№ 41
гр. София , 28.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на десети ноември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002365 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ищеца в производството „РАБИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ********* срещу първоинстанционно решение № 1 от 06. 01.
2020 г., постановено от Пернишки окръжен съд, Гражданско отделение по т.д. № 54 по
описа на съда за 2019 г., с което са отхвърлени, като погасени по давност предявените, при
условията на обективно кумулативно съединяване, искове от „РАБИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД,
гр. Плевен, ул. „България”, № 18, ет.1, ателие 1 за осъждане на „СКАНИА ТРАНС” ЕООД,
гр. Перник, ул. „Хасково”, № 1, бл. В, ет. 1, ап. 1 да заплати на основание чл. 17, ал. 1 от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), сумата 22
371 евро, представляващи стойността на стоки, натоварени за превоз в Швеция, но
недоставени на получателя, съгласно товарителница от 23. 11. 2017 г., ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска – 28. 02. 2019 г. до окончателното изплащане на
сумата, както и обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за забавено плащане на сумата по
главницата в размер на 2 454,60 евро за периода от 30.01.2018г. до 28.02.2019 г., със
законните последици по отношение на разноските в производството, и по частна жалба,
депозирана от ответника в производството „СКАНИА ТРАНС“ ЕООД, срещу определение
по същото дело № 94 от 20. 03. 2020 г., с което е оставена без уважение молба на частния
жалбоподател за изменение, на основание чл. 248 от ГПК, на постановеното по делото
решение в частта му за разноските.
1
Във въззивната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното
първоинстанционно решение, иска се отмяната му и постановяване на друго решение по
съществото на спора, с което предявените от жалбоподателя искове да бъдат уважени в
цялост, със законните последици, претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за въззивната инстанция.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
В частната си жалба ответника в производството излага твърдения за незаконосъобразност
на обжалваното определение по чл. 248 от ГПК, иска отмяната му и изменение на
постановеното първоинстанционно решение в частта му за разноските.
Ответникът по частната жалба я оспорва.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като извърши проверка на
редовността на въззивното производство, както и на обжалваното първоинстанционно
решение, при условията и в пределите, установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК,
съобразно която въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в законоустановения срок и срещу
подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Първоинстанционното решение, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата
се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни правомощия
на съда и съобразено с твърденията на ищеца в исковата му молба относно обстоятелствата,
на които се основава иска, и търсената с иска защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е
валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на първоинстанционното
решение, при условията и в пределите, установени от цитираната разпоредба на чл. 269 от
ГПК, така както същите са разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. №
1/2013 г., не се установява неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на
императивни правни норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да
следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от
брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка правилността на обжалваното
първоинстанционно решение, настоящият въззивен съд е ограничен от оплакванията в
жалбата.
Преценено, съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата му,
2
първоинстанционното решение се явява и правилно по същество, поради следното:
В депозираната от ищеца в производството въззивна жалба срещу постановеното
първоинстанционно решение, с което предявените от него искове са отхвърлени, като
погасени по давност, е релевирано всъщност само едно оплакване срещу правилността на
същото. Излага се, че давността не е изтекла преди завеждането на иска, при условията на
чл. 32, параграф 2 от приложимата КОНВЕНЦИЯ ЗА ДОГОВОРА ЗА МЕЖДУНАРОДЕН
АВТОМОБИЛЕН ПРЕВОЗ НА СТОКИ (CMR), доколкото ищецът бил инициирал
визираното в същия текст на конвенцията рекламационно производство още на 30. 01. 2018
г. с протестно писмо, в деня на съставянето на представения по делото Авариен протокол от
„БЪЛГАРСКА СЪРВЕЙОРСКА КОМПАНИЯ“ ЕООД. От ответника – превозвач не била
завършена процедурата по рекламационното производство с писмено отхвърляне на
рекламацията /протестното писмо/ и връщане на приложените към нея документи, както е
предвидено в текста, а до такова отхвърляне давността спира да тече. На свой ред
ответникът нямал и основание да отхвърли претенцията преди отказа на застрахователя на
отговорността му като превозвач, защото до извършването на такъв отказ превозвачът имал
очакванията за благоприятна развръзка по застрахователната полица. /Само за пълнота на
изложението, доколкото съдът въобще не счита, че следва да обсъжда тези, новозаявени от
ищеца твърдения, но трябва да се посочи, че последното, така заявено твърдение въззивният
състав намира въобще и за неотносимо към спора, доколкото се отнася до отношения между
ответника и трето за делото лице, които отношения са във връзка с процесните отношения
между страните само в широк смисъл, но са извън конкретният предмет на делото/.
Както правилно това изтъква и ответникът по жалбата в отговора си на същата, всички тези
твърдения на жалбоподателя – ищец, на които се основава оплакването във въззивната му
жалба срещу правилността на обжалваното първоинстанционно решение, са заявени за пръв
път едва в жалбата, съответно – и пред въззивния съд. В исковата молба и останалите
изявления на ищеца по делото, своевременно релевирани от него в първоинстанционното
производство /ищецът не е подал допълнителна искова молба/, няма и дума, и намек за
каквото и да било рекламационно производство или за предизвикано, и свързано с такова,
спиране на давността при условията на цитирания текст от приложимата конвенция,
въпреки че възражение именно за изтекла погасителна давност, като част от защитата си
срещу иска, ответникът своевременно е релевирал в отговора си на исковата молба.
Разпоредбата на чл. 377 от ГПК постановява, че доколкото няма особени правила за
производството по търговски дела, прилагат се общите правила за производството пред
първата инстанция, чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и ал. 2 от ГПК императивно изискват ищецът да
изложи обстоятелствата, на които се основава искът, както и да посочи доказателствата и
конкретните обстоятелства, които ще доказва с тях още с исковата си молба. На свой ред чл.
143, ал. 2 и 3 от ГПК установяват, че най-късно в първото по делото открито съдебно
заседание, ищецът може да поясни и допълни исковата молба, както и да посочи и представи
доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника, а ответникът - да посочи и
3
представи нови доказателства, които не е могъл да посочи и представи с отговора на
исковата молба, и в същото първо заседание страните са длъжни да направят и обосноват
всичките си искания и възражения и да вземат становище по твърдените от насрещната
страна обстоятелства.
Както се посочи, доколкото в нито един момент в първоинстанционното производство, още
по-малко пък – в императивно установените за това срокове в процеса, ищецът не е заявявал
каквито и да било твърдения от рода на изложените във въззивната му жалба, то и
въззивният състав счита, че и не е властен да обсъжда същите, като преклудирани, и против
посочените императивни забрани на приложимия процесуален закон.
Към исковата молба е приложено „протестно писмо“ от сочената от ищеца в жалбата му
дата, но от съдържанието на исковата молба и другите изявления на ищеца в
първоинстанционното производство, не става ясно нито конкретното му значение за спора,
според ищеца, нито пък конкретните обстоятелства, които ищецът ще установява с него, по
см. на посочените законови разпоредби, още по-малко пък в изложения едва във въззивната
жалба смисъл.
Поради и само така изложеното, въззивната жалба се явява неоснователна.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да се приеме обратното, така
изложеното едва във въззивната жалба, поради което и преклудирано, възражение на ищеца
срещу правилността на обжалваното първоинстанционно решение, съответно – и базираното
на него оплакване в жалбата, е и недоказано. Представеното в заверено ксероксно копие
„протестно писмо“ на л. 18 от първоинстанционното дело, няма достоверна дата и по делото
ищецът не е ангажирал никакви доказателства, както в уверение на съществуването му
въобще към посочената в него дата /като предшестващо процеса/, нито за получаването му
от страна на ответника – обстоятелство, което чл. 32, пар. 2, изр. 2 от Конвенцията
/“Доказването на фактите на получаване на рекламацията или на отговора и на връщане на
приложените документи е в тежест на страната, която се позовава на тези факти.“/, възлага
върху страната, която се позовава на тези обстоятелства, в случая – именно върху ищеца.
Като частен свидетелстващ документ същото писмо се ползва само с признатата му в чл. 180
от ГПК доказателствена сила, а именно - частни документи, подписани от лицата, които са
ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени
от тези лица.
Тук и не би могло да се възрази, че същото писмо не е оспорено от ответника, доколкото
както се посочи и по-горе, всъщност ищецът не е конкретизирал какво ще установява с него
по делото, нито твърди получаването му от ответника, нито пък му е придал някакво,
каквото и да било значение за установяване на факти от типа на изложените едва във
въззивната жалба – за инициирано рекламационно производство, с действие по спирането на
давността и др.п., та да знае ответникът срещу какво негово доказателствено и друго
значение за спора, да се брани, включително чрез своевременното му оспорване.
4
Всичко изложено дотук сочи на неоснователност на въззивната жалба, с която настоящата
въззивна инстанция е сезирана, поради което и обжалваното с нея първоинстанционно
решение, като валидно, допустимо и правилно по същество, следва да бъде потвърдено, със
законните последици.
С оглед изхода на делото във въззивната инстанция и на основание чл. 272 от ГПК
въззивният състав препраща към мотивите и на обжалваното първоинстанционно решение.
При този изход на делото жалбоподателят няма право на разноски за въззивната инстанция,
а ответникът има право на такива, представляващи адвокатско възнаграждение за защита
пред въззивния съд в установения по делото да са действително заплатени, размер.
Неоснователно е релевираното от противната страна възражение за прекомерност на
заплатеното от ответника по жалбата адвокатско възнаграждение. Съобразно обжалваемият
интерес от 48555 лв., така заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение на
процесуалния му представител в размер на 2380 лв. превишава минималният такъв по
Наредба № 1 на ВАС от 2004 г., който е 1987 лв., само с около 390 лв., представляващи
също около 20 %, което превишение въззивният състав намира за несъществено, съответно –
уговореният и заплатен от ответника размер на адвокатското възнаграждение – за съответен
на действителната фактическа и правна сложност на делото, и на конкретният начин на
протичането му във въззивната инстанция.
Основателна е частната жалба, депозирана от ответника по въззивната жалба и ответник в
производството, срещу определението на първоинстанционния съд с правно основание чл.
248 от ГПК. Ответникът в производството – частен жалбоподател, е представил
своевременно – в последното по делото открито съдебно заседание, списък с разноски по чл.
80 от ГПК и това е видно от протокола от заседанието, представляващ официален
свидетелстващ документ, обвързващ съда с материална доказателствена сила /л. 134 от
първоинстанционното дело, гръб – стр. 2/. В така представения списък, който се намира на л.
130 от първоинстанционното дело фигурира под № 1 претенция за адвокатски хонорар в
обезпечително производство пред АС – Велико Търново в размер на 1190 лв. Претенция за
заплащане на адвокатски хонорар за обезпечително производство, е и устно заявена от
процесуалния представител на ответника, и в откритото заседание /протокола от същото –
пак там/, където е и изрично посочено, че се представят доказателства за заплатен
адвокатски хонорар. Противно на приетото в мотивите на обжалваното първоинстанционно
решение, към списъка с разноски, представен от ответника, всъщност е приложено
доказателство за заплатен адвокатски хонорар в обезпечителното производство – на л. 131
от първоинстанционното дело е налична заверена разпечатка от банково извлечение, от
което е видно получаването на входящ превод за претендираната сума 1190 лв. от
„СКАНИЯ ТРАНС“ ЕООД, с пояснение, че същата е хонорар за представителство пред
Апелативен съд – Велико Търново. Същата не е оспорена от противната страна и според
5
въззивния състав е достатъчна по см. на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съобразно и задължителната за
съдилищата практика на касационната съдебна инстанция по прилагането и, обективирана в
Тълкувателно решение № 6 от 06. 11. 2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, в
доказване от страна на ответника, на обстоятелството, че претендирания от него двукратно
/в списъка за разноски и в открито заседание/, адвокатски хонорар за обезпечително
производство пред АС – В. Търново, е действително и реално заплатен. Съобразно приетото
по задължителен за съдилищата начин от касационната съдебна инстанция в мотивите към т.
1 от посоченото тълкувателно решение, договорът за адвокатска услуга се сключва между
клиент и адвокат, като писмената форма е за доказване, не за действителност, а прилагането
му по делото е условие за възлагане на отговорността за разноски /в частта им за
адвокатския хонорар/ върху противната страна само в случаите, в които адвокатското
възнаграждение е заплатено в брой, в които също и само случаи, този факт следва да бъде
отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото, защото в
този случай именно той, договорът, има характер на разписка, с която се удостоверява, че
страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение. В случаите,
като процесния, когато не се твърди плащане в брой, представеното и неоспорено
извлечение от банкова сметка следва да се счита достатъчно доказателство в изложената
насока, поради което и на представилата го страна следва да се признае правото да и бъдат
присъдени така установените да са заплатени разноски за адвокатско възнаграждение.
При изложеното обжалваното определение по чл. 248 от ГПК следва да бъде отменено, като
неправилно, и въпросът за претендираното, процесно адвокатско възнаграждение, заплатено
от ответника в обезпечителното производство, да бъде разрешен по същество /чл. 278, ал. 2,
изр. 1 от ГПК/, от въззивния съд, в противен на възприетият от първоинстанционния съд
смисъл.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1 от 06. 01. 2020 г., постановено от Пернишки окръжен съд,
Гражданско отделение по т.д. № 54 по описа на съда за 2019 г.
ОТМЕНЯ определение по същото дело № 94 от 20. 03. 2020 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „РАБИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на „СКАНИА ТРАНС”
ЕООД, ЕИК: ********* и сумата 1190 лв. адвокатско възнаграждение за защита по
обезпечително производство пред Великотърновски апелативен съд.
ОСЪЖДА „РАБИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК: ********* да заплати на „СКАНИА ТРАНС”
ЕООД, ЕИК: ********* сумата 2380 лв. адвокатско възнаграждение за защита пред
6
въззивната инстанция.
Решението в частта му, с която е потвърдено постановеното първоинстанционно решение по
съществото на спора, подлежи на обжалване при наличие на основания по чл. 280, ал. 1 от
ГПК, пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Решението в частта му, с която е отменено първоинстанционното определение по чл. 248 от
ГПК и е разрешен по същество въпроса за дължимостта на адвокатско възнаграждение за
обезпечително производство пред Великотърновски окръжен съд, в която част има характер
на определение, подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Република
България, в едноседмичен срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7