РЕШЕНИЕ
№ 20
гр. Смолян , 02.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на петнадесети януари, през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария А. Славчева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя С. Шопова
при участието на секретаря Мара А. Кермедчиева
като разгледа докладваното от Мария А. Славчева Въззивно гражданско дело
№ 20205400500464 по описа за 2020 година
И за да се произнесе ,взе в предвид следното :
Производството е по чл.267 и следващите от ГПК.
Смолянският окръжен съд е сезиран с въззивна жалба № 9901994 от
07.10.2020година, депозирана от ЕТ„Д. - Й. Т." ЕИК *******, със седалище и
адрес на управление: к. к. „П.", община Ч., гр.Ч., общ. „Б.", стая 308,
представляван от Й. Н. Т., чрез пълномощника адвокат Н. П., против решение
№ 1003 от 20.09.2020 година, постановено по гр.д.№ 17/2020 година по описа
на Чепеларски районен съд, с което е осъден ответникът, жалбоподател в
настоящето производство да предаде по предявеният иск с правно основание
чл.75 ЗС на Всестранна потребителна кооперация „Н." ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление: гр.Ч., ул.„С.к" №12А, представлявана от
председателя Д. Ж. Кр. фактическата власт върху сграда с идентификатор №
***** по КК на гр.Ч.,к.к.“П.“,одобрена през 2006 година, с предназначение –
друг вид обществена сграда ,брой етажи 1,застроена площ 83 кв.м,построена
в имот с идентификатор №***** по КККР на гр.Ч. ,к.к.“П.“ и съседи имоти с
1
идентификатори № ****, № ***** и № **** по КККР на гр. Ч.,к.к „П.“.
С въззивната жалба се обжалва постановеното съдебно решение изцяло.
Развива оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, поради
неговата незаконосъобразност и необоснованост в пространни мотиви.
Твърди се, че от събраните в хода на съдебното производство писмени и
гласни доказателства се установява, че ищецът не е бил владелец на
процесната сграда с ид.№ **** към момента на твърдяното от него
нарушение на владението, както и че липсва продължило повече от шест
месеца непрекъснато владение на сградата от ищеца.
Поддържа се също така,че не са доказани съдържанието и правното
естество на владелческия иск по чл.75 от ЗС предпоставките за успешното
упражняване на иска за възстановяване на владението на недвижим имот -
владение на ищеца, каквото в настоящото производство не е доказано, с
което се обосновава оплакването,че ищецът не може да се възползва от
посесорната защита по чл. 75 от ЗС от лице, което не е упражнявало
фактическа власт върху вещта последните шест месеца преди завеждане на
иска, който срок е преклузивен.
Направено е оплакване,че в настоящият случай ищецът по делото
претендира да му бъде предадена от ответника фактическата власт върху
сграда с ид.№ **** със застроена площ от 83 кв.м. по КККР на гр.Ч., к.к.П. , с
предназначение: друг вид обществена сграда, брой етажи: 1, при съседи:
имоти с № ******, №*****, № ****, която сграда представлявала Постройка
/масивна сграда/-Павилион със застроена площ от 77 кв.м., построена в
неурегулирано място в к.к. П., на пътя срещу хотел „О.", за която
категорично е доказано и чрез заключението на в.л. инж. Кр., че такъв вид
сграда, представляваща павилион не съществува от 1995-96 год., поради
което е невъзможно да се иска предаване на фактическа власт върху вещ,
която не съществува. Твърди се,че е доказано по делото, че процесния
павилион, за който ищецът навежда доводи за собственост и за който са
съществували между страните някакви облигационни отношения е бил
преместваем обект по смисъла на чл.56 от ЗУТ (т.нар."М.-Т5"), че ответникът
ЕТ „Д.-Й. Т." е демонтирал същия още с одобряването от Община Чепеларе
на проекти за реконструкция и преустройство, за което му е издадено
2
разрешение за строеж №12 от 02.05.1995 год. и че от тогава е владял
процесната сграда непрекъснато и несмущавано повече от 25 години, както и
че нито през този период от време, когато ответникът е владял сградата, нито
пък през последните 6 месеца преди завеждането на исковата молба с вх.№
402 от 07.02.2020 год., ищецът не е упражнявал фактическа власт върху
сградата, което обстоятелство потвърдено и от заключението на в.л. Ст. Н..
Развива оплакване, че исковата претенция на ищеца е за предаване на
фактическа власт върху сграда-предмет на договори за наеми, сключени
между него и ответника, (описана в представения от ищеца договор от
13.04.1995 год. като „павилион", който да се използва за срок от З год. за
търговски цели, като с анекс от 22.05.1995 год. без противопоставяне от
страна на ищеца, ответникът е извършил цялостна реконструкция като вече не
съществува в правния мир „павилион", а е построена от ответника със
съответните строителни книжа Масивна сграда, използваща се за „снек-бар").
Развива оплакване, че в съдебното решение на първоинстанционния съд
не е коментиран и факта, че договор от 01.03.2007 год., в сила от 01.09.2007
год. до 01.03.2010 год., последният договор, подписан между страните, който
сочи някакви облигационни отношения между тях, с което се обосновава
неоснователност на изводите на РС-Чепеларе, че съгласно т. 10 от договора за
наем от 01.03.2007 год., със срок до 01.03.2010 год. същият е бил продължен с
анекс към този договор до 09.08.2019 год.
Твърди се за установено, че от 01.03.2010 год., когато е изтекъл
последният подписан между страните договор, други договори не са
подписвани, а също така в представения анекс от 09.08.2016 год. се сочи, че
е към договор от 14.11.2008 год., какъвто договор не съществува. Поддържа
оплакване за незаконосъобразност на приетото от първоинстанционният съд
приема, че именно с този анекс от 09.08.2016 год. се продължава срока до
09.08.2019 год. към договора от 01.03.2007 год., като не е ясно от наличните
с дата 01.03.2007 год. два договора-първият със срок от 01.03.2007 год. до
01.09.2007 год., а вторият със срок от 01.09.2007 год. до 01.03.2010 год. към
кой от двата договора е този анекс, след като в него изрично се сочи, че се
сключва към договор от 14.11.2008 год.
На следващо място се поддържа че дори и първоначално между
3
страните по делото да са настъпили някакви облигационни отношения по
отношение на „павилион" с площ от 77 кв.м., след като предмета на тези
облигационни отношения от 1996 год. не е съществувал (т.е. престанала е да
съществува в правния мир и на терен такава вещ павилион) и след като макар
и ответника да е заплащал наем за тази несъществуваща вещ, то той де факто
е упражнявал фактическа власт върху масивна сграда, представляваща „снек-
бар", със застроена площ от 93 кв.м., състояща се от 2етажа, изградени с
тухлена зидария по външните стени и топлоизолация, с таван на етажа на
снек-бара, изграден от дървен гредоред и дървена обшивка тип „родопски
таван", като на нивото на пътя /кота +0.00 е разположена залата на снек-бара с
барплот и камина, топла кухня, помещения за подготовка на месо и
зеленчуци и умивалня, а под това ниво на кота -3.15 м. се намира етаж с
достъп по стоманобетонна стълба, който етаж се състои от коридор, складови
помещения и тоалетни за клиенти и персонал,покривната конструкция на
която сграда е задигната и в под покривното пространство са обособени стаи
за персонала, (построена през 1996 год.), поради което се твърди,че е
построена от ответника нов вид сграда и няма как ищецът да е упражнявал
фактическа власт върху нея нито през посочения период, нито пък през
последните 6 месеца до завеждане на исковата молба на 07.02.2020 год., за да
се приеме като правилен и законосъобразен извода на първоинстанционния
съд за осъществявано непрекъснато владение от ищеца в шестмесечния
период до твърдяната от него дата на нарушено от ответника владение-
09.08.2020 год.
Направено е и оплакване,че съдебно-техническата и съдебно
икономическата експертизи опровергават изводите на първоинстанционния
съд, че за релевирания период от началото на 2019 год. до 05.08.2019 год. са
съществували между страните правоотношения по договор за наем, с предмет
процесната сграда с ид.№80371.244.222.1, както и че в този период ищецът е
владял процесния имот, чрез наемателя ЕТ „Д.-Й. Т.", който бил негов
държател.
Твърди също така, че ответникът е построил една нова сграда,
различна от предмета на тези договори и е владелец упражняващ фактическа
власт върху тази нова сграда, която е считал за своя като неин титуляр от
момента на построяването й и до сега, което владение ответникът е
4
упражнявал непрекъснато и несмущавано включително от началото на 2019
год. и до настоящия момент. Нито в един момент през целият период от
построяването на тази нова сграда, ответникът не е губил владението си и
упражнявата от него върху тази нова сграда (а не павилион) фактическа власт,
нито пък това владение и упражнено от него фактическа власт е било
прекъснато през периода 05.02.2019 год. до 05.08.2019 год. и че в този период
както е приел първоинстанционния съд, ищецът бил осъществявал владение в
шестмесечния срок до датата на нарушението. Позовава се на заключението
на инж. Кр. се потвърждават твърденията на ответника, че процесната сграда
с ид.№ ****, която по КК на гр.Ч. е със застроена площ от 83 кв.м., а
всъщност на терен в.л. е установило, че е със застроена площ от 93кв.м.,
всъщност е на мястото на „павилион", който още с реконструкцията,
извършена през 1995 год. вече не съществува, а съгласно заключението на
в.л. по ССЕ и допълнителната такава, с което се установява, че за цялата
2019год. и за месеците януари, февруари и март 2020 год. ответникът ЕТ „Д.-
Й. Т." е отчитал продажби в обект „Снек-бар", к.к.П., чрез монтираното в
обекта ФУ №ОТ 4920884 с индивидуален номер на фискалната памет 02 492
885, в съответствие с изискванията на Наредба №Н-18 от 13.12.2006 год. на
МФ за регистриране и отчитане чрез фискални устройства на продажбите в
търговските обекти. С поддържаното се обосновава незаконосъобразност на
извода на първоинстанционният съд, че дейността на ответника е прекъсната
в периода 01-25.10.2019 год. и обстоятелството, че в този период не са
регистрирани продажби не означава, че дейността на търговеца е прекъсвана,
а означава че не са били осъществени продажби на стоки или услуги, които
следва да се регистрират чрез фискалното устройство,още повече,че е
установено нерегистрирани продажби и в периода 01-03.2020 год.
На следващо място се изразява несъгласие с извода на РС-Ч., че ищецът
е доказал непрекъснато владение на сграда с ид.№ **** в 6 месечния период
преди завеждане на исковата претенция не както самият ищец твърди в
исковата си молба (дата 09.08.2019 год.),а с изпратеното до ищеца(вероятно
се има предвид ответника) становище с вх.№13/05.08.2019 год., с което
становище го е уведомил че прекратява договора за наем и навежда доводи за
това, че счита себе си за собственик, която дата следва да се приеме за дата,
в която е прекъснато владението на ищеца. Твърди се също така, че от
5
14.12.2016 год. до завеждането на исковата молба на 07.02.2019 год.
ответникът е владял целия имот-земя и сградите построени върху нея, както
и факт е, че и в процесния период от време, посочен от съда в решението -
05.02.2019 год. - 05.08.2020 год. ответникът е владял непрекъснато целия
имот и е направен извод, че от 05.02.2019 год. до 05.08.2019 год. -6 месечен
период от време, ответникът е осъществявал непрекъснато владение, поради
което ако се приеме за вярна приетата от съда дата за нарушаване на
владението на ищеца-05.08.2019год., то би следвало ищецът да е завел
исковата си претенция на 05.02.2020 год., а исковата молба е депозирана с
вх. №402 на дата 07.02.2020 год., т.е. не е налице втората изискуема
предпоставка на чл.75 от ЗС за уважаване на иска, тъй като същият е заведен
след 6 мес.срок.
От друга страна се поддържа, че неправилно РС-Ч. е приел като
начална дата, за нарушаване на владението на ищеца - 05.08.2019 год., а не
както е посочил самия ищец - 09.08.2019 год., тъй като е установено, че за
периода 09.02.2019 год. - 09.08.2019 год. ответникът е заплащал месечно
сумата от 966 лв. с ДДС от 1995 год. до 09.08.2019 год.
Ако се приеме твърдението на ищеца, че на 09.08.2019 год., когато е
изтекъл според ищеца договор за наем му е нарушено владението от
ответника, то до 07.02.2020 год. са изтекли повече от 6 месеца, поради което
не е е налице втората предпоставка на иска по чл. 75 ЗС, а именно исковата
претенция да е заведена в 6 мес.срок от датата на нарушаване на владението.
Ако пък се приеме, че тази начална дата е 10.08.2019 год., до която дата
ищецът е дал срок на ответника да му предаде владението, то отново сме
изправени пред хипотезата с изтекъл преклузивен 6 мес. срок за завеждане на
исковата претенция от страна на ищеца.
От представената покана от 14.10.2019 год., входирана с вх.№14 в
деловодството на ищеца, ответникът е поканил ищеца ако същият счита, че
върху ПИ №*** -собственост на ЕТ „Д.-Й.Т." да №26/11.09.2020 год. се
намира някаква вещ-собственост на ВПК „Н.", то ищеца да я премахне от
собствения имот на доверителя ми или да му заплаща наем всеки месец в
размер на 1 500 лв. наемна цена, отново с писмо изх. № 29/05.11.2019 год.
ищецът кани ответника за сключване на договор за наем в размер на 600 лв.
6
без ДДС или 720 лв. с ДДС в тридневен срок,от което се прави извод, че в
претендирания от ищеца в исковата си молба период от време от началото на
2019 год. до 09.08.2019год.(когато се твърди че е нарушено владението на
ищеца), имота изцяло се е владял непрекъснато и несмущавано от ЕТ „Д.-Й.
Т.", а не от ВПК „Н.".
На последно място, но немаловажно в случая е, че в съдебния си акт
първоинстанционният съд излагайки мотивите си въобще не е обсъждал по
възникналия спор нито заключението на СТЕ и заключението на ССЕ, нито
пък показанията на разпитаните свидетели. Единствено и само са
кредитирани и бегло коментирани свидетелските показания на св. Д., чиито
показания са заентересовани, тъй като същата е в трудовоправни отношения с
ищеца (назначен счетоводител), които обстоятелства сочат на постановяване
на порочен съдебен акт, постановен при съществени нарушения на
процесуалните правила. Моли окръжният съд да постанови съдебен акт, с
който да отмени изцяло като незаконосъобразно атакуваното Решение
№10031/20.09.2020год. на Районен съд Чепеларе по гр.д. №17/2020 год., като
се произнесе и по същността на спора да отхвърли изцяло като
неоснователна и недоказана исковата претенция на ищеца, ведно с
произтичащите от това последици, касаещи присъждането на дължимите
разноски по смисъла на чл. 78 ГПК и пред двете съдебни инстанции.
В съдебно заседание жалбоподателят редовно и своевременно призован
се представлява от пълномощника си адв. Н. П., която поддържа
депозираната пространна въззивна жалба.
Въззиваемият чрез процесуалният си представител адв. А. Сл.
поддържа становище за неоснователност на жалбата, като предлага съдът
да потвърди атакуваното съдебно решение като правилно и законосъобразно
постановено.
Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства в
тяхната съвкупност ,както и във връзка със становищата на страните и
техните възражения ,в съответствие с правомощията си регламентирани
в чл.269 ГПК,намира следното :
Въззивната жалба е допустима –подадена в законово установения срок ,
7
предвиден в чл. 259,ал.1 ГПК , от страна в процеса, имаща право и интерес от
обжалване, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт .
След служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният
съд счита, че то е изцяло валидно и е допустимо в обжалваната част, което
обуславя възможност на настоящата инстанция да се произнесе по неговата
правилност.
Съгласно чл.269,изр.2 ГПК и задължителните указания по приложение
на посочената правна норма, дадени с т.1 от Тълкувателно решение №1 от
09.12.2013 г., постановено по тълкувателно дело №1/2013 г. по описа на
ОСГТК на ВКС, при произнасяне по правилността на обжалваното съдебно
решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на
материалноправните норми , както и до проверка за правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване .
В производството по предявен владелчески иск по чл.75 ЗС се
установява единствено факта на владението, но е и евентуалните права,които
владелецът има ,съгласно практиката на ВКС обективирана в решение
№1029 от 07.01.2010 г. по гр.д. № 2588 /2008 г. на ВКС, ГК, І ГО.
Тъй като ЧРС е обсъдил пълно установената по делото фактическа
обстановка и приетите доказателства, въззивният съд ще обсъди само
доказателствата, касаещи възраженията по жалбата, като не намира за
необходимо да преповтаря изцяло установената фактическа обстановка и
препраща към нея, на основание чл. 272 ГПК.
В процесният случай в исковата молба ищецът твърди, че процесния
имот е придобит от кооперацията на основание параграф 1 от ДР на Закона за
кооперациите,тъй като построеният върху държавна земя е одържавен в полза
на ДП “Б.“, впоследствие включен в имуществото на държавна фирма „П.“, а
по-късно „П.“АД и със заповед №47/24.03.1994 година на Комитета по
туризма към е разпоредено владението на имота да бъде предадено на ВПК
“Н.“ и извършено съгласно представения по делото протокол на 20.05.1994
година от комисия. Твърди още,че въз основа на посочените документи е
8
издаден нотариален акт за собственост №84/23.11.1994 година, томІ, н.д.
№246/1994 година и нанесен на КККР на гр.Ч., к.к П., одобрени със заповед
№РД-18-57/28.08.2006 година на изпълнителния директор на АГКК с
идентификатор №*****.Твърди също, че на 13.04.1995 година между ВПК
“Н.“ и ЕТ“Д. - Й. Т. “ е сключен договор за наем за три години и по повод
направено искане от едноличния търговец от 19.05.1995 година на 22.05.1995
година е подписан анекс към договора, съгласно който наемателят се е
задължил да извърши преустройство като изгради обект за обществено
хранене „снек-бар“ и в подписания от страните протокол от 19.12.1995 година
са направени констатации за извършени ремонтни дейности в съответствие
със съставения проект. Излагат се твърдения, че на 02.01.1996 година
страните сключили нов договор за наем със срок до 02.01.2007 година като на
01.03.2007 година е подписан договор за наем на павилион, с предназначение
за ползване - „Снек бар“ със срок на действие от 01.03.2007 година до
01.09.2007 година и на същата дата 01.03.2007 година е сключен втори
договор за наем на обекта със срок на действие от 01.09.2007 година до
01.03.2010 година, който срок със съгласие на страните е продължен до
01.03.2013 година.
Излагат се още твърдения, след 01.03.2013 година до 09.08.2016 година
след изтичане срока на наемния договор ползването на вещта е продължило
със знанието и без противопоставяне на наемодателя, като договорът по
смисъла на чл.236, ал.1 ЗЗД се е считал продължен за неопределен срок. Със
сключен анекс на 09.08.2016 година срокът на втория договор от 01.03.2007
година е продълежн за срок от три години –до 09.08.2019 година, за който
период ответникът е заплащал месечната наемна цена 966 лева, с включен
ДДС, както и заплащал месечен наем в периода от отдаване обекта под наем
1995 година до 09.08.2019 година.
На 05.08.2019 година е входирано становище на наемателя едноличен
търговец, чрез пълномощника му адв. Пакулева, с което наемодателят е
уведомен от наемателя, че се счита за собственик на имота, обстоятелство
обективирано в нотариален акт № 170/14.12.2016 година, с който е признат
за собственик на имота, върху който е построен павилиона, както и са
изложени твърдения, че последният е демонтиран през 2005 година.
9
В отговор на поддържаното от наемателя наемодателят на 07.08.2019
година излага подробни възражения и предупреждава едноличиня търговец
до 10.08.2019 година да освободи имота.
На 13.09.2019 година ищцовата кооперация предявява иск пред районен
съд за освобождаване наетото помещение, въз основа на който е образувано
гр.д.№165/2019 година по описа на Чепеларски районен съд и в срока за
отговор на исковата молба наемателят признава основателност на
претенцията и на 17.10.2019 година предава фактическата власт, а
производството по делото е прекратено парид постигната спогодба.
Изложени са и твърдения, че в средата на месец ноември председателят
на ВПК „Н.“ узнал, че процесният обект се ползва от едноличния търговец и
на 18.11.2019година е депозирал жалба до РП,че ответникът се е
самонастанил в обекта и го ползва без основание и до момента на
предявяване иска.
Съгласно разпоредбата на чл. 75 от ЗС владението на недвижим имот
или на вещно право върху такъв имот, което е продължило непрекъснато
повече от шест месеца, може да бъде защитавано срещу всяко нарушение. В
производството по чл. 75 от ЗС ищецът следва да установи само два факта -
на владението и на нарушението. Други права на страните върху имота не
подлежат на изследване в това производство. Следва да се установи и че
владението е продължило повече от шест месеца преди нарушението. За
установяване на продължителността на владението е достатъчно да се
докажат началния и крайния му момент. Под "нарушение" по смисъла на чл.
75 от ЗС се разбира всяко действие, с което се накърнява или отстранява
фактическото господство на владелеца. Искът по чл. 75 от ЗС защитава
самото владение като фактическо състояние. Без значение на какво основание
почива владението и дали същото е правомерно или не, както и дали е
добросъвестно или недобросъвестно.
В настоящия случай в исковата молба са изложени фактически
твърдения,че от 1995 година до 09.08.2019 година ответникът е заплащал
наем за процесната сграда. От събраните по делото доказателства според
настоящия състав се установява,че между страните е съществувало наемно
правоотношение,сключено първоначално с договор от 13.04.1995 година за
10
срок от три години, впоследствие на 02.01.1996 година е сключен нов
договор със срок на действие 02.01.2007 година, а на 01.03.2007 година е
подписан договор със срок на действие до 01.09.2007 година и на същата дата
– втори договор със срок на действие от 01.09.2007 година до 01.03.2010
година. Съгласно приложения на л.16 по делото на районен съд - анекс от
09.08.2016 година към договор за наем сключен на 14.11.2008 година, срока
на договора е продължен с още три години, т.е до 09.08.2019 година.
Представени са и три броя фактури(л.34 и 35),неоспорени от ответника
едноличен търговец, удостоверяващи заплащане на наем в периода януари –
юли 2019 година.
Въз основа на така обсъдените доказателства се налага извода, направен
и от районен съд, че е съществувала облигационна връзка между страните –
правоотношения по договор за наем, поради което е установено, че ищцовата
кооперация е владяла процесния имот чрез наемателя едноличен търговец,
който е бил негов държател.
В тази връзка съдът намира за необходимо да отбележи, че вписването
в представения на л.26 от първоинстанционното дело – приложение 13 –
Анекс от 09.08.2016 година, който препраща към несъщуствеващ договор за
наем от 14.11.2008 година не опровергава по никакъв начин горните изводи. В
самия Анекс е обективирана волята на страните да се продължи срока на
договора с предмет отдаване под наем на процесния имот.Нещо повече
страните са се съгласили,че анекса е неразделна част от договора за наем от
01.03.2007 година.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че по делото от
събраните доказателства и при тълкуване волята на страните по смисъла на
чл.20 ЗЗД, във връзка с поведението им през годините е установено
осъществяване на фактическа власт върху имота от ищеца. Следователно
следва да се приеме, че в случая е налице хипотезата на чл. 68, ал. 2 от ЗС,
тъй като ответникът не е държал вещта като своя, а за наемодателя. Без
значение в случая е установеното от допълнителната съдебно икономическа
експертиза, че в периода от 01.01.2019 година до 30.09.2019 година
жалбоподателят е извършвал дейност в процесната сграда.
Както вече се посочи по-горе по делото е установено, че
11
жалбоподателят държи сградата, като упражнява фактическата власт за ищеца
В. “Н.“. В тази връзка съдът намира за необходимо да отбележи,че
жалбоподателят не е манифестирал намерение за своене пред наемодателя до
05.08.2019 година, поради което оплакването не се споделя от настоящия
състав.
Възраженията в жалбата относно кой е собственик на обекта не са
предмет на предявения посесорен иск. Съгласно разпоредбата на чл.357
ГПК по дела за защита и възстановяване на нарушеното владение съдът
проверява само факта на владението и нарушаването му. В този смисъл е и
практиката на ВКС, обективирана в Решение №53 от 11.06.2015 година по
гр.д.№6031/2014 година по описа на ВКС,-г.о,с което е прието,че съгласно
разпоредбата на чл.357 от ГПК по делата за защита и възстановяване
нарушено владение съдът проверява само факта на владението и
нарушението, а документите удостоверяващи правото на собственост се
вземат предвид, доколкото установяват факта на владението. Нещо повече в
Решение № 71 от 17.04.2012 годна по гр.д. № 1000/2011 година по описа на
ВКС, І г.о е прието, че ответник по владелчески иск не може да се брани с
възражения,че е собственик на владян имот или титуляр на други вещни
права върху него.
Законосъобразно и в съответствие с доказателствата по делото е прието
от първоинстанционния съд, че владението е прекъснато с получаване от
ищцовата кооперация уведомление, обективирано в становище на ЕТ“Д.-Й.
Т.“, входирано в деловодството на ищеца на 05.08.2019 година, с което
наемателят уведомява наемодателя,че счита наемните правоотношения за
прекратени. Изложените от районен съд мотиви се споделят изцяло от
настоящия състав.
В обобщение на изложеното дотук се налага изводът, че ищецът е
упражнявал съдебно защитимо владение в продължение на поне шест месеца,
(а в случая много повече) преди да му е отнето от едноличния търговец, а
оттам и извода,че посесорният иск с дата на изпращане видно от пощенското
клеймо 05.02.2020 година е предявен в преклузивния шест месечен срок.
Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че исковата молба
е депозирана на 07.02.2019 година, поради което с оглед приетата дата от съда
12
за нарушаване владението на ищеца -05.08.2019 година исковата молба е
просрочена. Както съдът отбеляза по-горе исковата молба е подадена по
пощата и меродавна е датата на изпращане, която видно от пощенското
клеймо е 05.09.2019 година. В практиката на ВКС, обективирана в Решение
№172 от 12.10.2016 година, постановено по гр.д.№ 1424/2016 година по описа
ан ВКС,-г.о., Решение №182 от 17.11.2010 година по т.д.№76/2010 година на
ВКС, ІІ т.о. се приема, че срокът по чл. 62, ал.2 ГПК не се смята пропуснат,
когато изпращането на исковата молба е станало по пощата.
Не може да бъде споделено и оплакването, че ЕТ “Д. М.-Й. Т.“ през
цялата година е владял непрекъснато имота и упражнявал търговска
дейност. Както вече съдът отбеляза по-горе с оглед установените
доказателства по делото ответникът, сега жалбоподател предвид
съществуващите наемни правоотношения с предоставената му фактическа
власт върху наетата вещ не владее отдадения под наем имот за себе си, а е
държател на вещта. Последният я държи за наемодателя, на когото плаща
наем и когото счита за титуляр, извод, който съдът извежда и от постигнатото
извънсъдебно споразумение между страните от 18.10.2019 година по повод
гр.д. № 165/2019 година по описа на ЧРС, в което ответникът признава
неизгодния за него факт, че ищецът е собственик на вещта и същата му е
отдадена под наем в периода 09.08.2016 година – 09.08.2019 година, заплащал
е редовно определеният наем, както и че продължава да я ползва след
изтичане договора за наем. Обстоятелството, че ответникът държи имота
установява и свидетелката Д. - главен счетоводител при ищеца, която има
непосредствени впечатления, както и водените от ответника свидетели И. Б.
и Д. Т..
Настоящият състав не се съгласява и с оплакването, че съдът
неправилно е приел идентичност между предмета на договорите за наем и
сграда с идентификатор № *** по КККР на гр.Ч.. Вярно е, че в приетата и
неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза e констатирана
частична идентичност между описаната в нотариалния акт от 1994година
сграда и тази с идентификатор № ****, но в съдебно заседание вещото лице
доуточнява, че тази частична идентичност се дължи на обстоятелството, че
извън реконструкцията от 1995 година са извършени дейности, за които няма
документи - ремонт на покривната конструкция, в резултат на която под
13
покривното пространство са обособени стаи за почивка на персонала; пред
сградата е изграден навес от дървена конструкция, както и стълбите водещи
към нивото на складовете, и тоалетните са присъединени към сградата, а не
са външни, с което се обосновава и разликата в квадратурата по
кадастралната карта, вместо по документите за реконструкция 83 кв.м, с
приобщаване стълбището към сградата и покриването,изграждане на стени
към сградата – 93 кв.м. В същото време обаче вещото лице дава заключение,
че бетоновата площадка, на която е бил поставен павилионът и колоните,
които подпират тази площадка са на същото място, в самата процесна сграда
с посочения идентификатор. Следователно е установена идентичност между
първоначалната сграда преди реконструкцията 1995 година и след това. От
представения по делото Протокол от 19.12.1995 година, подписан от страните
се установява също така, че за процесния обект е издадено разрешение за
строеж №12 от Община Чепеларе, съставен е проект - Модул Т5 Смолян за
реконструкция на павилион в „Снек-бар“,които документи са съставени въз
основа на договора за наем между жалбоподателя и въззиваемия, представена
е коренспонденция между наемодателя и наемателя, с молби за извършване
преустройството на павииона в ресторант. Не е оспорен представения по
делото Анекс от 22.05.1995 година, с който наемодателят възлага на
наемателя да извърши преустройството. Твърденията на наемателя,че е
премахнал павилиона и построил нова сграда се опровергават от описаните
писмени доказателства.
На основание гореизложените съображения и поради съвпадане
изводите на настоящата инстанция с изложените от районен съд, ще следва
атакуваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно
постановено на основание чл.271,ал.1пр.1 ГПК.
Предвид изхода на делото се дължат направените разноски по делото на
въззиваемия, които са своевременно поискани, надлежно документирани и
следва да се възложат в тежест на жалбоподателя-сума в размер на петстотин
лева за ползавана адвокатска помощ.
Мотивиран от по-гореизложените съображения, Смолянският окръжен
съд
14
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10031/20.09.2020 г., постановено по гр. дело
№ 17 по описа за 2020 г. на Районен съд-Чепеларе, като законосъобразно
постановено.
ОСЪЖДА ЕТ“Д. –Й. Т.“, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
к. к. „П.", Община Ч., гр.Ч., общ. „Б.", стая ***, представляван от Й. Н. Т. да
заплати на Всестранна потребителна кооперация „Н." ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление: гр. Ч., ул.„С." №12 А, представлявана от
председателя Д. Ж. Кр. направените разноски пред въззивния съд за ползвана
адвокатска помощ в размер на сумата 700 (седемстотин)лева.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните, при наличие на основаинята
на чл.280,ал.1 и 2 ГПК .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15