МОТИВИ към присъда № 158
от 14.09.2018 г., постановена по ВНЧХД № 276/2018 г. на Окръжен съд - Б.
Производството е
въззивно и е по реда на чл.313 и сл. от НПК.
По повод частна тъжба
на В.Г. *** против подсъдимия П.К.Н. *** е било образувано НЧХД № 6930/2016 г. Частният
тъжител твърди, че на 02.04.2016 г., подсъдимият Н. дал интервю в телевизионно
предаване „Извън протокола”, излъчено по телевизионен канал „Алфа ТВ”, в което
казал следното по повод К.: „… един наш
член, от нашата организация… беше прострелян миналата седмица от полицай в Б.
заради цигани. … Полицаят се казва В.К. – шеф на Специализираните полицейски
сили в Б.. Той простреля ММА-бореца и наш член – Т. Ж., при грешка при
задържане … и всичко това с цел лично отмъщение за стар конфликт, който са
имали в дискотека. … и са използвали момента този В.К. да си отмъсти на нашия
член Т. Ж..“ (виж л. л. 119 и 120 от НЧХД № 6930/2016 г.). Според тъжителя,
посочените изрази, разгледани като взаимносвързани, излагат пред зрителите на
предаването неверни факти и обстоятелства, които го злепоставят и уронват
доброто му име в обществото, не само като личност, но и като служител на
полицията. В тъжбата още се твърди, че с цитираните изрази подсъдимият е
приписал на К. и извършване на престъпление по чл. 282 ал.2 предложение второ,
вр. ал.1 от НК. Частният тъжител иска да бъде ангажирана наказателната
отговорност на подсъдимия П.Н. за осъществено престъпление по чл. 148 ал.2,
предл. първо, вр. ал.1 т. т. 1, 2 и 3, предл. първо, вр. чл. 147 ал.1, предл.
първо и второ от НК. С тъжбата не е предявен граждански иск.
След проведено
съдебно следствие, с присъда № 212 от 22.11.2017 г., постановена по НЧХД № 6930/2016
г. по описа на Районен съд – Бургас, подсъдимият П.К.Н. бил признат за виновен
в това, че на 02.04.2016 г. в гр. София, в телевизионно
предаване „Извън протокола”, излъчено по телевизионен канал „Алфа ТВ”, публично
разгласил позорни обстоятелства за В.Г.К., в качеството му на длъжностно лице –
началник на група „01” към сектор „СПС” в ОД на МВР Б. – деяние, представляващо
престъпление по чл. 148 ал.2, предл. първо, вр. ал.1 т. т. 1 и 3, предл. първо,
вр. чл. 147 ал.1, предл. първо от НК, като на основание чл.78А от НК
първостепенният съд го освободил от наказателна отговорност и му наложил
административно наказание глоба в размер на 1000 (хиляда) лева.
Със същата присъда,
РС – Бургас оправдал подсъдимият Н. по повдигнатото обвинение по чл. 148 ал. 2
предл. първо, вр. ал.1 т. 2, вр. чл. 147 ал.1 предл. второ от НК за това, че
клеветата е била разпространена чрез печатно произведение или по друг начин,
както и че деянието представлява приписване на престъпление по чл. 282 ал. 2
предл. второ, вр. ал.1 от НК.
С атакуваната
присъда, първоинстанционният съд осъдил подсъдимия Н. да заплати на частния
тъжител В.Г.К., с ЕГН **********,***, направените по делото разноски в размер
на 712 седемстотин и дванадесет) лева за адвокатско възнаграждение и държавна
такса.
Недоволен от постановената
присъда, подсъдимият Н. я обжалва с оплакване за нейната неправилност и
необоснованост, предвид събраните по делото доказателства. Твърди, че
доказателствата по делото несъмнено установяват истинността на заявеното по
време на интервюто, т.е, че Т. Ж. (разпитван като свидетел по делото) е бил
задържан при полицейска акция, че е бил задържан неоснователно, както и че по
повод задържането му са били използвани помощни средства, включително и
електрошоков пистолет, от които е получил наранявания. Намира за неоснователно
твърдението на тъжителя, че не е знаел за „прострелването“ на Ж., защото като
ръководител на СПС той е планирал операцията по задържането. Относно терминът
„прострелване“, подсъдимият заявява, че е бил използван в интервюто в контекста
на съществуващата субординация между полицейски служител и неговия пряк
ръководител. От друга страна, според подсъдимия, прострелване от полицейски
служител на лице по време на акция по задържането му, само по себе си не е
позорящ факт. Относно твърдението на тъжителя, че е клеветническо свързването
на действията му като полицай с предхождащ конфликт между него и Ж.,
подсъдимият заявява, че е изказал свое съждение относно причината за
прострелването, а съждение не може да му се търси наказателна отговорност за
клевета. Същевременно Н. настоява, че събраните по делото доказателства установяват
действителното наличие на предхождащ задържането конфликт между тъжителя К. и
свидетеля Ж.. Подсъдимият твърди още, че всички обстоятелства, огласени в
интервюто, той е научил лично и непосредствено от св. Ж. и неговата съпруга –
св. А. Ж., а причината за публичното им съобщаване е била да се разгласи един факт
на полицейско насилие. Подсъдимият Н. признава и, че е изготвил технически жалбата
на Ж. до компетентните органи в МВР, с която свидетелят се оплаква, че бил
жертва на незаконен арест и брутално полицейско насилие. От въззивният съд се
иска да отмени обжалваната първоинстанционна присъда и вместо нея да постанови
нова, с която да оправдае изцяло подсъдимия по повдигнатото му обвинение.
Проверка на
постановената присъда иска и частният тъжител. С въззивна жалба и с последващо
допълнение към нея, той навежда доводи както за нейната неправилност в оправдателната
й част, така също и за несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Правят
се доказателствени искания. От въззивния съд се иска, да отмени частично
обжалваната присъда и да признае подсъдимия Н. изцяло за виновен по
повдигнатото с частната тъжба обвинение. Иска се, въззивният съд да измени
обжалваната присъда, като увеличи размера на наложеното на подсъдимия Н.
административно наказание до максималния, предвиден в закона размер.
С определение по реда
на чл.327 ал.1 от НПК настоящият въззивен състав се произнесе по направените доказателствени
искания и прие, че не е необходимо
провеждането на въззивно съдебно следствие. Въззивният съд прецени, че представените
от частният тъжител, с допълнителната му въззивна жалба, експертно заключение и
приложения към него, не са изготвени посредством назначена по реда на НПК
експертиза, поради което е недопустимо те да бъдат приложени като писмени
доказателства по делото. В съдебно заседание, след направени от подсъдимия
доказателствени искания, настоящият въззивен състав прецени, че следва да
проведе въззивно съдебно следствие, в рамките на което събра допълнителни
писмени доказателства, допусна и проведе разпит на нови свидетели, както и
извърши повторен разпит на св. Й.С..
В съдебно заседание
пред въззивния съд, частният тъжител В.К., редовно призован, се явява лично и поддържа
изцяло жалбата си. Упълномощеният от него повереник претендира, че обвинението
срещу подсъдимия, така както е формулирано в тъжбата, е доказано от всички
доказателствени материали по делото, включително и от тези, събрани в хода на
въззивното съдебно следствие. Намира за безспорно установено, че подсъдимият Н.
е бил наясно, че публично разпространяваните от него твърдения са неистински,
като единствената му цел е била клеветата да достигне до много широк кръг от
хора, за да урони името и достойнството на частния тъжител. Моли съда да признае
подсъдимия Н. за виновен в извършване на престъпление по чл. 148 ал.2 вр. ал.1,
т.1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 147 ал.1 от НК, като след приложение на института на
чл.78А от НК, го освободи от наказателна отговорност и му наложи
административно наказание глоба в размер на 2000 лева.
В съдебно заседание
пред въззивния съд, подсъдимият Н., редовно призован, се явява. Поддържа изцяло
въззивната си жалба и не се признава за виновен. Моли съда да не кредитира
показанията на свидетелите на обвинението, тъй като всички те са или бивши или
настоящи подчинени на тъжителя. Твърди, че свидетелят Й.С. е дискредитиран, тъй
като при всеки разпит променял показанията си. Подсъдимият продължава да твърди,
че не е осъществил престъпление, защото всички факти около задържането на Т. Ж.,
той е узнал лично от него, когато е писал под диктовката на този свидетел жалбите
до МВР, а те по време предхождали изявленията му по „Алфа ТВ“. Н. заявява, че е
постъпил правилно, защото според него целта на интервюто е била да предизвика публична
дискусия, която да доведе до ограничаване за в бъдеще случаите на полицейско
насилие. Подсъдимият моли въззивния съд да отмени обжалваната присъда и да го
оправдае изцяло по предявеното му с частната тъжба обвинение.
Упълномощеният защитникът
на подсъдимия поддържа въззивната жалба на Н.. В пледоарията си прави разбор на
събраните по делото гласни доказателствени средства, като по отношение на
свидетелите, разпитани в полза на обвинението, изразява становище, че техните
показания не следва да бъдат кредитирани заради служебната и личната им близост
с тъжителя. Твърди, че поради служебното си положение, тъжителят не само е бил
наясно, чие задържане предстои, но е и участвал при обсъждане на подробностите
по провеждане на самата операция по задържане. Възразява срещу извода, че използваните изрази са клеветнически, като
посочва, че правото на мнение е защитено право и е с приоритет пред правото на
добро име. Според защитника, макар доброто име също да е защитим интерес, следва
да се отчете и практиката на ЕСПЧ, според която публични лица и лица, чиято
работа е свързана с налагане на публичен ред, включително и длъжностни лица, и полицейски
служители, принципно са подложени на по – висок риск от коментари и оценки от
страна на обикновените граждани. Защитникът твърди, че само по себе си, съобщаването
на факта, че полицейски служител е стрелял по време на изпълнение на служебните
си задължения, не може да се определи като обидно твърдение, защото подобни
действия са част от ежедневието на полицая и са функция на служебните му
задължения. Твърди, че целта на интервюто на Н. е била, не да накърни доброто
име на тъжителя, а да насочи вниманието на обществеността, за да се
предотвратят подобни случаи. Моли съда да отмени изцяло присъдата на първоинстанционния
съд и да оправдае изцяло подсъдимия, защото безспорно била установена
несъставомерността на деянието от субективна страна и не била доказана
съставомерността на деянието от обективна страна. Моли за присъждане и на
разноските по делото.
Бургаският окръжен
съд, след цялостна служебна проверка на присъдата, независимо от основанията,
посочени от страните, в предмета и пределите на въззивната проверка по чл. 313
и чл. 314 от НПК, намира въззивните жалби за процесуално допустими, поради
подаването им в законоустановения 15-дневен срок от лица с надлежна процесуална
легитимация и срещу подлежащ на обжалване акт. Разгледана по същество, жалбата
на подсъдимия Н. се преценя като неоснователна. Разгледана по същество, жалбата
на частният тъжител се преценя като частично основателна – досежно правна
квалификация на деянието, извършено от подсъдимия.
По делото са събрани
в необходимия обем и по съответния процесуален ред, всички относими към правния
спор доказателства, нужни за неговото правилно решаване.
Настоящият въззивен
състав, след извършване на собствена проверка и анализ на доказателствения
материал по делото, събран включително и след проведеното въззивно съдебно
следствие, намира за установена следната фактическа обстановка:
Подсъдимият П. К. Н. е роден на ***
***,
живее в същия град, **** гражданин е, има завършено **** образование, ****, *****
(л. 173 от НЧХД № 6930/2016 г.).
Към месец март 2016 г. частният тъжител В.К.
заемал длъжността „Началник на група“ в група „01“ на сектор СПС
(Специализирани полицейски сили) при отдел „ОП“ (Охранителна полиция) на ОД на
МВР – Б. (вж. кадрова справка – л. 55 от НЧХД № 6930/2016 г.). Със Заповед №
УРИ-251з-945 от 17.03.2016 г. на Директора на ОД на МВР – Б., частният тъжител
бил определен да замества временно Началника на сектор „СПС“ при „ОП“ на ОД на
МВР – Б. за времето от 21.03.2016 г. до завръщането на титуляря (л. 52 от НЧХД
№ 6930/2016 г.).
На 21.03.2016 г. Заместник директорът на ОД
на МВР – Б. бил сезиран с искане от Началник група „Противодействие на кражби и
ПЗО на МПС и трафик на КИЦ“ при ОД на МВР – Б. – ст. инспектор И. М., за
използване на служители от СТЗБД при провеждане на специализирана полицейска
операция по задържане на посочените в искането пет лица, сред които бил и
свидетелят Т. Ж.. В искането било посочено, че лицата са въоръжени, агресивни и
склонни към оказване на съпротива при арест, затова се предлагало спрямо тях да
бъде приложена физическа сила и помощни средства при абсолютна необходимост и в
условията на чл. 85, чл. 86 и чл. 87 от ЗМВР (л.л. 149 и 150 от НЧХД №
6930/2016 г.). В същият ден, Заместник-директора на ОД на МВР – Б. издал
Заповед № УРИ-251з-966 от 21.03.2016 г. (л. 151 от НЧХД № 6930/2016 г.), с
която разрешавал при провеждането на операцията по задържане на лицата,
посочени в искането, да бъдат използвани служители от специализираното
тактическо звено при сектор „СПС“ при ОД на МВР – Б. за времето от 05:00 часа
на 22.03.2016 г. до 17:30 ч. на 24.03.2016 г. За ръководител на участващите в
операцията сили на СТЗБД бил определен Началника на сектор „СПС“ при ОД на МВР
– Б., а контрола по изпълнението на заповедта бил възложен на Главен инспектор И.
В., заемащ длъжността Началник отдел „ОП“ при ОД на МВР – Б..
На 23.03.2016 г., в изпълнение на цитираната
заповед и съобразно изготвен план за задържане, след 18:00 часа, служители на
„СПС“ при ОД на МВР – Б., ведно със служители на Криминална полиция при ОД на
МВР – Б., заели позиции около зала „Младост“ в гр. Б., за да задържат св. Т. Ж..
Частният тъжител В.К. не бил сред тези полицейски служители, но сред тях бил
свидетелят Й.С., който по това време работел в сектор „СПС“ и бил част от
тактическото звено за бързи действия, работещ със засекретена самоличност под №
206. Около 19:00 часа служител от Криминална полиция уведомил св. С., че лицето
за задържане приближава и му посочил св. Ж.. С. по това време се намирал вече
зад гърба на Ж., затова извикал „Полиция, стой на място“ и насочил срещу него
помощно средство „Тейзър Х-26“. Свидетелят Ж. се обърнал с лице към С., след
което понечил да се обърне отново с гръб. Свидетелят С. възприел това движение
като намерение за бягство, затова задействал помощното средство, като изстреляните
стрелички попаднали в торса на Ж. странично, вдясно. Под въздействието на
електрическия импулс свидетелят паднал на земята, като в това време С. се
приближил към него, отправяйки му заповед да даде ръцете си назад, за да му
бъдат поставени белезници. След преминаване действието на електрическия импулс,
Ж. започнал да буйства, което наложило използването на физическа сила, за да му
бъдат поставени белезниците. После свидетелят бил откаран до ІV РУ – Б., където
бил предаден на полицейските служители от Криминална полиция.
По повод задържането, служителите от СТЗБД с
номера 206, 202 и 205, участвали в него, изготвили докладни записки до
Началника на сектор „СПС“ при ОД на МВР – Б., в които описали предприетите от
тях конкретни действия в изпълнение на възложената им задача (л.л. 49-51 от НЧХД
№ 6930/2016 г.).
Свидетелят Ж. бил освободен от полицията на
следващият ден (вж. л. 66, гърба, от преписка вх. № 785502-16/2016 г.,
приложена по делото). Срещнал се с подсъдимия Н. и му разказал за задържането
си. Посочил частният тъжител К. като човекът, който е организирал незаконното
му задържане и заявил, че последният е бил по време на задържането му, както и
че след това е бил бит многократно както от тъжителя, така и от останалите
негови колеги. Според, Ж., по този начин частния тъжител искал да си отмъсти за
предходен инцидент, когато в дискотека Ж. ударил в челюстта частният тъжител.
На 02.04.2016 г. подсъдимият Н. участвал в
телевизионното предаване „Извън протокола“ на телевизионен канал „Алфа
ТВ“. В интервала от 19:57 минута до
22:05 минута на предаването, Н. разказал за случая, като заявил и следното: „ …
Полицаят се казва В.К.. Шеф на „Специализираните полицейски сили“ в Б.. Той
простреля ММА – боец и наш член Т. Ж. при грешка при задържане, защото той… задържането
му е било пълна грешка. Ставало е въпрос за друго лице. Те са го объркали.
Простреляли са го. И всичко това с цел лично отмъщение за стар конфликт, който
са имали в дискотека.“.
В следващите дни, свидетелят Ж. подал две
жалби – до Директора на Дирекция „Вътрешна сигурност“ в МВР (вх. №7885502-16 от
11.4.2016 г.) и до Главния секретар на МВР (вх.№ 489702-854 от 12.04.2016 г. по
регистъра на ОД на МВР - Б.), с които настоявал да бъде потърсена дисциплинарна
отговорност на частният тъжител за незаконното задържане. В обстоятелствената
част на жалбите било посочено, че К. е търсил да си отмъсти за предходен конфликт
и поради тази причина е организирал и е
присъствал е лично на задържането, и му е нанесъл побой. Текстът на
двете жалби бил изписан и оформен от подсъдимия Н. въз основа на изложените от Ж.
факти. По повод жалбите, в Дирекция „Вътрешна сигурност“ била извършена
проверка, която приключила със становище за липса на допуснати нарушения от
страна на частния тъжител. Проверката не потвърдила твърденията на свидетелят Ж.
и неговата съпруга Ж., че В.К. бил присъствал на задържането и бил употребил
сила спрямо задържаният; проверката не потвърдила изявлението на Ж., че е
наблюдавала през цялото време задържането на Ж., включително стрелба по него с
оръжие и нанесен му побой от частния тъжител (вж. заверени копия от материали
по преписка вх. № 785502-16/2016 г., приложена към НЧХД № 6930/ 2016 г.).
Настоящият
съд, с оглед на правомощието си да извърши цялостна проверка относно
правилността на съдебния акт, както и правото му да приема за установени и
други фактически положения (когато има основания за това), извърши самостоятелен
анализ на доказателствата и доказателствените средства, събрани в хода на
проведеното съдебно следствие (включително и във въззивното производство), преценени
в тяхната съвкупност и поотделно като допустими, безпротиворечиви и относими
към предмета на делото. Изложените по-горе факти и обстоятелства, включени в
предмета на доказване, се приемат от въззивния съд за безспорно установени и се
припокриват с приетото за установено от първостепенния съд. От своя страна, възприетата
от районния съд фактическа обстановка, в достатъчна степен, по същество и по
отношение на основните, относими съм правния спор обстоятелства, напълно
кореспондира с наличните по делото доказателствени материали.
Първоинстанционният съд не само е изложил
приетите за установени от него и относими по делото факти, но е извършил и
анализ на наличните доказателства и доказателствени средства (намерил израз в
мотивите към присъдата), като в тази връзка е изпълнил задължението си
произтичащо от разпоредбата на чл.303 ал.3 от НПК. Преценените и обсъдени от
районният съд доказателствени материали са били относими за изясняването на
релевантните спрямо предмета на доказване в това наказателно производство
обстоятелства и в тази връзка фактическата обстановка по делото не е останала
неизяснена. Събраните в хода на проведеното въззивно съдебно следствие
доказателства и доказателствени средства потвърждават фактическите и
доказателствените изводи на районният съд.
Настоящата инстанция напълно споделя изводите
на районния съд по преценката на доказателствения материал по делото, както и
изложените в тази насока доводи и аргументи. Първоинстанционният съд е обсъдил
достатъчно задълбочено и обективно както представените от подсъдимия, така и от
частният тъжител доказателства и доказателствени средства.
В хода на съдебното следствие
първоинстанционният е разпитал по искане на частният тъжител трима свидетели - В.
К., Й.С. и М. Д.. Не може да се приеме за основателно възражението на защитата,
че първостепенният съд безрезервно се е доверил на показанията им, вместо да
отчете тяхната заинтересованост предвид колегиалните и приятелските им
отношения с частния тъжител. Показанията на К., С. и Д. досежно относимите към
предмета на делото факти и обстоятелства са достоверни, доколкото са
безпротиворечиви, взаимно се подкрепят и се потвърждават от писмените
доказателства, приложени към делото и неоспорени от страните.
Видно от показанията на св. М. Д., той не е
участвал в специалната полицейска операция по задържането на Ж., но въпреки това,
подобно на решаващият съд, настоящата въззивна инстанция приема за относими и
достоверни в някои техни части показанията на Д. – досежно длъжностните
функции, които е изпълнявал частният тъжител към момента на полицейската
операция, а също и относно обстоятелството, дали К. е имал преди време
травматично нараняване, по повод на което му се е налагало да ползва отпуск по
болест (предвид версията на подсъдимия и защитата му, че между Ж. и К. е имало
инцидент в дискотека, при който на частният тъжител била счупена челюстта). За
разлика от първоинстанционният съд, настоящата въззивна инстанция приема за
неотносими към предмета на делото показанията на свидетеля Д. относно
емоционалното състояние на частният тъжител след инкриминираните действия на
подсъдимия, доколкото по делото липсва предявен граждански иск за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, който да предполага доказване на
тяхното наличие и интензитет. Следва да се има предвид, че за съставомерността
на деянието по чл. 147, ал. 1 НК не е необходимо да се установява дали честта и
достойнството на оклеветения са засегнати. Това е така, доколкото вредните
последици за престъплението по чл. 147, ал. 1 НК съставляват една необорима
законова презумпция и не подлежат на доказване. (вж. Р-21-95-ІІІ н.о.).
Въззивният съд е съгласен с извода на
първостепенният съд, че показанията на свидетеля В. К. относно основанието за
задържането на Ж., относно механизма на осъществяване на операцията, относно
участието на частният тъжител в нея, както и относно последващите задържането
действия на полицейските служители, са относими към предмета на делото,
безпротиворечиви са и следва да бъдат кредитирани като достоверни и правдиви,
доколкото се дават от свидетел-очевидец и се потвърждават от събраните по
делото писмени доказателства и гласни доказателства и доказателствени средства.
Свидетелят Й.С. бе разпитан и в хода на
проведеното пред въззивната инстанция съдебно следствие, предвид изказаните от
защитата на подсъдимия Н. съмнения относно достоверността на показанията на
този свидетел, дадени по време на разпита му пред първоинстанционният съд.
Настоящата въззивна инстанция не намира основания за уважаване на възражението
на защитата, че С. е дискредитиран като свидетел. Показанията на този свидетел
от съдебното следствие пред районният съд и от въззивното съдебно следствие, касаещи
участието му в задържането на Ж., причината за задържането на последния,
участието на частния тъжител, както и действията на полицаите след края на
операцията, са неизменни и безпротиворечиви, и се подкрепят от събраните по
делото писмени доказателства, а също и от показанията на свидетеля В. К., както
и от показанията на свидетеля Ж., в частта относно конкретните действия на С.
при задържането му. Въззивният съд не кредитира показанията на свидетелят С.
относно наличието на инцидент между него и св. Ж., като приема, че в тази им
част те са неотносими към предмета на делото, доколкото С. посочва инцидент,
развил се в различно време от този, за който говорят Н. и Ж..
В хода на съдебното следствие пред районният
съд са били разпитани като свидетели и лицата Т. Ж. и А. Ж.. Първият е лицето,
за което се твърди, че е било задържано в полицейска операция с участието на
частния тъжител, а втората свидетелка живее на съпружески начала с Ж. и е
наблюдавала (по нейни думи) задържането му. Предвид това, показанията на св. Ж.
и на св. Ж. следва да се разглеждат като единственото пряко доказателствено
средство, предоставено от подсъдимия Н., за доказване верността на
инкриминираните му твърдения. Всички останали гласни доказателствени средства
са производни, доколкото пресъздават обстоятелствата по задържането на Ж., така
както последният или свид. Ж. са ги представили.
Доколкото свидетелите не отричат приятелските
си отношения с подсъдимия, а Н. декларира пред съда пълното си доверие относно
истинността на информацията, която е получил от Ж. по повод инцидента със
задържането на последния, изложените дотук обстоятелства предопределят
изключителната заинтересованост на тези свидетели от изхода на делото. От една
страна, видно и от признанията на самия свидетел, Ж. е в лоши отношения с
частният тъжител, които самият той обяснява с предходен конфликт между двамата.
От друга страна, Ж. е пристрастен и предвид факта, че след задържането му, при
което спрямо него е приложена физическа сила и помощни средства, е бил
освободен от полицията и не е бил привлечен като обвиняем т.е. той възприема
себе си като жертва на неоправдано полицейско насилие, което впрочем и твърди.
От своя страна, свидетелката Ж. е пристрастна към изхода на делото, както
защото живее на съпружески начала със свидетеля Ж., така и защото тя самата е
разказала на подсъдимия как е бил задържан Ж.. Ето защо, преценката за
достоверността на техните показания, предполага съпоставянето им с другите
доказателства по делото, които съдът вече е кредитирал като достоверни.
Въззивният съд не кредитира показанията на
свидетелката Ж., тъй като същите противоречат на показанията на разпитаните
свидетели К. и С., както и на писмените доказателства, приложени по делото. Твърденията
й относно присъствието на частния тъжител на място, при задържане на Ж., се
опровергава от показанията на посочените свидетели, както и от писмените
доказателства, удостоверяващи преките служебни задължения, които К. е имал по
отношение конкретната операция. Твърденията на свидетелката, че е била близко
до мястото, където е бил задържан Ж. и е видяла всичко, се опровергава от
показанията на разпитаните полицейски служители, които отричат да са виждали
свидетелката по време на провеждане на операцията. В тази им част, показанията
на свидетелката противоречат на твърденията й, изложени в писменото сведение по
време на проверката, образувана по повод жалбите на Ж.. Там, свидетелката само
описва по външен вид полицейския служител, който е бил без маска, не назовава
частният тъжител по име и посочва, че е възприела задържането на Ж., когато е
била на около 50-60 метра от мястото. В съдебно заседание, свидетелката вече
твърди, че е изпратила Ж. до подлеза, където е станало задържането, тръгнала си
е, разминала се е с маскирани полицаи и почти веднага е чула използването на
„тейзъра“, обърнала се е и видяла как задържат Ж.; в съдебното следствие тя
конкретно сочи и К. като лицето, което е участвало в задържането и твърди за
него, че го познава отпреди. Показанията на св. Ж. противоречат и на
показанията на самия Ж.. Не се потвърждават с нейните показания твърденията на
свидетеля, че освен електрошоковия пистолет, спрямо него е била произведена
стрелба с огнестрелно оръжие. Ж. твърди, че е чула звук от изстрелването на
стрелите, а впоследствие е видяла маскиран служител да събира от земята нещо,
което тя оприличава на „гилзи“. Не се потвърждават с показанията на св. Ж.
показанията на св. Ж. и относно наличието на предходен конфликт с частния
тъжител – Ж. описва инцидент, в който, според нея, пострадал е колега на К., с
което тя обяснява твърдяното от Ж. негативно отношение на частния тъжител към
него. Според настоящият въззивен състав, посочените противоречия се дължат на
това, че показанията на св. Ж. не отразяват лично възприети от нея факти и
обстоятелства, а чрез тях се възпроизвежда информацията, която тя е получила от
разказа на самия задържан.
Въззивният съд не кредитира показанията на
св. Ж., дадени от него в хода на съдебното следствие пред районният съд в
частта им, касаеща прякото участие на частният тъжител в задържането му,
използването на огнестрелно оръжие по този повод, тъй като липсват категорични
доказателства, които да установят достоверността на неговите твърдения, а
наличните доказателства и доказателствени средства напълно ги опровергават.
Относно факта на задържането, употребата на физическа сила и отвеждането на Ж.
в полицейското управление, съдът кредитира показанията на този свидетел,
доколкото за тези факти има и надлежни писмени доказателства под формата на
съдебномедицинско удостоверение, доклади, заповеди, писмени доклади от
полицейски служители, участвали в операцията и т.н. Съдът не кредитира
показанията на свидетеля Ж. в частта за наличието наличието на инцидент между
него и частния тъжител, при който двамата са си разменили удари, в резултат на
което, К. е получил счупване на челюстта, поради тяхната неотносимост към
предмета на делото.
В подкрепа на показанията на свид. Ж. за
наличието на конфликт между него и К. и негативно отношение на последния към
този свидетел, в хода на съдебното следствие, по искане на защитата на
подсъдимия Н., бе разпитан и свидетеля В. Т. Съдът не кредитира показанията на
този свидетел като прие, че същият е лично заинтересован от изхода на делото
поради твърдението, че преди време е бил неоснователно бит от частния тъжител.
Съдът кредитира показанията на разпитаният в
хода на въззивното съдебно следствие свидетел Т. Н. в частта относно
обстоятелства, при които подсъдимият Н. е подготвял на компютър жалба от името
на свид. Ж.. Съдът не кредитира показанията на св. Н. относно обстоятелствата,
при които Ж. е бил задържан и относно участието на частния тъжител в
задържането, доколкото в тази си част те възпроизвеждат разказа на заинтересования
от изхода на делото свидетел Ж., чиито показания не се подкрепят от останалите
доказателства по делото.
Настоящият въззивен съд кредитира обясненията
на подсъдимия Н., дадени от него както в съдебното следствие пред районния съд,
така и във въззивното съдебно следствие, в частта касаеща авторството на
подадените по повод задържането на Ж. две жалби от името на последния. Това
обстоятелство не се оспорва от страните. Подсъдимият не оспорва и
инкриминираните изрази, които обективно се установяват от предявения на
страните по реда на чл. 284 от НПК видеозапис на телевизионното интервю.
Въззивният съд кредитира обясненията на подсъдимия Н. и в частта им досежно
това, че е научил фактите по задържането на Ж. от него самия. Тези
обстоятелства не се оспорват от страните и се потвърждават и от показанията на
свидетеля Н.. Въззивният съд не кредитира обясненията на подсъдимия Н. относно
наличието на предходен инцидент в дискотека с участието на частния тъжител и
св. Ж., като намира тази част от тях за защитна версия, целяща доказване
правилността на инкриминираните твърдения. Единственото доказателство в
подкрепа на тази версия са показанията на самия Ж., който обаче на собствено
основание е заинтересован от изхода на делото.
За изграждане на описаната по-горе фактическа
обстановка, въззивният съд се довери и на събраните по делото писмени и
веществени доказателства, включително писмените материали, съдържащи се в
приложената по делото преписка с вх.№ 785502-16/2016 г. на Дирекция „Вътрешна
сигурност“ при ОД на МВР, както и събраните в хода на въззивното съдебно
следствие писмени материали (л. л. 108 – 129 от въззивното дело), които не са
били оспорени от страните, но се преценят за относими към предмета на делото.
Съдът не кредитира като писмено доказателство, приложеният по делото протокол
от съдебно заседание по НЧХД № 5714/2017 г. на БРС, тъй като същият отразява
извършени процесуално-следствени действия по друго дело.
С оглед на изложеното дотук, настоящият
въззивен състав приема, че присъдата на РС - Б. не е необоснована и не е
постановена при непълнота и противоречивост на доказателствата. Съдебният акт,
постановен от районния съд е обоснован, тъй като приетите за установени в него
и изложени в мотивите му фактически положения, кореспондират напълно с
наличния, събран и проверен в хода на проведеното съдебно следствие,
доказателствен материал. От друга страна, в хода на съдебното следствие пред
първоинстанционния и въззивния съд са събрани необходимите доказателства за
изясняването на всички релевантни в случая обстоятелства, включени в предмета
на доказване по конкретното наказателно производство.
Въз основа на установената от него фактическа
обстановка районния съд е направил и обосновал правни изводи относно
съставомерността на извършеното от подсъдимия деяние, както и относно неговата правилна
правна квалификация, съобразно разпоредбите на Особената част на НК. Решаващият
съд е приел, че с инкриминираните изрази:
„ … Полицаят се казва В.К.. Шеф на „Специализираните полицейски сили“ в Б.. Той
простреля ММА – боец и наш член Т. Ж. при грешка при задържане, защото той…
задържането му е било пълна грешка. Ставало е въпрос за друго лице. Те са го
объркали. Простреляли са го. И всичко това с цел лично отмъщение за стар конфликт,
който са имали в дискотека.“ подсъдимият Н. е осъществил от обективна и
субективна страна състава на чл. 148 ал.2 предл. първо, вр. ал.1 т.1 и т.3,
предл. първо от НК, вр. чл. 147 ал.1 от НК, като разгласил публично позорни
обстоятелства за частният тъжител К., в качеството му на длъжностно лице.
Първоинстанционният съд оправдал подсъдимият Н. по предявеното му с тъжбата
обвинение, че е разгласил позорните обстоятелства по друг начин, както и че
съобщаването на цитираните обстоятелства представлява приписване на
престъпление по чл. 282 ал.2 предл. второ, вр. ал.1 от НК.
Настоящата въззивна инстанция напълно споделя
правните аргументи, с които първоинстанционния съд е обосновал извода си за
необходимостта от ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия заради
осъществено от него престъпление по чл. 148 ал.2, вр. ал.1 т.3 предл. първо от НК, вр. чл. 147 ал.1 от НК. Същевременно настоящият състав на Окръжен съд - Бургас
приема, че районният съд не е бил докрай прецизен при анализа си относно
наличието на някои от посочените от частния тъжител квалифициращи
обстоятелства.
Както правилно е разсъждавал районният съд,
наказателна отговорност при клевета се носи, когато субектът на престъплението
излага конкретни факти и обстоятелства, но същите са позорящи т.е. водят
недвусмислено до обществена оценка на личността на пострадалия, и която оценка
има негативен и морално осъдителен характер. Необходимо е твърдяното обстоятелство
или явление да е позорно, укоримо, недостойно от гледна точка на общоприетите
морални разбирания и да предизвиква еднозначна отрицателна оценка на
обществото, а не да представлява оценъчно съждение, което се извежда чрез
предположения, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност
(вж. Р-272-2015-ІІІ, Р-108-83-ІІ, Р-210-2013-ІІІ и др.). Същевременно,
законодателят изисква да се установи по безспорен начин, че тези изложени
публично факти и обстоятелства са обективно неверни и субектът на
престъплението знае това (вж. Р-305-2009-ІІ, Р-388-2009-ІІ, Р-362-2011-І,
Р-418-2009-ІІІ и др.). Тази особеност, предвидена от законодателя е необходима,
за да се постигне баланс между обществената потребност да се регулират
междуличностните процеси в обществото посредством спазване на общоприети етични
и морални норми, и необходимостта от предпазване доброто име, честта и
достойнството на всеки гражданин от злоумишлена намеса.
В контекста на изложените по-горе трайно
установени разбирания на съдебната практика и правната доктрина за съставомерните
признаци на престъплението „клевета“, включително и в по-тежко квалифицирания
му вид по чл. 148 ал.2 вр. ал.1 от НК, с оглед събраните по делото
доказателства и доказателствени средства, безспорно следва да се приеме, че
подсъдимият Н. е разгласил чрез инкриминираните изрази, цитирани по-горе
обстоятелства за частния тъжител, които са неверни, но същевременно позорящи.
Безспорно е, че с инкриминираните изрази, подсъдимият
твърди конкретни факти: К. е прострелял св. Ж. при задържане („… В.К.. Шеф на „Специализираните
полицейски сили“ в Б.. Той простреля …. Т. Ж.…“); задържането на св. Ж. е
било грешка („… задържането му /на Ж.
б.м./ е било пълна грешка. Ставало е
въпрос за друго лице. Те са го объркали…“); К. е прострелял Ж. погрешка (“… Той /К., б.м./ простреля … Т. Ж. при грешка при задържане…“); К. е организирал
операцията като отмъщение („… И всичко
това с цел лично отмъщение за стар конфликт, който са имали в дискотека“). Нито
един от тези конкретни факти, изречени от Н., не намери своето потвърждение от
събраните по делото доказателства. Така например, от свидетелските показания и
представените по делото писмени доказателства безспорно се установи, че
частният тъжител К. не е участвал лично в задържането на Ж., нито е предприемал
каквито и да е било действия по фактическото му задържане. Последното е било осъществено
по време на операция, в която са участвали служители на специализираното
тактическо звено на полицията и служители на Криминална полиция, тъжителят К.
не е бил сред тях, а фактически Ж. е бил задържан от свидетеля Й.С.. Безспорно
се установи, че свид. Ж. не е бил прострелян. Твърдението, че спрямо този
свидетел е било използвано огнестрелно оръжие, дори и с халосни боеприпаси,
респ. стоп-патрони, не бе доказано от събраните по делото доказателства.
Безспорно бе установена употребата на електрошоков пистолет тип „тейзър“, което
обстоятелство се разминава с твърдението на Н., че Ж. е бил прострелян. В тази
връзка, неуместен е опита на защитата да оправдае използването на тази дума
„прострелян“ с използването на описаното помощно средство. В българският език
терминът „прострелване“ има две значения – причиняване на рана чрез стрелба с
оръжие, респ. прочистване на огнестрелно оръжие чрез стрелба.
Събраните по делото доказателства
установяват, че не отговарят на истината твърденията на Н. в телевизионното
интервю, че задържането на Ж. е било грешка. Видно от приложените по делото
писмени доказателства, задържането на Ж. е било предварително планувано,
съгласувано и одобрено от съответните компетентни за това служби т.е.
задържането на този свидетел не е било „грешка в лицето“ по време на самото
задържане, нито е било самоволно решение на екипа от служители, участващи в
полицейската операция. Обстоятелството, че св. Ж. впоследствие е бил освободен
и не е бил привлечен като обвиняем по досъдебното производство, по което е бил
задържан, не може да обоснове извод за грешка при задържането му, а по-скоро за
неговата неоснователност. Тук е мястото да се посочи и това, че самото
задържане е станало не по искане на частния тъжител, а на Криминална полиция,
която е имала оперативна информация за участието на Ж. в извършване на
разследваното престъпление. Следователно необосновано е твърдението на Н. от
интервюто, че задържането на Ж. е за да си отмъсти К. за предходен конфликт със
задържания. В тази връзка, настоящият въззивен състав намира за неотносим към
предмета на делото, и по – точно за съставомерността на инкриминираното деяние,
въпросът дали между Ж. и частния тъжител К. е имало и има междуличностен
конфликт. Това е така, доколкото доказателствата по делото изключват въобще,
както инициирането от страна на К. на операцията по задържането на Ж., така и
присъствието на частния тъжител при фактическото му задържане. Ето защо,
доказването на такъв конфликт, не може да обоснове приложението на чл. 147 ал.2
от НК.
Защитата на подсъдимия Н. възразява, че
разгледани поотделно твърдените факти са верни и непозорящи. Това възражение е
неоснователно. Както бе посочено, нито един от тези факти не бе доказан като
верен. От друга страна, както правилно е сторил това районният съд,
използваните от Н. думи не могат да бъдат разгледани изолирано, а в тяхната
взаимна логическа свързаност. Поначало, терминът „обстоятелство“, в
класическият смисъл на това понятие, следва да се разглежда като явление, което
съпътства някакъв факт т.е. като събитие, случка, но се използва и като синоним
на факт. В настоящият случай, чрез инкриминираните изрази, Н. излага факти, взаимно
свързани под формата на конкретна случка, съпътстваща конкретен факт –
задържането на св. Ж.. За това свидетелства начинът, по който са изложени от
подсъдимия конкретните факти и действия, приписвани на К. – те са поднесени
хронологически последователно и логически взаимосвързано, така че зрителят да
изведе единствено възможният и преследван от подсъдимия извод – К., като
полицай, е използвал служебното си положение, за да отмъсти на задържаният Ж..
Налаганият от изразите извод безспорно получава еднозначно неодобрение от гледна
точка на обществения морал. Както правилно е посочил първоинстанционният съд,
обстоятелството, че полицейски служител е прострелял друго лице по време на
полицейска операция за лично отмъщение, поради конфликтни отношения между тях, е
позорно. Полицейските служители са призвани да спазват закона и да защитават
правата и законните интереси на гражданите. Законът и държавата са ги овластили
с повече права от обикновените граждани с цел защита на правовия ред и
сигурността на всички, затова използването на дадените от закона правомощия за
разчистване на лични сметки без съмнение е позорно за всеки полицейски
служител, унижава неговата чест и неговото достойнство и принизява ролята му в
обществото като бранител на правовия ред и правата на гражданите.
Безспорно прав е районният съд да приеме, че
престъплението е извършено заради качеството на пострадалия – като длъжностно
лице по повод извършване на служебните му задължения. Обстоятелствата, че към
месец март 2016 г. частният тъжител В.К. е заемал длъжността „Началник на
група“ в група „01“ на сектор СПС при отдел „ОП“ на ОД на МВР – Б., а от 17.03.2016
г. със заповед на Директора на ОД на МВР – Б., бил определен да замества
временно Началника на сектор „СПС“ при „ОП“ на ОД на МВР – Б., определят
качеството на тъжителя като длъжностно лице. Видно от приложените по делото
писмени доказателства, със заповед от 21.03.2016 г. на Зам.-директора на ОД на
МВР – Б., за ръководител на участващите в операцията сили на СТЗБД бил
определен Началника на сектор „СПС“ при ОД на МВР – Б. т.е. частният тъжител
бил натоварен със задачата да осъществи контрол по изпълнение на заповедта за
задържане от страна на служителите на СПС, следователно престъплението е
извършено и по повод изпълнение на служебните задължения на К.. В тази връзка
възражението на защитата на подсъдимия Н., че именно поради контролните
функции, които са му били възложени, К. на практика е участвал в задържането и
следователно твърдението на Н. е вярно, не се споделя от настоящата въззивна
инстанция. Видно от представения по делото запис, Н. изрично заявява, че
частният тъжител е прострелял св. Ж. т.е. твърди се, че К. физически е
присъствал на операцията, сам е прострелял Ж. и е наблюдавал задържането на
последния, но всички тези факти, не бяха доказани да са се случили в действителност.
Настоящият въззивен състав намира за
неправилен извода на първостепенният съд, че подсъдимият Н. е разгласил
позорните обстоятелства публично. Безспорно, подсъдимият Н. е осъществил
изпълнителното деяние на престъплението „клевета“, възприемано като „довеждането
до знанието на трето лице на приписваните на /пострадалото лице/ неистински
позорни обстоятелства“ (вж. Р-51-80-ІІ н.о.), доколкото инкриминираните изрази
са изречени в телевизионно интервю. За да бъде, обаче, разгласяването публично,
е необходимо клеветата да бъде разгласена на общодостъпно място, където да е
имало повече лица, които биха могли да възприемат значението на извършеното
(вж. Р-28-72-ІІ н.о. и в по-ново време Определение № 28 от 16.04.2003 г. на I
н. о.). В конкретният случай, предвид доказателствата по делото, изнасянето на
позорните обстоятелства не е станало пред повече хора или на общодостъпно
място, а по време на интервю, на което са присъствали Н., Ж. и журналист.
Неправилно първостепенният съд е приел, че
липсват основания деянието на подсъдимия Н. да бъде квалифицирано от обективна
страна като престъпление по чл. 148 ал.2 вр. ал.1 т.2 от НК. Съдебната практика
е неизменна в разбирането си, че изпълнителното деяние „разгласяване на позорно
обстоятелство … по друг начин“ означава довеждане на позорните обстоятелства до
знанието на неограничен кръг от хора посредством телевизионно предаване, чрез
разпространение на кино, или филм, чрез звукозапис, чрез изображение, в
Интернет и др. подобни (вж. Р-28-72-ІІ н.о.). В конкретният случай, безспорно
се установи, че инкриминираните думи са изречени в телевизионно предаване и по
този начин са станали възможни да бъдат възприети от неограничен кръг от хора.
Следователно, налице е квалифициращият признак по чл. 148 ал.2 вр. ал.1 т.2 от НК.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че
чрез инкриминираните изрази подсъдимият Н. не е приписал на частният тъжител
извършено престъпление по посочената от К. правна квалификация. Съдебната
практика е неизменна в разбирането си, че за да е налице втората форма на
изпълнителното деяние при престъплението „клевета“ е необходимо твърдяното
деяние да е конкретизирано за дееца по време, място и обективни признаци на
извършването му, т.е. необходимо е в клеветата да са посочени конкретни данни
за основни характеристики на престъплението (вж. Р-159-2015-І, Р-75-2012-ІІ и
др.). Настоящият въззивен съд напълно възприема аргументите на първостепенният
съд, с което е отхвърлил възражението на частният тъжител, че Н. му е приписал
извършването на престъпление по чл. 282, ал.2, предл. „второ“, вр. ал.1 от НК.
В конкретният случай, твърденията на Н. не съдържат конкретика, частният
тъжител да е извършил някое от четирите форми на изпълнителното деяние на това
престъпление по служба, респ., че тъжителят е заемал отговорно служебно
положение.
Наказателната отговорност за престъплението
клевета се реализира, щом се установи, че изнесените публично, позорящи
пострадалия факти и обстоятелства, са неистински и субектът на престъплението е
знаел това. Твърдението, което прави субектът на престъплението трябва да е
ясно и да съдържа информация, поднесена от автора като сигурно и несъмнено
негово знание за съдържащите се в нея факти. "Разгласяването" като
форма на изпълнителното деяние изисква деецът да е съобщил свои твърдения, зад
които застава, като претендира, че тези обстоятелства са обективен факт (вж.
Р-426-2016-І н.о.). Ето защо, от субективна страна съставомерността на
инкриминираното деяние предполага, то да е извършено винаги при пряк или
евентуален умисъл – деецът трябва да съзнава, че позорните обстоятелства,
касаещи частният тъжител не са се случили т.е. са неистински, но и да е наясно,
че изнесените от него факти, свързани с конкретната проява на пострадалия, са
от естество да накърнят неговата репутация и добро име в обществото, както и да
формират негативна обществена оценка за него. Умисъл ще липсва в случаите,
когато деецът, в съответната форма изнася определени факти, обективно основани
на неговата увереност за истинността им (вж. Р-411-2012-ІІІ н.о.).
В контекста на посоченото по-горе, трайно
наложило се разбиране в съдебната практика и правната доктрина относно
субективната страна на престъплението „клевета“, защитата на подсъдимия прави
възражение за липса на умисъл у подсъдимия Н. относно извършване на
претендираното престъпление, тъй като всички обстоятелства около задържането на
Ж., включително и относно участието на частния тъжител в него, е разбрал от
самия задържан и неговата фактическа съпруга. Това възражение е неоснователно.
Обстоятелството, че информацията за задържането и участието на К.Н. е получил
от трети лица не се оспорва от страните, но то не е достатъчно за да се приеме,
че липсва умисъл при извършването на инкриминираното деяние. Настоящият
въззивен съд намира, че престъплението е извършено при косвен умисъл –
подсъдимият Н. не е бил обективно уверен, сигурен, в действителното положение,
но въпреки това разгласил обстоятелствата, които му били съобщени, макар да
съзнавал техният, позорящ за К., характер.
Видно от доказателствата по делото, по време
на телевизионното интервю, Н. с увереност изнася факти относно участието на К.
в задържането на Ж., относно това, че частният тъжител е прострелял Ж. при
задържането, че самото задържане е било грешка и че действията на частния
тъжител са били ръководени от желанието му да си отмъсти на задържания.
Увереността на подсъдимият, обаче, не се дължи на обективни обстоятелства, а на
доверието, изградено между него и Ж. заради дългогодишните им приятелски
отношения. Доверието е субективна преценка на съществуващи междуличностни
отношения и затова не може да изключи умисъла от извършването на престъплението.
Преди да разпространи позорящите твърдения за частния тъжител, Н. е бил длъжен
да се убеди в истинността на разказа на Ж., не само защото този свидетел описва
действия, нанесли му вреда, заради която той логично е пристрастен, но и защото
твърди, че извършител на позорните действия е човек, с когото са в лоши
отношения и за когото принципно смята, че желае да му навреди. Следва да се
отбележи, че изказването на подсъдимия е направено няколко дена след освобождаването
на Ж. и липсват доказателства през този, близо едноседмичен период от време, Н.
или задържаният Ж. да са инициирали проверки от прокуратурата, респ. от отделът
за вътрешни разследвания в МВР, за да се установи по обективен път евентуалното
участие на частния тъжител в полицейската операция, респ. мотивите за участието
му в нея – жалбите на Ж., приложени по делото са в много по-късен момент, след
телевизионното интервю по „Алфа ТВ“. Налага се изводът, че подсъдимият се е
предоверил на разказа на своя приятел – св. Ж. относно това кой, как и защо го
е задържал. Без да отчита липсата на обективни факти за истинността на думите
на задържания, а също без да отчита и пристрастността на последния, предвид
влошените отношения между него и частния тъжител, Н. е разгласил неистински
факти и обстоятелства за К., макар да знаел, че същите са позорящи т.е. че ще
получат еднозначна неодобрителна оценка от обществото. Възраженията на
подсъдимия Н. и неговия защитник, че инкриминираните действия са целели
предизвикването на обществен дебат относно полицейското насилие, не могат да
бъдат приети за основателни. Търпимостта относно засягане доброто име и честта
на представители на държавата, натоварени с определени властнически правомощия
е обществено оправдана единствено, ако се оценяват от гледна точка на
обществения морал действително случили се факти и събития. Правото на свободно
изразяване и разпространяване на информация не може да бъде самоцелно и не може
да се претендира неговото обезпечаване за сметка на нарушаване правата на друго
лице.
Предвид
изложените съображения, настоящият въззивен състав приема, че подсъдимият П.Н.
е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл.
148 ал.2 вр. ал.1 т.т. 2 и 3 от НК, вр. чл. 147 ал.1 от НК, тъй като на
02.04.2016 г. в гр. София, в телевизионно предаване „Извън протокола”, излъчено
по телевизионен канал „Алфа ТВ”, с изразите „
… Полицаят се казва В.К.. Шеф на „Специализираните полицейски сили“ в Б.. Той
простреля ММА – боец и наш член Т. Ж. при грешка при задържане, защото той…
задържането му е било пълна грешка. Ставало е въпрос за друго лице. Те са го
объркали. Простреляли са го. И всичко това с цел лично отмъщение за стар
конфликт, който са имали в дискотека.“ разгласил по друг начин позорни
обстоятелства за В.Г.К., в качеството му на длъжностно лице – началник на група
„01” към сектор „СПС” в ОД на МВР Б., по повод изпълнение на службата му.
Предвид гореизложеното, въззивният съд
прецени, че обжалваната присъда на РС – Бургас следва да бъде изменена, затова
призна подсъдимия за виновен, че е извършил престъплението „клевета“ като е
разгласил позорните обстоятелства за частният тъжител К. по друг начин – чрез
телевизионно интервю, и го призна за невинен, че е разгласил позорните
обстоятелства публично. Въззивният съд потвърди обжалваната присъда в
осъдителната й част, досежно извършено престъпление клевета и в условията на
чл. 148 ал.2 вр. ал.1 т.3 от НК вр. чл.147 ал.1 от НК, както и в оправдателната
й част досежно липсата на осъществено престъпление клевета чрез изпълнителното
деяние „приписване на престъпление“.
С обжалваната присъда, първоинстанционният
съд, след като е признал подсъдимият Н. за виновен в извършването на
престъпление, го е освободил от наказателна отговорност и ме у наложил
административно наказание глоба в размер на 1000 лева, като е обосновал това
свое решение с нормата на чл.78А от НК. Това решение е правилно.
За извършеното от Н. престъпление по чл. 148
ал.2 вр. ал.1 т.т. 2 и 3 от НК вр. чл. 147 ал.1 от НК законодателят е предвидил
наказание глоба от 5 000 лв. до 15 000 лв. и обществено порицание. Подсъдимият
е с чисто съдебно минало и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда
на чл. 78а от НК. От деянието няма причинени съставомерни имуществени вреди. При
тези данни, правилно районният съд е освободил подс. Н. от наказателна
отговорност и му е наложил административно наказание. Неоснователно е
възражението на частният тъжител, че размерът на същото, следва да се завиши.
Както правилно е отчел решаващият съд, по делото не са установени отегчаващи
отговорността обстоятелства, които да предопределят по – високо по размер
наказание. Размерът на административната глоба е съобразен с обществената
опасност на деянието и дееца, с вината, мотивите, причините и условията за
извършване на престъплението и поради това ще изпълни целите на наказанието,
които са да превъзпита подсъдимия и да го приучи към спазване на закона и
добрите нрави. Поради тези съображения, съдът намира наложеното административно
наказание за справедливо и достатъчно тежко, за да гарантира постигне целите на
наказанието.
По реда на служебната проверка относно
процесуалната законосъобразност на проверявания съдебен акт не се установи в
някой от стадиите на това наказателно производство да са били допуснати
съществени нарушения на процесуалните правила, които да са довели до
ограничаване или накърняване на правото на участие на тъжителя в
производството, както и правото на защита на подсъдимия.
Доколкото с
настоящото решение частично се уважава въззивната жалба на частният тъжител,
основателна се явява претенцията на неговия повереник, да им бъдат присъдени,
направените разноски по делото, съобразно представените доказателства за това.
Ето защо, настоящият въззивен състав осъди подсъдимият Н. да заплати на
частният тъжител К. сумата от 500 лева, представляваща направените от последния
разноски за адвокатска защита пред Окръжен съд – Бургас.
С оглед на всичко
изложено въззивният съд постанови своята присъда.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.