Решение по дело №8979/2017 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2226
Дата: 10 април 2018 г. (в сила от 25 януари 2019 г.)
Съдия: Велизар Стоянов Костадинов
Дело: 20171100508979
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 14 юли 2017 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, …………………….2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IIВ“ въззивен състав, в публичното заседание на тридесет и първи януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

           ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

   ВЕЛИЗАР КОСТАДИНОВ

като разгледа докладваното от младши съдия КОСТАДИНОВ в.гр.д. № 8979 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 10127 от 17.01.2017 г. на СРС, ГО, 90 състав по гр.д.№ 28905/2015 г. по описа на СРС отхвърлил като неоснователен предявения от „С.Ф.-Р.“ ЕООД срещу ответниците М.М.П. и Г.Г.В. иск с правно основание по чл.135, ал.1 от ЗЗД за обявяване на относителната недействителност на разпоредителна възмездна сделка – покупко-продажба, сключена на 06.04.2015 г. под формата на НА № 151, том III, рег.№ 6596 по дело № 461/ 2015 г. на нотариус с № 622 съгласно регистъра на нотариалната камара, с който М.М.П. продавала на Г.Г.В. самостоятелни обекти в сграда с идентификатори 68134.514.232.1.21 и 68134.514.232.1.22, съгласно Кадастралната карта и регистри на гр.София, представляващи гараж № 15 с площ от 12.43 кв.м. при съседи – гараж № 16, стълбище, коридор и подземна улица, заедно с прилежащите 4.84 % идеални части от общите части на подземните гаражи и съответните идеални части от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата и гараж № 16 и подземна улица, заедно с прилижащите 6.51 % идеални части от общите части на подземните гаражи и съответните идеални части от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, за продажната цена от 9 900.00 лева, която ищцовото дружество счита за увреждащо действие, затрудняващо удовлетворяването на вземането, което има спрямо ответника М.М.П., представляващо правото да иска сключването на окончателен договор въз основа на предварителен договор от 04.04.2011 г. за покупко-продажба на същите гаражи, по който сочи, че е било изправна страна.

В законоустановения срок за въззивно обжалване на горното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД чрез процесуалния му представител адвокат Р.. В жалбата се излагат съображения за неправилност на постановеното от СРС решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалния закон и поради необоснованост. В тази връзка неправилно СРС е приел, че макар страните – ответници да се намират във фактическо съжителство, то тези лица не попадали в кръга на лицата по чл.135, ал.2 от ЗЗД. В тази насока, СРС не е съобразил въобще на задължителната пратила на ВКС по чл.290 от ГПК – цитират се решения. Излага се твърдението, че наличието на съвместно живеене на съпружески начала или в общо домакинство съответства на наличието на достатъчна фактическа близост, подобно на лицата от кръга на визираните в чл.135, ал.2 от ЗЗД. На следващо място, в жалбата се сочи, че съдът въобще не бил изследвал в пълнота на събраните по делото доказателства. Това е довело до едно необосновано решение. Съдът не е обсъдил липсата на размяна на пари по сделката между двамата ответници, както и липсата на разплащане по продажбата на имота, занижената продажна цена с цел избягването на превод на средства по банков превод при заобикаляне на закона за разплащанията в брой. Това обстоятелство представлявало косвено доказателство за наличие на знание за увреждане. Същевременно съдът в тази насока отказал да назначи съдебно – оценителна експертиза за установяване на действителната стойност (пазарна цена) на конкретния имот с цел доказване наличие на знание за увреждане. По нататък в жалба се релевира довод, според който при липса на преки доказателства, то доказването може да бъде изведено от поредица установени факти за увреждане – цитира се решение по чл.290 от ГПК. В тази насока се излагат доводи, че са налице предпоставките за уважаване на предявения иск с оглед на установените в този смисъл факти – наличие на фактическо съжителство между страните, че те работят заедно в едно заведение, че цената на продажбата е изключително ниска под средната пазарна цена,  че не е направено реално плащане. Предявява се доказателствено искане пред ВИ чрез назначаването на съдебно-оценителна експертиза, която да оцени пазарната стойност на процесните два гаража, с цел доказването на твърдението на страната, че имотите са били продадени на занижена цена. Предявява се искане за отмяната на постановеното от СРС решение и за постановяване на ново, с което предявения иск по чл.135 от ЗЗД бъде уважен изцяло. Не се претендират разноски, въпреки представени доказателства за заплатената държавна такса.

Насрещните по спора страни – ответниците Г.В. и М.П. в писмен отговор чрез надлежно упълномощения си представител инвокират изчерпателни съображения за неоснователност и недоказаност на твърденията от въззивната жалба. Твърди се, че презумпцията на чл.135, ал.2 от ЗЗД не можела да се прилага разширително и тя не е приложима към фактите от настоящия случай. Счита се доказателственото искане от въззивната жалба за преклудирано и като такова не следва да се уважава. Предявява се искане за потвърждаване на първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендирани са разноски. Не се предявявани доказателствени искания.

С Определение, постановено от въззивният съд в закрито заседание доказателственото искане от въззивната жалба е оставено без уважение, поради неговата неотносимост към предмета на делото.

В открито съдебно заседание процесуалните представители на страните всеки поотделно поддържа изцяло доводите и съображенията, изложени в постъпилите по делото въззивна жалба и отговор на въззивна жалба. Молят въззивният съд да се произнесе съобразно исканията на страните в тях. Претендират се разноски. Процесуалния представител на ответниците Г.В. и М.П. акцентира, че ищецът не е доказал знанието като елемент от фактическия състав на отменителния иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД. Законовата презумпция за знание по тази разпоредба не била приложима в настоящият случай и тя не подлежала на разширително тълкуване. Липсвали по делото преки или косвени доказателства, от които да може да се направи категоричен извод за наличие на знание за увреждане на ищцовото дружество.

В писмена защита процесуалния представител на ответниците Г.В. и М.П. поддържа с идентични съображения доводите, изложени в отговора на въззивната жалба и тези, поднесени на вниманието на въззивния съд в открито съдебно заседание. Поради процесуална икономия не следва да се преповтарят. Претендират се разноски.

 Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, с обоснован и доказан правен интерес, срещу съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол и е процесуално допустима.

Преди да се произнесе по съществото на въззивната жалба касателно нейната основателност, съдът приема, че самостоятелно и суверенно следва да изследва на събраната доказателствена сувкупност и изведените чрез нея правно-релевантни факти.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивната инстанция намира обжалваното решение за валидно и допустимо, като постановено при спазване на императивните процесуални правила на ГПК.

Преди да се произнесе относно неговата правилност или неправилност, съдът следва да съобрази следното:

По съществото на спора от фактическа страна:

Ищецът „С.Ф.-Р.“ ЕООД чрез управителя си, предявявайки на 26.05.2015 г. претенцията си срещу ответниците М.М.П. и Г.Г.В., е въвел като твърдения, че с ответницата М.М.П. сключили на 04.04.2011 г. предварителен договор за покупко – продажба на имоти.

Според твърденията в исковата молба и приложения към нея предварителен договор от 04.04.2011 г., ответницата М.М.П. в качеството на продавач поемала задължение да продаде на ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД като купувач следните недвижими имоти- гараж № 15 с площ от 12.43 кв.м. при съседи – гараж № 16, стълбище, коридор и подземна улица и гараж № 16 (парцел четиринадесети, отреден за имот с планоснимачен номер шестнадесети) от квартал 45 по плана на гр.София, местността „ГГЦ – Зона В – 15“, ул. **********с площ по скица 535 кв.м. при граници по скица – улица „Дунав“, УПИ № XV, УПИ № XVI-16, УПИ № XVII – 19, УПИ № XI – 13, УПИ № XII-14, УПИ № XIII-15.

Предварителният договор е двустранно подписан от страните. В клауза 1.3. от договора е отразено, че договорената обща покупко-продажбена цена е 20 000.00 евро и че същата ще бъде изплатена от купувача по банков път в полза на „М.“ ЕООД в ЧПБ „Т.Б.“ АД в срок до 30.06.2011 г. Отразено е в тази клауза, че с окончателното погасяване от ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД на дълга, съществуващ в полза на „М.“ ЕООД (кредитор) по договор за кредит № СФ 422/2007 г. от 19.07.2007 г., то сумата, определена като продажбена цена по предварителния договор, следвало да се счита за платена. Т.е. с плащането на дълга към третото лице, се счита, че купувача е изпълнил задължението си да плати цената за имотите по сключения предварителен договор. При това положение купувача се счита, че е бил длъжник по отношение на цената по предварителния договор, което е корелативно субективно право на продавача, и че купувача се явява да е кредитор на субективното право да му се прехвърлят в собственост съответните имоти, което субективно право е корелативно задължение за продавача. Т.е. последния е длъжник по тази линия.

По делото на л.8 действително е приложено платежно нареждане от 21.04.2011 г., според което ищецът „С.Ф.-Р.“ ЕООД нареждал по банков път да се плати на третото лице „М.“ ЕООД при ЧПБ „Т.Б.“ АД сумата от 506 876.15 лева по договор за кредит № СФ 422/2007 г. от 19.07.2007 г.

Според представено на л.75 от делото удостоверение от 05.04.2016 г. от Централно управление на „Т.Б.“ АД се удостоверява, че на 21.04.2011 г. е постъпил превод на сумата 506 876.15 лева по договор за кредит № СФ 422/2007 г. от 19.07.2007 г., при което окончателно е бил погасен кредита на „М.“ ЕООД за задължения за главници, лихви, такси и комисионни.

В клауза 4.1.  от предварителния договор е определено, че сключването на окончателния договор следва да стане пред нотариус на 01.09.2011 г., но не по-късно от 14.00 часа на същата дата в нотариалната кантора на Нотариус М.Г. ***. При неявяване на някоя от страните за сключване на окончателния договор, се съставя констативен протокол от нотариуса, като неявилата се страна се считала за неизправна, според договореното.

По – нататък в исковата молба, ищецът „С.Ф.-Р.“ ЕООД твърди, че ответницата П. не се е явила на определената дата и място за сключване на окончателен договор за процесните два имота. Това обстоятелство породило правен интерес за ищцовото дружество от предявяване на иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД. Ищецът излага, че с нотариална покана № 40, том I, рег.№ 681 от 03.04.2015 г. чрез нотариус С.М., с рег. № 389, връчена на ответницата П. на 03.04.2015г., същият е уведомил последната за неизправността й по предварителния договор и за започването на исково производство. Твърди се, че с поканата ищецът указал на ответницата да се въздържа от действия, които биха увредили интересите на „С.Ф.-Р.“ ЕООД в качеството му на купувач по предварителния договор за покупко-продажба на процесните имоти. За да се избегнат съдебни дела се излага от ищеца, че с поканата той е предоставил повторна възможност на ответницата П. същата да изпълни задълженията си по сключения предварителен договор на 07.04.2015 г. в 9.00 часа, като се яви в кантората на нотариус С.М. с всички оригинални документи и да пристъпи към сключване на окончателен договор.

По делото действително е приложена въпросната нотариална покана от № 40, том I, рег.№ 681 от 03.04.2015 г. на нотариус С.М., с рег. № 389 и тя доказва наведените в исковата молба твърдения в посочения от ищеца смисъл. Т.е. ответницата е била уведомена от ищеца, че последният е очаквал същата да изпълни задължението си по сключения предварителен договор.

Според констативен протокол от 07.04.2015 г., съставен от нотариус С.М., с рег. № 389 иприложен на л.11 от делото, на посочената дата и място, ответницата или неин представител не се е явил да изповяда сделката по прехвърляне на имотите в полза на ищеца.  

 Твърди се, че ищцовото дружество „С.Ф.-Р.“ ЕООД е изпълнило задължението си по клаузата от т.1.3 от предварителния договор и при това положение следвало да се счита, че цената за имотите е платена от него.

В по-късен момент, ищецът излага, че е узнал обстоятелството двата гаража да са били продадени на 06.04.2015 г. от ответницата П. на ответника Г.В. с нотариален акт № 151, том III, рег.№ 6596, дело № 461/2015 г. на нотариус М.Г. с рег.№ 622 на НК. По делото действително е приложен въпросният нотариален акт. Според този нотариален акт общата продажна цена за двата гаража, които ответницата М.П. прехвърляла на 06.04.2015 г. чрез покупко – продажба на ответника Г.Г.В. е 9 900.00 лева. Според констатациите от нотариалния акт, посочената сума от 9 900.00 лева е получена от продавача П. напълно и в брой, преди подписването на договора за покупко-продажба. Също според констатациите от нотариалния акт данъчната оценка за гараж № 15 е в размер на 7 401.60 лева, а за гараж № 16 9950.00 лева, или общо 17 351.00 лева – обстоятелство намиращо писмено потвърждение в приложената на л.35 от делото данъчна оценка за двата имота към 19.06.2015 г., която съвпада с тази, отразена в нотариалния акт за тях.

При това положение, ищецът предявява искане пред съда за прогласяване на относителната недействителност на сделката, обективирана в посочения нотариален акт, тъй като тя увреждала „С.Ф.-Р.“ ЕООД в качеството му на кредитор спрямо М.М.П..

В исковата молба е изложено твърдението, че покупко-продажбена сделка с нотариален акт № 151 е извършена между лица, живеещи на семейни начала. Твърди се, че продавача и купувача по нотариалния акт № 151 фактически са съжителствали помежду си повече от две години, че не е имало реално плащане по сделката, че стойността на определената цена по сделката е под пазарната стойност на имотите, както и че страните по тази сделка (ответниците по делото) са знаели, че по този начин увреждат ищеца  С.Ф.-Р.“ ЕООД и възпрепятстват същият да удовлетвори правата си като кредитор по предварителния договор.

Въззивната инстанция акцентира на възражението на ищеца от исковата молба, поддържано и във въззивната му жалба, че по отношение на сключената сделка от 06.04.2015 г. между двамата ответници не е било извършено реално плащане – л.3. Това възражение по съществото си представлява възражение за симулативност на сделката.

В отговора на исковата молба на л.51 от делото от 28.09.2015 г., ответницата М.М.П. възразява срещу предявения от ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД иск и същата твърди, че именно ищеца не е бил изправната страна по сключения между тях предварителен договор. Твърди се, че на уговорената дата, час и място по предварителния договор за изповядване на сделката на 01.09.2011 г. в 14.00 часа в нотариалната кантора на Нотариус М.Г. *** не се е явил никакъв представител на ищеца. По този начин, следвало да се приеме, че с неявяването си в кантората на определените дата и час, ищецът се считал за неизправна страна и той не можел да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Според ответника, ищецът не доказвал обратните си твърдения, че той е изправната страна, тъй като не е представил доказателства за тях – например констативен протокол. В тази насока ответницата П. се позовава на удостоверение с № 48 от 27.08.2015 г. на нотариус М.Г. с рег. № 622, според което на уговорената дата на 01.09.2011 г. не е било извършено вписване на констативен протокол по искане на ищеца, тъй като същият не се е бил явил на уговорената дата за прехвърляне на собствеността на процесните имоти.

По отношение на тези свои твърдения, обаче, ответницата не отчита, че с оглед приложеното на л.55 от делото удостоверение с № 48 от 27.08.2015 г. на нотариус М.Г. с рег. № 622, е видно, че на 01.09.2011 г. не е било извършено вписване на протокол, нито по искане на ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД, нито по искане на ответницата М.М.П..

Т.е. въззивният съд достига до извода, че на уговорената първа дата за изповядване на сделката за процесните два гаража като окончателна, не са се явили и двете страни по предварителния договор.

В отговора на исковата молба е инвокиран довод, че са неверни твърденията на ищеца, че ответницата П. и ответника В. са живели на семейни начала към датата на изповядване на сделката и че ответника В. е знаел за съществуването на предварителния договор. В отговора е направено признание, че ответницата П. работи при ответника В. като „барман“ в неговото дружество и се позовава на представеното към отговор доказателство – трудов договор. Твърди се, че отношенията между ответниците са „строго професионални“ и че ответникът В. е помогнал на ответницата в труден за нея момент. Ответницата П. излага твърдението, че нейния баща М.В.П.е бил управител на дружеството „М.“ ЕООД, а последното е работило с ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД дълги години в сферата на строителството. Твърди се, че ищцовото дружество е било неизправна страна по предварителния договор и че в продължение на четири години се е било дезинтересирало от сключването на окончателен договор за гаражите. В отговора на исковата молба, ответницата описва разрива в отношенията между нейния баща М.П.и съжителстващата с него Е.П.С., действията по продажбата на жилището им от Е.С., както и влошаването на финансовото и здравословно състояние на бащата на ответницата. Това положение принудило ответницата П. да продаде въпросните два гаража на ответника В., за да се снабди с парични средства за инициирането на съдебно производство относно жилището на баща й и за полагане на медицински грижи за него. Ответницата твърди, че е поискала заем от ответника В. и лицето В.като нейни работодатели в размер на 10 000.00 лева, но получила отказ. Ответникът В. предложил на ответницата П. да получи „нещо в замяна, което да гарантира интересите му“. Ответницата твърди, че единственото имущество, което е притежавала е да му предложи гаражите, които имала и за това се съгласила да сключи с ответника В. договор за покупко – продажба за тях. С отговора на исковата молба ответницата П. оспорва, че са неверни твърденията на ищцовото дружество, че не е имало реално плащане. Плащането на сумата от 9 900.00 лева е удостоверено в самия нотариален акт като признание на ответницата П.. Твърди се, че е имало действителна нужда ответницата да получи договорената с ответника В. сума. Последната твърди, че уговорената с ответника В. продажна цена на въпросните два гаража е била действителната пазарна цена и тя като такава само за тази стойност е могла да бъде уговорена. На следващо място, ответницата П. твърди наличие на несъизмеримост между престацията за плащането на цената от 9 900.00 лева за покупко-продажбата на двата процесни гаража и платения от ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД дълг за сумата от 506 876.15 лева в полза на дружеството „М.“ ЕООД. В отговора на исковата молба, ответницата П. излага, че след като получила сумата от 9 900.00 лева, същата пристъпила към заплащането на разходите за образуване на съдебно производство, което било висящо в СГС като гр.д. № 4988/2015 г. и за осигуряването на медицински грижи за бащата й, който, обаче, на 17.04.2015 г. починал. Смъртта на бащата на ответницата П. на посочената дата е удостоверено с копие на извлечение от акт смърт – л.62 от делото.

От приложения към отговора на исковата молба трудов договор от 01.11.2010 г. на л.56 от делото се установява, че ответницата М.П. е работила по трудово правоотношение от 01.11.2010 г. при ответника Г.В. в неговото дружество „ВиВ Комерс“ на длъжност „барман“. Няма данни трудовото й правоотношение с ответника да е било прекратено. От справка в ТР към настоящият момент се установява, че ответника В. е управител на посоченото юридическо лице.

Ответницата В.доказва, че е имала отношения с друго лице - Е.П.С. във връзка с друг конкретен имот на основание приложения на л.57 от делото констативен протокол от 01.12.2011 г. на нотариус М.Г. с рег.№ 622. Според платежното нареждане на л.58 от делото на 16.04.2015 г. по сметка на СГС е внесена сумата от 2980.00 лева от юридическото лице „М.“ ЕООД за държавна такса за образуване на съдебно производство. Приложеният на л.60 от делото договор за правна помощ от 15.04.2015 г. онагледява със съответно попълнения реквизит, че в брой е била платена сумата от 2 765.00 лева от „М.“ ЕООД в полза на адвокат В.К.за образуване на гр.дело срещу лицето Е.П.С.. Според приложена към отговора на исковата молба справка е видно, че е било образувано гр.д. № 4988 от 2015 г. по описа на СГС, ГО, 1-3 състав.

В отговора на исковата молба на ответника Г.Г.В. се инвокират доводи за неоснователност на исковата претенция на ищеца. Съображенията от отговора на исковата молба на ответника В. се припокриват по съдържание с тези, изложени от ответницата П. – че същата работи при него като барман от 2010 г., че отношенията между тях са само професионални, че е решил да помогне на ответницата П., поради тежкото състояние на баща й, че му е била поискана от нея на заемна сума в размер на 10 000.00 лева от него и неговия съдружник, че е отказал да предостави такава, че е предложил да получи нещо в замяна за исканата сума, че е била сключена покупко-продажбена сделка с нея за процесните гаражи, че е платил в брой уговорената сума от 9 900.00 лева, че е имало реално плащане на тази сума. Твърди се, че са неверни твърденията на ищеца, че двамата ответници са съжителствали помежду си.

В тази връзка, с отговора на исковата молба ответника В. се позовава на удостоверение за промени в адрес на л.67 от делото, според което до 05.06.2015 г. същият е бил регистриран на адрес гр.София, ул. „****“ № 16, а от и след 05.06.2015 г. – на адрес гр.****№ 075, 06, 016.

Установява се по делото, на л.78 и следващите, че е приложен протокол от проведено на 11.02.2014 г. Общо учредително събрание на етажните собственост на жилищна сграда с подземни гаражи и магазини в гр.София, м. „ГГЦ Зона В -15“ – на адрес гр.****№ 75. Отразено е в протокола в началото и в края на приложения присъствен списък с подписи, че на събранието е присъствала ответницата М.М.П. като собственик на имот в етажната собственост – ат.17, при 6.91 % дял от общите идеални части.

На л.82 от делото са представени квитанции от заплатени такси за 2015– 2016 г. за ап.16. в различен размер. За получател на квитанциите се установява наличие на поставени подписи.

Според извлечение към 24.02.2014 г. от домовата книга на етажните собственост на адрес гр.София, ул. **********с Председател на Управителния съвет Г.А.М.е отразено, че собственик на недвижим имот – ап.16, ет.6 от етажната собственост според съществуващ нотариален акт, е М.М.П.. В т.3 от извлечението в графа „имената на членовете на домакинството, които живеят заедно със собственика и тяхната свързаност със собственика/собствениците“ са записани имената на Г.Г.В..

Въззивният съд приема, че в протокола за Учредителното общо събрание от 11.02.2014 г., представените квитанции за платени такси за 2015 г.-2016 г. и в извлечението от домовата книга от 24.02.2014 г. става дума за един и същи имот, независимо, че в протокола е отразен като ат.16, а не като ап.16.

Посочените обстоятелства от извлечението на домовата книга на етажните собственост на адрес гр.София, ул. **********намират потвърждение в издадено от домоуправителя на етажната собственост удостоверение от 08.04.2016 г., според което Г.Г.В. *** заедно с М.М.П. и че това лице е записано в книгата на собствениците в жилищната сграда от 04.03.2014 г. Според удостоверението Г.Г.В. е заплащал режийни разноски и суми за поддържане на етажната собственост в размер на 10.00 лева месечно.

От показанията на свидетелите – Й.А.Ц.и Г.А.М., последната като домоуправител на етажната собственост на адрес гр.София, ул. **********се установява, че същите за незаинтересовани, трети на спора лица. Тези свидетели, чрез показанията им, които съвпадат напълно и си кореспондират, посочват на съда, че са виждали ответника Г.В. да живее в жилището на ответницата М.П.. Свидетелят Ц.посочва на съда непосредствените си впечатления за това обстоятелство, а именно, че живее на адреса на етажната собственост от 2012 г., че е виждал двамата ответници в конкретния имот, че ответника В. е паркирал автомобила си пред гараж в етажната собственост и че е възприел самата ответница П. в техен разговор да споменава ответника В. като „неин мъж“. Самият свидетел пресъздава впечатленията си, че двамата ответници са били семейство. На следващо място свидетелката М.пресъздава същите обстоятелства както свидетеля Ц., а именни че тя (свидетелката) е посещавала адреса на етажната собственост от 2013 г., че е виждала двамата ответници да живеят заедно в конкретния имот и че ответника В. е паркирал автомобила си отвън пред етажната собственост. Също така свидетелката М.пресъздава пред съда възприятия, че е виждала само ответницата П. да присъства на Общите събрания на етажната собственост, на която е била домоуправител.

Въззивният съд кредитира показанията на разпитаните свидетели като пълни, изчерпателни и последователни. При това положение, съдът приема за доказано на базата кредитираните гласни доказателствени средства и приложените по делото писмени доказателства - протокол за Учредителното общо събрание от 11.02.2014 г., представените квитанции за платени такси за 2015 г.-2016 г., извлечението от домовата книга от 24.02.2014 г. и удостоверението от 08.04.2016 г., че двамата ответници са живеели заедно в едно общо домакинство на „семейни начала“. Дори и върху извлечението от домовата книга да е отразена дата 04.03.2014 г. с различна химикална паста, според констатациите на първоинстанционният съд, настоящият въззивен съдебен състав приема, че по делото разпитаните свидетели Й.и М.са пресъздали пред съда преки възприятия, според които са виждали ответниците да живеят заедно през 2014 г. Конкретно свидетеля Й.посочва, че живее в етажната собственост на посочения адрес от 2012 г., а свидетелката М., че е посещавала етажната собственост от 2013 г. При това положение съдът приема, че още преди датата на прехвърлителната сделка между ответниците за процесните имоти от 06.04.2015 г., същите са живеели на семейни начала в едно общо домакинство.

Съдът кредитира извлечението от домовата книга от 24.02.2014 г. в частта на съставянето му от 24.02.2014 г., към който момент е отразено, че ответникът Г.В. е живеел в имота на ответницата П. като член на семейството й. Т.е. още преди 04.03.2014 г., като дата отразена на последната страница от извлечението от домовата книга, се установя на база ценените от съда доказателства, че ответниците са живеели заедно при „фактическо съжителство“.

По отношение на приложеното от 17.12.2015 г. удостоверение за промени в адрес на л.67 от делото съдът намира, че същото не води до опровергаване на категоричните му изводи, че едва от 05.06.2015 г., която дата е след датата на прехвърлителната сделка, ответниците са започнали да живеят заедно на един и същи адрес – гр.****№ 16. Напротив, същите фактически са живеели заедно в едно общо домакинство преди датата на прехвърлителната сделка от 06.04.2015 г. и преди датата на адресната регистрация на ответника В. с оглед кредитираните по делото доказателства, посочени по-горе. Следва да се отбележи, че адресната регистрация за постоянен или настоящ адрес *** е реализируема не с оглед наличие на фактическо съжителство на две лица, а по – скоро с притежание на имот в етажната собственост на посочения адрес. Същата не се предпоставя или обвързва от наличие на фактическо съжителство.     

От правна страна:

Спорното материално право по чл.135 от ЗЗД се обуславя от възникването на следните материално – правни предпоставки, които са: 1). наличие на действително вземане или субективно право в полза на кредитора, което да е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска, 2). извършването на увреждащо кредитора действие и ако то е възмездно - лицето, с което длъжникът е договарял, да е знаело за увреждането, което понася кредиторът в резултат на сделката. Това знание на приобритателите на недвижимия имот за увреждане на кредитора на техния прехвърлител подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства. Доказването не е необходимо да е пълно и главно. При липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. За наличие на знание е достатъчно приобритателите по транслативната сделка да са съзнавали, че в резултат на сделката съществува възможност да се възпрепятства кредитора да се удовлетвори от стойността на имота.

Преди да провери дали са налице и доказват ли се предпоставките на спорното материално право, настоящият въззивен състав изследва, с оглед релевираното в исковата молба на ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД възражение за липса на реално плащане на уговорената продажна цена между ответниците П. и В., което по съществото си представлява възражение за симулативност на сделката, дали сделката, обективирана в нотариален акт № 151, том III, рег.№ 6596, дело № 461/2015 г. на нотариус М.Г. с рег.№ 622 на НК е действителна. Довод за този аргумент е, че основателността на иска по чл.135 от ЗЗД предполага наличие на действителна сделка. Само действителна сделка може да се прогласи за относително недействителна при наличие на останалите предпоставки, обуславящи възникването на спорното материално право.  В този смисъл е Решение № 1224 от 25.10.1999 г. по гр. д. № 550/1999 г., v г. о. на ВКС, според което успешното провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД предполага действителност на самата сделка, като относително недействителна е тя само по отношение на лицето, чийто интерес е увреден.

В съдебната практика е прието, че предварителните твърдения на страните по договор за покупко-продажба на имот, залегнали в нотариален акт, че е заплатена цената за имота, преди нотариалното изповядване на сделката, могат да се доказват с всички доказателствени средства, включително и с гласни такива при съобразяване на ограниченията на чл.164 от ГПК. В тази връзка, по отношение плащането на цената за имота в полза на продавача, нотариалния акт като титул за собственост няма удостоверително значение на официален документ по смисъла на чл. 179 от ГПК – твърдението на купувача, че е заплатил цената за имотите в брой преди изповядването на сделката е частноправно изявление. В такъв случай, плащането може да се доказва с всички доказателствени средства, включително и с гласни такива при договори на стойност до 5 000.00 лева. В настоящият случай, липсва признание на факт, липсват и категорични писмени доказателства, доказващи уговорената между ответниците сума за имотите да е платена в брой – например разписка. Договорът между тях е над 5000.00 лева и в случая доказването на плащането като реално извършено се цели да се извърши от ответниците чрез гласни докателствени средства. В настоящият случай, обаче, е приложимо ограничението на хипотезата на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК, според която свидетелски показания не се допускат за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000.00 лева. В тази разпоредба е предвидено едно изключение (т.нар. „изключение от изключението“), според което това законово ограничение за разпит на свидетели не се прилага, ако договорите над 5 000.00 лева са сключени между съпрузи или роднини по права линия, по съребрена линия до четвърта степен и по сватовство до втора степен включително. В настоящия случай, между ответниците са налице отношения по повод на тяхно фактическо съжителство. Липсват отношения, породени от брак между тях, при което е приложимо ограничението на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК, според което е недопустимо да се събират гласни доказателствени средства. Т.е. не могат да се събират гласни доказателствени средства за установяване на факта на плащането на уговорената между ответниците цена като елемент от сключената между тях покупко – продажба на 06.04.2015 г.

В нарушение на горната разпоредба, обаче, неправилно първоинстанционният съд е разпитал свидетелите  И.И.В.и Т.Х., майка на ответника В., за обстоятелствата, свързани с договорянето на продажната цена и с извършеното като твърдяно от ответниците реално плащане на цената по сключената покупко-продажба между тях. Това е така, защото договорът между ответниците надхвърля по стойност 5 000.00 лева и ограничението на чл.164, ал.1, т.3 от ГПК е приложимо, т.е. не могат да се събират гласни доказателствени средства за визираните обстоятелства. Разпоредбата не подлежи на разширително тълкуване и изключението на изключението от същата е неприложимо, тъй като ответниците не са съпрузи, за евентуално събиране на гласни доказателствени средства. Т.е. за тези изяснявани в хода на производството обстоятелства са недопустими гласни доказателствени средства. Неправилно, обаче, първоинстанционният съд е събрал такива, поради което настоящата инстанция изключи същите от доказателствената съвкупност в тази им част. 

При това положение, тежестта на доказване на юридическия факт, че е било извършено плащане на цената по сключената между ответниците покупко-продажба се счита, че принципно „лежи“ (образно казано) върху страната, която го твърди, тъй като е твърдение за положителен факт и от него страната, която го е въвела, черпи благоприятни правни последици. В случая, твърдението за реално плащане се инвокира от ответниците.  Изключвайки гласните доказателствени средства относно разпитаните свидетели В.и Х.за визираните обстоятелства, съдът приема, че ответниците не доказват по безспорен начин факта на плащането на договорената между тях покупко-продажбена цена. Приложените на л.58 от делото платежно нареждане от 16.04.2015 г. за внесена по сметка на СГС сума от 2980.00 лева от юридическото лице „М.“ ЕООД за държавна такса и л.60 от делото договор за правна помощ от 15.04.2015 г. за платена в брой сумата от 2 765.00 лева от „М.“ ЕООД в полза на адвокат В.К.за образуване на гр.дело срещу лицето Е.П.С., не доказват също по безспорен начин, че ответницата П. лично е извършила тези посочени разходи. Нейните имена не фигурират в тези писмени доказателства и не се установява да са подписани, респ. да са „авторизирани“ от нея. Тези писмени доказателства не могат да бъдат ценени от въззивният съд, дори и като индиция, че ответницата П. е получила пари от сделката с ответника В.. В противен случай, такъв извод на съда в посочения смисъл, ще се счита за основан на предположения.

При тези изложени съображения, обаче, относно тежестта на доказване, която принципно лежи върху ответниците П. и В., то логично се поражда въпроса, че същите винаги биха имали правен интерес да не доказват факта на плащането с оглед възражението за „симулация“, ако се счита, че тежестта на доказване за посочения положителен факт се носи от тях. Т.е. същите винаги ще се възползват от това да не докажат или доказват посоченото обстоятелство, при което атакуваната сделка винаги ще се счита за недействителна като „недобросъвестно“ целен резултат. В този случай, дори ищецът „С.Ф.-Р.“ ЕООД да е въвел твърдение за отрицателен факт, като съдържание на възражението за привидна сделка – а именно липсата на реално плащане по атакуваната сделка, то тежестта на доказване се прехвърля „процесуално“ върху него. В настоящият случай, обаче, от материалите по делото е видно, че ищецът въобще не е ангажирал никакви доказателства във връзка с релевираното от него възражение за симулативност на сделката между ответниците П. и В., поради липсата на реално извършено плащане на договорената продажна цена. 

При отчитане на изложените съображения, въззивният съд намира, че сделката между ответниците П. и В., извършена на 06.04.2015 г. е недействителна, като защитата срещу нея е могла да се осъществи по друг ред с искова претенция, основана на чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД вр. чл.17 от ЗЗД.

Предвид на това, че атакуваната сделка от ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД е недействителна, то предявеният иск по чл.135, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен, при което не е необходимо обсъждането на наличието на предпоставките, обуславящи възникването на спорното материално право, тъй като изхода по настоящия спор е предопределен от друг преюдициален въпрос, обсъден в мотивната част на решението по-горе.

 В правилно приложение на материалния закон, първоинстанционният съд е достигнал до законосъобразен извод за отхвърляне на исковата претенция, въпреки изложените неправилни мотиви по съществото на спора.

При това положение единственият изход за въззивната инстанция е да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

По разноските:

За въззивната инстанция с оглед неоснователността на въззивната инстанция, разноски в полза на въззивника – ищец „С.Ф.-Р.“ ЕООД не се дължат и такива не се присъждат. Разноски са претендирани от процесуалния представител на страните – ответници в размер на по 1500.00 лева или общо 3 000.00 лева. Представените договори за правна помощ на л.71 и л.73 от въззивното производство с разписките към тях доказват, че тези адвокатски възнаграждения са били изцяло платени в брой. Срещу тези претенции за разноски, процесуалния представител на „С.Ф.-Р.“ ЕООД е възразил в срок с възражение за прекомерност – л.77 от делото. Предявеният конститувен иск по чл.135 от ЗЗД е оценяем и за същият като цена на иска се приема размера на данъчната оценка на имота.  В случая тя е 17 351.80 лева – л.35 от първоинстанционното дело. При това положение е приложима хипотезата на чл.3, ал.6 от Наредбата на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която минимума на адвокатското възнаграждение се определя, съобразно интереса, но следва да е не по-малко от 600.00 лева. С препращането към ал.2 от Наредбата и при отчитане на интереса на делото, се установява, че минималното възнаграждение, което следва да се присъди е  820.55 лева за всеки ответник. До тези размери адвокатските възнаграждения, които следва да се присъдят в полза на ответниците, следва да бъдат намалени, поради основателността на възражението за прекомерност на ищеца „С.Ф.-Р.“ ЕООД.  

С оглед данъчната оценка на имотите, която е за сумата от 17 351.80 лева, настоящото решение може да бъде обжалвано пред ВКС на основанията, посочени в чл.280 от ГПК.

 

Воден от горното, Софийски градски съд

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 10127 от 17.01.2017 г. на СРС, ГО, 90 състав по гр.д.№ 28905/2015 г. по описа на СРС.

 

 ОСЪЖДА „С.Ф.-Р.“ ЕООД с ЕИК: **********да заплати на М.М.П. с ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 820.55 лева - разноски за въззивното производство.

 

ОСЪЖДА „С.Ф.-Р.“ ЕООД с ЕИК: **********да заплати на Г.Г.В. с ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 820.55 лева - разноски за въззивното производство.

 

 Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в едномесечен срок от получаването на съобщението.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  

                      

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: 1                             

 

2.