Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е     № 260 000

 

гр. Пловдив, 05 януари 2023 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на пети декември две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:  ГАЛИНА АРНАУДОВА

 

 ЧЛЕНОВЕ:        МАРИЯ ПЕТРОВА

                                                                           

   РУМЯНА ПАНАЙОТОВА-СТАНЧЕВА

 

с участието на секретаря Стефка Тошева, като разгледа докладваното от съдията Арнаудова в.гр.д. № 218/2014 г. по описа на ПАС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258  и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от М.и. *** чрез процесуалния му представител адвокат К.Р. против решение № 483/18.12.2013 г., постановено по гр.д. № 1193/2012 г. по описа на Старозагорския окръжен съд – ІІІ гр.о. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради науршения на съществени съдопроизводствени правила, необоснованост и нарушения на материалния закон по изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да го отмени и да постанови друго решение, с което искът му да бъде уважен. Претендира направените по делото разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият Д. чрез м. на р. р. и б.чрез О. у.на област с административен център С. З. счита, че жалбата е неоснователна и недоказана, поради което моли да бъде потвърдено решението като правилно и обосновано. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

Третото лице-помагач М.н.к. счита, че обжалваното решение е правилно, обосновано и законосъобразно и моли съда да го остави в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

Третото лице-помагач О.С.З. моли да бъде оставено в сила решението на окръжния съд като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство в размер на минимално определените от закона. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на жалбоподателя.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на обжалване съдебен акт от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявения от М.и. *** против Д. чрез м. на р. р. и б.чрез О. у.на област с административен център С. З. при участието на третите лица-помагачи М.н.к. ***– С. З. иск по чл. 108. Ищецът твърди, че съгласно уставите на М.и. от 1919 г., 1945 г. и по-късните такива, включително и сега действащия, най-малката организационна единица на изповеданието е била м. м. в. о./община/, която е притежавала и стопанисвала джамиите и другите свои имоти, включително Е. в С. З., като ищецът се явява правоприемник на С. м. в.о.община, доколкото след приемане на Закона за вероизповеданията местното поделение на изповеданието в С. З. не се е пререгистрирало по този закон и с оглед разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗВ и като такъв е собственик на недвижимите имоти на тази м. в. о.. В исковата молба се твърди също, че сградата на известната в С. З. Е., чието наименование е „Х. б. д.“, и теренът, върху който тя е построена, със статут на вакъф, били собственост на някогашната м. в. община в С. З., джамията била построена през 1409 г., след Освобождението на България с устава на ищцовото изповедание от 1919 г. вакъфите били предадени в собственост на местните мюсюлмански настоятелства, като се твърди, че правопораждащият факт за ищеца е отреждането на имота /терен и сграда/ за богослужебни нужди, т.е. вакъф, и след отделянето на вероизповеданията от Д. имотът е станал собственост на СЗ м. в. община, тя се е снабдила с н.а. № *********г., но джамията и теренът, върху който тя е построена, са иззети от Д. без правно основание и без да е заплатено на вероизповедната община или на изповеданието някакво обезщетение, като за сградата е издаден акт за публична държавна собственост през 2009 г., а понастоящем тя и теренът се владеят от Д. и се ползват от М.н.к. като музей. Предвид изложеното и доколкото са налице предпоставките на § 5, ал. 1 и ал. 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със ЗВСОНИ имотът е възстановен на ищеца, а ответникът го владее без правно основание и отказва да му го предаде, поради което М.и. моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на Д. при участието на третото лице-помагач М.н.к. че то като правоприемник на С. м. в.о.община е собственик на 529/14 298 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *********по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С. З., одобрена със заповед № РД-********* г. на изпълнителния директор на ИА „ГКК“ – София /без последващи изменения за имота/ с площ на поземления имот от 14 298 кв.м. застроено и незастроено място, трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – за друг обществен обект, комплекс, с административен адрес: гр. С. З., п.к. ****, без данни за улица или площад, стар идентификатор – няма, номер по предходния план – парцел ****, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ********************, ведно с построената в този поземлен имот култова сграда „**************“, известна и като Е., представляваща имот с идентификатор **************със застроена площ от 529 кв.м., построена в имот с идентификатор *********по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С. З., одобрена със заповед № РД-********* г. на изпълнителния директор на ИА „ГКК“ – София /без последващи изменения за имота/, без посочени за сградата съседи, с административен адрес: гр. С. З., ул. „П., № *, да осъди ответника да предаде на изповеданието владението на имота – сграда и терен, както и да обезсили издадения акт за публична държавна собственост № ********г. Претендира разноски.   

Ответникът Д. чрез м. на р. р. и б.чрез О. у.на област с административен център С. З. оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Счита, че липсва официален документ, с който ищецът да мотивира активната си процесуална легитимация, като твърди, че сградата е исторически паметник на културата от 1927 г. и за него е издаден акт за публична държавна собственост, поради което е придобил по давност имота чрез непрекъснато владение, започнало през 1927 г. Смята, че искът в частта, касаещ терена, е недопустим, тъй като нейн собственик е О.С.З. а не Д..

Третото лице-помагач М.н.к. оспорва иска като недопустим, неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Твърди, че ищецът не е установил факта на правоприемство между него и съществуващата местна м. в. община в С. З., както и че е собственик на имота и че ответникът го владее, още повече, че сградата е публична държавна собственост със статут на културна ценност, получен още през 1927 г.

Третото лице-помагач О.С.З. оспорва иска като неоснователен и недоказан и моли съда да го отхвърли. Излага съображения, че не е доказано правоприемството между съществувалата в С. З. м. в. община и М.и. не е установено владение на имота, годно да направи ищеца собственик, както и отнемането на имота от Д. без правно основание.

С обжалваното решение е отхвърлен предявеният от М.и. *** против Д.ч.М.ч. О. у.гр. С. З. при участието на третите лица-помагачи М.н.к. *** и О.С.З. иск по чл. 108 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението на имота, както и за обезсилване на съставения за имота АДС № ********г.

Решението е обжалвано от ищеца изцяло и то е предмет на въззивното производство в неговата цялост.

При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не се установиха пороци, обуславящи неговата нищожност или недопустимост.

По отношение на правилността на обжалваното решение съдът съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в жалбата фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални нарушения от първоинстанционния съд.

 

 

 

 

За да бъде основателен иск по чл. 108 от ЗС, е необходимо наличието на три кумулативно действащи предпоставки – ищецът да е собственик на претендираната недвижима вещ, ответникът да я ползва лично или чрез трето лице и това ползване да е без правно основание.

По отношение на първата посочена предпоставка:

Ищецът твърди, че е собственик на процесния недвижим имот /сградата „Е.“ в гр. С. З. и теренът, върху който тя е построена/, по силата на реституция и правоприемство от С. м. в.о.община, която от своя страна е била собственик на имота след построяването й по време на османското владичество над българските земи, по време на което всички недвижими имоти, свързани с исляма са принадлежали на цялата мюсюлманска верска общност, след Освобождението те се управлявали от мюсюлманските настоятелства, а след 1919 г. принадлежали на мюсюлманските вероизповедни общини като юридически лица, т.е. правопораждащият юридически факт е кумулативното действие на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. и указ № 12/23.12.1919 г. на цар Борис ІІІ за неговото одобряване и обнародване в ДВ, като се твърди, че е налице и още едно придобивно основание – давностно владение с начална дата 26.06.1919 г. и период най-късно до 26.06.1939 г., въпреки че владението е продължило и след 09.09.1944 г., като С. м. в.о.община е владяла добросъвестно, тъй като то е почивало на правен акт, годен да направи владеещият субект собственик.

По възражението на ответника за недопустимост на иска поради липса на активна процесуалноправна легитимация на ищеца, доколкото той не е установил наличието на правоприемство между него и съществувалите до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица има произнасяне с определение № ********************г. по описа на Пловдивския апелативен съд, мотивите на които настоящият състав възприема напълно.

Тук следва да се отбележи, че установяването на това правоприемство касае материалноправната легитимация на ищеца, т.е. това не е въпрос на допустимост, а на основателност на иска досежно наличие на предпоставките за признаване правото на собственост в патримониума на М.и.

Страните не спорят, че към 1919 г. е съществувала СЗ м. в. община.

Установено е, че на основание чл. 18 от Закона за вероизповеданията с решение от 18.02.2003 г. по ф.д. № ********г. на Софийски градски съд е регистрирана религиозна институция с наименование „М.и.“***, което има статут на юридическо лице /чл. 14 и чл. 15 от Закона за вероизповеданията/.

Видно от удостоверение от 19.06.2013 г. по посоченото фирмено дело на Софийски градски съд, с решение от 04.06.2013 г. е признато за установено на основание § 4 от ПЗР на ЗВ, че религиозната институция, вероизповедание с наименование „М.и.“ е правоприемник на посочените в удостоверението мюсюлмански религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица, съществували в периода до 1949 г., учредени и действали при режима на Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден и обнародван по силата на Указ № 63 на княз Фердинанд, Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен и обнародван с Указ № 12/23.05.1919 г., и Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен от Министерство на външните работи и на изповеданията на 23.11.1945 г., в т.ч. м. в. община гр. С. З..

Впоследствие решението от 04.06.2013 г. на Софийски градски съд е обезсилено с решение № 966/12.05.2015 г., поправено с решение № 1028/19.05.2015 г. и решение № 1190/05.06.2015 г., всички постановени по ф.д. № 964/2014 г. на Софийския апелативен съд, а касационното му обжалване не е допуснато с определение № 74/28.01.2016 г. по т.д. № 2451/2015 г. на Върховния касационен съд.

Ищецът е заявил по исков ред искането си за установяване на правоприемството по § 4 от ПЗР на ЗВ, по което е образувано т.д. № 1802/2010 г. по описа на Софийски градски съд, послужило като основание за спиране на настоящото гражданско дело, за да бъде разрешен преюдициалният спор. Производството по т.д. № 1802/2010 г. е прекратено спрямо всички ответници, като спрямо последния – О Е Висковата молба е върната с разпореждане от 11.12.2019 г., влязло в сила на 02.10.2020 г., а с определение от 08.02.2021 г., влязло в сила на 02.06.2022 г., е прекратено производството и по предявения от главно встъпилото лице М С Х Ииск по § 4, ал. 2 от ПЗР на ЗВ.

Доколкото не е установено със сила на пресъдено нещо правоприемството между съществувалата към 1919 г. СЗ м. в. община и регистрираното на 18.02.2003 г. М.и. която да обвързва съда, този юридически факт като релевантен с оглед претендираното от ищеца право на собственост може да бъде установен в настоящия исков процес.

В чл. 42 от приетата след Освобождението Конституция на Българското княжество от 16.04.1879 г. е предвидено, че църковните работи на християните от неправославното изповедание и на друговерците се управляват от техните духовни власти, но под върховния надзор на надлежния министър според законите, които ще се издадат за този предмет.

Според чл. 27 от приетите Привременни правила за духовното управление на християните, на мюсюлманите и на евреите, утвърдени с Указ № 321/02.07.1880 г. на княз Александър I, обнародван в ДВ бр. 56/ 09.07.1880 г., всички къщи, на които жителите ходят на джамията, се считат за енория на тая джамия, като за управлението на приходите и разходите на всяка една джамия, в която се свещенодействува, има настоятелство, състоящо се от 3 до 5 члена, набрани от мюсюлманите от енорията на джамията /чл. 25/, а приходите на джамията се формират от завещаните й вакъфи, от приходите от извършваните свещенодействия и определените от настоятелството на джамията такси /чл. 30/. Следователно по тези правила джамиите са предвидени като самостоятелни субекти, които могат да притежават собствено имущество и имат управителен орган – настоятелството.

Според чл. 1 от Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 65/15.09.1895 г. на княз Фердинанд и обнародвани в ДВ бр. 210/26.09.1895 г., които вече действат и за територията на бившата Източна Румелия след Съединението й с Княжество Българя, духовното управление на мюсюлманите се осъществява от главен мюфтия, окръжни мюфтии и мюфтийски наместници като централни ръководни органи, като за управлението на джамиите, медресетата и други мюсюлмански богоугодни и благотворителни заведения се учредяват настоятелства във всяка община, където има нужда /чл. 14/, които събират приходите от тях и могат да се разпореждат с джамийските имоти след предварително разрешение от Министерството на външните работи и изповеданията /чл. 22/, като по този начин на настоятелствата е призната самостоятелност като местни поделения на изповеданието.

Съгласно § 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12/23.05.1919 г. на цар Борис III, обнародван в ДВ бр. 65/26.06.1919 г., във всяко населено място, в което живеят на установено местожителство поне 40 мюсюлмански семейства, те могат с разрешение на Министерството на външните работи и на изповеданията да образуват м. в. община, която е юридическа личност и като такава има право да притежава за джамиите и училищата си движими и недвижими имоти /§ 8/, тя се управлява от настоятелство /§ 11/, което ръководи и управлява делата и имотите на вероизповедната община и я представлява във всяко отношение /§ 28/, а всички общински вакъфи в Царството се управляват от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини /§168/, като вакъфите, които се управляват от мютевелии, се отнемат от тях и се управляват от настоятелствата, а на мютевелиите настоятелството плаща предвиденото възнаграждение, като им предоставя само правото на обикновен надзор върху тези вакъфи, като всяко прехвърляне на частен или мютевелийски вакъф от мютевелията върху настоятелството на М. в. о.става в присъствието на специален делегат на Министерството на външните работи и на изповеданията /§169/.

Следователно М. в. о.като местно поделение на изповеданието е била със статут на юридическо лице с всички признати й от закона права, в т.ч. право да притежава недвижими имоти.

Подобно разрешение е прието и в Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 г., като местните поделения – мюсюлманските вероизповедни общини имат статут на юридически лица /§ 7 и § 8/, а техни управителни органи са настоятелствата /§ 11/.

Според чл. 48 от Устава на М. и. в Народна република България от 1951 г. всички имоти на М. и., в т.ч. вакъфите, се управляват и стопанисват от мюсюлманските настоятелства.

С чл. 27 от Устава на М. и. в Народна република България от 1975 г. настоятелствата отново са предвидени като местни структури на М. и., като те имат задължението да се грижат за молитвените домове и за управлението и стопанисването на другите имоти на изповеданието в района чл. 36/.

Според чл. 5 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Република България от 1992 г. във всяко населено място, където живеят най-малко 7 мюсюлмански семейства, може да се образува М. н., което е юридическо лице /чл. 7/, а всички вакъфи се управляват от мюсюлманските настоятелства /чл. 107/.

В чл. 16 от Устава на м.и. в Република България от 1994 г. е предвидено, че мюсюлманската джамийска общност обединява и включва не по-малко от 20 мюсюлмани или 10 мюсюлмански семейства, живеещи в дадено населено място, поставени под духовното водачество на имам-хатин, тя е юридическо лице, което качество придобива след регистрация в съответната държавна администрация /чл. 18/, а нейният колективен ръководен орган е мюсюлманското джамийско настоятелство /чл. 24/. В този устав е придаден специален статут на джамията като юридическо лице и в същото време място за извършване на религиозно-обредна дейност, представлявано от мюсюлманското джамийски настоятелство, която може да придобива недвижими имоти и да се разпорежда с тях, а имуществото й включва сградата на джамията, мястото, върху което е построена, принадлежностите и числящите се към нея други вакъфски имоти, училища, болници и благотворителни домове /чл. 37/, като недвижимите вакъфски имоти са собственост на джамията или на мюсюлманската джамийска общност, на която са били дарени или завещани /чл. 94/.

С измененията на този устав от 1996 г. мюсюлманската джамийска общност обединява и включва не по-малко от 20 мюсюлмани или 10 мюсюлмански семейства /чл. 17/, ръководен орган е общото събрание на мюсюлманите, а в периода между събранията се представлява от Мюсюлманското джамийско настоятелство /чл. 19/, което е юридическо лице /чл. 24/. Джамията също запазва статута си на юридическо лице и може да придобива недвижими и движими имоти, като към вакъфските имоти на джамиите спадат сградата на джамията, заедно с мястото, на което е построена, както и  принадлежащите към нея сгради /чл. 39/, а всички вакъфски имоти са собственост на джамиите, на които са били дарени или завещани, и се управляват и стопанисват от мюсюлманските джамийски настоятелства /чл. 93/.   

Според чл. 19 от Устава на М. и. в България от 1997 г. мюсюлманското настоятелство е юридическо лице /чл. 19/, вакъфите са всички движими и недвижими имоти, собственост на М. и., и се управляват от мюсюлманското настоятелство, в чийто район се намира местонахождението им /чл. 96/.

Според чл. 6 от Устава на М. и. в Република България от 2005 г. М. и. е юридическо лице, то притежава имущество, включващо право на собственост и ограничени вещни права върху вакъфски имоти, плодове от стопанисването им, право на собственост върху движими вещи, в т.ч. ценни книжа, права по ЗАПСП, и др., а вакъф е имущество, собственост на изповеданието, което се употребява за благото на мюсюлманите, не погива и не намалява своята стойност или ценност вследствие на употребата си като земи, сгради, джамии, медресета, училища, обществени кладенци, тюрбета и други движими и недвижими имущества, като те не могат да бъдат продавани и унищожавани /чл. 78/. Тоест по този устав на местните структури на М. и. вече не е придаден статут на юридически лица.

Съгласно Устава на М. и. в Република България от 2011 г. М. и. е юридическо лице с наименование „М.и.“, регистрирано с решение по ф.д. № ********г. на Софийски градски съд /чл. 7 и чл. 8/, то има ръководни и контролни органи на национално и на местно ниво, за които не е предвидено да имат качеството на юридически лица.

Тези устави са приети в съответствие с чл. 6 от Закона за изповеданията /ДВ бр. 48/01.03.1949 г., отм. ДВ бр. 120/29.12.2002 г./, според който от момента на утвърждаване на устава на изповеданието то добива качеството на юридическа личност и такова качество добиват местните му поделения, като те запазват този статут и при действието на Закон за вероизповеданията /ДВ, бр. 120/29.12.2002 г./ по силата на § 2, ал. 1 и ал. 4 от ПЗР на ЗВ.

Видно от удостоверение изх. № 2/17.01.2013 г. на Окръжен съд – С. З., в регистъра на Сдруженията с нестопанска цел към съда не е регистрирано местно поделение с наименование: „М. н.“ – С. З. по ЗВ и по ЗЮЛНЦ.

На база на тези устройствени актове може да се направи извод, че М. и. не е прекратявало съществуването си като правен субект, макар в отделни периоди качество на юридическо лице да е било давано и на неговите местни поделения и джамии, като доколкото с действащия му устав от 2011 г. не е предвидено самостоятелно съществуване на местните му формирования, следва да се приеме, че техните права, в т.ч. правото на собственост върху недвижими имоти, са са преминали в патримониума на изповеданието и понастоящем то е правоприемник на всички съществували през посочените периоди негови поделения като самостоятелни правни субекти, в т.ч. на С. м. в.о..

Искът по чл. 108 от ЗС е предявен по отношение на сграда с идентификатор **************със застроена площ от 529 кв.м., ведно с 529/14298 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *********по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. С. З..

С писмо изх. № 08-00-584/08.07.2008 г. н.М.н.к. е поискано от областния управител на област С. З. да бъде съставен акт за публична държавна собственост на сградата на „Е.“, доколкото тя е архитектурно-строителен, художествен и археологически паметник на културата с висока културно-историческа стойност, единствената сграда, оцеляла след опожаряването на С. З. през Руско-турската война, в основите на която са открити средновековна християнска църква и молитвен салон, както и останки на около 30 гроба от късносредновековен некропол, поради което като паметник на културата тя е собственост на Д..

От приложеното в преписката по повод издаване на акта за държавна собственост удостоверение № *****г. на Национален институт за паметниците на културата към М.н.к. е видно, че „Е.“ в гр. С. З. притежава статут на недвижим паметник на културата по смисъла на чл. 12, т. 2 от ЗПКМ, както следва: „Е. д.“, С. д.– обявена в ДВ бр. 221/1927 г. като народна старина, „Е.“, кв. *****– обявена в ДВ бр. *******г. като „Архитектурно-строителен паметник на културата от Античността и Средновековието“ с категория „Национално значение“, „Е.“, кв. 62-б, пл. 864 – обявена в ДВ бр. 22/1075 г. като „Архитектурно-строителен паметник на културата“ с категория „Национално значение“, стенописната украса на джамията „Х. б.“ – обявена в ДВ бр. 94/1992 г. като „Художествен паметник на културата“ с категория „Национално значение“, а обектът попада в границите на археологическия резерват „Територията на античния и средновековния град А. Т. - В.“ в центъра на гр. С. З. със статут на защитена територия, обявен с разпореждане на Бюрото на МС в ДВ бр. *****г., като по делото са приети като доказателства и копия от актове в посочените броеве на ДВ.

Изготвена е справка, че според плана на Е. и средновековната църква и строителния надпис, вграден над входа, завършването на Е. е станало през май 1409 г., сградата се състои от квадратен молитвен салон и открито арковидно предверие с обща застроена площ от 428,75 кв.м., в молитвения салон са разкрити отстанките от средновековна еднокорабна, едноапсидна, с арка църква, построена в края на Х в., изградена от камък с калова спойка, вкопана на около 0,50 м. от нивото на терена, която е била в руини преди изграждането на молитвения салон, но стените й са били видими, тъй като стените на джамията изцяло се съобразяват с посоката и стените на средновековната църква.

С акт № ********г. К. к.„Е.“, построен през 1409 г., с обща застроена площ от 428,75 кв.м., която сграда по скица е с идентификатор **************по КККР на гр. С. З. и площ от 529 кв.м., предназначение: култова, религиозна сграда, е обявена за публична държавна собственост на основание чл. 2, ал. 2,   т. 2 от ЗДС във вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗПКМ, като тя е предоставена за управление н.М.н.к.

Със заповед № **********г. на областния управител на област С. З. са отписани от актовите книги за държавна собственост недвижими имоти в гр. С. З., в т.ч. поземлен имот № **********/ - К. к.„Е.“, върху който е построена сградата, с площ от 529 кв.м. на 1 етаж, тъй като по силата на § 7, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ПЗР на ЗМСМА той е престанал да бъде държавен.

Ищецът претендира, че праводателят му СЗ м. в. община е станал собственик на процесния имот на две придобивни основания – от кумулативното действие на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. и Указ № 12/23.12.1919 г. на цар Борис ІІІ за неговото одобряване и обнародване в ДВ и доколкото джамията е построена по време на османското владичество над българските земи и като недвижим имот, свързан с исляма, е принадлежала на цялата мюсюлманска верска общност, и чрез придобиване по давностно владение, осъществено в периода от 1919 г. до 1944 г. и след това /вж. молба от 07.06.2013 г./.

Към 1919 г. в Царство България са действали три закона, които в своята съвкупност са уреждали отношенията по придобиване, управление и прехвърляне на правото на собственост върху недвижими имоти – Закон за имуществата, собствеността и сервитутите /ДВ бр. 29/07.02.1904 г., отм. от 16.12.1951 г./, Закон за задълженията и договорите /ДВ бр. 268/05.12.1892 г., отм. от 01.01.1951 г./ и Закон за давността /ДВ бр. 23/30.01.1898 г., отм. от 16.12.1951 г./.

В чл. 27 от първия от тях - Закон за имуществата, собствеността и сервитутите, изрично е предвидено, че имуществата на светски и църковни учреждения и на другите юридически лица принадлежат на тия учреждения и лица, само ако законите на царството им признават право да придобиват и владеят имущества, като имуществата на църковните учреждения подлежат на гражданските закони /чл. 28/.

Следователно дали процесният недвижим имот е бил придобит от С. м. в.о.община трябва да бъде преценено съобразно правилата на действащите към този момент граждански закони, а не според Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, който макар и утвърден с указ на царя, е вътрешен за мюсюлманската общност организационен акт, уреждащ нейното устройство, управление, права и задължения на органите й, в него се дава възможност на местните вероизповедни общини да притежават движими и недвижими имоти за джамиите си, но тази възможност не е автоматична, а трябва да се съобрази с действащите граждански закони, като дори има наложени ограничения за изграждане на нови джамии върху мюсюлмански имоти /§ 91/, което също е доказателство, че този устав няма приоритет спрямо съществуващото в страната гражданско законодателство и вакъфските имоти са такива по предназначението си, а не според начина си на придобиване.

Не следва да бъде обсъждано дали е изпълнена процедурата по § 168 и сл. от Устава от 1919 г., доколкото тя не касае промяна в правото на собственост на вакъфските имоти, а само предаването на управлението върху тях от мютевелиите в качеството им на управители на настоятелството, изпълняващо същите функции.

Тук следва да се добави, че няма международен договор, според който статутът на вакъфските имоти, изградени на територията на Княжество България и Източна Румелия по време на османското владичество и съществуващи след Освобождението, да се урежда по друг ред, различен от предвидения в гражданските закони на новата държава.

Подобно на сега действащото право основните способи за придобиване правото на собственост на недвижим имот са правна сделка, давност или по друг ред, определен със закон.

По делото не се твърди, че ищецът, респ. неговият праводател, е придобил правото на собственост върху сградата или дворното място, върху което тя е построена, посредством деривативен правен способ, поради което съдът не следва да го обсъжда.

Представен е препис от н.а. № **********. на Харманлийски мирови съдия с описано в него дворно място от 1 800 кв.м., състоящата се в него джамия, заедно с три дюкяна вътре в него, направени от камъни, керемиди и дърво.

От заключението на съдебно-техническата експертиза с вещо лице К. Й., неоспорено от страните и прието в първоинстанционното производство, което съдът като компетентно изготвено възприема, се установява, че К. к.„Е.“ с площ от 529 кв.м., представляващ сграда с идентификатор **************по КККР на гр. С. З., която сграда представлява имот пл. № *********– Жилищно строителство, КОО, подземни гаражи и исторически паметник в кв. 1 по кадастралния и регулационния план на гр. С. З. от 1994 г., не е идентичен с имота, описан в н.а. № *********на Харманлийски мирови съдия.

Представен е и препис от документ без точно наименование от 1858 г., според който вакъфът на С. д.„Х. б.“ в гр. З. и А./С. З./ е придаден към Министерство на Султанските вакъфи, а мюезинът на джамията се е отказал от службата си и я е прехвърлил на своя пълнолетен и правоспособен син, за което му е издаден берат /указ за назначение/.

Доколкото от една страна не е установена идентичност между имота, описан в този документ, и претендирания в настоящото производство, а от друга страна ищецът не посочва като правопораждащ юридически факт такъв, който може да бъде изведен от него, като документът по-скоро може да бъде определен като доказателство за това на кого е възложено управлението на джамията по време на османското владичество, но не и каква собственост е тя според българските закони след Освобождението, поради което не следва да бъде обсъждан този документ.

Другото придобивно основание, сочено от ищеца, е осъществено от С. м. в.о.община давностно владение, започнало през 1919 г. и продължило след 1944 г., като се твърди, че то е било добросъвестно и като такова е направило владелеца собственик след изтичане на 10-годишен срок, т.е. към 1929 г., а ако съдът приеме, че не е било добросъвестно, това е станало към 1939 г.

Разпоредбата на чл. 64 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите дава възможност за придобиване на вещи чрез завладяване, като за да бъде придобито чрез давност правото на собственост върху недвижими имоти, е необходимо вещите да се владеят добросъвестно и на юридическо основание в продължение на десет години /чл. 29 от Закона за давността/, а добросъвестността на владелеца се състои в увереността, че лицето, от което е получил вещта, е нейн собственик и е могло да прехвърли правото си /чл. 30 от Закона за давността/, като тя се предполага, а този, който указва на недобросъвестност, е длъжен да я докаже и е достатъчно тя да е съществувала по време на придобиването на владението /чл. 31 от Закона за давността/, юридическо основание е това, което по закона може да служи за прехвърляне на правото на собственост или на друго вещно право, на което се прилага давността /чл. 32 от Закона за давността/, юридическото основание трябва да се докаже, то никога не предполага /чл. 33о от Закона за давността/, като може да се придобие чрез давност правото на собственост върху недвижими имущества с непрекъснато владение в продължение на двадесет години, без да има нужда от юридическо основание и добросъвестност /чл. 34 от Закона за давността/.

По делото не са събрани никакви доказателства, че след 1919 г. С. м. в.о.община е започнала да владее сградата, използвана като джамия, и мястото, върху което тя е построена, като при упражняването на фактическата власт върху вещите е демонстрирала спрямо всички, че владее за себе си, което явно, непрекъснато и необезпокоявано владение е продължило повече от 10 години, респ. 20 години, поради което съдът приема това обстоятелство за недоказано.

Като правопридобиващ юридически факт не може да се приеме Съглашение от 06.04.1909 г. между турското и българското правителства в изпълнение на руско-турския протокол, подписан в Санкт Петербург на 03.04.1909 г., утвърдено на 13.01.1910 г. и публикувано в ДВ бр. 13/1910 г., доколкото то предвижда единствено осигуряване на религиозна свобода, свободно изпълнение на религиозните обряди и равни граждански и политически права на мюсюлманите, както и създаване на организация на мюсюлманските общини и вакъфските имоти, но не и начина за придобиване на тези имоти. В § VІ от него дори е посочено, че в бюджета на България трябва да се предвиди достатъчна сума за поддържането и управлението на мюсюлманските училища и джамии в България, като доколкото това по принцип са част от правомощията и задълженията на собственика, а то е възложено на България, не може да бъде изведен извод, че по силата на това съглашение на мюсюлманските общини или организации е предоставено правото на собственост върху определени недвижими имоти.

В § VІІ е заложен принципът за съхранение на недвижимите вакъфски имоти в България и задължението да не се събаря никаква религиозна или благотворителна сграда, освен по належаща нужда и съгласно действащите закони в страната, като в случай, че вакъфска сграда подлежи на отчуждаване поради належащи причини, това отчуждаване трябва да се извърши само след като бъде определено друго място със същата стойност и след заплащане стойността на сградата, а заплащаните суми при отчуждаване се употребяват изцяло за поддържането на вакъфските сгради в България и за построяването на други религиозни учреждения в места, където има нужда.

Следователно в тази разпоредба не е предвиден ред за придобиване на вакъфски имоти или признаване право на собственост на изградени такива, а единствено защита на вече притежавани, която впрочем е призната и за всички недвижими имоти в България /не само църковни или вакъфски/ в чл. 31 от Закона за имуществата, собствеността и сервитутите, гласяща, че никой не може да бъде принуден да отстъпи своята собственост, освен за припозната и обявена по законен ред обществена полза и срещу предварително заплащане на справедливо обезщетение.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че към момента на предявяване на иска недвижимият имот, върху който е построен К. к.„Е.“, е отписан от актовите книги за държавна собственост, а единствено сградата е останала с такъв статут, който се основава на това, че тя е обявена за народна старина още от 1927 г., макар да е била такава още според чл. 2 от Закон за старините от 1911 г. като паметник от най-старо време до Освобождението на България с историческо, археологическо и художествено значение.

Настоящият състав намира, че по принцип обявяването на сградата „Е.“ като народна старина не я прави държавна собственост по право, а тя е можела да стане такава след провеждане на отчуждително производство, предвидено в чл. 11 или в чл. 26 от Закона за старините от 1911 г., за което няма данни по делото, както и по някой от останалите предвидени в законите способи.

Доколкото обаче предмет на предявения иск по чл. 108 от ЗС е установяване правото на собственост на ищеца, не следва да се обсъжда дали процесните недвижими имоти /земя и сграда/ са били придобити от ответника на някакво правно основание, в частност придобивна давност или отчуждително производство.

Като придобивно основание не може да бъде прието и записването в някои от разписните листове към регулационните планове на гр. С. З., описани в заключението на вещото лице К. Й., доколкото записванията там следва да отразяват вече съществуващи вещни права, а не да ги създават.  

Предвид установената фактическа обстановка и изложените въз основа на нея правни изводи съдът приема, че не е установено по несъмнен и категоричен начин, т.е. при условията на пълно главно доказване, че С. м. в.о.община е станала собственик на сградата „Е.“ и дворното място, върху което тя е построена, на посочените от ищеца правни основания, поради което М.и. също не е могло да придобие правото на собственост върху тях по силата на правоприемство.

По отношение на отнемането на имота във връзка с възстановяването му по реда на ЗВСОНИ:

Съгласно разпоредбата на § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията /в редакцията от ДВ бр. 120/2002 г./ се възстановява собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти и в други конкретно посочени закони, които са собственост на Д., общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, респ. отнети.

От цитираното заключение на съдебно-техническата експертиза с вещо лице К. Й. се установява, че първият запазен кадастрален план в О.С.З. е от 1925 г., дворищната регулация е приета на 06.07.1925 г., кадастралният план е с наименование „Проект за регулиране на Ч. к.ІІІ гр. С. З.“ и е одобрен на 17.09.1925 г., към този план  е приложен т.нар. Общ разписен лист, отнасящ се до Ч. ***, групи за кварталите № ******включително, в разписния лист в кв. 8 е отбелязано за пл. № *******************, записани на *******************; с Указ № 416/22.09.1927 г. е одобрено закриването на улицата през „Е.“ и сливането й в кв. *в кв.***от група ***на Ч.в гр. С. З., в този план е отразено и одобряването на плана за регулация по червените линии за кв. *в кв.***от група ***на Ч.в гр. С. З. от 29.09.1927 г., а към него е приложен разписен списък /Означение и квадратура на имотите, находящи се в група *** на Ч.в гр. С. З./, в който под кад. № ***,кв.е записано: Т. в. о.с парцелите **************, както и джамийска сграда, сгради паянтови към улицата, кафене, двор с техните квадратури. Бил е изработен кадастрален план за изменение на кв. *********от плана за чаршията на гр. С. З., по който парцел ******е отреден за „Е.“, планът за регулация е одобрен през декември 1932 г., а разписния списък към него е този от 1927 г. Следващият кадастрален и регулационен план на кв. 1 по плана на гр. С. З. е одобрен през 1960 г., по него имотът представлява сграда с пл. № ******– за озеленяване, в разписния списък към плана за собственост на имота с молив е написано джамия; в последващия план от 1983 г. имотът е с пл. № *********– Е., исторически паметник в кв. 1 по плана на гр. С. З., а в разписния лист към него е записано – в управление на министъра на културата с АДС № ********г. за имот К. к.„Е.“. Със заповед от ******г. е одобрен план за регулация на кв. 1 по плана на гр. С. З., по който имот с пл. № ****е отреден в парцел ****., исторически паметник в кв. 1, с отмяната отпада отреждането и номерът на парцел ****., исторически паметник за имот пл. № ****, като е отразено, че сградата вече ще бъде с други имоти планоснимачни номера в УПИ *********, КОО, подземни гаражи и исторически музей, а в разписния списък е записана - в управление на министъра на културата с горепосочения акт за публична държавна собственост за имот: К. к.„Е.“; а със заповед от 30.05.2008 г. е одобрена кадастралната карта на гр. С. З., по която сградата представлява имот с идентификатор *********, попадаща в поземлен имот с идентификатор *********, сградата е със застроена площ от 529 кв.м., с предназначение – култова, религиозна сграда, като собственик в кадастралния регистър е записано М.н.к. с АДС № ********г., а вещото лице не е открило в О.С.З. *** преписка по отчуждаване или заповед за отчуждаване на имота.

От допълнителното заключение на съдебно-техническата експертиза със същото вещо лице, прието в първоинстанционното производство, което съдът възприема, е видно, че в картния фонд за гр. С. З. в Държавен геодезически, картографски и кадастрален фонд /Геокартфонд/ към Агенция по геодезия, картография и кадастър, се съхраняват кадастрални планове от 1955 г., но не са открити кадастрален план или запазена част от такъв от 1909 г., както и записани собственици на имоти към него.

Ищецът не е посочил кога и по какъв начин е одържавена, отчуждена или отнета сградата от Д..

В първоинстанционното производство са разпитани свидетелите З. М. и Г. А., както и свидетелите К. Й.и А. А..

Според първата свидетелка, родена през 1948 г., докато тя ходила на училище на „Ж. а.“, баща й от време на време я водил в „Е.“, където ходжата давал молитва, тя ходила в джамията до     1961 г., баща й до 1975 г., а когато той починал през 1977 г., ходжата го изкъпал в джамията, през 1992 г. отворили джамията на Байряма и ходили да се молят един месец, като след това тя не продължила да действа.

Свидетелката Г. А., родена през 1949 г., твърди, че от 1964 г. тя живее в С. З., като малка /6-7-годишна/ ходила в петък с родителите си в джамията за молитва, до 12-14 годишна продължила да ходи там, макар и не всяка седмица, през 1966 г. родила и за около година не посещавала молитви, после пак започнала и това продължило до 1972 г., в петък имало ходжа и се събирали повече хора, през 1985 г. пак ходила, когато им сменили имената през 1975 г. се затворила джамията, за Байрям през март 1992 г. кметът я отворил и след 15-20 дни пак я затворил, а от две години тя станала музей, открит от президента.

   В обратна насока са показанията на свидетелите Й. и А., според които от 1962 г. /според св. Й. / и от 1975 г. /според св. А./ до момента, в който станала музей, сградата не била отворена, имало голям катинар, преди няколко години било съборено минарето, от джамията не се е пеело и никога не са се извършвали ритуали за този период.

От представените писмо от 02.03.1960 г. и писмо от 03.03.1960 г., двете на главния мюфтия, които съдът приема като признание на упълномощен представител на ищеца, се установява, че от 1956 г. „Е.“ се е ремонтирала от Градски народен съвет – С. З., който ремонт е продължил повече от 4 години и в този период в нея не се е служело, като след реставрацията тя щяла да се предаде на вярващите за ползване.

Съдът намира, че от посочените доказателства може да се приеме за установено, че след 1956 г. Е. не е била ползвана като култова сграда, показанията на първите две свидетелки са опровергани в голяма степен от двете писма, изходящи от представител на ищеца, още повече предвид факта, че в С. З. в този период е имало и втора функционираща джамия, за която е възможно да говорят свидетелките, като съдът приема, че с по-голяма доказателствена стойност са показанията на втората група свидетели.

Доколкото настоящият състав приема, че не е установена принадлежността на правото на собственост върху джамията и мястото, върху което тя е построена, в патримониума на праводателя на ищеца, както и не е доказано, че те са отнети от него, които са основни предпоставки за възстановяване на недвижим имот, отнет незаконно в периода 09.09.1944 г. – 1989 г. по смисъла на чл. 2, ал. 2 от ЗВСОНИ, М.и. също не може да се легитимира като собственик на имотите.   

Дори да се приеме, че Е. е била собственост на С. м. в.о.община, от която е била отнета, тя не може да бъде възстановена по силата на реституционните закони на М.и. доколкото не е спазено изискването имотът да съществува реално до размерите, в които е отчужден.

Макар формално сградата да съществува в същия вид /с изключение на минарето, което е съборено/, доколкото е променено нейното предназначение /понастоящем музей, което се установява от събраните по делото писмени доказателства и разпитаните свидетели/, а самата тя се намира в терен, отреден в няколко регулационни плана, в т.ч. този, действащ към 2003 г., за исторически паметник, респ. за исторически музей, следва да се приеме, че нейното предназначение е дотолкова съществено променено, че тя вече не съществува реално до размерите, в които евентуално е отнета.

Настоящият състав приема, че дори да бъде признато правото на собственост на праводателя на ищеца и наличието на останалите предпоставки за възстановяване на собствеността /без горепосочената/, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ЗОСОИ, според която собствениците или правоприемниците на собственици на имоти, одържавени по законите и начините, посочени в чл. 1 и чл. 2 от ЗВСОНИ, които не могат да бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост на Д. или на общините, или върху тях са извършени при спазване на действащото законодателство строежи или други промени, които не позволяват реалното им връщане, имат право на обезщетение.

При мотивиране на извод, че имотът има статут на публична собственост следва да се съобразят разпоредбите на чл. 17, ал. 4 от Конституцията на Република България, предвиждаща, че режимът на обектите на държавната и общинската собственост се определя със закон, на § 7, ал. 1, т. 6 от ЗМСМА, според която публична общинска собственост са обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за образователно и културно обслужване на населението /по отношение на терена/ и на чл. 2, ал. 2, т. 5 от ЗДС, според която публична държавна собственост са имотите от национално значение, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване, определени от Министерския съвет /по отношение на сградата/, като всички разпоредби са с редакции към 02.01.2003 г., когато е влязъл в сила Законът за вероизповеданията и предвидената в него възможност за реституция на одържавени, отчуждени или незаконно отнети имоти.

По делото е безспорно установено, че Е. е архитектурно-строителен, художествен и археологически паметник на културата с висока културно-историческа стойност, свързана не само с мюсюлманската религия, но и с християнската, доколкото в основите й са открити части от средновековна християнска църква и от късносредновековен некропол, тя е със статут на народна старина от 1927 г., архитектурно-строителен паметник на културата от Античността и Средновековието с национално значение, стенописната й украса е  художествен паметник на културата с национално значение, самата тя попада в границите на археологическия резерват „Територията на античния и средновековния град А. Т. - В.“ и в нея понастоящем се помещава историческият музей на града, поради което съдът приема, че тя е предназначена да задоволява трайно образователните и културните потребности на населението както на С. З., така и на всички български граждани, т.е. сградата има национално значение и е предназначена за общо ползване, което обосновава статута й на публична държавна собственост по силата на закона, а това от своя страна води до невъзможност за реална реституция на същата.

От друга страна целият имот, в който сградата е построена /понастоящем имот с идентификатор *********/, представлява обект, предназначен за образователно, социално и културно обслужване на населението, със статут на публична общинска собственост по силата на закона, поради което претендираната идеална част от него също не може да бъде реституирана реално.

Поради неустановяване на първата от изискуемите от закона предпоставки за уважаване на иска по чл. 108 от ЗС – принадлежност на правото на собственост в патримониума на ищеца, той е неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.  

Доколкото първоинстанционният съд е стигнал до същите правни изводи, решението му е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено.

Предвид отхвърляне на жалбата жалбоподателят дължи на ответника по нея Д. направените в настоящото производство разноски в размер на 540 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, дължимо по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, изчислено според актуалната редакция на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Наредба за заплащането на правната помощ.

На основание чл. 78, ал. 10 от ГПК на третите лица-помагачи не се дължат разноски, поради което не следва да бъдат присъдени такива за въззивното производство.

Ето защо съдът

 

                                  Р       Е       Ш       И   :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 483/18.12.2013 г., постановено по гр.д. № 1193/2012 г. по описа на Старозагорския окръжен съд – ІІІ гр.о.

ОСЪЖДА М.и. ***, ЕИК *******, със съдебен адрес:*** /чрез адвокат К.Р./ да заплати на Д. чрез м. на р. р. и б.чрез О.у.н.о.С.З. сумата 540,00 /петстотин и четиридесет лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Решението е постановено при участието на третите лица-помагачи М.н.к. *** и О.С.З.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

 

 

                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

                                            ЧЛЕНОВЕ:   1.               

 

 

                                                                 2.