РЕШЕНИЕ № 2
гр. Пловдив 06.01.2020
ПЛОВДИВСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД търговска колегия, ХVІІ т.с., в публично заседание на 14 ноември 2019 г. в
състав
СЪДИЯ : АНТОНИЯ РОГЛЕВА
при
участието на секретаря БОРЯНА
КОЗОВА, като разгледа докладваното от съдията т.д.
№ 536/2019 г. по описа на ПОС, намира за
установено следното:
С решение №
137/22.04.2019 г., постановено по т.д. № 644/2018 г. на Пловдивски апелативен
съд, е обезсилено решение № 1 от 2.1.18 г., постановено по т.д. № 766/16 г. на
Пловдивски окръжен съд и делото е върнато за ново разглеждане по предявения от
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД установителен иск.
Иск по чл.
422 от ГПК.
Ищецът
„ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД ЕИК ********* /с предишно наименование „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ
БЪЛГАРИЯ“ АД/ със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен
път“ № 260, моли да се признае за установено по отношение на ответника К.С.С. ЕГН ********** с адрес: ***, съществуването на вземане, за
което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 5513/30.05.2013
г. по
ч.гр.д.№ 8827/2013г по описа на РС-Пловдив, ХІ гр.с., а именно:
Да се
признае за установено, че К.С.С. ЕГН ********** с адрес: *** дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен
път“ № 260 сумите:
- 91 199.07 лв. – главница по Договор
за кредит за покупка на недвижи имот № HL23730 от 22.06.2007
г. и Анекси към него;
- 8 176.52 лв – просрочена договорна лихва за периода 03.09.2012 – 27.05.2013 г.
- законна лихва върху главницата,
начиная от 29.05.2013 г. /датата на
подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение/
до окончателното й изплащане,
- 151 лв. – такси по договора за кредит за периода 4.10.2011 –
27.05.2013 г.
Претендира
разноски, вкл. за заповедното производство.
Ответникът К.С.С. моли искът да се отхвърли изцяло като
неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, както и наведените от страните доводи, намира за установено
следното:
Между
страните е сключен договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL23730 от 22.06.2007 г., по силата на който банката
се е задължила да предостави на ответника като кредитополучател кредит в размер
на 88 000 лв., от които
28 538 лв. – за покупка на описан недвижим имот /жилище/ и 59 462 лв.
– за други разплащания. Съгласно чл. 2 (1) от договора
разрешеният кредит се усвоява по посочена банкова сметка на ответника след представяне
на нотариален акт за покупко-продажба на описания жилищен имот, вписана ипотека
в полза на банката, удостоверение за тежести, както и писмено искане за
усвояване на кредита.
Няма спор по
делото, че сумата от 88 000 лв. е
усвоена като кредит на 3.7.2007 г.
В чл. 3
(1) от договора е уговорена възнаградителна лихва в размер на базовия лихвен
процент на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата / в размер на 7 % към момента на сключване на договора/.
В чл. 3
(5) е регламентирано, че действащият БЛП на банката не подлежи
на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните,
като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата на промяната чрез обявяването на
видно място в банковите салони.
В чл. 5
(1) е уговорен краен срок за погасяване на кредита, включително дължимите
лихви, от 396 месеца, считано от
датата на откриване на заемната сметка.
В чл. 6 (1) е уговорено
погасяването да се осъществява на равни месечни вноски, включващи лихва и
главница с размер на всяка вноска от 570.33
лв. Съгласно чл. 6 (3) в случай, че по време на действието на договора банката
промени БЛП за жилищни кредити, автоматично се променя размерът на
погасителните вноски в съответствие с промяната на БЛП, за което
кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и
безусловно съгласие.
Към договора
са сключени три анекса във връзка с предсрочно погасяване на суми и намаляване
крайният срок за издължаване на кредита както следва:
- от 21.11.2007 г., в който е уговорено, че
кредитополучателят предсрочно погасява сума в размер на 1140.66 лв. – две
месечни вноски без такси, като погасителният план се преизчислява, месечните
вноски се запазват, а остатъчният срок до падежа на кредита се намалява;
- от 29.11.2007 г., в който е уговорено, че кредитополучателят
предсрочно погасява сума в размер на 1202.12 лв. – две месечни вноски без
такси, като погасителният план се преизчислява, месечните вноски се запазват, а
остатъчният срок до падежа на кредита се намалява;
- от
17.01.2008 г., в който е уговорено, че кредитополучателят предсрочно погасява
сума в размер на 1201.66 лв. – две месечни вноски без такси, като погасителният
план се преизчислява, месечните вноски се запазват, а остатъчният срок до
падежа на кредита се намалява;
С допълнително споразумение от 30.05.2009 г. страните констатират, че
задълженията по договора са в размери:
85.38 лв.- просрочена главница
1480.68 лв.
- просрочена лихва
84 416.91
лв. – редовна главница
666.09 лв. – редовна лихва
По чл. ІІІ
от споразумението кредитополучателят се е задължил да внесе еднократно сума в
размер на 790 лв., внасянето на която е предвидено като условие за влизане в
сила на споразумението; със сумата банката погасява по своя преценка пълно
и/или частично съществуващите към датата на споразумението просрочия.
По чл. ІV се
уговаря разликата между погасената сума и общия сбор на просрочените задължения
за главница и лихва да бъде преоформена чрез натрупване към редовната главница.
По чл.V е
уговорен 12-месечен период на облекчено погасяване, през който погасяването се
осъществява на равни месечни вноски, конкретният размер на които се определя в
двустранно подписан погасителен план,
който определя размера на погасителните вноски и за последващия период.
С допълнително
споразумение от 20.07.2010
г.страните констатират, че задълженията по договора са в размери:
106.16 лв.- просрочена главница
2 349.71 лв. - просрочена лихва
154.23 лв. – просрочени такси
89 233.40
лв. – редовна главница,
както и
редовната лихва, начислена за периода от датата на падежа, предхождащ датата на
допълнителното споразумение, до датата на падежа, следваща датата на
допълнителното споразумение, която все още не е изискуема към 20.7.2010 г.
По чл. 3 от
споразумението кредитополучателят се е задължил да внесе еднократно сума в
размер на 400 лв., внасянето на която е предвидено като условие за влизане в
сила на споразумението; със сумата банката погасява пълно и/или частично
съществуващите към датата на споразумението просрочия.
По чл. 4 се
уговаря, че всички всички плащания,
посочени като дължими, след приспадане на внесената сума,се преоформят като
редовна главница.
По чл.5 е
уговорен 12-месечен период на облекчено погасяване, при условие, че се внесе
определената сума от 400 лв., през който
върху дълга се начислява фиксирана годишна лихва в размер на 5.57 %, като размерът на погасителната вноска през
този период е определен на 420 лв. съгласно подписан погасителен план.
Съгласно чл.
6 след изтичане на периода на облекчено погасяване върху дълга се натрупва
начислената, но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, за което
кредитополучателят дава своето неотменимо съгласие.
В чл. 7 се
уговаря лихва след изтичане на периода на облекчено погасяване: върху размера
на дълга, формиран съгласно чл. 6, се начислява годишна лихва в размер равен на
сбора на действащия към същата дата БЛП за жилищни кредити плюс договорна
надбавка в размер на 0.67 пункта; размерът на месечните вноски след
изтичане на периода на облекчено погасяване се определя в погасителен план – л.
23 и сл. от делото.
Банката
твърди, че кредитополучателят не е изпълнявал редовно задълженията си за
погасяване на кредита съгласно погасителния план, като първата просрочена
вноска е № 62, с падеж 3.9.2012 г. и размер 907.35 лв. /главница и лихви/.
Твърди се,
че към датата на изготвяне на извлечение от счетоводните книги – 27.5.2013 г. е
налице забава по отношение на 9 бр. месечни вноски, като общата забава възлиза
на 266 дни.
Банката се
позовава на чл. 18 от договора, в ал.1
от който се предвижда, че при непогасяване на която и да е вноска по кредита,
както и при неизпълнение на което и да е задължение по договора, банката има
право да обяви кредита изцяло или частично за предсрочно изискум, а съгласно
ал.2 при неизпълнение на три последователни месечни вноски, изцяло или
частично, целият остатък от кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано
от датата на падежа на последната вноска, като изискуемостта настъпва без дае
необходимо каквото и да е волеизявление на страните.
С оглед горното банката счита, че в случая е
настъпила автоматично предсрочна изискуемост на целия кредит на 3.11.2012 г. ,
предвид на което е подадено и заявление за издаване заповед за незабавно изпълнение; образувано ч.гр.д. № 8827/13 г.
на ПРС, по която е издадена исканата заповед за изпълнение по отношение на
исковите суми. Предвид постъпило възражение от ответника банката обосновава
интереса си от предявяване на настоящия установителен иск.
На първо
място, ответникът възразява, че липсва
уведомяване за настъпване предсрочна изискуемост на кредита, като се
позовава и на т.18 от ТР № 4/2013 г. на ОСТГК на ВКС, с което този въпрос е
разрешен, като е преодоляна наличната дотогава противоречива практика.
В т. 18 на
ТР 4/2013 се приема, че в
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от
договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем
при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и
кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става
изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката
е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на
длъжника предсрочната изискуемост. В хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо,
ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем.
Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на
определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за
кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът
трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на
кредита.
В случая безспорно
не е налице уведомяване на длъжника от страна на банката, че е упражнила
правото си да обяви кредита изцяло за предсрочно изискуем. В исковата молба
банката се позовава на настъпила автоматична предрочна изискуемост, без да се
твърди изобщо длъжникът да е уведомен за
това.
При това
положение в случая не се е осъществила субективната предпоставка за настъпване
предсрочната изискуемост на кредита, а
именно банката да е уведомила надлежно длъжника, че е упражнила правото си да
обяви кредита за предсрочно изискуем, т.е. претендираните суми не са дължими на
основание настъпила изцяло предсрочна изискуемост на целия кредит.
Следва да се
отбележи, за пълнота на решението, че обстоятелството, че ответникът е пропуснал
да направи това възражение в срока за отговор, в случая е ирелевантно за
допустимостта на разглеждането му. Това е така, тъй като е в тежест на банката
да установи настъпването на предсрочна
изискуемост на целия кредит, т.е. да установи изискуемостта на исковите
суми на посоченото основание, респ. наличието или липсата на доказателства в
тази насока подлежи на преценка и коментар от съда, независимо дали има
възражение на ответника или не.
Съгласно ТР № 8/2017 на ОСГТК на ВКС допустимо е предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за
установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна
изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на
формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не
е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
В
съответствие с така даденото разрешение съдът дължи произнасяне по въпроса какъв е размерът на непогасените вноски с
настъпил падеж към датата на формиране сила на пресъдено нещо, за които
предявеният иск може да бъде уважен.
В тази
връзка следва да бъдат разгледани и повдигнатите възражения за нищожност на
договора, респ. на отделни клаузи от него поради наличие на неравноправни
клаузи, свързани с неопределеност на годишния лихвен процент, недължимост на
начислени и платени възнаградителни лихви, респ. неправилно определена част на
просрочената главница, неправомерно увеличаване на годишния лихвен процент,
нищожност на допълнителнителните споразумения от 30.5.09 и 20.7.10 г. поради
противоречие със закона /чл. 26, ал.1, предл. първо вр. чл. 10, ал.3 от ЗЗД/ и
поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.1, предл. трето от ЗЗД/.
Тези въпроси
подлежат и служебно на разглеждане и преценка от съда, дори и без направени конкретни
възражения от ответника, в каквато насока са и дадените указания в
отменителното решение на Апелативен съд.
В случая се
касае за кредит, предоставен на физическо лице за закупуване на жилищен имот, който
е предназначен за лични, а не за професионални и търговски нуджи, при което
кредитополучателят се явява потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП: потребител"
е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко
физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Т.е. нормите
на ЗЗП са приложими към казуса, предмет на разглеждане по делото.
Оспорват се
като неравноправни, респ. нищожни клаузите от договора, определящи размера на
възнаградителната лихва в размер на базовия лихвен процент, както и
възможността на банката едностранно да променя размера на БЛП, а оттам и
размера на дължимите погасителните вноски, които стават автоматично
задължителни за кредитополучателя - чл. 3 (1), чл. 3 (5), чл. 6
(3) от договора.
Тези
възражения са основателни.
Клаузата на
чл. 3 (1) дава право на банката едностранно да определя приложимия
лихвен процент към възнаградителната лихва за съответни периоди от договора.
Едностранният характер на това право се подчертава и от чл. 3 (5), изрично
посочващ, че БЛП не подлежи на договаряне и става автоматично задължителен за
кредитополучателя, като е предвидено задължение за банката единствено да
оповести промените, които сама е наложила, на видно място в банковите салони.
Логичната последица от промяната на БЛП е регламентирана в чл. 6
(1) като едностранно право на банката да променя размера на погасителните
вноски, които промени също настъпват без знанието и съгласието на
кредитополучателя и автоматично стават задължителни за него, без за е
предвидена възможност за същия да се откаже от договора или по някакъв начин да
влияе върху тази последица.
Съгласно чл. 143,
т.10 от Закона за защита на потребителите /номерация към датата на сключване на
договора/ неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика
и потребителя, като позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание.
Съдът приема, че тази
хипотеза в случая е налице.
Коментираните клаузи дават
възможност на банката едностранно да определя и променя във времето лихвения
процент, приложим към размера на възнаградителната лихва, като в договора не са
предвидени основанията, на които банката да може да прави това. Основателни са
доводите на ответника, че в договора, от една страна, липсва определяне на понятието „базов лихвен
процент“, както и яснота какви компонентни са включени при формирането му, как
се изчислява същият, а от друга, липсва такава яснота и за условията, при които
банката може да го променя в срока на договора. Липсата на ясна и конкретно
разписана методика на изчисление на базовия лихвен процент по същество
означава, че договорът не съдържа основанията, въз основа на които банката да
може да променя едностранно условията на договора, без насрещното съгласие на
другата страна. Т.е. изпълнена е хипотезата на чл. 143, т.10 от ЗЗП, при това
за съществен елемент от договора за кредит /възнаградителната лихва/.
Съгласно чл. 146,
ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи
в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално.
В случая не са налице обстоятелства, които да мотивират извод, че
коментираните клаузи са уговорени индивидуално, което би изключило нищожността
им на посоченото основание. Наличието на индивидуална уговорка следва да бъде
доказано от ищцовата банка съгласно чл. 146, ал.4 от ЗЗП, като по делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства в тази насока.
При това положение съдът приема, че уговорките
в договора по отношение прилагане на БЛП на банката за жилищни кредити за
определяне размера на възнаградителната лихва, възможността банката едностранно
да го променя в срока на договора, а оттам едностранно да променя и размера на
погасителните вноски, са нищожни на основание чл. 146, ал.1 вр. чл. 143, т.10
от ЗЗП.
Съдът намира, че нищожността на горните клаузи не води до
нищожност на целия договор, доколкото в същия е посочен размер на
възнаградителната лихва, с която кредитополучателят се е съгласил – 7 %.
Съгласно чл. 146, ал.5 от ЗЗП наличието
на неравноправни клаузи в договор, сключен потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
В случая
неравноправните клаузи касаят единствено размера на възнаградителната лихва, но
не и останалата част от договора, за която няма основание да се приеме, че не
може да се прилага. Доколкото е посочен и конкретен лихвен процент към момента
на сключване на договора – 7 %,
както и конкретен размер на
погасителните вноски – 570.33 лв., с които ответникът се е съгласил, съдът
приема, че тези уговорки следва да се
считат за действителни и обвързващи страните.
По отношение на
допълнителните споразумения от 30.5.09 и 20.7.10 съдът приема за основателни доводите
за нищожност на осн. чл. 26, ал.1, предл.първо вр. чл. 10, ал.3 от ЗЗД. Споразуменията предвиждат натрупване на
просрочени задължения за главници и лихви към редовната главница, респ.
последващо олихвяване на тези суми. По съществото си това води до олихвяване на
вече изтекли лихви в нарушение на нормата на чл. 10, ал.3 от ЗЗД, според която
олихвяването на изтекли лихви става съобразно наредбите на БНБ. Към момента на
сключване на допълнителните споразумения е действала Наредба № 9 от 3.04.2008 г. за оценка
и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване
на специфични провизии за кредитен риск, в чл. 13 на която е предвидена
възможност за преструктуриране на дълговете и сключване на подобни
споразумения, но без да предвижда възможност за олихвяване на лихви
/анатоцизъм/. Такава възможност не се предвижда в отношенията между банка и
потребител и от други нормативни актове /за разлика от отношенията между
търговци, където анатоцизмът е допустим, когато е изрично уговорен – чл. 294,
ал.2 от ТЗ/.
Съдът приема за основателни и доводите за нищожност поради противоречие със
закона и на уговорката за увеличаване размера на главницата по кредита с
просрочени такси. В
чл. 13, ал.1 от цитираната Наредба е
предвидено първоначалните условия на споразумението да се изменят, чрез даване
на отстъпки от банката към длъжника, при влошаване финансовото състояние на
последния, водещо до невъзможност да се изплати в срок пълния размер на дълга, като
според ал.2, за да е налице
преструктуриране на дълга, водещо до облекчаване положение- то на длъжника,
банката следва да направи отстъпки, които реално да водят до намаляване на
дълга. В конкретния случай прибавянето на просрочени задължения към главницата,
включително лихви и такси, по същество са довели до утежняване положението на
кредитополучателя, което е в противоречие с посочените разпоредби от наредбата
на БНБ, Утежняването е видно от обстоятелството, че въпреки направените
плащания на погасителни вноски, в
резултат на сключените допълнителни споразумения, размерът на дължимата главница
всъщност се е увеличил – при констатирана дължимост на редовна главница в
размер на 84 416.91 лв. и просрочена главница в размер на 85.38 лв.,
претендираната от банката главница по делото е от 91 199.07 лв., като
върху така увеличения размер са начислявани и възнаградителни лихви.
С оглед посоченото
съдът приема, че допълнителните
споразумения от 30.5.09 и 20.7.10 г. са нищожни и като такива нямат правно
действие и не обвързват страните.
В обобщение съдът приема, че страните са обвързани с
валидно облигационно отношение по сключения договор за кредит от 22.6.07 г. с
изключение на нищожните клаузи относно прилагането на БЛП към размера на
възнаградителната лихва и възможността на банката едностранно да променя същия,
а оттам и размера на погасителните вноски.
По договора
банката е предоставила кредит в размер на 88 000 лв. срещу задължението на
кредотополучателя да го върне на равни месечни вноски – 396 бр., определени в
размер на 570.33 лв.
По договора
са сключени и три валидни допълнителни споразумения относно предсрочното
погасяване на посочените в тях суми, водещи до намаляване на срока за
погасяване на кредита.
При преценка
налице ли са непогасени вноски към датата на формиране на сила на пресъдено
нещо, а това е датата на даване ход на устните състезания - 14.11.2019 г. съдът взема предвид данните в заключението на вещото лице,
назначено пред въззивната инстанция в хода на възз.т.д. № 644/18 г. на
Пловдивски апелативен съд, включително и тези за направените от ответника
плащания след датата на подаване на исковата молба. Това заключение е
компетентно изготвено и неоспорено от страните, като няма основание същото да
бъде дискредитирано.
Вещото лице
е установило, че до датата на подаване на заявление за издаване заповед за
изпълнение ответникът е направил плащания в общ размер на 37 933.29 лв.
В т. 5 от
заключението е даден отговор на въпроса какви са били дължимите суми от
ответника, ако не се вземат предвид допълнителните споразумения от 30.5.09 и
20.7.10 г. Вещото лице изчислява дължимите задължения в общ размер на 85 981.29 лв., от които 83 798.10 лв. главница и 2 589.53 лв. лихви и -406.34 лв. такси
– към датата на исковата молба, при направени плащания в размер на
37 933.29 лв.
Освен
горните плащания вещото лице е констатирало, че ответникът е направил погасителни плащания след депозиране на
заявлението по чл. 417 от ГПК в общ размер на 109 408.31 лв.
Плащанията
са подробно описани от вещото лице в таблица по т. 7 от заключението, като с
тези вноски банката е погасила главница в размер на 91 199.07 лв., лихви в
размер на 5 841.21 лв. и разноски в размер на 12 368.03 лв. Т.е.
погасен е счетоводно целия претендиран размер на главницата по кредита и на
част от претендираните възнаградителни
лихви, без обаче да е налице настъпила предсрочна изискуемост на целия
кредит.
Към датата
на формиране на сила на пресъдено нещо – 14.11.2019 г. падежиралите вноски са общо 148 х
577.30 лв. всяка една от тях или общият размер на падежиралите
задължения за главница и възнаградителна лихва е равен на 84 408.84 лв.
Платените от
ответника суми преди и след датата на подаване на заявление по чл. 417 от ГПК
възлизат в общ на 147 341.60 лв.
При тези
данни не се установява да са налице неплатени падежирали вноски, за които искът
да бъде уважен и същият следва да бъде отхвърлен изцяло.
Не се доказа
дължимост и на претендираните такси от
151 лв. за периода 4.10.11 – 27.5.13 г. Напротив, в таблицата към т. 6 от
заключението на вещото лице Й., е видно ,
че са налице надплатени такси в размер на 406.34 лв.
Ето защо
съдът намира, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло, като в полза
на ответника се присъдят направените от него разноски, включително и по
възз.т.д. № 644818 г. на ПАС – 3530 лв. адвокатски хонорар и 600 лв.
възнаграждение за вещо лице, или общо 4130 лв.
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН иска, предявен от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД ЕИК
********* /с предишно наименование „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД/ със седалище
и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, против К.С.С. ЕГН **********
с адрес: ***, да се признае съществуването
на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК № 5513/30.05.2013
г. по
ч.гр.д.№ 8827/2013г по описа на РС-Пловдив, ХІ гр.с., а именно:
Да се
признае за установено, че К.С.С. ЕГН ********** с адрес: *** дължи на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД
ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Околовръстен
път“ № 260 сумите:
- 91 199.07 лв. – главница по Договор
за кредит за покупка на недвижи имот № HL23730 от 22.06.2007
г. и Анекси към него;
- 8 176.52 лв – просрочена договорна лихва за периода 03.09.2012 – 27.05.2013 г.
- законна лихва върху главницата,
начиная от 29.05.2013 г. /датата на
подаване на заявление за издаване заповед за изпълнение/
до окончателното й изплащане,
- 151 лв. – такси по договора за кредит за периода 4.10.2011 –
27.05.2013 г.
ОСЪЖДА ЮРОБАНК
И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД/ със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Околовръстен път“ № 260, ДА ЗАПЛАТИ на К.С.С. ЕГН **********
с адрес: ***, направените по делото разноски в размер на 4130 лв.
Решението подлежи
на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните с
въззивна жалба пред Пловдивски апелативен съд.
СЪДИЯ: