№ 3142
гр. София, 29.11.2021 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Нели Куцкова
Членове:Яна Вълдобрева
Мария Яначкова
като разгледа докладваното от Нели Куцкова Въззивно частно гражданско
дело № 20211000502994 по описа за 2021 година
Производството е образувано по частна жалба, подадена от ищеца Е. Д. М.
срещу определението на Софийския градски съд, І Гражданско отделение, 11 състав,
постановено на 26.07.2021 г. по гр. дело № 8708/2019 г., с което съдът е прекратил
производството по делото поради недопустимост на предявения иск.
В частната жалба се поддържа, че съдът се е произнесъл по основателността на
претенцията, а не по нейната допустимост. Посочва се, че съдът първоначално е приел,
че за вредите, за които не попадат специалните състави на ЗОДОВ, се прилага общият
граждански деликтен състав по чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД, а впоследствие е приел, че
въпреки това предявеният иск е недопустим. Излагат се съображения, че от страна на
ответната прокуратура е налице бездействие в продължение на много години,
постановен е необоснован отказ да бъде извършено разследване, което е довело до
причиняване на вреди на ищеца.
Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на СГС за
продължаване на съдопроизводствените действия.
Срещу частната жалба е подаден отговор от ответника по делото –
ПРОКУРАТУРА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, в който се изразява становище, че
частната жалба е неоснователна.
Софийският апелативен съд, като взе предвид оплакванията на жалбоподателя и
провери обжалваното определение, намира следното:
Частната жалба е допустима. Същата е подадена при спазване на срока по
чл.275, ал.1 от ГПК, от активно легитимирано лице – ищец по делото, срещу валиден и
допустим съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по наспоящия процесуален
1
ред.
По основателността на частната жалба въззивният съд намира следното:
От исковата молба, подадена лично от ищеца, може да се направи извод, че
същият претендира обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди в
резултат от отказа на прокуратурата, да повдигне обвинение на лицето Н. Ц. Г., което
вместо да бъде привлечено към наказателна отговорност, е използвано като
„лъжесвидетел“ в наказателното производство срещу ищеца. В исковата молба се сочат
нарушения на ЕКЗПЧОС, ДЕС, ХОПЕС, както и на националното законодателство.
След като на ищеца е бил назначен процесуален представител, с молба от
02.10.2019 г. исковата претенция е уточнена както следва: претендира се обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 100 000 лева; уточнява се твърдението, че
прокуратурата прикрива лицето Н. Г., тъй като въз основа на свидетелските показания
на Г. срещу Е.М. е бил внесен обвинителен акт, а от Г., който е признал за извършени
от самия него престъпления, не е била потърсена наказателна отговорност. Вредата,
търпяна от ищеца, се изразява в това, че същият е дискриминиран, нарушена е
справедливостта, достъпа му до правосъдие; показанията на Н. Г. като свидетел следва
да се кредитират като безпристрастни и достоверни пред съда, докато, ако
прокуратурата го беше привлякла като обвиняем наред с ищеца, твърденията на Г.
биха имали друга доказателствена стойност при условията на „оговор“.
С разпореждане от 26.05.2020 г. съдията докладчик е указал на ищеца М., да
уточни исковата си молба, като посочи номера и етапа на развитие на цитираното от
него досъдебно производство, както и да посочи, каква е връзката между посоченото в
исковата молба действие на прокуратурата по предоставяне на „незаконен имунитет“ и
правата на самия ищец.
С молба от 22.06.2020 г. процесуалният представител на ищеца е уточнил, че е
налице пряка причинно-следствена връзка между действията на прокуратурата по
предоставяне на „незаконен имунитет“ на свидетеля Н. Ц. Г. и нарушените права на
самия ищец, доколкото самото производство и постановената тежка осъдителна
присъда срещу ищеца се дължат единствено и само на осигуряването на процесуалното
качество като свидетел на Н. Г., на когото не е повдигнато обвинение, макар и да
признава за доброволното си участие в престъпленията, за които свидетелства, с което
се заобикаля възможността обясненията му да бъдат ценени като такива, дадени при
условията на оговор.
За да прекрати производството по делото, градският съд е приел, че искът е
недопустим. В мотивите на определението е посочено, че в случаите, в които
претенциите за обезщетение не попадат в специалните състави на ЗОДОВ,
отговорността на държавата /съответно на нейните органи/ следва да се ангажира по
реда на чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД. Посочено е също, че в случая се претендира
2
обезщетение поради съществено нарушение на правото на ЕС, поради което е
приложима специалната разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, но без са посочени конкретни
актове, с които съществено е нарушено правото на ЕС и кои конкретни негови
правила. Съдът, като се е позовал на обстоятелството, че срещу ищеца е постановена
влязла в сила осъдителна присъда и в рамките на наказателния процес е извършена
инстанционна проверка за спазване на правата на подсъдимия, с предявяването на иск
с твърдение за нарушение на правото на ЕС се цели заобикаляне заобикаляне на
предвидения в закона ред за защита срещу обвинение в престъпление, което е
недопустимо.
С оглед на горните данни, въззивният съд намира следното:
Ищецът претендира обезщетение за неимуществени вреди, които според него е
претърпял в резултат от действия/бездействия на прокурори по конкретно наказателно
производство. Иск за обезщетяване на вреди, причинени от незаконосъобразни
действия на съдии, прокурори и следователи при изпълнение на възложените им
служебни функции, изразяващи се в незаконосъобразни действия или бездействия, е
недопустим. – чл.132, ал.1 от Конституцията. Такъв иск обаче е винаги допустим
срещу държавата, представлявана от съответния държавен орган.
На основание чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата
отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи
и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по реда на
специалния ЗОДОВ, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на
съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, отговорността за
вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД. В този смисъл е и Решение № 110 от
14.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 93/2012 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290
от ГПК.
Що се отнася до приложението на чл.4, § 3 от ДЕС, въззивният съд намира
следното: Нарушението на правото на ЕС по същността си представлява неправомерно
поведение, което се санкционира и от националния закон – чл.45 и чл.49 от ЗЗД. След
постановяване на цитираните и от жалбоподателя решения по делата „А. Ф. и Д. Б.
срещу Република Италия“ /обединени дела С-6/90 и С-9/90/ и „Г. К. срещу Република
Австрия“ /дело С-224/01/, е утвърдено принципното правило, че всяка държава-членка
е длъжна да поправи вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС, извършено
от държавен орган, включително и от национален съд, действащ като последна
инстанция.
От богатата и непротиворечива практика на СЕО/СЕС, са извлечени условията,
при които може да се претендира отговорност на държавата за вреди, претърпени в
резултат от нарушаване на общностното право.
За да възникне обективната отговорност на държавата на посочените основания,
3
следва да са налице три предпоставки:
1. Да е налице нарушение на общностна правна норма, предоставяща права на
частноправни субекти;
2. Нарушението да е сериозно, съществено.
3. Да съществува пряка причинна връзка между нарушението и настъпи-лите
вреди. Тази предпоставка е типична и за националното законодателство,
регламентиращо обезщетяването на вреди.
В случая се сочат конкретни нарушения на ЕКЗПЧОС, както и на ХОПЕС.
Доколкото по силата на чл.6, § 2 и § 3 от ДЕС „Съюзът се присъединява към
Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи“ /§2,
т.1/. и „ Основните права, както са гарантирани от Европейската конвенция за
защита на правата на човека и основните свободи и както произтичат от общите
конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в
качеството им на общи принципи.“/§2, т.2/, ЕКЗПЧОС следва да се приеме като част
от общностното право.
Жалбоподателят сочи нарушения на ЕКЗПЧОС както следва:
Нарушение на чл.1, въвеждащ за държавите, присъединили се към конвенцията,
задължението за осигуряване на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и
свободите, определени в част І от Конвенцията;
Нарушение на чл.5, съгласно който всеки има право на свобода и сигурност.
Некой не може да бъде лишен от свобода, освен случаи и по реда, предвиден в закона.
Нарушение на чл.6 /1/, който гласи: „Всяко лице при определянето на неговите
граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно
обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело
в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със
закона.“;
Нарушение на чл.13, предвиждащ че „Всеки, чиито права и свободи, предвидени
в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни
средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението
да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните
власти.“;
Нарушение на чл.14, съгласно който „Упражняването на правата и свободите,
предвидени в тази конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация,
основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и
други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално
малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“;
Нарушение на чл.17, в който е записано, че „Никоя от разпоредбите на тази
4
конвенция не може да се тълкува като предоставяща правото на някоя държава, група
или лице да осъществява дейност или актове, имащи за цел потъпкването на правата и
свободите, предвидени в тази конвенция, или ограничаването им в по-голяма степен от
предвидената в конвенцията.“;
Нарушение на чл.18, съгласно който „Ограниченията, допустими в съответствие
с тази конвенция, по отношение упражняването на определени права и свободи не
могат да се прилагат с цел, различна от тази, за осъществяването на която са били
въведени.“;
Нарушение на чл.53, повеляващ, че „Никоя разпоредба на тази конвенция не
трябва да се тълкува като ограничаваща или накърняваща права или основни свободи
на човека, гарантирани в законите на която и да е от високодоговарящите страни или в
което и да е споразумение, по което тя е страна.“
Сочат се и нарушения на конкретни текстове от Хартата на основните права на
ЕС. Както беше цитирано по-горе, ХОПЕС възприема и в синтезиран вид
възпроизвежда цитираните разпоредби от ЕКЗПЧОС.
В настоящия случай се твърди, че ищецът е бил увреден поради
обстоятелството, че към наказателна отговорност не е било привлечено лице, което е
извършило престъпление, а същото е използвано от прокуратурата като свидетел, в
замяна на което спрямо него не е приложен наказателният закон. На практика се цели,
в гражданското производство да бъде установено, че лицето Н. Г. е извършило
престъпление, което неправомерно не е било преследвано от прокурора.
Процесуалният закон допуска установяване на престъпни обстоятелства в
гражданското производство, но само в изчерпателно изброените хипотези на чл.124,
ал.5 от ГПК. В настоящия случай не е налице нито една от тези хипотези, поради което
искът на Е.М. се явява недопустим и производството по него подлежи на прекратяване.
С оглед на изложеното по-горе, въззивният съд намира, че частната жалба е
неоснователна, поради което обжалваното определение на СГС следва да бъде
потвърдено.
Воден от горното, Софийският апелативен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 272228 на Софийския градски съд, І Гражданско
отделение, 11 състав, постановено на 26.07.2021 г. по гражданско дело № 8708/2019 г.
5
Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред Върховния
касационен съд на Република България в 1-седмичен срок от получаване на съобщение за
изготвянето му, при спазване изискванията на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6