РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 30.01.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и първи октомври две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 4142/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова
молба с вх. № 44327/03.04.2017 г., предявена от „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***,
против К.Д.К., с ЕГН: **********, и Ц.Т.К., с ЕГН: **********,***.
Ищецът
„Б.Д.“ ЕАД
твърди, че на
05.07.2007 г., е сключил с ответниците Договор за ипотечен кредит, по силата на
който ищецът предоставил на К.Д.К. и Ц.Т.К., кредит в размер на 55 000 евро, който
бил усвоен на 13.07.2007 г.
За
обезпечаване на задълженията по договора за кредит била учредена законна
ипотека върху следния недвижим имот: ПЪРВИ ЕТАЖ от жилищна сграда близнак, находяща се в
гр. София, СО-Район „Витоша“, кв. „Драгалевци“, ул. „********, със застроена
площ 70 кв. м., заедно със съответните ид.ч. от общите части на сградата,
заедно с 236.50/605 ид.ч. от мястото, върху което е построена сградата, цялото
с площ 605 кв. м. по нотариален акт, а по скица 586 кв. м., съставляващо УПИ
І-377,378, в квартал 36, по плана на кв. „Драгалевци“.
Ищецът
твърди, че погасяване на кредита
следвало да се извърши на 360 равни месечни вноски, съгласно
предоставения на кредитополучателя погасителен план, неразделна част от
договора, като за падежна дата било определено всяко 5-то число от месеца. За
предоставения кредит, кредитополучателите следвало да заплащат лихва, формирана
от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и
стандартна надбавка. Към датата на сключване на договора, базовият лихвен
процент бил 3.69 %, а стандартната добавка била в размер на 3.6 % пункта и била
намалена с 0.5 % пункта, или лихвеният процент по кредита бил общо 6.79 %
Ищецът заявява, че кредитополучателите са погасявали
вноските по кредита до месец май 2010 г.
Ответниците не погасили изцяло вноската за месец юни 2010 г., както и не
погасили следващите 72 месечни вноски, с което изпаднали в забава, продължила повече от 90
дни. С оглед на това и на основание чл.
20, ал. 2 от Общите условия, ищецът
упражнил правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем, като
изявлението на банката било получено от ответниците на 04.06.2016 г. След
уведомяването на ответниците, на 08.06.2016 г., кредитът бил обявен за
предсрочно изискуем и отнесен в просрочие.
Ищецът твърди, че ответниците му дължат:
сумата от 53 608.47 евро -
главница по Договор за ипотечен кредит от 05.07.2007 г., сумата от 26364.31 евро -
договорна лихва, за периода от 01.06.2010 г. до 09.06.2016 г., сумата от 284.94 евро -
санкционираща лихва, за периода от 08.06.2016 г. до 09.06.2016 г., и сумата от 588.15 евро – заемни
такси.
За
посочените суми, на 10.06.2016 г., „Б.Д.“ ЕАД подало заявление за издаване на
Заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК и било образувано ч.гр.д. № 31619/2016 г.
по описа на СРС, 46 състав, по което била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, като в срока по чл.
414 ГПК ответниците подали възражения.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което да бъде
установено, че ответниците му дължат посочените суми, ведно със законна лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 10.06.2016 г. до
окончателното плащане. Ищецът претендира и направените по делото разноски и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл. 367 ГПК, ответниците са депозирали отговор на исковата
молба. Ответниците не оспорват сключването на договора за
кредит от 05.07.2007
г., с посоченото в исковата молба съдържание, че сумата по кредита е била
усвоена, както и че на 04.06.201г. са получили уведомленията, представени ведно
с исковата молба.
Ответниците оспорват исковете с възражението, че са
неоснователни.
Ответниците оспорват датата на настъпване на
предсрочна изискуемост. Твърдят, че според т. 20.2 от Общите условия към
договора, при допусната забава в плащанията над 90 дни, целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем. Считат, че според твърденията на ищеца
следва да се приеме, че датата на настъпване на предсрочна изискуемост е
05.07.2010 г. - датата, на която според ищеца ответниците са изпаднали в забава
за заплащане на вноските по отпуснатия кредит от 05.07.2007 г.
Ответниците правят възражение за погасяване по давност на
претендираното от ищеца вземане, поради изтичане на предвидения в чл.111, б.
„в“ ЗЗД тригодишен давностен срок, тъй като за периода от 05.07.2010 г. до
10.06.2016г. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК, са изминали повече от три години.
Евентуално, ответниците правят възражение, че вземането на банката е
погасено поради изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Излагат съображения, че в Общите условия за предоставяне на ипотечни кредити
на „Б.Д.“ ЕАД е предвидено, че предсрочната изискуемост настъпва по право,
което, ако се приеме, че се е случило на 05.07.2010г., то до подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на 10.06.2016.,
е изминал повече от предвидения в чл. 110 ЗЗД давностен срок.
Евентуално, ответниците правят възражение, че част от дължимите в полза
на ищеца вноски, съгласно погасителния план са погасени с изтичането на три
годишен давностен срок, „алтернативно“ пет години, като считат, че бездействието
на кредитора в периода от 2010 г. до 2016г. е довело до погасяване по давност
на част от претендираното задължение за периода от 2010 г. до 2013 г.,
включително.
Ответниците оспорват твърденията в исковата молба, че „Б.Д.“ ЕАД е
упражнила валидно правото си да превърне кредита в предсрочно изискуем на
основание чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, което обстоятелство
да е сведено до знанието на кредитополучателите. Излагат съображения, че от съдържанието на
получените от тях уведомление с изх. № 01-20-03407/01.06.2016 г. и уведомление
с изх. № 01-20- 03403/01.06.2016 г. не ставало ясно от кой момент банката е
приела, че кредитополучателите са изпаднали забава по договора от 05.07.2007г.,
както и дали се отнася за забава за заплащане на една или повече вноски по
кредита. Сочат, че в уведомленията не е бил посочен и броят на вноските, които банката счита, че не
са издължени както и общия размер на просрочената сума. Поради това, ответниците считат, че
изявлението на банката не може да се приеме за достатъчно конкретизирано, за да
послужи като едностранно изменение на договора по смисъла на чл. 60, ал.2 от
договора за банков кредит. Излагат доводи и че поради това, че ищецът не е
уведомил кредитополучателите за обявената предсрочна изискуемост на кредита
преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК пред СРС, то искът по чл.422 ГПК
следва да се отхвърли изцяло.
Ответниците
оспорват и автентичността на уведомление с изх. № 01-20-03407/01.06.2016 г. и
уведомление с изх. № 01-20- 03403/01.06.2016 г., като твърдят, че същите не са
подписани от лицето сочено като негов автор, а именно Г.П.. Считат и че
представените счетоводни книги не съдържат минимално необходимата информация по
смисъла на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции. Оспорват и размера
на предявената договорна лихва. Сочат, че посоченият от ищеца размер на
погасителните вноски, за които се твърди, че не са погасени (всяка от по 414.10
евро), не съответстват по размер на приложения по делото погасителен план, в
който е посочено, че месечната вноска е в размер на 358.19 евро. Отделно от
това вземанията не били заявени като конкретни анюитетни вноски и акцесорни
вземания и не било ясно кои вноски са включени в общия размер на главницата.
Евентуално, ответниците правят възражение за
прихващане на предявената искова претенция със сумата от 14 079.40 евро,
представляваща сбор от платените погасителни вноски от страна ответниците в
полза на ищеца за периода от 05.08.2007г. до 05.05.2010г.
Ответниците молят исковете да бъдат отхвърлени.
Претендират направените по делото разноски.
В
допълнителната искова молба, ищецът поддържа исковете и оспорва възраженията на
ответника. Излага съображения, че обявяването на предсрочната изискуемост на
кредита е направено в съответствие с т. 18 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Заявява, че ще се ползва от оспорените документи. Счита, че възраженията на
ответниците за погасяване на процесните вземания са неоснователни.
В
допълнителния отговор, ответниците излагат съображения, че предявените искове са недопустими, тъй като с
договор за цесия от 29.12.2011 г., ищецът е прехвърлил на „ОТП Ф.Б.“ ЕООД вземанията си по процесния
договор за кредит. Ответниците излагат съображения, че с оглед извършеното
прехвърляне, ищецът няма качеството на кредитор по правоотношението, поради
което за него не е налице интерес от предявените искове. Евентуално,
извършеното прехвърляне на вземанията обуславяло извод, че исковете са
неоснователни. Ответниците сочат, че след като ищецът не е бил кредитор, същият
не е могъл да отправи и валидно изявление за обявяване на вземанията по
договора за кредит за предсрочно изискуеми. Ответниците оспорват допълнителната
искова молба и поддържат всички релевирани възражения.
В открито съдебно заседание на 29.10.2018 г., ответниците са оттеглили
направеното възражение за прихващане.
Съдът приема следното от фактическа страна:
По
делото не се спори, че на 05.07.2007 г., между „Б.Д.“ ЕАД, от една страна, и К.Д.К. и Ц.Т.К., от друга,
е бил сключен Договор
за ипотечен кредит, по силата на който банката се е задължила да
предостави на ответниците кредит в размер на 55000 евро.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и кредитът е бил
усвоен, като общо сумата от 55 000 евро е постъпила по сметка на ответника
К.Д.К..
Тези
факти са отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване в отношенията
между страните по делото (с определението от 04.05.2018 г., срещу което
страните не са възразили), а и се установяват от събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства - Договор за ипотечен кредит от 05.07.2007 г. и заключението по
ССчЕ.
От представения по делото Договор за ипотечен кредит
от 05.07.2007
г. се установява, че страните са
уговорили, че срокът за издължаване на кредита е 360 месеца, считано от датата
на неговото усвояване (чл. 2). Падежната дата за издължаване на месечните
вноски е била определена на 5-то число от месеца (чл. 6).
Съгласно чл. 7 от договора, за предоставения кредит,
кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид
кредит, определян периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде
намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен
процент по програма „Уют“ (Приложение № 2 от договора). Към датата на сключване на договора, базовият
лихвен процент е 3.69 %, стандартната надбавка е в размер на 3.60 процентни
пункта и е намалена с 0.5 процентни пункта или лихвеният процент е общо 6.79 %.
Съгласно чл. 5 от договора, кредитът се погасява чрез
разплащателна сметка № 13732891 на кредитополучателя с месечни вноски, съгласно
погасителен план (Приложение № 1).
Видно от представения погасителен план, подписан от
страните по делото, размерът на първите 359 месечни вноски (при лихва 6.79 %) е
358.19 евро, а размерът на последната вноска (360-та), е 361.29 евро.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора от 05.07.2007 г. е било
обезпечено с ипотека върху недвижим имот (подробно описания първи етаж от жилищна
сграда близнак, находяща се в гр. София, СО-Район „Витоша“, кв. „Драгалевци“,
ул. „********, със застроена площ 70 кв. м., заедно със съответните ид.ч. от
общите части на сградата и от мястото, върху което е построена сградата) – чл.
8 от договора.
В
чл. 13 от договора е посочено, че кредитополучателят е запознат с Тарифата,
действаща към деня на сключване на договора (Приложение № 3), която е представена по делото, подписана от ответниците.
Съгласно
чл. 11, неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на
ипотечни кредити на физически лица (ОУ), които са представени по делото и които
са подписани от ответниците.
В чл. 9.1 от ОУ е предвидено, че кредитът се
олихвява с фиксирана и/или плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и
надбавка, посочени в договора. Кредиторът има право да променя базовия лихвен
процент, за което уведомява кредитополучателите по подходящ начин.
В чл. 9.1 от ОУ е предвидено, че ако
кредитополучателя заплаща преференциална лихва по кредита, даваща право на
отстъпка от надбавката, в случай на неизпълнение на някое от условията, при
които е предоставена отстъпката, кредитополучателят губи право на съответната
отстъпка.
Съгласно
чл. 20.1 от ОУ, при забава на плащането на месечната вноска за главница и/или
лихва от деня, следващ падежната дата, определена в договора, остатъкът от
кредита се олихвява с договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 3
процентни пункта. Ако кредитополучателя погаси дължимата месечна вноска за
главница и/или лихва до 7-ия ден след падежната дата, върху остатъка от кредита
не се прилага наказателна надбавка.
Съгласно
чл. 20.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над
90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред, остатъкът
от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с наказателна
надбавка в размер на 10 процентни пункта.
Съгласно чл. 25.3 от Общите условия
кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент и таксите,
за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като промяната може да
бъде извършена при наличие на някое от следните условия: При изменение от поне
1% за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; При изменение от поне 1%
за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; При изменение от поне
0,5% за месец на индекса на потребителските цени на България (CPI); Въвеждане
на рестрикции от страна на Централната Банка върху банковата система и/или
върху Банка ДСК; Промени в нормативните актове, както и в регулациите на
Централната Банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; При
изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени
нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявени в статистиката
на Централната Банка; Съществена промяна в паричната политика на Централната
Банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на
лева, смяна на парите.
Видно
от заявка от 06.07.2007 г., представена от ищеца, К.Д.К. е заявил, че желае
да ползва преференциална лихвена отстъпка в размер на 0.5 % от договорената
стандартна лихвена надбавка, като е заявил, че ще заплаща две услуги с месечно
плащане от разплащателна сметка № 13732891.
Видно
от Условия за ползване на жилищен или ипотечен кредит по програма „ДСК Уют“,
при ползване на жилищен или ипотечен кредит по програма „ДСК Уют“,
кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базистен лихвен процент и
надбавка. Кредитополучателят има право на преференциална лихвена отстъпка от
0.5 % от договорената стандартна лихвена надбавка, при изпълнение на следните
условия: 1/ Кредитополучателят има открита разплащателна сметка в лева; 2/ Да
заяви и да извършва реално плащане на минимум две услуги с месечно плащане; или
други условия;
По
делото е прието основното и допълнителното заключение по съдебно – счетоводната
експертиза, които не са оспорени от страните и които съдът кредитира като
обективни и компетентни.
Видно
от ССчЕ, лихвата, която банката е прилагала по кредита, е била увеличавана,
както следва:
-
Считано
от 10.09.2007 г., БЛП/ ГЛП по кредита е увеличен с 0,5%, от 6,79% - на 7,29%.
По данни от ищеца, промяната е извършена на основание решение на КУАП (Комитет по управление на активите и
пасивите), с Протокол № 40/23.08.2007 г., на основанията, предвидени в чл.
25,.3 от Общите условия. След извършената промяна, размерът на дължимата
месечна вноска е променен от 318,14 евро на 376,47 евро;
-
Считано
от 12.11.2007 г., ГЛП по кредита е увеличен с 0,5%, от 7,29% - на 7,79%. По данни на ищеца, промяната е извършена на
основание неизпълнение на условия по Програма ДСК уют, а именно - не е спазено
условието за плащане на минимум две комунални сметки месечно от разплащателната
сметка на кредитополучателя с номер 13732891. След извършената промяна,
размерът на дължимата месечна вноска е променен от 376,47 евро на 395,30 евро;
-
Считано
от 21.10.2008 г., БЛП/ГЛП по кредита е увеличен с 0,5%, от 8,79% - на 8,29%. По
данни от ищеца, промяната е извършена на основание решение на КУАП (Комитет по управление на активите и
пасивите), с Протокол № 44/10.10.2008 г., на основанията, предвидени в чл.
25,.3 от Общите условия. След извършената промяна, размерът на дължимата
месечна вноска е променен от 395,30 евро на 414,10 евро;
По
делото липсват доказателства (а и твърдения), че кредитополучателят се е съгласявал с увеличения размер на
лихвата, поради което съдът приема, че промяната е извършена по реда на т. 9.1
от ОУ, а именно – едностранно от банката, респ. на основание т. 9.5 от ОУ –
поради неизпълнение на преференциалните условия по програма „ДСК Уют“.
Видно
от ССчЕ, просрочията на месечните вноски за главница и договорна лихва започват
от падеж с дата – 05.07.2010 г., като до 10.06.2016 г. (датата на заявлението
по чл. 417 ГПК) дължимите месечни вноски за главница и възнаградителна лихва с
настъпил падеж не са платени.
Неплатеният
остатък от главницата, към 05.06.2016 г. е в размер на 53548.47 евро. Към този остатък банката е прибавила 60 евро
– „капитализирана такса за изискуемост“ (стр. 5 от ССчЕ и Приложение № 1 към
ССчЕ, колона 2).
Разликата
между дължимата договорна лихва по първоначален погасителен план и изменената
договорна лихва е както следва: Общият размер на начислената
възнаградителна лихва, за периода 13.07.2007 г. до 09.06.2016 г. вкл. е
39 220,28 евро. Начислена
възнградителна лихва в резултат от извършените увеличения на БЛП от КУАП на
банката, за периода 13.07.2007 г. до 09.06.2016 г. вкл. е 34 620,79 евро
(т.е. разлика е в размер на 4 599,49 евро, представляващи начислена
възнградителна лихва в повече, в резултат от извършените увеличения на БЛП от
КУАП на банката).
В
случай, че договореният лихвен процент не е бил променян по реда на т. 9.1 от
ОУ, а е бил променен само по реда на т. 9.5 от ОУ – поради неизпълнение на
преференциалните условия по програма „ДСК Уют“, и се съобразят и съотнесат извършените
плащания, непогасените задължения по процесния договор, към до 05.06.2016 г., биха
били следните:
-
53 161.14
евро – главница по договора (без да се взима предвид „капитализирана такса за
изискуемост“ в размер на 60 евро) – Приложение № 4,
-
22
064.62 евро – възнаградителна лихва, за периода от 05.10.2010 г. до 05.06.2016
г.
Не
се спори, че след м.07.2010 г., вноски по кредита не са правени, което се
установява и от заключението по ССчЕ.
С
уведомление с изх. № 01-20-03403/01.06.2016 г. и с уведомление с изх. №
01-20-03407/01.06.2016 г., адресирани до ответниците, банката е заявила, че
поради забава в погасяване на задължения по Договора за банков кредит от 05.07.2007
г., обявява кредита за предсрочно изискуем „от датата на получаване на това
писмо“.
Видно
от Потвърждения за получаване, уведомленията на банката са получени от
ответниците на 04.06.2016 г. (който факт е отделен по делото като безспорен, а
и се установява от представените уведомления и потвърджения за получаване).
На
10.06.2016 г., „Б.Д.“ ЕАД е депозирала заявление за издаване на Заповед за
изпълнение по реда на чл. 417 ГПК за процесните суми, по което е било
образувано ч.гр.д. № 31619/2016 г. по описа на СРС, 46 състав, по което
длъжните са депозирали възражения по чл. 414 ГПК и съдът е указал на заявителя,
да предяви иск по реда на чл. 422 ГПК.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени осъдителни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за главниците,
иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ – за възнаградителната лихва по
договор за банков кредит, и иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД – за неустойка.
Относно иска по чл. 422 ГПК, чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал.
1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 53 608.47 евро - главница по Договор за ипотечен кредит от 05.07.2007
г.
Съгласно
чл. 430 от ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на
заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а
заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне
след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже възникване в
полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен договор за
банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на паричната сума
на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване на падежа на
задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 05.07.2007 г., страните са сключили Договор за ипотечен кредит, по силата на който „Б.Д.“ ЕАД е
предоставила на К.Д.К. и Ц.Т.К., кредит
в размер на 55 000 евро, а ответниците са поели задължението да го
погасят на 360 месечни анютетни вноски.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и кредитът е бил
усвоен, като общо сумата от 55 000 евро е постъпила по сметка на ответника
К.Д.К..
От заключението по ССчЕ се установи, че след м.07.2010
г., вноските по кредита не са били погасявани.
Установи
се и че банката е увеличила едностранна лихвения процент (видно от заключението
по ССчЕ). Преценката на размера на дължимото от страна на ответника налага
съдът да съобрази действителността на тези клаузи от процесния
договор за кредит, даващи възможност на банката едностранно да увеличава
лихвения процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08, дело
С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в
потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен, с оглед принципа
за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния
характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят становище и да
ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния характер на
клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се противопостави на това.
В
случая, с определението си от 04.05.2018 г., съдът е уведомил страните, че ще се произнесе по действителността на
клаузи от Общите условия, приложими към процесния договор, ответниците не са се
противопоставили, поради което и съдът дължи произнасяне
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) - ищецът е търговска банка –
търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответниците са физически лица, като
кредитът се използва за рефинансиране на друг кредит и за ремонт.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към
датата на възникването му. ЗПКр. изрично
изключва договори на стойност над 40 000 лева - преди изм. 2014 г., какъвто е и процесният договор, а след изм.
ДВ, бр. 58/2010г., в сила от 31.08.2010г., изм. ДВ, бр. 35/2014г., в сила от
23.07.2014г. - които са обезпечени с ипотека (чл. 4 от закона, в редакцията
преди изм. от 2016 г.), с изключение на посочените в чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК
разпоредби, което изключение с изм. през
2016 г. не е предвидено.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Поради
това към него ще се прилагат само правилата за неравноправните клаузи по ЗЗП
(чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006г., и изрично предвидените изключения в
ЗПК.
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на оспорените от ищеца
договорни клаузи.
Относно
действителността на клаузата на чл. 9.1, изр. второ от ОУ:
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По
отношение на приложимостта на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП към
процесните клаузи следва да се има предвид, че са изпълнени условията за
прилагане на института на неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на ответниците
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В
тази връзка доказателства не са представени (липсват и такива твърдения).
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат
правилата за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на
договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната
престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на
предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество.
Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на договора за банков
кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката
предоставените му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът
на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за
основно съдържание на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбата
на чл. 9.1 от ОУ предвижда, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или плаваща
лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в договора.
Кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, за което уведомява
кредитополучателите по подходящ начин.
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело №
240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит,
безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за
начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на
възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови
сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да
промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато
методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни
правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за
добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143
ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
случая клаузата на чл. 9.1 от ОУ изобщо не предвижда с кои фактори е обвързана промяната на цената на услугата. В чл. 25.3 от
ОУ се съдържа единствено изброяване на
обективните фактори като условия, при които банката може да извърши промяната,
но не е посочен никакъв алгоритъм и правила, по които базовият лихвен процент
ще бъде променен, съответно отсъства и правило за обвързаност на изменението на
лихвения процент по кредита с изменението на стойностите на факторите, които са
посочени като основание за промяната (в този смисъл е и решение №
299/15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г. по описа на ВКС, ІІ ТО, както и
цитираните в него решение, постановени по реда на чл. 290 ГПК). Това създава
възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне
на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени
изисквания на ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на едностранно
изменение на договора от страна на банката), не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до неравновесие
във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от волята
на една от тях).
След
като процесната клауза предоставя на икономически по-силната страна в
правоотношението, правото, по свое усмотрение, чрез едностранно волеизявление,
да променя размера на насрещната парична престация за използване на заетия
финансов ресурс и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск
от търговската си дейност на потребителя на предоставяната услуга, то тази
клауза е уговорена в ущърб на потребителя – „в негова вреда“ по смисъла на ЗЗП. Това води до значително
неравновесие между правата на търговеца и потребителя и затова тази уговорка
противоречи на правилата на добросъвестността, поради което същата несъмнено е
неравноправна и следователно – нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Потребителят следва предварително да получи
достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени
цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин
(решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че клаузата на чл. 9.1, изр. второ от ОУ е неравноправно
и следователно нищожна.
Относно
размера на лихвата, страните по договора са били обвързани с първоначално уговорените условия по
договора. Съгласно тези условия (чл. 7 от договора), за предоставения кредит, кредитополучателят заплаща лихва, формирана от
базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора и
надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за ползване
на преференциален лихвен процент по програма „Уют“ (Приложение № 2 от
договора). Към датата на сключване на
договора, базовият лихвен процент е 3.69 %, стандартната надбавка е в размер на
3.60 процентни пункта и е намалена с 0.5 процентни пункта или лихвеният процент
е общо 6.79 %.
Видно
от Условия за ползване на жилищен или ипотечен кредит по програма „ДСК Уют“,
при ползване на жилищен или ипотечен кредит по програма „ДСК Уют“,
кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базистен лихвен процент и
надбавка. Кредитополучателят има право на преференциална лихвена отстъпка от
0.5 % от договорената стандартна лихвена надбавка, при изпълнение на следните
условия: 1/ Кредитополучателят има открита разплащателна сметка в лева; 2/ Да
заяви и да извършва реално плащане на минимум две услуги с месечно плащане; или
други условия;
Условията
за ползване на жилищен или ипотечен кредит по програма „ДСК Уют“ са ясни –
точно и конкретно е посочено кога кредитополучателя има право на отстъпка от
0.5 % от договорената стандартна лихвена надбавка, поради което и същите на са
неравноправни.
Ответникът К.Д.К. е заявил, че желае да ползва преференциална
лихвена отстъпка в размер на 0.5 % от договорената стандартна лихвена надбавка,
но липсват доказателства (липсват и такива твърдения), че са били изпълнени
условията за това – да е било извършвано реално плащане
на минимум две услуги с месечно плащане; или други условия; Поради това и не са
налице предпоставките за ползане на преференция с 0.5 % от договорената
стандартна лихвена надбавка.
Не
се спори, че след м.07.2010 г., вноски по кредита не са правени, което се
установява и от заключението по ССчЕ.
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният лихвен процент
не е бил променян по реда на т. 9.1 от ОУ, а е бил променен само по реда на т.
9.5 от ОУ – поради неизпълнение на преференциалните условия по програма „ДСК
Уют“, и се съобразят и съотнесат извършените плащания, непогасените задължения
за главница и възнаградителна лихва по процесния договор, към 05.06.2016 г.,
биха били следните:
-
53 161.14
евро – главница по договора (без да се взима предвид „капитализирана такса за
изискуемост“ в размер на 60 евро) – Приложение № 4,
-
22
064.62 евро – възнаградителна лихва, за периода от 05.10.2010 г. до 05.06.2016
г.
Съгласно
чл. 20.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над
90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага
изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от
него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които
не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи
вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с
упражняването му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на
възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от
упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната
странa.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014г., в хипотезата на предявен иск по чл. 422,
ал. 1 ГПК при вземане, произтичащо от договор за банков кредит с
уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на
определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере
вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането
или настъпването на обстоятелствата,
след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно
изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В решението е
прието, че постигнатата в договора за кредит предварителна уговорка, че при
неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, кредитът става
предсрочно изискуем, без да се уведомява длъжника, т.е. т.нар. уговорка за
автоматична предсрочна изискуемост, какъвто характер има и клаузата на т. 20.2
от ОУ към процесния договор, не поражда действие, ако банката изрично не
е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
което волеизявление следва и да е достигнало до кредитополучателя. Следователно
предсрочната изискуемост, във всички случаи, включително и при уговорена
автоматична такава, настъпва от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от него за предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили и обективните
факти, които страните по общо съгласие са уговорили, че ще обуславят
възникването на правото на банката да обяви кредита за изискуем преди изтичане
на уговорения срок.
С
т. 18 от цитираното тълкувателно решение са дадени указания, че правото на
кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено от
банката преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, от който момент се счита предявен и иска по чл. 422 ГПК за установяване
дължимостта на вземанията. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на
предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, се приема, че вземането не е изискуемо в
заявения размер и не е възникнало на основание твърдените факти – обявена
предсрочна изискуемост. Доколкото заповедта за изпълнение не изхожда от
кредитора, тя няма характер на уведомление до длъжника, че кредитът е станал
предсрочно изискуем. По изложените съображения съдът намира, че за
основателността на иска по чл. 422 ГПК е от значение обстоятелството дали
кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК, което предполага дали към този момент изявлението
на банката – кредитодател за тази предсрочност е било достигнало до длъжника. В
този смисъл решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. N 362/2015 г. на II TO на ВКС;
решение № 64/09.02.2015 г. по гр.д. № 5796/2014 г., IV ГО на ВКС; решение №
85/21.10.2015 г. по гр.д. № 597/2014 г., I ТО на ВКС; решение № 135/16.10.2015
г. по т.д. № 1672/2014 г., I ТО на ВКС; решение № 420/11.02.2015 г. по гр.д. №
3079/2014 г., IV ГО на ВКС; решение № 53/18.05.2015 г. по т.д. № 888/2014 г.,
II TО на ВКС; решение № 123/09.11.2015 г. по т.д. № 2561/2014 г., II TО на ВКС.
В
случая, преди 10.06.2016 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК,
с уведомление с изх. №
01-20-03403/01.06.2016 г. и с уведомление с изх. № 01-20-03407/01.06.2016 г.,
банката е заявила, че поради забава в погасяване на задължения по Договора за
банков кредит от 05.07.2007 г., обявява кредита за предсрочно изискуем „от
датата на получаване на това писмо“. Видно от Потвърждение за получаване,
уведомленията са получени от ответниците 04.06.2016 г.
С
получаване на писмото, изявлението на банката е достигнало до кредитополучателя
и кредитът е станал предсрочно изискуем
на 05.06.2016 г.
Предсрочната
изискуемост на вземанията по процесния договор не е настъпила преди 05.06.2016 г. (през 2010 г.
или 2011 г. - както твърдят ответниците), тъй като липсват доказателства, че
към този момент банката
изрично е заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем, което изявление да е достигнало до кредитополучателя.
Неоснователно е и възражението на ответниците, че ищецът не е носител на
вземанията по договора за кредит. Липсват доказателства, че договорът за
покупко-продажба на вземане от 2011 г. с „ОТП Ф.Б.“ ЕООД е бил съобщен на длъжника (длъжниците), поради
което и същият няма действие спрямо него (чл. 99, ал. 4 ЗЗД). Така или иначе, с
допълнително споразумение от 03.01.2014 г. (преди подаване на заявлението по
чл. 417 ГПК), договорът е бил развален.
Неоснователни са и възраженията на ответниците относно представителната
власт на лицето, подписало от името на ищеца уведомление с изх. №
01-20-03403/01.06.2016 г. и с уведомление с изх. № 01-20-03407/01.06.2016 г. Действително,
по делото липсват доказателства за представителната власт на автора на двете
уведомления. Очевидно е, обаче, че след като ищецът се позовава на
уведомлението потвърждава извършените от негово име действия.
С оглед изложените по-горе съображения, страните по договора са били
обвързани с първоначално уговорените
условия по договора. В този случай, видно от ССчЕ, неплатеният остатък за
главница по процесния договор за кредит е в размер на 53 161.14 евро, представляваща сбора от главницата, включена в месечните анюитетните вноски до 05.06.2016
г. и главницата, която е обявена за
предсрочно изискуема.
При изчисляване размера на дължимата главница не следва да се взема предвид
„капитализирана такса за изискуемост“ в размер на 60 евро – тази сума би се
дължала на съвсем различно основание, на каквото нито се основава претенцията
на ищеца, нито се претендира, като отделно вземане.
Следователно
искът е основателен и следва да бъде уважен до този размер, а за разликата до
пълния предявен размер, искът следва да се отхвърли.
Посочената
сума е дължима от ответника ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК,
по повод на което е било образувано ч. гр.д. № 31619/2016г. по описа на СРС, 46
състав – 10.06.2016 г. до окончателното изплащане – чл. 422, ал.1 ГПК.
Относно иска по чл. 422 ГПК, вр.
чл. 430, ал. 2 ТЗ – за сумата от 26364.31 евро – договорна
(възнаградителна) лихва, за периода от
01.06.2010 г. до 09.06.2016 г.,
Предвид
приетата нищожност клаузата на чл. 9.1 от ОУ, страните са обвързани от първоначално
договорените условия по договора досежно размера на лихвата.
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният лихвен процент
не е бил променян по реда на т. 9.1 от ОУ, а е бил променен само по реда на т.
9.5 от ОУ – поради неизпълнение на преференциалните условия по програма „ДСК
Уют“, и се съобразят и съотнесат извършените плащания, непогасената
възнаградителна лихва е в размер на 22
064.62 евро, за периода от 05.10.2010 г. до 05.06.2016 г.
Кредитът
е станал предсрочно изискуем на 05.06.2016 г., поради което и
кредитополучателят не дължи възнаградителна лихва след тази дата
Следователно,
искът е основателен и следва да се уважи за сумата от 22 064.62 евро, а за
разликата до пълния предявен размер и за периода от 01.06.2010 г. до 04.10.2010 г. и за периода
от 06.06.2016 г. до 09.06.2016 г. – да се отхвърли.
Относно
иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 284.94 евро - санкционираща лихва, за
периода от 08.06.2016 г. до 09.06.2016 г.
Неустойката
е акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна
сделка да престира определена (глобално или в процент) парична сума, като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. Следователно, за да възникне вземането
е необходимо да са осъществени предпоставките: наличие на валидно главно
задължение, договорено акцесорно задължение за неустойка, което е действително
и неизпълнение на главното задължение.
Първите
и последната предпоставки са установени при разглеждането на иска по чл. 79, ал.1 пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430,
ал. 1 ТЗ.
Установи
се и че в Общите условия, при които е сключен договора е включена клауза за
неустойка - съгласно чл. 20.2 от ОУ, при допусната забава в плащанията на
главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по
съдебен ред, остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент,
увеличен с наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта. На тази
разпоредба от ОУ се основава претенцията на ищеца.
В
изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на уговорената
клауза за неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че
същата не противоречи на закона, нито на добрите нрави, тъй като уговореният
размер не нарушава принципа на справедливост.
Ищецът
претендира „санкционираща“ (наказателна) лихва за периода от 08.06.2016 г. до
09.06.2016 г.
Видно
от заключението по ССчЕ, дължимата от
ответника „санкционираща“ (наказателна) лихва, за периода от 08.06.2016 г. до
09.06.2016 г. (включващ 2 дни забава) е в размер на 29.78 евро.
Формирането
на неплатената лихва за забава е представено в колона 19 на приложение 1.
Лихвата за забава е начислена върху остатъчната неплатена главница (сумата по
колона 2 на приложение 1, при лихва – 10% годишно, за два дни забава).
Следователно,
искът е основателен за сумата от 29.78
евро,
до който размер искът следва да бъде уважен, а за разликата до пълния предявен
размер, искът следва да се отхвърли.
Относно иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за сумата от 588.15 евро – заемни такси.
Видно от ССчЕ, неплатени суми за годишна такса
за управление в общ размер на 288,00 евро. Сумата включва 6 броя годишни такси
за управление по 48,00 евро годишен размер на всяка такса. Формирането на
задължението е представено в колона 22 на приложение 1 с натрупване
Искът е основателен и следва да се уважи за
сумата от 288 евро, а за разликата
до пълния предявен размер, искът следва да се отхвърли.
По
възражението за изтекла давност:
Възражението
на ответниците за погасяване на вземанията, поради изтичане на предвидения в
закона давностен срок, е неоснователно.
Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо, като според ал. 2 на същата разпоредба, ако е уговорено, че
вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало.
В
случая не е приложима нормата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, тъй като
вноските по договор за кредит не са периодични плащания. Периодичните плащания
по смисъла на посочената разпоредба представляват самостоятелно обособени,
еднородни престации, независими една от друга, и произтичащи от общ юридически
факт. Поради това всяко от тези плащания е независимо и самостоятелно от
останалите еднородни задължения.
При
договора за заем е налице неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането
на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати, то това не
превръща тези вноски в периодични плащания. Договореното връщане на заема на
погасителни вноски представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от
страна на длъжника на части. Т.е. в случая е налице предварително разсрочване
на изпълнението на едно задължение - задължение за връщане на кредита, ведно с
уговорените лихви. Това становище е последователно застъпено в решения,
постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК:
решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ІV г.о., ГК, решение № 540 от 20.12.2011 г. по гр. д. №
110/2011 г. на ВКС, IV ГО, решение № 28 от 05.04.2012 г. на ВКС по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г.о., ГК и др., в които
е прието, че отделните погасителни вноски по предоставения заем не
превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични
плащания по договора, по отношение на които приложим е общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Искът е предявен на 10.06.2016 г. (чл. 422, ал.
1 ГПК), към който момент, приложимата
петгодишна давност не е изтекла.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, на ищеца следва да се присъди
сумата от 3697.32 лева – разноски в исковото производство, от
общо направените разноски в размер на 3975.61 лева (3975.61 лв. х 0.93), в
т.ч.: платена държавна такса (3175.61 лв.), депозит за ССчЕ (500 лв.) и юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, което съдът определя на 300 лева.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 12 от
Тълкувателно решение № 4 от
18.06.2014г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013г., ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл.
422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство. С оглед така посочените
задължителни разяснения, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 3095.28 лева – разноски в заповедното производство, от
общо направените разноски в размер на (3328.26 лева (3328.26 лв. х 0.93), в
т.ч.: платена държавна такса (3178.26 лв.) и юрисконсултско възнаграждение,
дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от
Наредба за заплащането на правната помощ, което съдът определя на 150 лева
Ответниците са представили доказателства за извършени разноски в размер на общо
7200 лева (с ДДС), представляващи заплатено адвокатско възнаграждение, като в
съдебно заседание на 21.10.2019 г. пълномощникът на ищеца е направил възражение
за прекомерност на възнаграждението и е поискал същото да бъде намалено на
основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 78, ал. 5 от Гражданския
процесуален кодекс, ако заплатеното от страната възнаграждение за
адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер
съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата
предвижда, че размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и
да не бъде по - нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет
размер за съответния вид работа.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.3 от ТР № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. №
6/2012г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба № 1/09.07.2004г. ограничение и е свободен
да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
Съдът, след като взе предвид фактическата и правна сложност на спора, вида
и обема на събраните доказателства и доказателствени средства, че е проведно
едно единствено открито съдебно заседание, както и след като съобрази
действащата към предявяване на исковата молба разпоредба на чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че възнаграждението не следва да се намалява. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на
ответниците следва да присъди сумата от 504 лева (7200 лв. х 0.07) – разноски
по делото.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422 ГПК, че К.Д.К., с ЕГН: **********, и Ц.Т.К., с ЕГН: **********,***, дължат на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, както следва:
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, сумата от 53 161.14
евро – главница по Договор за ипотечен кредит от 05.07.2007
г., съставляваща сбора от главницата, включена в месечните анюитетните вноски до 05.06.2016 г. и
главницата, която е обявена за
предсрочно изискуема, ведно със законната лихва, считано от 10.06.2016
г. до окончателното плащане,
-
на
основание чл. 430, ал. 2 ТЗ – сумата от 22
064.62 евро – договорна
(възнаградителна) лихва, включена в месечните анюитетните вноски, с падеж през периода
от 05.10.2010 г. до 05.06.2016 г.,
-
на
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 29.78 евро, представляваща санкционираща
(наказателна) лихва по чл. 20.2 от ОУ към Договор за ипотечен кредит от 05.07.2007 г., за периода от 08.06.2016 г. до 09.06.2016 г., и
-
на основание чл.
430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД,
сумата от 288 евро – заемни такси по Договор за ипотечен кредит от 05.07.2007 г., като
ОТХВЪРЛЯ, като неоснователни:
-
иска
по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата
над 53 161.14 евро пълния предявен размер от 53 608.47 евро,
-
иска
по чл. 422 ГПК, вр. чл. 430, ал. 2 ТЗ, за разликата над 22064.62 евро до пълния предявен размер от 26364.31 евро, и за периода от от 01.06.2010 г.
до 04.10.2010 г. и за периода от 06.06.2016 г. до
09.06.2016 г. – да се отхвърли,
-
иска по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, за разликата над 29.78 евро до пълния предявен размер от 284.94 евро, и
-
иска по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД – за разликата
над 288 евро до пълния предявен размер от 588.15 евро – заемни такси,
за които суми в производството по ч. гр.д. № 31619/2016 г. по описа на СРС,
46 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл. 417 ГПК.
ОСЪЖДА К.Д.К., с ЕГН: **********, и Ц.Т.К., с ЕГН: **********,***, да заплатят на „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал.1,
вр. чл. 8 ГПК, сумата от 3697.32 лева
– разноски в исковото производство и сумата от 3095.28 лева – разноски в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Б.Д.“ ЕАД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, да
заплати на К.Д.К., с ЕГН: **********, и Ц.Т.К., с ЕГН: **********,***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 504 лева – разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: