Номер 253920.08.2020 г.Град Варна
Окръжен съд – Варна
На 20.08.2020 година в закрито заседание в следния състав:
Председател:Жана И. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
като разгледа докладваното от Жана И. Маркова Въззивно частно гражданско дело №
20203100501999 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК, вр. Чл. 130 ГПК и е образувано по частна
жалба вх. № 40108/24.06.2020 г. От С. С. Г. , ЕГН ********** и ГЕРГАНА ИВАНОВА
ГЕОРГИЕВА, ЕГН **********, двамата с местожителство гр. Варна, ЖК „Вл. Варненчик“,
19, вх. 4, ет. 8, ап. 80 срещу Определение № 7299/10.06.2020 г., постановено по гр.д. №
20633/2020 г., на ВРС, XX с., с което е прекратено производството по делото, в хипотезата
на чл. 130, ал. 1 ГПК.
Частните въззивници изразяват становище за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното определение. Сочат, че по делото бил постъпил отговор от ответника
„Юробанк България“ АД, в който възражение за недопустимост на иска липсвало, а такова
не било направено и преди и по време на проведеното първо съдебно заседание. Сочат, че
съдът сам бил конституирал „Мелон България“ ЕАД като трето лице – помагач, тъй като
такова било искането на ответника. По тази причина не считат, че е следвало да се
възползват от възможността за замяна на страна, доколкото ответникът бил избрал формата
на защита и участие в процеса, а съдът я бил допуснал без да им дава възможност за
процесуални действия и допълнителни указания като бил приел, че всички действия са
извършени без нередовности. Дори да се приемело, че „Мелон България“ ЕАД следвало да
бъде ответник по делото, то конституирането му като трето лице – помагач следвало да се
счита за процесуално нарушение от страна на съда, което не подлежал на контрол от ищеца.
По същество отправя искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за
продължаване на съдопроизводствените действия.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК частния въззиваем „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД,
ЕИК *********, изразява становище за неоснователност на жалбата, в условията на
евентуалност за неоснователност.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК подпомагащата страна „Мелон България“ ЕАД, не
депозира отговор.
Жалбата е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на
правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
След запознаване с писмените доказателства по делото и като съобрази приложимия
закон, настоящият състав на Варненски окръжен съд намира частната жалба за
неоснователна, по следните съображения:
Производството пред Варненски Районен Съд е било образувано по искова молба вх.
№ 55136/20.08.2018 г. на Стефан Георгиев и Гергана Георгиева, с която е предявен иск с
правно основание чл. 439 ГПК, за приемане за установено, че не дължат на “Юробанк
България” АД, сумата 4725.75 лв., представляваща лихва за периода 21.10.2010 г. –
01.06.2015 г. (след допуснато изменение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК), върху главницата от
10000.00 лв., по договор за кредит от 17.06.2006 г., което вземане е предмет на
принудително изпълнение по изп.д. № 72/2018 г., на ЧСИ № 718, образувано по изп. лист от
11.11.2010 г. , издаден по ч.гр.д. № 16460/2010 г., на ВРС.
В границите на срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Юробанк
България“ АД, в който е посочено, че с Договор цесия от 21.06.2017 г. ответникът в
качеството на цедент е прехвърлил цялото си вземане по Догвоор за банков кредитот
17.07.2006 г., на „Мелон България“ ЕАД, в качеството му на цесионер.
В резултат на дадени указания, е постъпила молба вх. № 77886/26.11.2018 г., с която е
посочено, че към датата на предявяване на иска ищците не били уведомени за цедирането на
вземането, което било необходимо за завършване на фактическия състав на цесията. По тази
причина считат, че кредитор на вземането е ответника.
След проведено първо съдебно заседание на 01.06.2020 г., първоинстанционния съд е
извършил преценка по реда на чл. 130 ГПК и е постановил атакуваното Определение №
7299/10.06.2020 г., с което е прекратил производството по делото, поради липса на правен
интерес.
Така постановеното определение се преценява от въззивния съд като правилно.
Безспорно, наличието на правен интерес е положителна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск, от категорията на абсолютните, за наличието или
липсата, на която съдът следи служебно, както при предявяването на иска, така и по всяко
време на процеса до неговото приключване. По силата на прогласеното от действащия
процесуален закон, диспозитивно начало в гражданския процес, ищецът сам определя обема
и интензивността на търсената защита. Безспорно е също и, че установителният иск
съществува като правна възможност за всеки, който има интерес от него, но този интерес е
винаги конкретен и се преценява според твърденията на ищеца относно спорните
отношения между него и ответника. Възоснова на твърденията съдът извършва преценката
за съществуването на правен спор, кръга на легитимираните по него страни и наличието на
правен интерес.
Съобразно хипотезата на чл. 130 ГПК, когато при проверка на исковата молба съдът
констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба. Константната
съдебна практика безпротиворечиво е възприела, че проверката по реда на чл. 130 ГПК
може да бъде извършена във всяко положение на делото. Съставът на въззивния съд намира,
че при установените по делото факти се налага извод за недопустимост на предявения иск.
Искът по чл. 439 ГПК представлява извънреден способ, предоставен на длъжника за
оспорване на изпълнението. Той може да се основава само на факти, настъпили след
приключане на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. Като средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес с този иск
се дава право да се установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и
обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи правно значение за
неговото съществуване, за изискуемостта на вземането или за отговорността на длъжника за
него. Следователно това могат да бъдат само факти, които обосновават правопогасяващо,
правоизключващо или правоунищожаващо възражение по отношение на вземането. С
влязлото в сила решение по такъв иск се цели да бъде отречено правото на кредитора на
принудително изпълнение на вземането, предмет на изпълнителното основание. Тази
специфика на иска предполага същият да е насочен срещу кредитора, комуто принадлежи
изпълнителното основание, за да може нему да бъде противопоставено влязлото в сила
решение за несъществуване на правото на принудително изпълнение за вземането.
Тези теоретични постановки отнесени към спецификата на казуса, водят до извода, че
след като с отговора първоначалния ответник „Юробанк България“ АД е посочил, че преди
предявяване на иска, вземането предмет на издадения изпълнителен лист е било
прехвърлено на „Мелон България“ АД по силата на Договор цесия от 21.06.2017 г., то искът
е бил насочен към ненадлежен ответник – такъв, в чийто патримониум оспореното право на
принудително изпълнение вече не е принадлежало още към момента на предявяването му.
При това положение ищците следваше да насочат иска си срещу „Мелон България“ АД, в
чийто патримониум попада вземането по издадения изпълнителен лист, съответно и правото
да търси принудителното му изпълнение, по силата на чл. 429, ал. 1 ГПК. Само на това лице
ищците могат и имат интерес да противопоставят твърденията си за настъпили
обстоятелства водещи до частичното погасяване на вземането по давност.
Следва да бъде посочено, че именно придобретателя на вземането – цесионерът е
конституиран и като взискател по изпълнителното дело. Видно от материалите по
изпълнителното дело, ищците са уведомени за това на 04.10.2018 г., чрез процесуалния им
представител, т.е. преди депозиране на отговора от страна на ответника.
Следва да бъде посочено, че допуснатото от съда конституиране на действителния
кредитор – цесионер като подпомагаща ответника – цедент, страна ако и да представлява
процесуално нарушение, не може да обоснове пораждане на правен интерес от иск, насочен
изначално към ненадлежна страна.
С оглед на изложеното, въззивния състав намира, че обжалваното Определение като
правилно и законосъобразно, следва бъде потвърдено, макар и по други мотиви.
По изложените съображения, съставът на ВОС,
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 7299/10.06.2020 г., постановено по гр.д. №
20633/2020 г., на ВРС, XX с.
Определението е окончателно, по арг. на чл. 274, ал. 4 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________