Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 09 .06.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав
в
публичното заседание на двадесет и шести май
през
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря КРИСТИНА ПЪРВАНОВА
и
прокурора сложи за разглеждане
докладваното от съдия Маркова
в.гр.д.№ 8934 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК.
С решение № 85543 от 13.05.2020 г. по
гр.д.№ 30052 по описа за 2018 г. на СРС, Второ ГО, 57-ми състав се :ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК по
отношение на „А.Б.“ ЕАД, че дължи на „А.К.“
ЕООД, заплащането съобразно заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 06.11.2017г по ч.гр.д. № 61382/2017г. на СРС, ІІ г.о., 57- ми
състав, както следва:
-
на основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер 378,10 лв. /триста
седемдесет и осем лева и десет стотинки/, представляваща платена без основание
/при първоначална липса на основание/ такса на незаявена от потребителя, но
предоставена от телекомуникационния оператор услуга за периода 01.02.2015г. –
31.03.2017г. по договор № 504228013от 30.01.2015г.
а именно MTEL Сърф L с цена 19,90 лв. месечно, ведно със законната лихва върху
главницата от 378,10 лв. считано от 05.09.2017г. до окончателното й изплащане,
като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над
378,10 лв. до пълния предявен размер от 521,68 лв.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „А.Б.“ ЕАД, ответник
пред СРС.
Решението се обжалва в частта, в която искът е уважен
за сумата 378, 10 /триста седемдесет и осем лв. и 10 ст./ лева.
Излагат се доводи за допуснати нарушения при
приложението на чл. 62, ал. 3, ЗЗП, като се твърди, че потребител по смисъла на
параграф 13 от същия, е само физическо лице.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното
решение и да постанови друго, с които искът по чл.55, ал.1 ЗЗД да бъде
отхвърлен изцяло като неоснователен. Претендират се разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред СРС – „А.К.“ ЕООД, в който се излага
становище за нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното
решение. Счита, че от СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на
материалния и процесуален закон. Счита, че правилно СРС е приел, че са налице
предпоставките на чл.55, ал.1 ЗЗД, тъй като между страните не била уговорена
услугата, която ответникът бил включил във фактурите си. В мотивите си съдът се
позовал на ЗЗП само във връзка с констатациите си, че ответника е този, който
не е спазил задължението си за предоставяне на информация, което бил включил в
Общите си условия. Претендира разноски.
По
допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 19.05.
2020 г. Въззивната жалба е подадена на 27.05.2020 г. /по пощата/.
При отчитане на специалните
разпоредби на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение
и пар. § 13. (1) от заключителните разпоредби на Закона за здравето,
съгласно последният от които, сроковете по чл. 3, т. 1 и т.
2 относно "други срокове" в досегашната редакция и по отменената
т. 3, спрени от обявяването на извънредното положение до влизането в сила на този
закон, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването му в
"Държавен вестник", т.е. до 22.05.2020 г., въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 ГПК.
В частта, в която решението се обжалва претенцията на
ищеца по чл.422 ГПК вр. с чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД, срещу ответника/въззивник е била уважена, следователно въззивната жалба е допустима.
По
основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че
обжалваното решение е постановено в
допустим процес и е валидно:
Заповедта за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, издадена на 06.11.2017 г. по ч.гр.д.№ 61382 по описа за 2017 г. е
връчена на длъжника на 16.11.2017 г.
Възражението по чл.414 ГПК е подадено на 24.11.2017
г., т.е. в срок.
Указанията по чл.415, ал.1 ГПК са съобщени на
заявителя на 13.04.2018 г.
Исковата молба по чл.422 ГПК е предявена на 11.05.2018
г.
Видно от отразеното в т.12 от заявлението по чл.410 ГПК претенцията се основава на това, че са му начислени суми за услуга, която
не е договорена, но е заплатена за периода м.02.2015 г.- м.03.2017 г. на обща
стойност от 521,68 лв.с ДДС. Счита, че
не дължи тази сума.
По
основателността на иска по чл.422 ГПК вр. с чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е
приел, че страните не спорят, че са били обвързани от облигационно отношение
възникнало въз основа на договор за комуникационни услуги № ********* от
30.01.2015 г. като съдържанието на договора препращало и към ОУ на ответното
дружество. От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото
съдебно-счетоводна експертиза се установило, че за процесния период и по
процесния договор ищецът като потребител на телекомуникационни услуги,
предоставени от ответника, е заплатил в полза на последния всички фактури,
подробно описани в заключението в таблицата на л.89 по делото като ежемесечно
била включвана и услугата –такса високоскростен неограничен интернет в размер
на 16,58 лв. или с ДДС-19,90 лв. За периода 01.02.2015 г.- 31.03.2017 г. общият
размер на заплатените от ищеца такси за мобилен интернет /неограничен/ възлизал
на 502,64 лв. и която сума била постъпила по сметка на ответника. По делото бил
представен договор № ********* от 30.01.2015 г., сключен между страните, както
и приложение № 1 към договор № ********* от 23.12.2016 г./л.18 от делото/ за
продължаване на срока на действие на същия. В цитирания договор и приложение №
1 нямало изрично заявяване на спорната услуга с цена 19,90 лв. на месец с ДДС.
Представеното от ответника приложение №1 на л.43 от делото, където била заявена
спорната услуга, това било сторено не от ищеца, а от физическото лице А.В.А.и
изрично било посочено, че това приложение е към договор № ********* от
21.02.2014 г. При тези си констатации СРС е достигнал до извода, че второто
правоотношение е различно. Не се касаело и до новация на договора, т..
твърдяното заместване на страна в правоотношението – вместо физическото лице да
встъпва в правата му по съгласие с кредитора юридическо лице – чл.101 ЗЗД.
Точно обратното, ответникът изрично бил посочил, че се сключва нов договор, нов
номер, без каквито и да е препратки към договор № ********* от 21.02.2014 г.
СРС е приел, че ответника бил допуснал нарушение на чл.4 и 5 ЗЗП като не бил
предоставил ясна, точна и разбираема информация за потребяваните услуги лично
на абонатите в писмена или друга подходяща форма. Тежестта за изпълнение на
това задължение се носело от търговеца. Едва тогава можело да се счита, че е
дадено съгласие. Поведението на ответника влизало в противоречие с разпоредбата
на чл.62 ЗЗП. Липсата на изрично възразяване в продължение на повече от една година от
страна на потребителя относно доставката на стои и услуги не се смятало за
съгласие съгласно чл.62, ал.3 ЗЗП. Всяка доставка на стоки и услуги, която била
извършена, без да е налице изрично и предварително искане от потребителя, била
недействителна. Затова и по арг. от чл.62, ал.2 ЗЗП потребителят не дължал
заплащане, въпреки, че я е потребил. Законът изисквал изрично и предварително
съгласие на потребителя, за да се считало, че е налице договор за предоставяне
на услуга. Не било възможно сключване на договор чрез конклудентни действия без
изразена воля на потребителя да се обвърже с договора. В случая липсвало
изрично съгласие на ищеца за закупуване на услугата. За такова не можело да
бъде счетено заплащането на процесната сума. Заплащането на цената на услугата
представлявало действие по изпълнение на вече сключена сделка. С оглед тези си
мотиви СРС е достигнал до извода, че ответникът комуто била доказателствената
тежест не бил установил валидно правно основание на което е получил плащането
по процесната сума от ответника. Ищецът бил провел насрещно доказване и
установил липса на първоначално основание за плащане на сумата и затова искът
бил основателен. Относно размера на сумата СРС се е позовал на заключението на СЧЕ.
Приел е, че ответникът е извършил извънсъдебно прихващане със задължения на
ищеца преди подаването на заявлението по чл.410 ГПК като е счел, че същото е
породило действие. Затова и искът е уважен за сумата в размер на 378,10 лв.
По доводите
във въззивната жалба:
Първото спорно с оглед доводите във въззивната жалба обстоятелство е дали ищецът има качеството на потребител
по смисъла на ЗЗП и от тук ползва ли се със тази специална закрила.
Съгласно § 13 от ДР на ЗЗП:
1. "Потребител" е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на
търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна
по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или
професионална дейност.
Ищцовото дружество е ЮЛ, което безспорно извършва
стопанска дейност, търговец по смисъла на чл.1 от ТЗ.
Видно от титулната част на процесния договор, същият е
сключен именно с ЮЛ.ищец, виж л.4 от исковото производство.
Приложение № 1 към този договор с дата на сключване
30.01.2015 г. също е сключено от ищцовото дружество, виж л.7 от исковото
производство.
Не се спори между страните, че договора е подновен на
23.12.2016 г. Това не само е безспорно, но и се установява от представения
договор от същата дата /л.15-17/. Представено е и приложение № 1 от същата дата
/л.18 от исковото производство/.
Следователно позоваването от СРС на разпоредбите на
ЗЗП е неотносимо по конкретния казус.
Налице ли са
предпоставките на чл.55, ал.1,предл.1 ЗЗД:
Съгласно чл. 55,
ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено
или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Видно от отговора по исковата молба /л.41 и следв. от
исковото производство/ ответникът сочи, че сумата, която ищецът е предявил за
установяване като недължима, е начислена за услугата „мобилен интернет“, която
услуга била заявена с подписването на приложение № 1 към договора за
предоставяне на телекомуникационни услуги, на 21.02.2014 г. Последният бил
сключен от А.В.А., който се явявал и МОЛ /материално-отговорно лице/ на
ищцовото дружество. Твърди се, че на 29.01.2015 г. А.В.А.бил заявил пред
оператора „Смяна на потребителя“ като мобилния № *****бил прехвърлен на нов
абонат, а именно : „А.К.“ ЕООД с управител А.В.А.. По този начин заявената на
21.02.2014 г. от А.В.А.услуга „Мобилен интернет“ оставала в сила и операторът
продължил да я предоставя. На 31.03.2017 г. след заявка от страна на абоната
услугата „Мобилен интернет“ била прекратена.
Действително, с отговора по исковата молба е
представено приложение № /л.43/, но същото е към договор № ********* от
21.02.2014 г. Потребител по него е А.В.А.. Заявена е и услугата „Мобилен интернет“.
Никъде в договора с № ********* от 30.01.2015 г. не е
посочено, че същият е сключен в хипотезата на „Смяна на потребителя“ в който
смисъл са възраженията на ответника в срока по чл.131 ГПК.
Обстоятелството, че договорът от 21.02.2014 г. е
сключен от А.В.А., който е и управител на ищцовото дружество, не означава
идентитет на страните „за клиент“ по отношение на тези два договора; касае се
до два различни правни субекта- физическото лице А.В.А.и „А.К.“ ЕООД.
Соченото от 29.01.2015 г. заявление за „смяна на
потребител“ не е представено по делото.
Видно от доклада по чл.140 ГПК, обективиран в
определение № 93414 от 15.04.2019 г./л.69 от исковото производство/ СРС изрично
е указал на ответника, че носи тежестта да докаже, че претендираната за
установяване от ищеца сума е получена на валидно правно основани- предоставена
услуга, която е част от съдържанието на договорното правоотношение между
страните. Такива доказателства от ответника не са ангажирани поради което
правилно СРС е приложил последиците от недоказване.
От заключението на допуснатата, изслушана и приета по
делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза се установява, че по фактурите
за процесния период са начислявани задължения на ищцовото дружество за: такса
мобилен телефон, такса за високоскоростен неограничен интернет и такса за
допълнителни услуги в размер на 16,58 лв. без ДДС или 19,90 с ДДС. Именно третата такса е предмет на установяване в
настоящето производство /виж л.89 от исковото производство/. Във фактурите
като основание е посочено „такса допълнителен пакет“. Стойността на последната
възлиза на 502,64 лв. и не се спори, че е заплатена от ищцовото дружество.
Стойността на сторнираната основа по кредитните известия възлиза на 124,53 лв.
Остава сумата в размер на 378,10 лв., която не е възстановена от ответника на
ищцовото дружество.
Налице е изрично признание от страна на ответника с
представеното нал.25 от исковото производство, писмо до ищцовото дружество,
относно сумата в размер на 124,53 лв. За същата сума са издадени и кредитни
известия /л.26-32/. Това е така, защото за
издаване на КИ следва да са налице три кумулативни условия - 1. да е издадена
данъчна фактура; 2. Доставката по повод на която е издадена фактурата е
облагаема; 3.да е настъпило изменение на данъчната основа или обстоятелство,
по силата на което се обезсилва данъчното събитие с обратна сила, т.е.
последното се счита за нестанало.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни
инстанции в обжалваната му част първоинстанционното решение макар и с други
мотиви ще следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
Пред първата
съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в
частта за разноските.
Пред
въззивната инстанция:
На
въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски
и такива е сторил в размер на 150 лв. за адв.възнаграждение поради
което му се присъждат.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 85543 от 13.05.2020 г. по гр.д.№ 30052 по описа за 2018 г. на
СРС, Второ ГО, 57-ми състав в частта,
в която се :ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.422 от ГПК по отношение на „А.Б.“ ЕАД, че дължи на „А.К.“
ЕООД, заплащането съобразно заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 06.11.2017г по ч.гр.д. № 61382/2017г. на СРС, ІІ г.о., 57- ми
състав, както следва:
-
на основание чл. 55 ал. 1, предл. 1 ЗЗД сума в размер 378,10 лв. /триста
седемдесет и осем лева и десет стотинки/, представляваща платена без основание
/при първоначална липса на основание/ такса на незаявена от потребителя, но
предоставена от телекомуникационния оператор услуга за периода 01.02.2015г. –
31.03.2017г. по договор № 504228013от
30.01.2015г. а именно MTEL Сърф L с цена 19,90 лв. месечно, ведно със законната
лихва върху главницата от 378,10 лв. считано от 05.09.2017г. до окончателното й
изплащане, както и в частта за
разноските.
ОСЪЖДА „А.Б.“
ЕАД , ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „А.К.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, съдебен адрес:***, офис 9- адв.П., сумата в размер на 150 лв. за адв.възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: