РЕШЕНИЕ
гр. София, 19.03.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори
януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр.
дело № 15783 по описа за 2019 г., и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 17.01.2019
г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 30.08.2019 г.,
постановени по гр. дело № 38644/2016 г. по описа на СРС, 35 състав, по искове,
предявени от А.К.М. срещу „У.Б." АД, са прогласени за нищожни на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузите
на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., касаещи базовия лихвен процент и
годишния лихвен процент и клаузата на чл. 11.2 от договора за кредит, предвиждаща,
че кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно
размера на ГЛП по т. 4.1а, съответно размера на анюитетната вноска, като са
отхвърлени исковете за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3, т. 5.2,
т. 5.3 и т. 17 от договора.
С решение от
17.01.2019 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 30.08.2019
г., постановени по гр. дело № 38644/2016 г. по описа на СРС, 35 състав, по
искове, предявени от И.Г.М. срещу „У.Б." АД, са прогласени за нищожни на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 ЗЗП,
клаузите на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г., касаещи базовия лихвен процент и годишния лихвен
процент (а в анекс към договора № 1 и анекс № 2, записана като т. 4 във вр. с
т. 4а, а в анекс № 3, 4 и 5 записана като т. 4 във вр. с т. 4 б), като са
отхвърлени исковете за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3 от договора
(а в анексите към договора записан под т. 4.1), на т. 5.3 от договора (а в анекс
№ 1 и № 2 към договора записан под т. 5.2) и т. 17 от договора.
С цитираните
решения, изцяло пък са отхвърлени предявените от „Л.Т." ООД срещу „У.Б."
АД искове за установяване нищожността на клаузите на чл. 4, във вр. с т. 4.1а,
т. 11.2, т. 4.3, т. 5.2, т. 5.3 и т. 17 от договор за банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г.
Съобразно изхода на
спора с основното решение от 17.01.2019 г., изменено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК в частта с разноските с определение от 30.08.2019 г., „У.Б.“ АД, е осъдено на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати всеки от ищците А.К.М. и И.Г.М., съдебни
разноски в размер на сумата от по 350 лв., а всеки един ищците е осъден да
заплати на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сторените
от „У.Б." АД съдебни разноски, в размер от по 266,67 лв.
С решение от
30.08.2019 г., по гр. дело № 38644/2016 г., по описа на СРС, 35 състав, са
оставени без уважение молбите на А.К.М., И.Г.М. и „Л.т.“ ООД, за допълване на
основание чл. 250 ГПК на постановеното по гр. д. № 38644/2016г. на СРС, 35 с-в
решение от 17.01.2019 г., като неоснователни.
Срещу основното решение
от 17.01.2019 г. е депозирана обща въззивна жалба с вх. № 5034073 от 27.02.2019
г. от ответниците - физически лица, в която А.К.М. обжалва решението в частта,
с която са отхвърлени исковете ѝ за установяване нищожността на клаузите
на т. 4.3, т. 5.2, т. 5.3 и т. 17 от договора, а И.Г.М. – в частта, в която са
отхвърлени исковете му за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3 oт
договора (а в анексите към договора записана като т. 4.1), на т. 5.3 от договора
(а в анекс № 1 и в анекс № 2 записана като т. 5.2), и на т. 17 от договора. Изложени
са подробни оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в
обжалваната му част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон и необоснованост.
Поддържат, че
клаузата на т. 5.3 от договора е в противоречие с целта и начина на усвояване
на кредита, регламентирани в т. 3 и т. 6 от подписания договор за кредит, който
има целеви характер и е отпуснат за закупуване на имот, като сделката е
реализирана на 17.06.2010 г. с краен срок за усвояване 15.06.2011 г. Предвид
това сочат, че било несправедливо и противоречащо на добрите нрави да се
начислява и заплаща комисиона за дейности на банката, които на практика не се
извършват, като клаузата била едностранно наложена от кредитора без възможност
потребителите да влияят върху нея. Считат процесната клауза за нищожна като
неравноправна на основание чл. 143, т. 5, т. 9 и т. 14 от ЗЗП и на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
С позоваване на
горепосочените законови разпоредби и доводи въззивниците оспорват и валидността
на клаузата на т. 5.2 от договора за кредит. Считат, че предвидената такса
представлява допълнителен доход за кредитора за действия, които в договора не
са пояснени какво съставляват и води до необосновано висок размер на
обезщетение за кредитора, което не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата на търговеца и кредитополучателя.
Оспорват извода на
СРС, че клаузата на т. 4.3 от договора (т. 4.1 от анексите) регламентира
начисляването на лихва върху неплатения остатък от главницата за срока след настъпването
на предсрочната изискуемост на кредита. Считат, че съдържанието на клаузата и
приетата пред СРС съдебно-счетоводна експертиза водят до извод, че в
действителност тази неустойка се начислява при допуснато просрочие на текуща
месечна вноска по главница и/или лихва върху остатъка от цялата главница, но
без банката да е обявила кредита за изискуем.
На основание чл.
146, ал. 1, вр. с чл. 143, т. 9, т. 10 и т. 19 от ЗЗП и на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 от ЗЗД въззивниците считат, за нищожна и клаузата на т. 17 от
договора за кредит, възпроизведена и в анексите, и регламентираща обявяването
на кредита за предсрочно изискуем. Оспорват извода на съда, че клауза е ясна,
тъй като съдържанието на т. 29 от общите условия (и в частност изброените от
въззивниците т. 29.4, т. 29.6 и т. 29.8 от ОУ), към която препраща т. 17, съдържа
неясни и объркващи хипотези, въз основа на които банката има право да обяви
кредита за предсрочно изискуем.
Срещу така
подадената въззивна жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „У.Б.“
АД, с който по подробно изложени съображения се оспорва подадената от ответниците
– физически лица въззивна жалба. Моли съда първоинстанционното решение да бъде
потвърдено.
Излага съображения,
че таксата по т. 5.2 от договора за кредит е за поддръжка и обслужване на
кредита, свързана с предварително осигурени от банката средства и нейното
задължение да обезпечи ликвидност в периода, през който заемателят ползва предоставените
му средства. Твърди, че таксата е отпаднала при подписването на анексите,
защото е заплатена еднократно и не е била дължима в хода на изпълнението.
По отношение на
таксата по т. 5.3 от договора за кредит, съответно т. 5.2 от анекси №1 и №2 и
т. 5.3 от анекси № 3, №4 и №5, сочи, че представлява възнаграждение за управлението
на кредита и отразява дейността на банката по проследяване на изпълнението му,
което може да включва счетоводно отразяване на плащанията и установяване на
просрочията.
Твърди, че лихвата
по т. 4.3 от договора, съответно т. 4.1 от анексите, е договаряна индивидуално,
тъй като нейният размер е променян при подписването на анексите, като
дължимостта ѝ няма отношение към обезпечеността на кредита и не е
начислява с друг вид лихва за същото неизпълнение. Счита и, че клаузата на т.
17 от договора не създава неяснота за длъжниците, като приложението ѝ е
обусловено единствено от неизпълнение на задълженията им по кредита.
Срещу основното решение
от 17.01.2019 г. е постъпила въззивна
жалба с вх. № 5033077 от 26.02.2019 г. и от „Л.Т.“ ООД, чрез адв. С. М. с надлежно
учредена представителна власт по делото, с оплаквания за допуснати от СРС
нарушения на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че оспорените клаузи
са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД поради противоречие с
добрите нрави, а въззивникът не е могъл да влияе върху съдържанието на тези
клаузи при подписването на договора. Счита за неправилен извода на СРС, че
клаузата на чл. 4.3 от договора (респективно чл. 4.1 от анексите) е приложима
само, когато кредитът е обявен за предсрочно изискуем. В действителност неустойката
за забавено плащане се начислявала върху наличния дълг по кредита и в противоречие
с приетото в т 4 от ТР № 1/2009г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на
ОСТК на ВКС, че база върху която се изчислява размера на неустойката е всяка
отделна неплатена изискуема вноска от цената на приватизационния договор. В
този смисъл поддържат, че неустойката е следвало да се начислява върху
отделната изискуема и неплатена погасителна вноска по кредита. Размерът на
неустойката не бил съобразен и с вида и размера на неизпълнението, както и че в
т. 4.2 от договора за същия вид неизпълнение се предвижда начисляването на
лихва за забава.
Като накърняващи
морала и добрите нрави, въззивникът поддържа нищожност и на клаузите на т. 5.2
и т. 5.3 от договора за кредит, тъй като представлявали допълнителен доход за
кредитора за действия, които не са ясно посочени в договора за кредит и същите
не се осъществяват от банката през срока на действието му.
На основание чл.
26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД се оспорва като недействителна и клаузата на чл. 17
от договора, тъй като едностранно предвидената възможност банката да определи кога
да обяви кредита за предсрочно изискуем създавала несигурност за кредитополучателя
и неравнопоставеност спрямо задължените по кредита лица, което противоречало на
справедливостта и добрите нрави.
Изложени са
подробни съображения за нищожност на клаузата на т. 4, вр. т. 4.1а,
възпроизведена и в подписаните между страните анекси и относимите към
прилагането им клаузи от действащите общи условия, както и т. 11.2 от договора,
касаещи формирането на възнаградителната лихва. В противоречие с
добросъвестността банката е въвела неясна методология за изменение на лихвения
процент по кредита, с предвидена минимална, но не и максимална граница, като
преценката за това промяната на лихвата била единствено в правомощието на
кредитора, без възможност страната да се откаже от договора.
В постъпилия
отговор от 17.09.2019 г. ответникът „У.Б." АД оспорва подадената от
ищцовото дружество въззивна жалба по подробно изложени съображения и моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
От страна на
тримата ищци са постъпили и въззивни жалби срещу допълнителното решение от
30.08.2019 г., по гр. дело № 38644/2016 г., по описа на СРС, 35 състав, с което
са оставени без уважение молбите на А.К.М., И.Г.М. и „Л.т.“ ООД, за допълване
на основание чл. 250 ГПК на постановеното по гр. д. № 38644/2016г. на СРС, 35
с-в решение от 17.01.2019 г. В жалбите са изложени оплаквания за неправилност
на същото поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния
закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост.
Във въззивна жалба с
вх. № 5166654 от 15.10.2019 г. И.Г.М. се излагат съображения, че с исковата
молба и становище с вх. № 5148601/11.10.2017 г. преди първото по делото редовно
проведено съдебно заседание от 14.12.2017 г. е индивидуализирал като съдържание
клаузите, които иска да бъдат обявени за нищожни, номерацията им в договора и
съответната им номерация в анексите, като СРС необоснова е отказал да се
произнесе по цялото му искане.
Предвид това се
иска допълване диспозитива на решение от 17.01.2019 г., постановено по гр. дело
№ 38644/2016 г., поправено с решение № 205829/30.08.2019 г., с произнасяне по
предявените искове за обявяване нищожност на следните клаузи: на т.9.1. т. 9.2.
т.9.4., т.9.6 и т.9.6.1 от действащите общи условия, касаещи приложението на
чл. 4 и чл. 4.1 от договора;
- на клаузата на т.
5.3 от анекс № 3, анекс № 4 и анекс № 5 към договора, както и на клауза на т. 10.2.2
и т. 10.2.3 от раздел III от действащите общи условия;
- на клаузата на т.
17 от анексите към договора;
Във въззивна жалба
с вх. №5166659 от 15.10.2019 г. подадена от А.К.М. се поддържа, че с
депозираните от нея становище от 11.10.2017 г. и становище от 07.11.2017 г. не
е предявила нови искове, а на основание чл. 143, ал. 2 ГПК е уточнила и допълнила
исковата си молба с твърдени за факти, които са част от вече посоченото
основание на иска. При условията на евентуалност излага, че приложение следва
да намери нормата на чл. 214 ГПК за изменение на иска относно промяна на
петитума, извършено чрез депозирането на горепосочените становища.
Предвид това се
иска допълване диспозитива на решение от 17.01.2019 г., постановено по гр. дело
№ 38644/2016 г., поправено с решение № 205829/30.08.2019 г., с произнасяне по
предявените искове за обявяване нищожност на следните клаузи:
- т. 4 във вр. с т.
4а от анекс № 1 и анекс № 2; и т. 4 във вр. с т. 4б от анекс № 3, анекс № 4 и
анекс № 5 към договора, касаеща базовия лихвен процент и годишния лихвен процент;
- т. 11.2, посочена
в анексите към договора, както и клаузите на т. 9.1, т. 9.2., т. 9.4, т. 9.6 и
т. 9.6.1;
- т. 4.1 от анексите
към договора;
- т. 5.2 от анекс №
1 и в анекс №2, и т. 5.3 в анекс № 3, анекс № 4 и анекс № 5 към договора, във
връзка с относимата за прилагането й клауза на т. 10.2.2 и т. 10.2.3 от раздел
III от действащите Общи условия;
- т. 17 от анексите
към договора за кредит;
В депозираната от „Л.Т.“
ООД въззивна жалба вх. №5168899 от 17.10.2019 г. по аналогични съображения,
съдържащи се в жалбата на А.К.М., се оспорва отказът на СРС, обективиран в
решение от 30.08.2019 г., да постанови решение за допълване диспозитива на решение
№ 14791 от 17.01.2019 г. по гр.дело № 38644/2016 г., поправено с решение №
205829/30.08.2019 г., в частта относима за „Л.т." ООД, като се добавят
спрямо отхвърлената му искова претенция относимите клаузи, записани в анексите
и общите условия, като се посочи, че се отхвърлят предявените искове за
установяване нищожността на следните клаузи:
- чл. 4 във вр с т.
4.1а от анекс № 1 и анекс № 2 към договора, и т. 4 във вр. с т. 4б от анекс № 3,
анекс № 4 и анекс № 5 към договора;
- т. 11.2 от
анексите към договора, във връзка с относимите за прилагането им клаузи от
Раздел III т.9 от действащите общи условия, а именно: т. 9.1, т. 9.2, т. 9.4.
т. 9.6 и т. 9.6.1;
- т. 4.1 от
анексите към договора;
- т. 5.2 в анекс №
1 и в анекс № 2 и т.5.3 от анекс № 3 . анекс № 4 и анекс № 5 към договора, във
връзка с относимата за прилагането й клауза на т.10.2.2 и т. 10.2.3 от раздел III
от действащите общи условия;
- т. 17 от анексите
към договора за кредит;
Срещу решение от
17.01.2019 г., поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 30.08.2019
г., постановени по гр. дело № 38644/2016 г. по описа на СРС, 35 състав е
подадена и въззивна жалба от ответника „У.Б.” АД, в частта, в която предявените
искове за нищожност са уважени, а именно: по отношение на ищцата А.М. относно
клаузите на т. 4 във връзка с т. 4.1а и т. 11.2 от договора за кредит; и по отношение
на И.М. относно клаузите по т. 4 във връзка с т. 4.1.а (а в анекс към договора
№ 1 и №2, записана като т. 4. във връзка с т. 4.а, а в анекси №3, №4 и №5,
записана като т. 4, във връзка с т.4.б). Изложени са съображения за
необоснованост на съдебното решение, като постановено при допуснати нарушения на
материалния и процесуалния закон.
Във въззивната
жалба на ответното дружество са изложени оплаквания за неправилност на
решението в обжалваната част поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения
на материалния закон и необоснованст. Въззивникът поддържа, че в договора и
анексите към него „премията“, като компонент, формиращ лихвения процент по
кредита, е посочен в размер на нула процента, поради което възможността на
банката да променя размера на премията, предвидена в общите условия в хода на
изпълнението, е без значение, и в този смисъл премията нито е договорена, нито
начислявана. Сочи, че в тази насока са и констатациите на приетата пред СРС
съдебно-счетоводна експертиза.
Предвид изложеното „У.Б.”
АД поддържа, че съдът е прогласил за нищожна клауза, в която като променлив
елемент на годишния лихвен процент фигурира само индекса „Юрибор“, който е
независещ от банката критерий за промени в икономическите условия. Подобно
разрешение водело до премахване на възнаградителната лихва, което било
недопустимо предвид разпоредбата на чл. 430 от ТЗ и характера на договора като
такъв за банков кредит.
По отношение на
обявената за нищожна т. 11.2, обвързана с приложението на т. 9.4 от общите
условия от договора, с която ищците са се съгласили банката едностранно да
променя размера на премията, въззивникът счита, че за ищците липсва правен
интерес. Визираните текстове предвиждали промяна на размера на премията с
решение на УС на банката, но доколкото премията е договорена в размер от „0%“,
то и приложението на т. 11.2. е отпаднало, а оттам и правния интерес на ищците.
Моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, а предявените искове
отхвърлени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор, с който ищците оспорват подадената от
ответната банка въззивна жалба и молят същата да бъде оставена без уважение,
излагайки съображения в тази насока.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните му
части /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита/.
По отношение на релевираните във въззивната жалба на „У.Б.” АД оплаквания
за липсата на правен интерес за ищците да оспорят клаузата на т. 11.2 от
договора за кредит, касаеща едностранно изменение на лихвата от страна на
банката, настоящият състав намира същите за неоснователни. Доколкото са
изложени твърдения от ищците, че оспорената клауза обективно е част съществуващото
съдържание на договора и поначало има отношение към формирането на
възнаградителната лихва, то и за тях се поражда правен интерес да оспорят
нейната валидност.
По депозираната от всяка от страните въззивна жалба, настоящият състав
намира следното:
Между страните не е съществува спор относно пораждането на облигационно
правоотношение, произтичащо по договор за кредит № TR2696967/16.06.2010r. и пет
анекса към него, по който И.М. е кредитополучател, а А.М. и „Л.т." ООД -
солидарни длъжници. Не спорят и по отношение на обстоятелството, че характерът
на сключения договор за банков кредит придава на ищците физически лица
качеството „потребител“ по смисъла на § 13 от допълнителните разпоредби на ЗЗП,
както и че ищцовото дружество не може да се ползва от предвидената в ЗЗП
защита, не са оспорени чрез конкретно въведени във въззивните жалби доводи, а
по същество се явяват съответстващи на материалния закон (§ 13 ДРЗЗП) и събраните
по делото доказателства.
По въззивната жалба на ответника „У.Б." АД:
Преценката за неравноправност на договорна клауза в договор, сключен с
потребител следва да бъде извършено при изследване на следните предпоставки,
изведени от общите критерии, предвидени в чл. 143 ЗЗП и по аргумент за противното
в чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а именно: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/
да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава
значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията -
съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на
страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя.
Въпреки че в Закон за защита на потребителя да липсва законово
определение на понятието „добросъвестност”, съдът приема, че неговото
съдържание представлява мярката на честно, почтено поведение на всеки участник
в гражданския оборот при сключване на сделки за потребление. А добросъвестната
търговска практика представлява съвкупност от правила, определящи пазарното
поведение, които произтичат от законите и обичайните търговски отношения и не
нарушават добрите нрави.
Клаузата на т. 4, във вр. т. 4.1.а от договора за кредит предвижда, че годишният
лихвен процент (ГЛП) представлява сбора от приложимия към датата на олихвяване базов
лихвен процент (БЛП) и надбавка към него за редовен дълг в размер на 6,345%,
уговорена до 20.06.2011г., а след тази дата до края на срока на договора
надбавката е 8,345%. Посочено е, че БЛП е сбор от пазарния индекс тримесечен
Юрибор и премия, като при подписването на договора за кредит е посочено, че
премията е в размер на нула процента, т.е. реално ГЛП е бил формиран от
пазарния индекс и твърдата надбавка, който според договора е в размер на 6,98
%, а след 21.06.2011 г. – 8,98 %.
В практиката на ВКС (решение № 9 от 27.02.2020 г. по т. д. № 62/2019
г., І т. о. на ВКС, решение №92/09.09.19г. по т.д.№2481/17г. на ВКС, ІІ т.о. и
цитираните в тях решения на касационната инстанция), която се споделя и от
настоящия състав, се приема, че уговорките, които определят основния предмет на
договора и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като
неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Клаузата за
възнаграждението на кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и
изискването на яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената
е посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието ѝ
може точно да бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният
потребител, относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и
съобразителен, да разбере икономическите последици от сключването на договора.
Настоящият състав намира, че съдържанието на т. 4, вр. т. 4.1а от
процесния договор за кредит недвусмислено и ясно посочва като цифрова величина размерът
на лихвения процент, разграничен за двата периода съобразно уговореното между страните.
Различен извод не следва от обстоятелството, че лихвата се определя от два
компонента – базов лихвен процент, в който се включва премия, и твърда надбавка.
Независимо че в т. 9.2 от общите условия е уговорено, че БЛП се формира като
сбор от съответния пазарен лихвен индекс и премия, като банката може
едностранно да променя размера на премията, клаузата на т. 4, вр. т. 4.1а в
частта относно БЛП, респ. ГЛП, остава ясна и разбираема за потребителя, тъй като
съдържа конкретно посочен техен размер. Дори и когато се установи, че
компонентът „премия“ подлежи на едностранна промяна от банката при неясни
условия и методология за това, неравноправна се явява самата уговорка, даваща
право на кредитора за такава суверенна преценка, но не обуславя нищожност на договорната
разпоредба, конкретизираща размера на премията или формираните въз основа на
нея БЛП, респ. ГЛП, щом потребителят е могъл да разбере обхвата на своето
задължение. В този смисъл неяснотата за факторите и методологията за изменение
на базовия лихвен процент и в частност на компонента „премия“ имат значение за
евентуалната едностранна промяна на уговореното възнаграждение, но видно от
съдържанието на т. 4 и т. 4.1а такава уговорка не се съдържа в оспорените клаузи
на договора. Ето защо и основателни са доводите на ответника, че необосновано
СРС е прогласил за нищожни клаузите на т. 4, вр. с т. 4.1а от договор за банков
ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., касаеща базовия лихвен процент и
годишния лихвен процент, тъй като по вече изложените съображения те ясно сочат
размера на приложимата по кредитното правоотношение възнаградителна лихва, без
обаче да предвиждат нейното едностранно изменение. Аналогично, не се явяват
неравноправни и клаузите на т. 4 във вр. с т. 4а от анекс към договора № 1 и анекс
№ 2, както и тези по т. 4 във вр. с т. 4 б от анекси № 3, №4 и №5, доколкото
ясно посочват приложимия между страните лихвен процент, считано от датата на
подписването на съответния анекс, чийто нов размер е резултат от индивидуална
договорка между страните, а не е едностранно въведен от банката. В тази връзка
изрично следва да се отбележи, че както от съдържанието на оспорените клаузи от
анексите, така и от приетата пред СРС без възражения от страните ССчЕ (л. 286 –
л. 290), компонентът „премия“ не е участвал при формирането на базовия лихвен
процент, респективно годишния лихвен процент за възнаградителната лихва,
посочени по размер във всеки от анексите, тъй като стойността му е бил „0“
процента. Ето защо и изменението на възнаградителната лихва във всеки от анексите
е резултата единствен от обективни компоненти – индекс 3М Юрибор и фиксирана
надбавка, договорени между страните по кредитното правоотношение.
По отношение възможността за промяната на ГЛП, същата е уредена в
бланкетната разпоредба на т. 11.2, чрез препращане към т. 9.4 от ОУ. Доводите
на въззивника, касаещи извода на СРС, че т. 11.2 е неравноправна се свеждат
единствено до твърдения за липсва на правен интерес у ищците да предявяват
такъв иск, изведена от характера на иска като установителен, а не осъдителен, и
от обстоятелството, че премията е договорена в размер на 0%. С оглед диспозитивното
начало (чл. 6, ал. 2 ГПК) в гражданския процес в правото на ищците е да изберат
пътя си на защита като предявяват иск за нищожност на процесната клауза или
същата да бъде констатирана инцидентно от съда, разглеждащ друг спор между
същите страни, в който този въпрос се явява релевантен. Извън предмета на
настоящото производство е дали оспорената клауза е била приложена в договорното
правоотношение и какъв е нейният ефект върху размера на дълга, щом в исковата
молба се съдържат твърдения, че тя е част от съдържанието на договора и е
довела до промяна на задължението на ищците. При липса на други доводи срещу
констатациите на СРС за неравноправност на оспорената клауза, въззивната жалба
на ответника в тази ѝ част се явява неоснователна, като настоящият състав
споделя мотивите на първата инстанция в тази насока.
По въззивните жалби на А.К.М. и на И.Г.М.:
Съгласно оспорената от ищците т. 4.3 от договора, се дължи годишен
лихвен процент от 5 % върху текущия дълг (редовна плюс просрочена главница) при
просрочие на главница и/или лихва или главница, който се начислява едновременно
и независимо от лихвите за редовна и за просрочена главница по т. 4.1.а или 4.1.б,
и т. 4.2 за срока на просрочието.
Относимо към разкриване точното съдържание на оспорената клауза са и т.
4.2 от договора за кредит, предвиждаща начисляването на годишен лихвен процент
върху просрочена главница, формиран от БЛП и надбавка за него върху просрочена
главница, както и т. 9.8 и т. 9.9 от ОУ. Първата от последните две клаузи
предвижда, че при неплащане в срок на главницата, за срока на забавата
просрочената част от главницата се олихвява с лихва за просрочие, определена в
договора за кредит, а според втората разпоредба, при неплащане в срок на
главница и/или лихва, за срока на забавата върху цялата неиздължена част от кредита
(редовен дълг по главницата и неиздължената просрочена и изискуема част от нея)
се начислява допълнителна лихва, определена в договора за кредит.
Съпоставено съдържанието на визираните договорни клаузи, сочи, че т.
4.2, от договора, вр. т. 9.8 от ОУ предвижда начисляването на наказателна лихва
(неустойка) върху просрочената главница при забава в плащането на изискуемата
главница, а т. 4.3 от договора, вр. 9.9 от ОУ също въвежда наказателна лихва,
дължима при забава в издължаването на изискуема главница/лихва, но като база за
нейното начисляване се използва целият остатък по главницата, без значение дали
неговата изискуемост е настъпила. В този смисъл съдържанието на т. 4.3 не
съответства на извода на СРС, че оспорената клауза се прилага само върху неплатения
остатък от главницата за срока след настъпване изискуемостта на кредита,
доколкото т. 9.9 от ОУ сочи, че лихвата се начислява, както върху неиздължената
просрочена и изискуема част от главницата, така и върху редовен дълг по
главницата, т.е. едновременното съществуване на изискуема и неизискуема
главница, която служи като база за начисляване на наказателната лихва, изключва
възможността т. 4.3 да е приложима само в хипотеза на обявена предсрочна
изискуемост.
Настоящият състав намира за
основателни доводи на въззивниците -физически лица, че разпоредбата на т. 4.3
от договор покрива хипотезата на общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП. В
едната си част неустойката се дублира по функция с предвидената в т. 4.2 наказателна
лихва, дължима при просрочена главница, като по недопустим начин обезщетява кредитора
два пъти за едно и също неизпълнение. Макар и клаузата да е ясна и
недвусмислена като приложение и размер, същата е в противоречие с принципа на
добросъвестността и създаваща необосновано високо обезщетение (чл. 143, т. 5
ЗЗП) за потребителя, тъй като предвидената в процесната клауза дължимост на
неустойка е формирана не от вземане, чието неизпълнение е причина за изпадането
в забава (главница и лихви с настъпил падеж), а от бъдещи неизискуеми вземания,
представляващи целият неизискуем остатък по главницата. Така уговореният
механизъм за определяне на обезщетението не отчита значимостта на забавата,
която е възможно да бъде в минимален размер от няколко валутни единици, но ще
се дължи неустойка, изчислена върху общия размер от падежиралата и непадежирала
главница, което обезщетение е възможно значително да надвишава размерът на
забавеното плащане.
Горепосочените съображения са относими и към преценката за нищожност на
оспорената клауза поради накърняване на добрите нрави, примерни критериите, за
която са посочени в т. 3 от ТР №1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Вече изложеното, че
неустойката обезщетява кредитора при просрочие на изискуемата главница, наред с
предвиденото в т. 4.2 обезщетение и необосновано създава възможност банката да
получи значително по-високо по размер обезщетение за забава, отколкото е
просроченото задължение за главница и/или лихва, при все че база за
изчисляването ѝ не е забавеното парично задължение, мотивира настоящият
състав да приеме, че неустойката излиза извън присъщите ѝ обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, поради което се явява нищожна поради на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Ето защо и въззивната жалба на „Л.Т.“
ООД в частта, касаеща предявения иск за нищожност на клаузата на т. 4.3 от
договора за кредит, се явява основателна.
Съгласно оспорената от А.К.М. клауза на т. 5.2 от договора за кредит се
дължи такса за поддръжка и обслужване на кредита от 1,5 % върху размера на отпуснатия
кредит, като според т. 10.2.2. се заплаща преди първото усвояване или се удържа
за сметка на отпусната сума по кредита
Според оспорената от А.К.М. и И.Г.М.
клауза на т. 5.3 от договора се дължи комисиона за управление за всяка следваща
година или част от нея, в размер от 0,11 %, върху непогасената част от
главницата на кредита на всяко тримесечие.
Следва да бъде споделена тезата на ответника, че таксата по т. 5.3 от
договора за кредит представлява възнаграждение за управлението на кредита и
отразява дейността на банката по проследяване на изпълнението му, което може да
включва счетоводно отразяване на плащанията и установяване на просрочията, тъй
като погасяването на усвоената по ипотечния кредит сума се осъществява не
еднократно, а в значителен по продължителност период от време (около 24 години),
през който финансовата институция има законово вменени ѝ задължения по
стриктно водене на счетоводна и документална отчетност по кредита и следене на
неговото точно погасяване, респективно ежемесечно надлежно подаване на информация
за състоянието на кредита към Централен кредитен регистър (арг. от чл. 10, ал.
3 от Наредба №22/16.07.2009 г. на БНБ за ЦКР). В този смисъл обосновано е
събирането на комисион за управление, предвиден в т. 5.3 от договора за кредит.
Ето защо и тази клауза не е неравноправна, а по аргумент от §4 от ПЗР на Закон
за кредитите за недвижими имоти на потребители, в сила от 01.08.2016 г.,
нормата на чл. 27, ал. 2 от същия закон е неприложима в породилите се между
страните правоотношения от процесния договор за кредит, сключен 16.06.2010 г.
Относно таксата по т. 5.2 за поддръжка и обслужване на кредита следва
да бъде съобразено, че с оглед систематичното място на клаузата и
непредвиждането на възможност за нейното ежегодно начисляване, такава поначало
би могла да бъде събрана за първата година от срока на кредита, доколкото след
този момент е предвидено заплащане на комисион за управление по т. 5.3 от
договора. Установените в клаузата правила за нейното изчисляване и размер обаче
са във вреда на потребителя и в противоречие с изискването за добросъвестност
на търговеца, тъй като таксата се събира предварително, преди да е извършена
дейността, за която се начислява, и то върху целия размер на отпуснатия кредита,
при все че към този момент върху същата база се начислява и дължи и такса по т.
5.1 за администриране на кредита при отпускане от 0,75%. При съпоставка размерът
на таксата по т. 5.2, същият значително надвишава този, предвиден като комисион
за управление (0,11 % на тримесечие), без да е установено обективно дейността
на банката, за която се дължи такса/комисион по двете клаузи да са в различен
обем, респективно да е наложително прилагането на различен подход при тяхното овъзмездяване.
Следва да се отбележи, че според твърденията на самия ответник „У.Б.“ АД таксата
по т. 5.2 от договора за кредит е свързана с ангажимента на банката
предварително да осигури средства и нейното задължение да обезпечи ликвидност в
периода, през който заемателят ползва предоставените му средства, каквото
задължение поначало липсва с оглед характера на кредита, чийто предоставен
лимит се усвоява еднократно.
Неоснователни обаче са доводите за неравноправност или накърняване на
добрите нрави на т. 17 от договора, според която при неизпълнение на всяко едно
от задълженията на кредитополучателя по договора или по ОУ и/или при неплащане
на което и да е парично задължение по кредита, правото за ползване на
неусвоените суми по кредита и/или по всеки друг кредитен инструмент между
банката с кредитополучателя се погасява, а ползваният кредит, ведно с лихвите
за просрочие, по преценка на банката, стават предсрочно изискуеми, като при
неизпълнение кредиторът има право да обяви едностранно, без предизвестие, част
или целият дълг за предсрочно изискуем.
Противно на поддържаното от ищците предвидена възможност за обявяването
на кредита за предсрочно изискуем не съдържа хипотези, които са
неконкретизирани и объркващи, тъй като непаричните и паричните задълженията на
ищците са посочени в самия договор и общите условия и в този смисъл
неоснователни са доводите за наличие на хипотеза по чл. 143, т.9, т. 10 и т. 19
от ЗЗП. Конкретно изброените от въззивниците т. 29.4, т. 29.6 и т. 29.8 от ОУ
предвиждат неизпълнения на задължения на кредитополучателя или трети лица, дали
свое имущество в обезпечение, които не са конкретно изброени, но са
определяеми, доколкото тези задължения произтичат от самия договор и общи
условия и в този смисъл не са неясни и неразбираеми. Освен че текстът на т. 17 не
съдържа правило, позволяващо на банката да обяви вземанията си по кредита за
предсрочно изискуеми на неуговорено между страните основание, дори банката да
упражни по един такъв начин правото си, произтичащата от това последица не е
недействителност на оспорената клауза, а нейното неточно приложение, евентуално
би имало основание да се приеме, че предсрочна изискуемост не е надлежно
обявена.
По въззивната жалба на „Л.т." ООД:
Предвид търговското качеството на този въззивник, същият не се явява
потребител по смисъла на § 13 от ДР на ЗЗП, като доводите му за нищожност на
оспорените клаузи се свеждат до противоречие на тяхното съдържание с морала и
добрите нрави.
Съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т. 3 от ТР №
1/2009г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е
ограничена от разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора
не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Ограничението се отнася, както за гражданските договори, така и за търговските
сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена
с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Преценката за нищожност на договорни клаузи, поради накърняване на
добрите нрави, следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.
За разлика от потребителя, търговецът, какъвто се явява „Л.т.“ ООД, при сключване на
договорите следва да положи най - голямата дължима грижа – тази на добрия
търговец. С оглед на това, той не може да се ползва със защита като тази на
потребителите по ЗЗП, а поемането на задължения по договора за кредит, които са
икономически неизгодни поначало не води до нищожност на договорната клауза, от
която произтичат, освен ако задълженията създават явна несправедливост в
отношенията му с кредитора и в този смисъл биха противоречали на добрите нрави.
По вече наведените съображенията оспорената клауза на т. 4.3 от
договора за кредит се явява нищожна и по отношение на „Л.Т.“ ООД на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Доколкото настоящият състав изложи по-горе доводи, че клаузите на чл.
4, във вр. с т. 4.1а, т. 5.3 и т. 17 от договора за кредит не са неравноправни
спрямо ищците физически лица, то и по отношение на юридическото лице няма
основание да се приеме, че визираните разпоредби нарушават добрите нрави.
По отношение на клаузата на т. 11.2 от договора, която въвежда едностранна
промяна на възнаградителната лихва, въззивният съд намира, че ищцовото
дружество като търговец е необходимо при сключване на договора, съдържащ такава
клауза, да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и
наемането на лица със специални познания в съответната област. От по-високата
по степен дължима грижа, в сравнение с тази, изискуема към потребителя, следва
че търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите
последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на
възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо
търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите
нрави. Това не лишава търговеца - кредитополучател от възможност да се позове
на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата
от страна на банката - чл. 63, ал. 1 ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право
по чл. 289 ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на
договора, а не към преценка за неговата действителност (в този смисъл и решение
№ 135 от 19.11.2020 г. по т. д. № 1066/2019 г., II т. о. на ВКС)
Аналогични на гореизложените са и аргументите, поради които клаузата на
т. 5.2 от договора за кредит не се явява нищожна поради противоречие с добрите
нрави спрямо ищеца – юридическо лице. Като търговец е обосновано да се очаква
той да разбере икономическия обхват и последици на въведените еднократна такса
по т. 5.2 и комисион за управление по т. 5.3 от договора. Следва да се
отбележи, че поддържаните и от тримата ищци доводи, че банката не е
осъществявала никаква дейност по поддръжка, управление и обслужване на кредита,
са относими към дължимостта на събраните суми, но не и към валидността на
самите клаузи.
Доколкото
крайните правни изводи на двете съдебни инстанции не съвпадат изцяло
първоинстанционното решение следва да бъде отменено, както следва: 1) в частта, в която е уважен предявения
от А.К.М. срещу „У.Б." АД иск за признаване за нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузата на
чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г, касаеща базовия лихвен процент и годишния лихвен
процент, както и в частта, в която са отхвърлени исковете на ищцата срещу
банката за признаване за нищожна клаузата на т. 4.3 и т. 5.2 от договора за кредит
и тези искове да бъдат уважени; 2) в
частта, с която е предявен иск от
И.Г.М.
срещу „У.Б." АД, за признаване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузите на чл. 4, вр. с
чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г.,
касаеща базовия лихвен процент и годишния лихвен процент (а в анекс към
договора № 1 и анекс № 2, записана като т. 4 във вр. с т. 4а, а в анекс № 3, 4
и 5 записана като т. 4 във вр. с т. 4 б), както и в частта, с която е отхвърлен
иска на ищеца срещу банката за установяване нищожността на клаузите на т. 4.3
от договора (а в анексите към договора записан под т. 4.1), като този иск
следва да бъде уважен; 3) в частта,
с която е отхвърлен предявения от „Л.Т." ООД срещу „У.Б." АД иск за
установяване нищожността на клаузата на т. 4.3 от договор за банков ипотечен
кредит № TR2696967/16.06.2010 г., като същият следва да бъде уважен.
По отношение на
подадените от тримата ищци въззивни жалби срещу допълнителното решение от
30.08.2019 г., по гр. дело № 38644/2016 г., по описа на СРС, 35 състав:
С решението първоинстанционният съд е оставил без
уважение молбите на А.К.М., И.Г.М. и „Л.т.“ ООД, за допълване на основание чл.
250 ГПК на постановеното по гр. д. № 38644/2016г. на СРС, 35 с-в решение от
17.01.2019 г. чрез произнасяне по валидността на клаузи от договора, анексите и
общите условия, заявени в становище от 11.10.2017 г. (л. 215-216, СРС) и становище от 07.11.2017 г. (л.
229, СРС) и поддържани във въззивните им жалби вх. № 5166654 от 15.10.2019 г.,
вх. №5166659 от 15.10.2019 г. и вх. №5168899 от 17.10.2019 г.
Съгласно
уреденият в чл. 6, ал. 2 ГПК принцип на диспозитивното начало предметът на
делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В
тази връзка разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК задължават ищеца в
исковата си молба да посочи обстоятелствата, на които се основава искът му и в
какво се състои искането, като съдебната практика (Определение №178/12.03.2012
по дело №105/2012 на ВКС, ГК, III г.о.) приема, че до връчване на препис от нея
на ответника, ищецът може да измени иска си без ограничения. Поначало нови
факти и обстоятелства ищецът не може да заявява, освен при условията на чл.
147, т. 1 и 2 ГПК.
В хипотеза като
настоящата, при която са нарочно предявени искове за прогласяване едействителност
на договорни клаузи, съдът няма задължение да следи служебно за валидността на
всички договорни клаузи, а само на тези, изрично посочени от ищците, тъй като е
ограничен от обема на търсената защита и съдействие. В случая, в исковите си
молби настоящите ищци са посочили конкретни договорни разпоредби, които искат
да бъдат прогласени за нищожни и до връчване препис от исковата молба на
ответника, те не са изменили/допълнили това свое искане. Изрично следва да се
отбележи, че искането за прогласяване на всяка една конкретна клауза от
договора за кредит, анексите и общите условия, по своята същност представлява
самостоятелен иск. Ето защо и депозираните от ищците след връчен отговора на
ответника, становища от 11.10.2017 г. и от 07.11.2017 г., в които са поискали
прогласяването и на други клаузи от договора за кредит, анексите и общите
условия, съставлява предявяване на нови искове чрез последващо обективно съединяване,
тъй като едновременно се въвеждат нови обстоятелства и петитум, което в случая
се явява недопустимо. Уточненията и допълненията в първото съдебно заседание по
в чл. 143, ал. 2 ГПК, на която разпоредба се позовават ищците, представляват
само детайлизиране на конкретни фактически твърдения в рамките на вече
заявеното с исковата молба основание и петитум, но не могат да са от такова
естество, че да доведат до изменение на иска, каквито изявления са направени в
двете становища чрез искане за прогласяване нищожността на нови клаузи. Не е
налице и изменение на иска по чл. 214, ал. 1 ГПК чрез изменение на неговия
петитум, тъй като ищците, освен че въвеждат нови факти, прибавят и нови искания
за прогласяване на клаузи, които клаузи са различни от заявените в исковите
молби, а едновременно с това продължават да поддържат искането си прогласяване
нищожността клаузите, посочени в петитума на депозираните искови молби, т.е.
налице е хипотеза на последващо обективно съединяване на искове. Предвид това,
следва да се приеме, че СРС надлежно се е произнесъл в рамките на заявените с
исковите молби вид и обем на защита и не е имал основание да уважи молбите на
ищците за допълване по реда на чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение
от 17.01.2019 г. чрез произнасяне по посочените в молбите им от 25.02.2019 г.
(л. 375-379, СРС) и възпроизведени във въззивните жалби на ищците клаузи от
договора за кредит, петте анекса и общите условия.
За пълнота на изложението е необходимо да бъде посочено,
че ищците са солидарно задължени по кредита лица и доколкото на основание чл.
122, ал. 2 и ал. 3 ЗЗД кредиторът може да предяви иск срещу един солидарен
длъжник без това да засяга правата му спрямо останалите солидарни длъжници,
като солидарният длъжник не може да противопостави на кредитора личните
възражения на своите съдлъжници, то и следва, че солидарните длъжници – ищци са
обикновени другари. По аргумент от чл. 122, ал. 3 ЗЗД решението по отношение на
тях не е необходимо да бъде еднакво и следователно няма правна пречка спрямо всеки
от ищците да бъдат разгледани и уважени или отхвърлени искове за прогласяване
нищожност на онези клаузи от договора за кредит, анексите и общите условия,
които всеки от тях е изброил конкретно в петитума на исковата молба. Нещо
повече, непроизнасянето по валидността на клаузите, които ищците са заявили
след депозирането на исковите си молби, по никакъв начин не ги обвързва по
окончателен начин с действието и правните последици на тези клаузи, тъй като по
тях не се формира сила на пресъдено нещо. Последното обстоятелство дава
възможност на ищците в друг съдебен процес (за какъвто са налице данни, че е
спрян до приключване на настоящия спор) да се позовават чрез възражение за
недействителност на неразгледаните в настоящото производство клаузи, а съдът на
самостоятелно основание ще извърши преценка за тяхната валидност и дали те са
приложими и обвързват банката, кредитополучателя и солидарните длъжници. Още
повече че, извън настоящата хипотеза на нарочно предявени искове за
прогласяване нищожност на договорни клаузи, първата и въззивната инстанция
следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори
и дали не накърняват добрите нрави.
Доколкото въззивните жалби на всеки от въззивниците е
частично основателна, и при съобразяване на правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 , вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК съдът
намира, че разноски пред СГС следва да бъдат присъдени, както следва: в полза
на „У.Б.“ АД сумата от 360 лв., в полза на „Л.Т.“ ООД, в полза на А.М. и И.М.
сумата от по 380 лв. за всеки един.
С оглед характера
на исковете като неоценяеми и по аргумент за противното от чл. 280, ал. 3 ГПК и
чл. 113, изр. 2 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 17.01.2019 г., поправено по реда
на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 30.08.2019 г., постановени по гр. дело №
38644/2016 г. по описа на СРС, 35 състав в следните части:
- в частта, в която
по предявения от А.К.М. срещу „У.Б." АД иск е прогласена за нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП,
клаузата на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г., касаеща базовия лихвен процент и годишния лихвен
процент.
- в частта, в която
са отхвърлени предявените от А.К.М. срещу „У.Б." АД исковете по чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП за прогласяване за
нищожни клаузите на т. 4.3 и т. 5.2 от банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г.
- в частта, в която
по предявения от И.Г.М. срещу „У.Б." АД, е прогласена за нищожна на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 ЗЗП,
клаузите на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор за банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г., касаеща базовия лихвен процент и годишния лихвен
процент (а в анекс към договора № 1 и анекс № 2, записана като т. 4 във вр. с
т. 4а, а в анекс № 3, 4 и 5 записана като т. 4 във вр. с т. 4 б).
- в частта, в която
е отхвърлен предявения от И.Г.М. срещу „У.Б." АД, иск за прогласяване за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с
чл. 143 ЗЗП клаузата на т. 4.3 от договор за банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г. (а в анексите към договора записан под т. 4.1).
- в частта, в която
е отхвърлен предявения от „Л.Т." ООД срещу „У.Б." АД иск за установяване
нищожността на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД на клаузата на т. 4.3
от договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А.К.М. срещу „У.Б." АД
иск за прогласяване за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП, на клаузата на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от
договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., касаеща базовия
лихвен процент и годишния лихвен процент.
ПРОГЛАСЯВА за
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр.
с чл. 143 ЗЗП, клаузите на т. 4.3 и на т. 5.2 от банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г., по исковете на А.К.М. срещу „Уникредит Булбанк".
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Г.М. срещу „У.Б." АД,
иск за прогласяване за нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с
чл. 146, ал. 1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузите на чл. 4, вр. с чл. 4.1а от договор
за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., касаеща базовия лихвен
процент и годишния лихвен процент (а в анекс към договора № 1 и анекс № 2,
записана като т. 4 във вр. с т. 4а, а в анекс № 3, 4 и 5 записана като т. 4 във
вр. с т. 4 б).
ПРОГЛАСЯВА за нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл.
1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузата на т. 4.3 от договор за
банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г. (а в анексите към договора
записан под т. 4.1) от банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., по
иска на И.Г.М. срещу „Уникредит Булбанк".
ПРОГЛАСЯВА за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, клаузата на т. 4.3 от
договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., по иска на „Л.Т."
ООД срещу „У.Б." АД.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.01.2019 г., поправено по реда
на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение от 30.08.2019 г., постановени по гр. дело №
38644/2016 г. по описа на СРС, 35 състав в останалите обжалвани части, а
именно:
- в частта, в която
по иск на А.К.М. срещу „У.Б." АД, се признава за нищожна на основание чл.
26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал.1, вр. с чл. 143 ЗЗП, клаузата на т.
11.2 от банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010 г., предвиждаща, че
кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера
на ГЛП по т. 4.1а, съответно размера на анюитетната вноска, както и в частта, с
която са отхвърлени исковете за установяване нищожността на клаузите на т. 5.3
и т. 17 от договора.
- в частта, в която
са отхвърлени предявените от И.Г.М. срещу „У.Б." АД искове за признаване за
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. с чл. 146, ал. 1, вр. с
чл. 143 ЗЗП, клаузите на т. 5.3 от банков ипотечен кредит №
TR2696967/16.06.2010 г. (а в анекс № 1 и № 2 към договора записан под т. 5.2) и
т. 17 от договора.
- в частта, в която
са отхвърлени предявените от „Л.Т." ООД срещу „У.Б." АД искове за
установяване нищожността на клаузите на чл. 4, във вр. с т. 4.1а, т. 11.2, т.
5.2, т. 5.3 и т. 17 от договор за банков ипотечен кредит № TR2696967/16.06.2010
г.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 30.08.2019 г., по гр. дело №
38644/2016 г., по описа на СРС, 35 състав, с което са оставени без уважение
молбите на А.К.М., И.Г.М. и „Л.т.“ ООД, за допълване на основание чл. 250 ГПК
на постановеното по гр. д. № 38644/2016г. на СРС, 35 с-в решение от 17.01.2019
г.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК********, със седалище и
адрес на управление ***, пл. „***********, да заплати на А.К.М., ЕГН **********,
на И.Г.М., ЕГН ********** и на „Л.Т.“ ООД, ЕИК ********, и тримата със съдебен
адрес ***, чрез адв. С.М., на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 ГПК, съдебни
разноски от по 380 лв. на всеки един от тримата ищци.
ОСЪЖДА всеки от ищците А.К.М., ЕГН **********, И.Г.М.,
ЕГН **********, и „Л.Т.“ ООД, ЕИК ********и тримата със съдебен адрес ***, чрез
адв. С.М., да заплати на „У.Б.“ АД, ЕИК:********, със седалище и адрес на
управление ***, пл. „Света ********, съдебни разноски в размер от по 120 лв.
РЕШЕНИЕТО може да бъде
обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл.
280 ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: