно съединени осъдителни искове при условията на
разделна отговорност с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД срещу М.Б.В., наследниците на В. Б.Д. и
на С.Б.Ф.за осъждането им за заплащане на сумата в размер на 716,92 лева,
представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., сумата в размер на 154,70 лева, представляваща
законна лихва за забава за периода от 15.10.2015 г. до 28.11.2017 г., сумата в
размер на 28,44 лева, представляваща цена на услугата за дялово разпределение
за периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2016 г., сумата в размер на 6,56 лева,
представляваща лихва за периода от 01.07.2015 г. до 28.11.2017 г., ведно със
законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до оконачателното изплащане
на сумите, за топлоснабден имот – ап. 49, находящ се в гр. София, ж.к. *******,
вх. Е, ет. 2, аб. № 192993. В исковата молба са били изложени твърдения, че
ответниците са клиенти на топлинна енергия. Посочва
се, че съгласно чл. 150 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия за
битови нужди от топлопреносното предприятие се осъществява при публично
известни общи условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С." ЕАД на
потребители за битови нужди в гр. София, като спрямо ответниците са влезли в
сила Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на потребители за битови нужди в гр. София,
одобрени с Решение № ОУ-021/22.04.2002 г. и Решение № ОУ-026/11.05.2002 г. на
КЕВР, Общите условия, одобрени с Решение № ОУ – 067/12.12.2005 г. на КЕВР,
Общите условия, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г. на ДКЕВР, влезли в
сила на 14.01.2008 г., и Общите условия, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014
г. на ДКЕВР, влезли в сила от 12.03.2014 г. Релевирани са съображения, че в
общите условия са определени редът и срокът, съобразно които купувачите на
топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия. Посочва се, че ответниците са използвали топлинна енергия за процесния
период, като не са погасили задълженията си. В молба с вх. № 5050050/26.03.2018
г. ищецът е уточнил, че претендира задълженията спрямо следните ответници и при
следните квоти: ½ от М.Б.В., 1/6 от С.В.Д., 1/6 от Д.В.Г. и 1/6
от Б.В.Д..
В срока по чл. 131 от ГПК са депозирани
поотделно отговори на исковата молба от ответниците. Ответницата М.Б.В. не е
оспорила по основание предявения иск, но е оспорила размера на претендираната
спрямо нея част, като е посочила, че е собственик на ½ идеални части от
топлоснабдения апартамент и дължи половината от претендираната сума в размер на
453,31 лева. Останалите ответници са възразили по основание и размер на иска.
С договор за покупко-продажба от
19.06.1987 г., издаден въз основа на Заповед № ДИ-03-066/87 от 11.05.1987 г. правото
на собственост върху процесния апартамент е било придобито от Н.В.Г..
Представени са удостоверения за
наследници на Б.Ф.Г., починал на 11.03.1985 г., и Н.В.Г., починала на
28.05.2001 г., от които се установява, че починалите лица са били съпрузи и
след смъртта си са оставили като свои законни наследници двете си дъщери В. Б.Д.
и М.Б.Д. и сина си С.Б.Ф.. В. Б.Д. е починала на 03.06.2012 г., оставяйки за
наследници по закон децата си и ответници в настоящото производство С.В.Д., Д.В.Г.
и Б.В.Д.. С.Б.Ф.е починал на 11.09.2013 г., оставяйки следните наследници по закон:
сестра си М.Б.В. и низходящите на починалата преди него В. Б.Д..
С договор от 01.11.2007 г. ищецът е
възложил на „Т.С.” ЕООД, което от своя страна е приело, извършването на
услугата дялово разпределение на топлинна енергия.
От представеното по делото копие от
протокол от общо събрание на етажните собственици от 01.08.2002 г. е видно, че
общото събрание на етажните собственици на сградата на адрес: гр. София, ж.к. *******,
вх. Г, Д и Е, е взело решение за сключване на договор с „Т.С.” ЕООД за
извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и
вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода за издаване на
обща и индивидуална сметка. В списъка на етажните собственици под номер 1 е
вписано името на наследодателя на ответниците – Н.Г., заедно с процесния
абонатен номер и отбелязване на номера на апартамента. На 23.08.2002 г. е бил
сключен такъв договор между етажната собственост на сградата на адрес: гр.
София, ж.к. *******, вх. Г, Д и Е, и „Т.С.” ЕООД.
Със заявление-декларация с вх. №
ОП-3271/02.07.2003 г. до Директора на ТР „Люлин“ на „Т.С.“ ЕАД ответницата М.Б.В.
е поискала за процесния имот да бъде открита партида на нейно име, като е
отбелязала, че домакинството се състои от 0 членове и че никой не живее в
имота.
Представено е и копие от общите условия на ищеца за продажба на топлинна
енергия за битови нужди, одобрени с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР.
По делото са изготвени и приети
заключения от съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза, които
въззивният съд кредитира в качеството им на експертни изводи, изготвени от
специалисти в съответната област след запознаване с материалите по делото. От
тях се установява, че сумите за исковия период са начислени съгласно
действащата нормативна уредба и че няма данни за извършено плащане. През
процесния имот в топлоснабдения имот не са били начислявани суми за отопление,
а само за топла вода и енергия, отдадена от сградната инсталация, като в имота
има четири затапени отоплителни тела – три радиатора и една лира. Дължимата
сума за топлинна енергия през процесния период е в размер на: 716,92 лева –
дължима сума за топлинна енергия след изравнителната сметка, 28,44 лева –
дължима сума за дялово разпределение, 154,55 лева – дължима сума за мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия, 6,45 лева – дължима сума за
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение.
При така установената фактическа
обстановка съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е
подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт.
Съгласно нормата
на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания. При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и допустимо, поради което следва да се обсъдят релевираните доводи относно
неговата правилност.
При така предявените искове в
тежест на ищцовото дружество е да докаже, че за процесния период между страните
е съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил
да доставя на ответниците топлинна енергия срещу задължение на ответниците да
заплащат стойността ѝ, както и че ищецът е изпълнил точно своите
задължения и е доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за
същото съобразно с действащите към съответния момент разпоредби, поради което и
за ответниците е възникнало валидно и изискуемо задължение за заплащане на
стойността на същото, като са изпаднали и в забава за изпълнението му, следва
да докаже и че периодично е извършвал действия за събиране на процесните
вземания.
Отношенията между доставчиците и
потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в ЗЕ.
Съгласно уредбата в него, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба
на топлинна енергия с топлопреносно предприятие при публично известни общи
условия, същото следва да има качеството на клиент на топлинна енергия за
битови нужди.
Според действалата нормата на чл.
153, ал. 1 от ЗЕ към процесния период „клиенти на топлинна енергия” са всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, като са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл.
140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по
чл. 36, ал. 3 от ЗЕ. Следователно посочените от законодателя в чл. 153,
ал. 1 от ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди са собствениците и
титулярите на вещно право на ползване върху имота. В това си качество те са
клиенти на топлинна енергия и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди, тоест дължат заплащане на цената на доставената топлинна енергия.
Предвид изложеното следва, че е необходимо
да бъде установено, че ответниците са собственици или носители на вещно право
на ползване върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно
самостоятелно отклонение, за да се приеме, че то е клиент на топлинна енергия.
Видно от представените по делото писмени
доказателства след смъртта на Н.В.Г.същата е била наследена от двете си дъщери В.
Б.Д. и М.Б.Д. и сина си С.Б.Ф.при равни квоти от наследството в размер на 1/3 (чл.
5 от ЗН). По делото не е представен официален документ, съставляващ титул за
собственост, от който пряко и непосредствено може да се изведе като доказано
обстоятелството, че приживе Н.В.Г.е придобила собствеността върху процесния
апартамент, но това може да се направи с оглед събраните по делото косвени
доказателства в тяхната съвкупност. В приложеното по делото писмо от Столична
община – район „Люлин” е посочено, че с договор за покупко-продажба от
19.06.1987 г., издаден въз основа на Заповед № ДИ-03-066/87 от 11.05.1987 г.,
процесният апартамент е бил придобит от нея. Видно от копието на протокола от
общото събрание на етажните собственици процесният имот се намира в
топлоснабдена сграда, като в списъка на етажните собственици до процесния
абонатен номер и номера на топлоснабдения апартамент е вписано името „Н.Ф.Г.”.
Въззивният съд счита, че това е именно лицето Н.В.Г., като разминаването в
изписването на собственото име и презимето на лицето може да се обясни като
техническа грешка, предвид и имената на нейния съпруг - Б.Ф.Г..
Предвид изложеното въззивният съд
приема, че процесният имот е бил придобит първоначално чрез разпоредителна
сделка от Н.В.Г., като след смъртта ѝ по реда на наследсвеното
правоприемство В. Б.Д., М.Б.Д. и С.Б.Ф.са придобили по 1/3 идеални части от
правото на собственост върху него. Тъй като В. Б.Д. е починала впоследствие,
нейната 1/3 е придобита от низходящите ѝ – ответниците С.В.Д., Д.В.Г. и Б.В.Д..
След смъртта си С.Б.Ф.не е оставил преживяла съпруга или низходящи, като
неговата 1/3 идеална част от топлоснабдения имот е била придобита от сестра му
- ответницата М.Б. Виденов, и низходящите на В. Б.Д., с оглед на разпоредбите
на чл. 8, ал. 1 от ЗН и чл. 10, ал. 2 от ЗН.
Предвид изложеното, върху процесния
недвижим имот е била учредена съсобственост между ответниците. Въпреки това,
въззивният съд не счита, че всички наследници следва да отговарят за процесните
задължения. От представеното по делото на заявление-декларация с вх. № ОП-3271/02.07.2003
г. се установява, че ответницата М.Б.В. е направила искане за откриване на
партида на нейно име за процесния топлоснабден имот преди началото на исковия
период, като е декларирал, че ползва имота за жилищни нужди и домакинството се
състои от 0 човека. Положението на съсобствениците, когато само един от тях е
подал заявление до топлофикационното дружество, какъвто е настоящият случай,
следва да се урежда аналогично според разясненията по т. 1 от Тълкувателно
решение № 2 от 17.05.2018 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, касаещо
бившите съпрузи. Според същото „когато топлоснабденият имот е жилище,
притежавано в режим на съпружеска имуществена общност, при предоставянето му
след развода със съдебно решение за ползване на единия от бившите съпрузи, по
силата на чл. 57, ал. 1, изр. 1 Семейния кодекс СК) между двамата възниква
наемно правоотношение. Такова правоотношение между бившите съпрузи извежда по
тълкувателен път и съдебната практика по приложението на чл. 107, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). Когато ползващият бивш съпруг сключи писмен договор
при публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с
откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той
става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част
от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради
което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди за цялото жилище. Ако такъв договор с топлопреносното
дружество не бъде сключен, двамата бивши съпрузи като съсобственици дължат
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съобразно с дяловете си
в съсобствеността, независимо че ползването на топлоснабденото жилище е
предоставено със съдебното решение само на единия бивш съпруг. Възникналото
наемно правоотношение по чл. 57, ал. 1, изр. 1 СК само по себе си не
е достатъчно, за да може да се приеме, че само ползващият бивш съпруг дължи
цената на доставената топлинна енергия за битови нужди, тъй като по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие клиенти на топлинна
енергия продължават да бъдат и двамата бивши съпрузи по силата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ в качеството си на съсобственици.“.
В разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ е уреден презумптивният неформален договор за доставка на топлинна
енергия за битови нужди при общи условия. Тази презумпция не изключва
възможността облигационното правоотношение да възникне на друго основание - при
постигнато изрично съгласие между доставчика и неговия клиент. Подаденото
заявление-декларация за откриване на партида на името на един от
съсобствениците в настоящия случай представлява по своето правно естество
именно предложение за сключване на договор за доставка на топлинна енергия (чл.
13 от ЗЗД), отправено от единия от съсобствениците до топлофикационното
дружество. Вземайки предвид положения входящ номер на заявлението-декларация от
администрацията на дружеството-ищец, следва да се приеме, че ищецът е приел
предложението, продължавайки да доставя топлинна енергия до процесния
апартамент, поради което между страните е породено облигационно правоотношение,
което ги обвързва. Следователно СРС неправилно е приел, че не е налице
облигационна връзка между ищцовото дружество и ответницата М.Б.В., обуславяща
отговорността на същата за заплащането на начислените парични задължения, още
повече, че в заявлението-декларация същата е и декларирала, че ползва имота.
С оглед изложеното се налага изводът, че
единствено ответницата М.Б.В. е пасивно легитимирана да отговарят за
начиследните задължения. С оглед диспозитивното начало и експертните заключения
същата следва да отговаря само по предявената спрямо нея част от задълженията,
а именно за ½ част от общия размер на претендираните и установени по
делото като дължими суми, както следва: сумата в размер на 358,46 лева,
представляваща ½ от дължима сума за топлинна енергия в общ размер на
716,92 лева за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. и сумата в размер на
14,22 лева, представляваща ½ от дължима сума за дялово разпределение в
общ размер от 28,44 лева за периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2016 г. Що се отнася до претенцията
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за законна лихва за забава върху главниците, следва да
се отбележи, че за периода на начисляването на същите са действали Общите
условия на ищцовото дружество от 2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от тях клиентите
са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал.
1, т. е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, т. е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. По делото обаче
липсват доказателства на коя дата сметките са били публикувани, поради което не
е доказан фактът на изпадане на ответниците в забава по отношение на дължимите
суми, доколкото по делото не са представени констативни протоколи,
удостоверяващи публикуването на данните за дължими суми за топлинна енергия. Неоснователна
е и претенцията за заплащане на обезщетение за забава върху цената на услугата „дялово
разпределение“, след като не е доказано да е предвиден ред и начин за
заплащането ѝ и съответно срок за плащането ѝ, поради което
длъжникът изпада в забава след покана, за наличие на каквато липсват
доказателства по делото.
Следователно, поради частично
несъвпадане на изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да бъде
отменено частично в обжалваната част съобразно изложеното по-горе, а в
останалата обжалвана част - потвърдено.
При този изход на делото решението на
СРС следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е бил осъден да заплати
разноски в полза на ответницата М.Б.В. за сумата над 53,36 лева до присъдената
сума в размер на 300,00 лева. На ищеца се полагат разноски за
първоинстанционното и въззивното производство. Ищецът претендира заплащането на
следните разноски, сторени пред първоинстанционния съд: общо 580,00 лева за
експертизи, 300,00 лева за платен депозит за особен представител на ответницата
С.В.Д., 400,00 лева за държавна такса, 10,00 лева за съдебни удостоверения и
юрисконсултско възнаграждение, и следните разноски, сторени във въззивното произовдство:
държавна такса в размер на 100,00 лева, депозит за особен представител в размер
на 150,00 лева и юрисконсултско възнаграждение. Предвид цената на иска,
фактическата и правна сложност на делото и процесуалната активност на страната
следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за представителство пред
всяка от инстанциите в размер от по 100,00 лева. Съдът счита, че в тежест на
ответницата М.Б.В. не следва да се възлагат разноските за депозити за
назначения особен представител на ответницата С.В.Д. за производствата и пред
двете инстанции, доколкото исковете спрямо последната са били отхвърлени,
въззивната жалба в тази част – оставена без уважение, а този разход се явява
необходим за разглеждането на исковете срещу друг ответник, различен от
осъдения. Въззивният съд счита, че не следва да се възлагат в тежест на
ответницата М.Б.В. и разноските за платените държавни такси за производствата
пред двете инстанции, касаещи исковете спрямо останалите ответници, доколкото
те са били отхвърлени, а отговорността на ответниците е разделна, и въззивната
жалба в частта за останалите ответници е оставена без уважение. С оглед това и
разпоредбата на чл. 72, ал. 1 от ГПК в редакцията ѝ към датата на депозиране
на исковата молба, основателна се явява претенцията само за държавна такса в
размер на 50,00 лева за първоинстанционното производство и 25,00 лева за
въззивното производство. С оглед уважената част от исковете М.Б.В. следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца сумата в размер на 608,38 лева, представляваща
сторени в първоинстанционното производство разноски. С оглед уважената част от
въззивната жалба М.Б.В. следва да бъде осъдена да заплати в полза на
въззивника- ищец сумата в размер на 102,77 лева, представляваща сторени във
въззивното производство разноски. Ответникът Б.В.Д. претендира сторени разноски
във въззивното производство в размер на 300,00 лева за платено адвокатско
възнаграждение, за което представя доказателства. Въззиваемата Д.В.Г.
претендира разноски в размер на 100,00 лева за платено адвокатско
възнаграждение, за което представя доказателства. Въззивникът е направил
възражение за прекомерност, което съдът счита за неоснователно предвид
минимума, предвиден в чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд счита
претенциите за разноски за основателни, поради което същите следва да бъдат
уважени.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 152740 от 17.07.2020
г., постановено по гр.д. № 1456 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 24-ти състав, в частта, с която
са били отхвърлени исковете на ищеца „Т.С.” ЕАД с правна квалификация чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД срещу
ответницата М.Б.В., ЕГН **********, за заплащането на сумата в размер на 358,46
лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2015 г., и сумата в размер на 14,22 лева, представляваща
сума за дялово разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2016 г.,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба (08.01.2018
г.) до окончателното изплащане на сумите,
както и в частта, с която ищецът „Т.С.” ЕАД е бил осъден да заплати на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на М.Б.В., ЕГН **********, сумата над 53,36 лева
(петдесет и три лева и тридесет и шест стотинки) до присъдената сума в размер
на 300,00 лева (триста лева),
представляваща сторени в първоинстанционното производство разноски,
ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М.Б.В., ЕГН: **********, с адрес:
***, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление:*** Б, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1
от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата в размер на 358,46 лева, представляваща
стойност на незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2015 г., и сумата в размер на 14,22 лева, представляваща сума за дялово
разпределение за периода от м. 05.2015 г. до м. 02.2016 г., ведно със законната
лихва върху сумите от датата на депозиране на исковата молба (08.01.2018 г.) до оконачателното им изплащане, за
топлоснабден имот – ап. 49, находящ се в гр. София, ж.к. *******, вх. Е, ет. 2,
аб. № 192993.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 152740 от
17.07.2020 г., постановено по гр.д. № 1456 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 24-ти състав, в останалата
част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на Б.В.Д., ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 300,00 лева (триста
лева), представляваща сторени във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със
седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на Д.В.Г., ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 100,00 лева (сто
лева), представляваща сторени във въззивното производство разноски за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА М.Б.В., ЕГН **********, с адрес: ***
да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***
Б, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на 608,38 лева (шестстотин
и осем лева и тридесет и осем стотинки), представляваща сторени в
първоинстанционното производство разноски, и сумата в размер на 102,77 лева (сто
и два лева и седемдесет и седем стотинки), представляваща сторени във
въззивното производство разноски.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД, конституирано на страната на „Т.С.” ЕАД.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.