Р Е Ш
Е Н И Е-18
Гр.В.
27.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Видинският
окръжен съд гражданско отделение в оттрито заседание на две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : Д. М.
Членове :1.С. С.
2.Г. Й.
при
секретаря .........................................................................................
и с участието на прокурора.....................................................................
изслуша
докладваното от съдията Й. гр. дело №40
по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на Дял втори ,Глава
двадесета ГПК /въззивно обжалване/.
С Решение № 157, том 1, стр. 157 от
06.12.2018 г. по гр.д.№ 48/2018 на Районен съд-К. е отхвърлен иска на М.В.Д. *** против П.И.В. и П.И.П. и двамата с адрес ***. за признаването на ищеца за собственик на куче
порода Хъски на име МАКС с имплантиран чип №100237000045046 и за осъждане
ответниците да му предадат владението върху кучето.
Осъдени са П.И.В.
и П.И.П. и двамата с адрес *** да заплатят на М.В.Д. *** обезщетение от 30.00
лева, на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД, за направени разходи за куче порода Хъски
с имплантиран чип №100237000045046, поставяне на микрочип, както и разноски по
делото в размер на 15.02 лева, съобразно уважената част от исковете, като искът е отхвърлен за заплащане на обезщетение, на основание
чл.59 ал.1 от ЗЗД, за разликата до 700.00 лева за направени разходи за хранене,
обезпаразитяване, ваксиниране и за паспорт, като недоказан, както и искането за
заплащане на разноски за разликата до 650.00 лева.
Осъден е М.В.Д. ***, да заплати на П.И.В. и П.И.П. и
двамата с адрес ***.. разноските по делото в размер на 293.57 лева, съобразно
отхвърлената част от исковете, като е отхвърлено искането за разноските до пълния претендиран
размер от 300.00 лева.
Така постановеното от
първоинстанционния съд решение е обжалвано от от М.В.Д., с ЕГН **********, С
адрес:
*** Чрез адв. И. Л. - САК, пълномощник,със съдебен адрес:*** частта, в която се
отхвърля основния иск и астимно (?!?!) е отхвърлен алтернативния иск.Поддържа се ,че оспорваното решение е неправилно и
незаконосъобразно, постановено при неправилни фактически и правни констатации .
Поддържа се ,че в описаната от първоинстанционния съд
фактическа обстановка се откриват и множество неточности и неистини, което
говорело, че съдът неправилно бил възприел информацията, представена от спорещите
страни. Съдът бил приел, че „в края на март 2017 година кучето е излязло от
дома им и не се е прибрало", а такива данни не се откривали в разпитите на
ответниците или в разпитите на свидетелите. Съдът бил приел, че „през септември
2017 година кучето излязло от дома на ищеца и отишло в дома на
ответниците". Куче „Макс" било изчезнало от дома на ответника на
точно определена дата - 13.09.2017 год. Видно от разпита на К., кучето било на улицата и свидетелят К., който е съсед
на ответника П.В., бил прибрал кучето и извикал В., тоест отнето било владението
на ищеца върху куче с име „Макс".
Посочва се, че е било образувано досъдебно производство
№ ЗМ-185/2017 на РУ гр. К.,но материалите от това досъдебно произвоство не били
приложени към това гражданско дело, независимо че имало такова доказателствено
искане още с исковата молба.
В обжалваното решение въобще не били обсъдени гласните
показания, събрани в хода на делото. Всички свидетели на ответниците посочвали,
че П. В. не бил полагал грижи за кучето, оставял го е без надзор /Свидетел Ц. И.
П./. Самите ответници пък на разпита по чл.176 от ГПК отговаряли, че тяхото
куче няма аномалии и прекарани минали заболявания, което противоречало с
данните, дадени от ветеринарния лекар д-р Ц. И. .
Неправилно съдът
не бил кредитирал като годно доказателство представената бележка за
заплатена такса за притежание на куче, съгласно ЗМДТ. Според ..Наредба за
условията и реда за отглеждане на животни и птици на територията на община К."
таксата от 10 лева се заплащала за притежаване на куче и се заплащала ежегодно
по реда на ЗМДТ в срок до 31 март, поради което не се намира за основателно
некредитирането на извършения разход за процесното куче в размер на 10 лева за
такса.
Невярно съдът бил посочил, че са изпълнение
предписанията на ОДБХ В. за начина на отглеждане на процесното куче, находящо
се понастоящем при ответниците, а именно видно от цитирания Протокол №5 за
проверка, извършена на 07.02.2018 г. в дома на ответниците, предписанието
кучето да се върже на верига не по-къса от 5 метра или на тел за свободно
движение, не било изпълнено , обратно на посоченото в обжалваното съдебно
решение. В протокол за проверка № 5 било записано,че -Предписание № 1 от
05.01.18г. не е изпълнено. При измерване на дължината на синджира на кучето,
той е 1 м .20 см". Нещо повече, съдът не бил отчел факта, че ответниците
били отказали да предоставят на контролните органи паспорт на кучето -
отблязване ръчно направено св. В.П. върху Протокол за проверка № 1 /05.01.2018
г. на ОДБХ В..
Поддържа се ,че в отговора на исковата молба и в срока
по чл. 131 от ГПК било направено възражение, че не е спазена законовата
процедура за регистрация на кучето Макс. Не се твърдяло, че това е кучето на
ответниците, че то е тяхна собственост. В събраните доказателства се твърдяло,
че ответниците са имали куче порода хъски, но никой от тях не твърдял, че това
е точно кучето, което са прибрали от съседа си К. К..
По делото били събрани писмени доказателства,
свидетелстващи че на територията на гр. К. липсва общински приют. Липсвали и неправителстени организации, с които общината
да е сключила договори за настаняване на кучета. Същото се подкрепяло и от писмо-отговор на
директора на ОДБХ
В. №
592/10.07.2018, което било представено в ОСЗ, проведено на 04.09.2018 г. фактите от
което писмо били превратно тълкувани от първоинстанционния съд.
Изразяват се подробни доводи и относно правната страна .От правна страна
по основния иск се поддържа ,че решението противоречало на материалния закон - ЗС. Съдът бил изместил
доказателствената тежест, като бил вменил на ищеца да докаже, че е собственик
на кучето, тръгвайки от приложението на Закона за защита на животните и Закона
за ветеринарномедицинската дейност. Без
значение била правната квалификация ,посочена в исковата молба , тъй като съдът,
изследвайки фактите, бил длъжен да даде правилната квалификация. а оттам и да
разпредели доказателствената тежест. Анализът на фактите сочел на иск с правно
основание чл.75 и чл.76 от ЗС -
възстановяване на нарушено владение, а не на ревандикационен иск по чл. 108 ЗС.Собствеността върху кучето,
в качеството му на движима вещ следвало да бъде определена по общите правила за
доказване на собственост чрез съответните
придобивни способи -
със сделка, давност
или по друг
начин,установен със закона. С отговора на исковата молба, ответниците
били направили възражение за неспазена процедура за придобиване
на собственост,но тогава тежеста на доказване била върху ответниците -
именно те трябвало да
докажат,че
че съществува вещно правоотношение, което ги е направило собственици на куче
Макс.
В настоящия случай жалбоподателят М.Д. бил започнал да
държи кучето Макс като свое, след като не открил собственика му. Куче Макс било владяно като собствено куче на жалбоподателя и
от събраните писмени доказателства се установявало, че той бил упражнявал
фактическа власт върху кучето, като били направени всички задължителни регистрации - регистрация на чип
в системата на БАБХ,регистрация на кучето в Община К., полагана била
ветеринарно- медицинска грижа и грижа по отглеждането, съобразени с
особеностите на породата.Издаването на международен паспорт на кучето,
подаването на декларация и плащането на данък за него в Общината, поставянето
на чип и ваксини били действия ,свързани с идентификацията на животното по реда на ЗВМД,но
те също можели да докажат принадлежност
на животното към определено лице. Изхождайки от тази идентификация на вещта не
можело безспорно да се
установи, че куче
хъски ,наречено от жалбоподателя „Макс"
и кучето, за
което се твърди
че е на ответниците, е едно и също куче, тъй като
ответниците не се били погрижили да идентифицират
вещта си по действащия ред. Считано от 19.02.2016 г. съгласно Чл.174 от ЗВМД
всеки собственик на куче следвало да постави идентификационен чип на кучето си.
Наличието на здравен паспорт не бил достатъчен документ, от който да се предполага, че кучето е същото. Видно и от констатациите на контролните органи,отразени
в Протокол за проверка № 1/05,01.2018 г. на ОДБХ В., кучето ,находящо се
при ответниците ,било без надлежен
паспорт.
Данните от събраните гласни доказателства били за
породисто черно-бяло куче, без особени белези, така било описано и кучето в здравен паспорт - цвят
„черно и бяло“, а процесното куче имало особен
белег - кафява
опашка. Процесното куче
имало и деформация на предните
крайниците, установена и с експериза от ветеринарен лекар И. И., а за
заболяване на кучето на ответниците нямало данни.Имало и противоречие в разказите на свидетелите относно времето на
изчезване на кучето,а неполагането на
грижа да се намери същото предполагало,
че ответниците не са желаели да имат такова куче. В настоящия случай имало
изгубване на анимуса, при което другото лице започвало да държи вещта като
своя. Изгубването на владението на ответниците било продължило повече от 6
месеца, липсвала датата, на която кучето е избягало от свидетеля П.В., но се твърдяло, че
това се било случило в началото на месец март 2017 год., а кучето до 13.09.2017
г. било във владение на ищеца
Обобщава се ,че първоинстанциионият съд
не могъл да установи безспорно дали кучето, за което
се твърди, че е на ответниците, и
кучето,владяно от ищеца, е едно и също куче, процесното куче. Безспорно
било установено , че процесното куче е
вързано на синджир от ответника П.В.. В деня,когато кучето Макс изчезнало,
видно от гласните доказателства на К. К. – съсед на ответника, кучето било
прибрано от съседа и предадено на П.В., тоест кучето не се било върнало само, а
било отнето от ищеца М.Д. и така същият бил лишен от владението на собствената си вещ.
Твърди се ,че след като събраните писмени и гласни
доказателства не установявали по безспорен начин, че се касае за едно и също
куче, нямало как съдът да определи, че собственици на хъски ,наречено
„Макс" ,са ответниците. Така първоинстанционния съд бил кредитирал
неправилно гласните показания без да ги изследва в съвкупност с писмените
доказателства, с което бил направил неправилен извод относно собствеността на
процесното куче.
От друга страна, от съвкупния анализ на събраните по
делото доказателства се установявало при условията на пълно и главно доказване,
че непосредствено преди твърдяния момент на отнемането, М.Д. бил упражнявал
еднолична фактическа власт върху кучето. Ищецът бил манифестирал пред трети
лица собственическото отношение към кучето, постоянна и непрекъсвана грижа за
него, необезпокояван от някой друг, притендиращ да е собственик на кучето. А
гр.К. не бил толкова голям град, за да не се знае, че има ново куче, още повече
,че Община .К в лицето на Г. Л. ,изпълняваща длъжността „Еколог" ,била уведомена
за това.
От правна страна по алтернативния иск по чл.59 ал.1 от ЗЗД се оспорва се мотивите в обжалваното решение, че не са доказани по размер
част от направените разходи, защото липсвали плащания.Видно от Паспорт на
домашен любимец ВG 01 VP 150863 била извършено ваксинация на куче Макс на
21.05.2017 година /стр.8 и стр.23 от паспора/. Стойността на ваксината била 25
лева, за което се представя Фактура №
00002 /24.12.2018 година от ветеринарния
лекар П. извършил ваксинацията и записан в паспорта. Тъй като фактурата била
издадена след приключване на първоинстанционното производство, тя се явявала
новооткрито писмено доказателство. Разноските за ваксина били посочени и в
експертното становище на зоотехническата експертиза. В този смисъл се иска да се присъдят направените и доказани разноски
за ваксинация в размер на 25 лева.
На 21.05.2018 г. било направено и вътрешно
обезпаразитяване на кучето при същия ветеринарен лекар на стойност 10 лева, за
което се представя Фактура № 00003 / 24.12.2018 година от ветеринарния лекар П..
Тъй като фактурата била издадена след приключване на първоинстанционното
производство, тя се явявала новооткрито писмено доказателство. В този смисъл се
иска присъждане на направените и доказани разноски за обезпаразитяване в размер
на 10 лв.
В хода на събиране на доказателства била представена
зоотехническа експертиза, посочваща средното количество дневно изхранване и
стойността на храната за здравословно изхранване за 6 месеца, определена на 464
лева. Не се приемат мотивите на първоинстанционни съд, че с екпертно становище
не може да се докажат разноските за хранене на кучето. Несъстоятелни били
мотивите, че за претендираните разноски за храна на одушевената вещ куче следвало да се докажат плащания. След като
кучето било живяло шест месеца при ищеца, вероятно се е хранило. Ищецът бил
закупувал храна за куче Макс и за останалите си кучета, за което се прилагат фактура от 10.09.2017 година за месечна храна
на кучетата - Фактура № 02/10.09.2017 г. от „Б. Л. 2." ООД за 570.10 лева
и касов бон към нея. Поради горното се иска присъждане на направените и доказани разноски за изхранване
за 6 месеца в размер на 464 лева.
Оспорва се извода ,че разноските за паспорт не са довели до
обогатяване на ответниците. Те притежавали медицински паспорт, издаван
безплатно при първата ваксина, а не задължителния Паспорт на домашен любимец с
необходимата идентификация на животното, като съгласно чл.174 ал.5 от ЗВМД
собствениците заплащали стойността на чипа и на ветеринарномедицинския паспорт.
В този смисъл се иска да бъдат присъдени направените и доказани разноски за издаване на
паспорт в размер на 11 лева.
Съгласно Чл.175 ал.1 от ЗВМД за притежаването на куче
се заплащала такса по ЗМДТ. За община К. таксата била размер
на 10 лева, за което била представена квитанция. В този смисъл се иска да бъдат
присъдени направените и доказани
разноски за притежаване на куче в размер на 10 лева.
Иска се да се отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови
ново, с което да се уважи предявения
основен иск, респективно алтернативен иск.
Видинският
окръжен съд ,след като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните ,прие за установено от
фактическа страна следното :
Пред районния съд е предявен иск с правно основание чл.108 от Закона за
собствеността (ЗС) от М.В.Д. *** чрез
процесуалния си представител адв. М. против П.И. Б. и П.И.П. и двамата с адрес ***
за признаването на ищеца за собственик на куче порода Хъски на име МАКС с
имплантиран чип №100237000045046 и за осъждане ответниците да му предадат
владението върху кучето.При условията на евентуалност е предявен и иск в случай, че не се уважи главния иск ,да се
осъдят ответниците да заплатят на ищеца 700 лева разходи за ваксинация,
обезпаразитяване, чипиране, регистрация, издръжка и гледане на кучето за
периода от 30.03.2017г до 13.09.2017г.
Твърди се в исковата молба, че ищеца е намерил кучето
в края на март 2017г. в покрайнините на гр. К., че кучето било слабо,
наплашено, малтретирано и безстопанствено. Прибрал кучето в дома си, тъй като
на територията на гр. К. няма приют за кучета. Чрез негови познати, чрез
еколога на Община К. и чрез социални мрежи започнал да търси собственика на
кучето. Едновременно с това започнал лечение и захранване на кучето, извършил
обезпаразитяване и ваксинации, заплатил за имплантиране на чип и му издал
паспорт.
Изложено е също, че на 13.09.2017г. кучето напуснало
дома му и не се прибрало. На следващия ден - 14.09.2017г., съпругата на ищеца
получила информация, че кучето се намира в двора на ответниците. Тя
и
дъщеря ѝ отишли, видели го и го разпознали. Възникнал спор между
ответниците и съпругата на ищеца, като последните се обадили на тел. 112. На
място дошли полицаи, а след това било образувано и досъдебно производство
№ЗМ-185/2017 на РУ К. което впоследствие било прекратено, поради липса на
престъпление.
Сочи се, че ищецът е направил следните разходи за
отглеждане на кучето: 30 лева за чип, регистрация и паспорт - 5 лева, двукратно
външно обезпаразитяване - 35 лева, вътрешно трикратно обезпаразитяване - 25
лева, комбинирана ваксина - 25 лева, храна за чувствителен стомах - 2 пакета
общо 80 лева, друга гранулирана храна - по 100 лева месечно или около 500 лева
за целия период.
Ищецът счита, че кучето е било безстопанствено и след
като в гр. К. няма приют за кучета, а ищецът го е приютил и е поел грижи за
него е станал негов собственик на основание чл.47 ал.2 и чл.53 ал.2 от
Закона
за защита на животните.
От ответниците е подаден отговор на исковата молба. В
отговора се оспорва иска за собственост с доводите, че не е осъществен състав ,по
силата на който ищеца е станал собственик на кучето, а кучето е собственост на
ответниците. Молят да се отхвърли главния иск и да се присъдят разноските по
делото. По евентуалния иск се поддържа, че единствените разноски, които са
доказани са тези за чип и за ваксина. Молят да се отхвърли и евентуалния иск
или евентуално да се уважи до размерите, които са доказани.
От фактическа страна се установява по делото ,че преди
около 5-6 години ответниците са придобили куче порода Хъски, с бяла муцуна и
бял корем, отгоре по гърба черно и с изправени уши. В края на март 2017г.
кучето излязло от дома им с ответника П.И.В. ,след което не се прибрало. Ищеца го намерил и го прибрал
у дома си. След това повикал свидетеля д-р Ц. И., ветеринарен лекар от гр.
Видин, който прегледал кучето и установил, че то няма чип. По - късно свидетелят
поставил чип с №100237000045046 ВG и отразил
номера на чипа в паспорт със сериен № ВG 01VP150863, като в
този паспорт нямало отразяване до този момент за поставен чип. За поставянето
на микрочип и издаване на паспорт била издадена фактура на стойност 41.00 лева.
На кучето било издадена и карта за електронна регистрация на кучета. Освен това
ищецът се срещнал със свидетелката Г. Л. и я уведомил за намереното от него
куче. Тя казала, че кучето не е нейно и му съобщила имената на още трима-
четирима души, които имат кучета порода Хъски. Като служител на Община К. му
казала , че на територията на общината няма приют за кучета.
През септември 2017г. кучето излязло от дома на ищеца
и отишло в дома на ответниците. Бил подаден сигнал до полицията, че куче на
ищеца е откраднато. Свидетелката Е. С. полицейски служител, посетила дома на
ответниците заедно със съпругата на ищеца и уведомила спорещите страни, че
следва да се явят в полицията на следващия ден за уреждане на въпроса.
Било образувано досъдебно производство №ЗМ-185/2017 на
РУ К., което било прекратено с постановление на РП К. от 08.11.2017г.
Стойността за настаняване на куче в хотел за домашни
любимци за период от 6 месеца е 12 лева на нощувка.
С назначената съдебно-зоотехническа експертиза е
установено какви са минималните изисквания за отглеждане на куче порода Хъски,
какви ваксини е следвало да се направят на кучето и е посочено каква храна
следва да се дава на възрастно куче - храната да съдържа 25-26% протеин, 10%
мазнини и количеството е 320 гр. дневно. Храната трябва да е три вида -
гранулирана (различни субпродукти и растителни продукти), консервирана (меси и
месни продукти) и натурална (черен дроб, риба /глави/ карантии, бъбреци).
Посочени са и размерите на различните разноски
,свързани с кучето - за ваксиниране на кучето
25 лева ,за кастриране -80-100 лева, за чипиране - 41 лева, за
здравословно хранене за 6 месеца 58 кг по 8 лв/кг общо 464 лева.
По делото е назначена и съдебно-ветеринарна
експертиза, която е дала заключение относно здравословното състояние на кучето .
Ищеца е представил като доказателства приходна
квитанция от 03.01.2018г. за заплатена такса от 10 лева за куче, служебна
бележка от ОДБХ В. в уверение на това, че на неговия адрес има три кучета,
протокол за проверка №1 от 05.01.2018г., на ОДБХ В. за извършена проверка в
дома на ответниците, протокол №5 за проверка от ОДБХ В., извършена на
07.02.2018г в дома на ответниците.
Така установената фактическа обстановка се установява
по несъмнен начин от разпитите на
свидетелите и от представените по делото писмени доказателства и заключения на
вещо лица и по същество не се оспорва от страните ,които спорят само относно
приложението на материалния закон .
С
оглед на така установената фактическа обстановка, Видинският окръжен съд намира следното от правна страна:
Съгласно чл.
269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по
допустимостта му в обжалваната му част, а по всички останали въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
Въззивният съд не може да се произнася по основания за
неправилност на въззивното решение, извън посочените във въззивната жалба,
освен в случаите, когато прилага материалния закон, определяйки сам точната
правната квалификация на предявените искове и на насрещните права и
възраженията на страните. Вън от това той проверява само посочените в жалбата
правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия
и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния
съд. В този смисъл е и установената задължителна съдебна практика, обективирана
в решения на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК:
решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. 212/2011 г. IV г. о.; решение № 230 от
10.11.2011 г. по гр. д. № 307/2011 г. II г. о., решение № 385 от 18.04.2012 г.
по гр. д. № 1538/2010 г.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е
валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано.
Депозираната срещу него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от
надлежна страни и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално
допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба се явява неоснователна,
поради следните съображения:
За да се уважи главния иск за собственост, съгласно
чл.108 от Закона за собствеността, ищецът следва да докаже, че е собственик на
куче порода Хъски с имплантиран микрочип №100237000045046, като докаже
основанието, на което е придобил собствеността и че това куче се намира във фактическа власт
на ответниците.
Ищеца сочи, че е станал собственик на кучето на
основание чл.47 ал.2 и чл.53 ал.2 от Закона за защита на животните, тъй като то
е било безстопанствено, на територията на Община К. нямало приют за кучета, а
той го е приютил и не бил намерен неговия
собственик.
Районният съд е изложил подробни доводи относно това
,че ищецът не е станал собственик на кучето на основание разпоредбите на Глава
пета от Закона за защита на животните ,тъй като не е налице нито една от
хипотезите на Чл.47 ал.2 и Чл.53 ал.2 от Закона за защита на животните ,при
които едно лице може да стане собственик на безстопанствено куче.Окръжният съд
споделя изцяло правните изводи на районния съд ,както и крайния извод,че
разпоредбите на Глава пета от Закона за защита на животните не могат да се
прилагат по аналогия и в случайте ,когато в конкретното населено място няма
приют за настаняване на безстопанствени кучета .
Въззивната инстанция намира за необходимо да отбележи
,че в конкретния случай по отношение на собствеността на кучето не намират
приложение разпоредбите на Глава пета от Закона за защита на животните ,тъй
като кучето не е безстопанствено ,т.е. куче ,което никога не е имало собственик
или куче ,което е имало собственик ,но последният се е дезинтересирал от
животното и е спрял да полага грижи за него .От събраните по делото
доказателства се установява ,че кучето е изгубено ,т.е.че има собственик ,който
не упражнява владелчески правомощия по отношение на животното по независещи от
него причини ,поради което по отношение на кучето следва да намерят приложение
разпоредбите на Чл.87-89 от Закона за собствеността .По силата на горните
разпоредби намерената вещ следва да бъде предадена на съответната община ,която
става собственик на вещта в случай ,че в едногодишен срок не се яви
собственикът на вещта .От горните разпоредби е видно ,че собственик на изгубена
вещ може да стане само общината в случай
,че собственикът не се яви да си получи вещта ,но не и намерилият вещта .Собствеността
на кучето не е придобита и по давност ,тъй като ищецът не е владеел вещта в
предвидения в Чл.80 ал.1 Закона за собствеността 5-годишен давностен срок .
Тъй като ищецът не е станал собственик на кучето ,то
ревандикационният иск следва да бъде отхвърлен без да се разглеждат другите две
предпоставки ,предвидени в закона.
От събраните пред първоинстанционния съд гласни
доказателства се установява ,че именно ответниците са собственици на кучето ,намерено от ищеца
.В тази насока са показанията на свидетелите К. К. и Ц. П. ,както и фактът ,че
ищецът е намерил кучето по времето ,когато ответниците са го загубили
.Показателен е и фактът ,че кучето само се е върнало при предишния си
собственик .Поради горното съдът намира за неоснователни подробно развитите във въззивната жалба
доводи относно това ,че изгубеното от ответниците куче е различно от кучето
,намерено от ищеца.
Правно ирелевантни са развитите във въззивната жалба
доводи относно това,че не са изпълнени от ответниците предписанията на
здравните органи относно начина на отглеждане на куче .
Въззивният съд намира ,че решението на
първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено и в частта му ,в която е
отхвърлен и евентуалният иск за заплащане от страна на ответниците на разходите
по изхранването,обезпаразитяване на на
кучето и пр.Въззивният съд изцяло споделя извода на районния съд относно това
,че ищецът не е доказал с каква храна е хранел кучето и на каква стойност е
тази храна ,като препраща към мотивите на районния съд на основание Чл.272 ГПК.
Въззивният съд намира ,че по отношение на евентуалния
иск /неправилно квалифициран в исковата молба и във въззивната жалба като
алтернативен/ следва да намери
приложение разпоредбата на Чл.55 ал.2 ЗЗД ,по силата на която не може да иска
връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг.В конкретния
случай ищецът твърди ,че е прибрал у дома си кучето ,тъй като то било „много
слабо ,наплашено ,видимо малтретирано и безстопанствено“,т.е. ищецът е поел
доброволно грижата за едно животно ,изпаднало в беда. Правилото на чл. 55, ал. 2 ЗЗД се прилага за случаите
на получаване без правно основание ,какъвто е настоящият случай (чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД). В този смисъл е Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. №
1/79 г., Пленум на ВС, посветено на въпросите на неоснователното обогатяване, в
което се посочва, че нравственият дълг е правно основание за разместване на
имуществени блага между правните субекти и изключва кондикционните претенции
(искането за възстановяване на неоснователно обогатяване) само в случаите,
попадащи в първото предложение на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а именно: при получаване
на нещо без основание.
ПО ОТНОШЕНИЕ
НА РАЗНОСКИТЕ
Въззиваемият не претендира разноски пред въззивната
инстанция,поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното и на основание Чл.272 ГПК Съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 157, том 1, стр. 157 от 06.12.2018
г. по гр.д.№ 48/2018 г.на Районен съд- К.
Решението е окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1/
2/