№ 9523
гр. София, 21.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20231110109705 по
описа за 2023 година
РЕШЕНИЕ
21.05.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и пети април през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВА
при секретар ЕД като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 9705/2023 г. по описа
на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ЗД БИ“ АД срещу Х. Д. И.а – Г, като се поддържа, че на
22.04.2021 г. в гр. София, на бул. Сливница и ул. „Кукуш“ е настъпило ПТП с участието на
автомобили „Ленд Роувър“, рег. № СА ................... ВХ, управляван от ответника и „Ауди“,
рег. № СВ ..................., КК, управлявано от Й. М. М.. Твърди, че за настъпилото ПТП е
съставен протокол от КАТ, в който било посочено, че причините и вината за инцидента били
във връзка с поведението на ответницата, която не била спазила правилата за движение по
пътищата. Навежда, че към момента на ПТП-то „Ленд Роувър“, рег. № СА ................... ВХ е
бил застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ищеца
по силата на застрахователна полица № BG/02/120002990095, като във връзка с ПТП-то
било образувана застрахователна преписка (именувана „щета“) № **********. Излага
1
съображения, че във връзка със застрахователната преписка и установените вреди по
автомобила била изплатена сума 587,23 лева на собственика на лек автомобил „Ауди“, рег.
№ СВ ..................., КК. Твърди, че с оглед правилото на чл. 500 КЗ, имал вземане по
отношение на ответницата, която следвало да възстанови заплатената сума, поради
наличието на регресно вземане на застрахователя, тъй като ответницата отказала да бъде
тествана за алкохол в кръвта, което обосновава подробно. Поддържа, че е поканил
ответницата да заплати претендираните суми, но последната, въпреки че била получила
поканата, не погасила вземанията и понастоящем, поради което се дължала сумата от
1587,23 лева – регресно вземане и сумата от 25,00 лева – дължими ликвидационни разходи
по застрахователната преписка. Иска осъждане на ответника да заплати дължимите суми.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответницата,
като се поддържа, че претенцията е неоснователна. Твърди, че с решение на СРС било
отменено изцяло наказателното постановление, като се изяснявало и че не било извършено
нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, което обосновава. Навежда доводи, че плащането на
застрахователното обезщетение било извършено без основание от страна на ищеца, поради
което и същият нямал регресно вземане. Излага съображения за недоказаност на
претенцията, като сочи, че не е доказан фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, освен това
нямало и виновно поведение. Иска отхвърляне на иска, като поддържа и отвод за местна
подсъдност, тъй като не живеела там къде бил предявен иска.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 500, ал.1, т. 1
КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД.
Спорното материално право е породено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) породени
права на увредения срещу причинителя на вредата на основание на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – т.е.
вредите да са причинени от делинквента, чрез негово виновно и противоправно поведение;
2) възникнало действително договорно правоотношение между делинквента и ищеца по
договор за „Гражданска отговорност” и заплащане от страна на застрахователя по
застраховка „Гражданска отговорност” на застрахователно обезщетение на увреденото лице
или на встъпилото в неговите права лице при настъпване на застрахователно събитие и 3)
делинквентът при настъпването на пътнотранспортното произшествие е извършил
нарушение по Закона за движението по пътищата, като е управлявал моторното превозно
средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата
по закон норма или под въздействието на наркотици или други упойващи вещества или е
отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотици или
други упойващи вещества.
Представена е застрахователна полица № BG/02/120002990095, сключена между ДП
Г от една страна в качеството на застраховащ и БИ“ АД, като се установява, че по силата на
застрахователния договор е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“
на автомобилистите по отношение на лек автомобил „Ленд Роувър“, рег. № СА ...................
ВХ, с период на застрахователно покритие 28.10.2020 г. до 27.10.2021 г.
Според правилото на чл. 343, ал. 1 КЗ застрахователният договор се сключва в
писмена форма като застрахователна полица или друг писмен акт. Следователно
застрахователната полица по правната си същност представлява частен диспозитивен
документ. В случая последният не е надлежно оспорен от страните, като при липсата на
доказателства за неговата неавтентичност, то следва извод, че същият обвързва страните във
връзка с обективираните в договора изявления и произтичащите от това правата и
задължения – арг. чл. 180 ГПК.
2
В правилото на чл. 477, ал. 1 КЗ е предвидено, че обект на застраховане по
задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите е гражданската
отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на
трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно
българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила
вредата.
Според дефинитивното правило на § 1, т. 34 ДР КЗ е прието, че "Автомобилист" е
собственикът, ползвателят, държателят или водачът на моторно превозно средство, който
във връзка с притежаването или използването му може да причини вреди на трети лица.
Следователно, сключеният застрахователен договор за задължителна застраховка
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите обхваща не само гражданската отговорност
на собственика на автомобила, но и гражданската отговорност на фактическият ползвател
на превозното средство – независимо от наличието или липсата на правно основание за това.
Приложен е Протокол за ПТП № 1790558/22.04.2024 г., като се изяснява, че на
22.04.2021 г. в гр. София е настъпило ПТП, като около 02:45 ч. лек автомобил „Ленд
Роувър“, рег. № СА ................... ВХ се движи по ул. „Кукуш“ и на кръстовището с бул.
„Сливница“, при наличието на пътен знак Б-1, водачът не пропуска и настъпва ПТП с
движещият се по бул. „Сливница“ , срещу пътен знак Б-3 лек автомобил „Ауди А4“, рег. №
СВ ................... КК. В протокола за ПТП-то е отразено, че по отношение на ответницата е
издаден талон за кръвна проба, както и че същата е отказала извършването на тест за
алкохол чрез дрегер.
Протоколът за ПТП по своята правна природа представлява официален
свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179 ГПК, ползващ се с обвързваща съда
материална доказателствена сила относно обективираните в него обстоятелства за датата,
мястото, механизма на увреждането и причинените вреди на автомобилите. В този смисъл е
и преобладаващата (незадължителна) практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК –
напр. Решение № 24 от 10.03.2011 г. на ВКС по т. д. № 444/2010 г., I т. о., ТК , в което се
приема, че „Протоколът за Пътно-транспортно произшествие, съставен от длъжностно
лице в кръга на служебните му задължения, съставлява официален документ по смисъла на
чл. 179 ГПК (чл. 143 ГПК (отм.). Официалният свидетелстващ документ има материална
доказателствена сила и установява, че фактите са се осъществили така, както е
отразено в този документ... В случая не е оспорена автентичността на Акта за ПТП или
удостоверителната компетентност на актосъставителя, или реда по който е съставен
актът, в който случай свидетелските показания на актосъставителя хипотетично биха
имали значение. Въпреки че изявлението, че той го е съставил, но не си спомня
обстоятелствата, е лишено от доказателствена стойност и в тази хипотеза… Поради
обстоятелството, че в откритото производство по чл. 154, ал. 3 предл. 1 ГПК (отм.)
материалната доказателствена стойност на Протокола за ПТП не е оборена, тя ще бъде
зачетена и съдът ще следва да приеме, че фактите са се осъществили така, както е
отразено в протокола.”; Решение № 73 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 423/2011 г., I т.
о., ТК, в което се приема, че „Първият поставен въпрос е решен в противоречие със
задължителна практика на ВКС. С Р № 24/10.03.2011 г. по т. д. № 444/2010 г. на I т. о. е
прието, че протоколът за ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на служебните му
задължения, съставлява официален документ по смисъла на чл. 179 ГПК. Официалният
свидетелстващ документ има материална доказателствена сила и установява, че фактите са
се осъществили така, както е отразено в този документ. Разбира се, може да бъде оспорена
автентичността на акта за ПТП или удостоверителната компетентност на актосъставителя
или реда по който е съставен акта, в който случай свидетелски показания са допустими.” и
Решение № 85 от 28.05.2009 г. на ВКС по т. д. № 768/2008 г., II т. о., ТК.
3
Приложено е платежно нареждане от 17.06.2021 г., като се установява, че ищецът е
заплатил сумата от 1587,23 лева с основание застрахователна преписка (именувана „щета“)
№ **********.
Представеното платежно нарежда има вальор, който е окончателен – § 1, т. 1 ДР
ЗПУПС. Съгласно правилото на чл. 51, ал. 4 ЗПУПС, във вр. чл. 62 ЗПУПУС нареждането
или съгласието на платеца за изпълнение на платежна операция може да бъде оттеглено от
платеца по всяко време, но не по-късно от момента, в който платежната операция е станала
неотменима. Ползвателят на платежни услуги не може да отменя платежното нареждане
след получаването му от доставчика на платежни услуги на платеца. Когато платежната
операция се извършва по инициатива на или чрез получателя, платецът не може да отменя
платежното нареждане след предаването му или след като е дал своето съгласие за
изпълнение на платежната операция в полза на получателя. В случаите по чл. 60, ал. 4
ЗПУПС ползвателят на платежни услуги може да отмени платежното нареждане най-късно
до края на работния ден, предхождащ уговорения ден. При директен дебит платецът може
да отмени платежното нареждане най-късно до края на работния ден, предхождащ
уговорения ден за задължаване на сметката му. След изтичането на сроковете по 62, ал. 1 – 4
ЗПУПС, но не по-късно от заверяване сметката на получателя, платежното нареждане може
да бъде отменено само при съгласие за това между ползвателя на платежни услуги и неговия
доставчик, като в случаите по ал. 2 и 4 се изисква и съгласието на получателя. От друга
страна действително разпоредбите на чл. 75, ал. 3 ЗЗД и чл. 305 ТЗ предвиждат, че когато
плащането се извършва чрез задължаване и/или заверяване на сметка, то се смята за
завършено със заверяване сметката на кредитора. В случая няма съмнение, че плащането е
извършено, доколкото страните не спорят по отношение на този факт. Нещо повече,
житейски и правно неоправдан би бил извода, че тъй като липсват на данни за смущения в
работата на платежните системи да се приеме, че плащането не е осъществено би означавало
във всяко едно производство страните да бъдат натоварвани с допълнителни разноски за
експертизи, за да докажат несъмнено, че плащането е извършено, включително като се
вземат предвид и изисквания за извършване на подобен род платежни операции съобразно
ЗПУПС и чл. 9 и сл. от Наредба № 3 от 16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на
платежни операции и за използване на платежни инструменти. Подобно схващане
противоречи на логиката за доказване извън разумните предели (като в случая няма и спор
за този факт) и ще е в противоречи и с константната практика по въпроса – така Решение №
239 от 21.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 188/2011 г., II т. о., ТК, Решение № 44 от 28.03.2011
г. на ВКС по т. д. № 526/2010 г., II т. о., ТК, Решение № 204 от 7.12.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 128/2010 г., II т. о., ТК , според която „Издаденото от застрахователя - ищец по иск с
правно основание чл. 402, ал. 1 от ТЗ платежно нареждане е достатъчно, за да
удостовери не само предприемането на плащане, а и завършването на плащането по
смисъла на чл. 305 от ТЗ… Плащането на застрахователно обезщетение като факт,
релевантен за възникване на регресното вземане по чл. 402, ал. 1 от ТЗ, подлежи на
доказване в процеса от застрахователя - ищец по иска с правно основание чл. 402, ал. 1 от
ТЗ. Изходящото от застрахователя и неоспорено преводно нареждане е достатъчно за
4
доказване на плащането по смисъла на чл. 305 от ТЗ. Съдът не може да основе извода
си за неоснователност на иска по чл. 402, ал. 1 от ТЗ само върху факт, който не е въведен
състезателно в предмета на делото чрез твърдения и възражения на страните – заверена
ли е или не сметката на кредитора с преведеното застрахователно обезщетение.“.
С оглед изявлението на ответника в о. с. з. от 25.04.2024 г., съдът намира, че същият
не оспорва, че извършеният банков превод с платежното нареждане е действително
извършен, а спорът се концентрира върху това дали са били налице предпоставките за
извършването му.
По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелят Й.
М..
От казаното от свидетелят М. се установява, че ПТП-то се било случило отдавна, но
било настъпило между два и три часа през нощта. Х. се падала от негово дясно на ул.
„Кукуш“, като действието се развивало през нощта. Нямало светофари. Свидетелства, че той
бил на път с предимство, а тя била в дясно, като имало знак „Стоп“. В последният момент
била изкочила пред него и била спряла в средата на пътя, като той се забил в нея. Уточнява,
че бил набил спирачките, но това не било достатъчно и настъпил удар. Сочи, че удара бил в
неговата предна част, а на нея бил по средата между шофьорската и задната врата. Изяснява,
че щетите по неговия автомобил тогава били разбит фар, изтекли били течностите,
радиатора и като цяло по предницата. След ПТП-то се обадили на КАТ, които били дошли
след което разпитали и двамата. Свидетелства, че ги били накарали да направят тест за
алкохол, но тя била отказала. След това били записали някакви неща и ги пуснали.
Уточнява, че се движел със скорост между 40-50 км./ч., като самата улица „Кукуш“ била в
населено място. Изяснява, че не бил считал, че трябва да намали, тъй като не се бил движил
с превишена скорост, а в ограничението. Свидетелства, че другият водач била стояла на
една място, като в последният момент потеглила. Изяснява, че я бил възприел, като тя
стояла на едно място и точно преди да я достигне, тя била потеглила и спряла по средата на
пътя. Сочи, че не помни дали бил намалил или не.
Настоящата съдебна инстанция приема показанията на св. М. за достоверни, тъй като,
преценени по правилата на чл. 172 ГПК, са последователни, житейски и правно логични,
като не се доказа свидетелят да е заинтересован от изхода на правния спор, предмет на
делото. Въпреки наличието на противоречия в някой детайли, това не може да доведе до
извод за противоречивост, нелогичност и непоследователност на показанията. Нещо повече,
логично е с оглед изминалия период от време свидетелите, да си спомнят случая по-общо,
допускай неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради особеностите на
човешката памет. Същественото е, че субективните му възприятия по отношение на
правнорелевантните факти са формирани непосредствено и не са взаимоизключващи се,
включително свидетелят ги потвърждава, под страх от наказателна отговорност.
Прието е заключението на САТЕ, като от същото се установява, че механизмът на
ПТП-то е следния – на 22.04.2021 г. в гр. София е настъпило ПТП, като около 02:45 ч. лек
автомобил „Ленд Роувър“, рег. № СА ................... ВХ се движи по ул. „Кукуш“ и на
кръстовището с бул. „Сливница“, при наличието на пътен знак Б-1, водачът не пропуска и
настъпва ПТП с движещият се по бул. „Сливница“ , срещу пътен знак Б-3 лек автомобил
„Ауди А4“, рег. № СВ ................... КК. Експертът е посочил, че стойността необходима за
възстановяване на увредения лек автомобил по средни пазарни цени към датата на ПТП-то е
в размер на 3038,87 лева. В о. с. з. от 25.04.2024 г. вещото лице е потвърдило извода си, че
размера на вредите е в размер на 3038,87 лева.
Съдът, като направи преценка на заключението на САТЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да го кредитира, тъй като е извършено обективно, компетентно и
добросъвестно. Вещото лице е отговорило изчерпателно на поставените задачи, като по
5
делото липсват доказателства, че експертът е заинтересован от изхода на правния спор или е
недобросъвестен.
С оглед направените от ответника оспорвания следва да се отбележи, че
възприемането на заключението на вещото лице от решаващия съд не е обусловено от
оспорването му или не от страните по делото, поради което отсъствието на направено
възражение е правно ирелевантно както за неговата обективност, така и за значението му за
крайния правен резултат по делото – в този смисъл напр. Решение № 144 от 7.10.2010 г. на
ВКС по т. д. № 806/2009 г., II т. о., ТК; Решение № 393 от 1.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
4703/2008 г., II г. о., ГК. В случая експертното заключение кореспондира с останалите
доказателства по делото, като изводите на вещото лице са изяснение и защитени в откритото
съдебно заседание от 25.04.2024 г.
При определяне на стойността на дължимото регресно вземане, съдът намира, че
следва да вземе предвид стойността изяснена в заключението на САТЕ по средни пазарни
цени. Трябва да се изясни и принципната позиция на настоящият съдебен състав, че
съгласно нормата на чл. 386 КЗ застрахователната сума не може да надвишава
действителната или възстановителната стойност на имуществото. За действителна се смята
стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със
същото качество. За възстановителна стойност се смята цената за възстановяване на
имуществото от същия вид, в това число всички присъщи разходи. Съгласно чл. 399 КЗ,
предмет на застрахователния договор за имуществено застраховане може да бъде всяко
право, което за застрахования е оценимо в пари. С оглед на така очертания предмет, при
обикновената имуществена застраховка максималният размер на вредите, които могат да
настъпят, може предварително да бъде определен, поради което застрахователната сума не
трябва да надвишава действителната или възстановителната стойност на имуществото.
Начинът на определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение при иска по чл.
405 КЗ, съответно чл. 410 КЗ, чл. 411 КЗ и чл. 432 КЗ се определя в рамките на договорената
максимална застрахователна сума, съобразно адекватната стойност на претърпяната от
осъществяване на застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля
действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност
към същия момент – така Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т.
о., ТК; Решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; Решение
№ 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. В тази насока, предвид
направеното оспорване на заключението на САТЕ трябва да се посочи, че е правно абсурдна
тезата на ответника, че ако се дължало обезщетение, то същото се изчерпвало само по
отношение уврежданията настъпили върху автомобила, но не и по отношение труда
необходим за възстановяването му (т. нар. ремонт).
По делото, а в правната теория и съдебната практиката няма спор, че застраховката
„Гражданска отговорност“ на автомобилистите макар и да е особен вид – т.е. застраховка
„срещу гражданска отговорност“ е форма на имуществено застраховане. Според нормата на
чл. 400, ал. 1 и ал. 2 КЗ За действителна застрахователна стойност се смята стойността,
срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и
качество. За възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за
6
възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички
присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка.
Следователно граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на посочените
новели на чл. 400 КЗ води до извод, че при имущественото застраховане не са застрахова
само определен детайл на автомобила, а и разходи необходими, за да същият да бъде
възстановен в първоначалното му, обичайно състояние. При използването на логическият
способ – reductio ad absurdum (свеждане на противната теза до абсурд) – тезата на
ответника практически означава, че следва да му се предостави единствено обезщетение за
увредените части и детайли, без да се държи сметка, че същите следва да бъдат поставени по
определен начин от лица, които имат съответна компетентност и техническа обезпеченост.
Това е противно на логиката на имущественото застраховане – при последното се цели или
да може да се получи обезщетение, с което да се набави нова вещ от същия вид, количество
и качество, или вредите по увредената вещ да бъдат възстановени по начин, тъй щото
увреждането като да не беше настъпило.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че са налице всички материални
предпоставки за уважаване на предявеният иск в цялост. Начинът на определяне размера на
дължимото застрахователно обезщетение при иска по чл. 405 КЗ, по чл. 411 КЗ, по чл. 432
КЗ, по чл. 500 КЗ или по чл. 558 КЗ се определя в рамките на договорената максимална
застрахователна сума, съобразно адекватната стойност на претърпяната от осъществяване на
застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на
увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към същия момент – така
Решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; Решение № 59 от
6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; Решение № 235 от 27.12.2013 г. на
ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. Тоест, единствената релевантна стойност е
средната пазарна стойност.
В случая от установения по делото механизъм на ПТП-то безспорно се установява, че
виновен за същото е ответникът (арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД), който като водач на лек автомобил
„Ленд Роувър“, рег. № СА ................... ВХ е нарушил чл. 45, ал. 1 и ал. 2 ППЗДвП, като при
наличието на знак „Б1“ – „Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, противоправно е
нарушил законовата забрана и в нарушение на знак „Б3“ – „Път с предимство“ е настъпило
процесното ПТП, в следствие на което са настъпили вреди, като виновният водач въпреки
настъпилото ПТП се е отклонил от проверката за алкохол от служителите на КАТ, като е
отказала извършването на проверка чрез алкохолен дрегер, а от ангажираните по делото
доказателства (преписка на СДВР) се установява, че с Протокол за химическо изследване за
определяне на концентрацията в кръвта, при изследване от 22.04.2021 г. в 05:45 ч. се
установява, че ответницата е била с концентрация на алкохол в кръвта от 1,09 %о, като
пробата е във връзка с талон за изследване от 05:05 ч., т. е. спазен е срока предвиден в
правилото на чл. 6, ал. 6, т. 2 от Наредба № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване
концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни
аналози.
Неоснователни са доводите на ответника, че издаденото наказателно постановление
било отменено с Решение от 19.10.2021 г., постановено по НАХД № 7879/2021 г. по описа
на СРС, 112-ти състав, което е представено по делото. На първо място трябва да се спомене,
че решението по НАХД, касае различен предмет от процесния. Обстоятелството, че
определено наказателно постановление е отменено нито обвързва гражданския съд, нито
води до това, че изводът досежно гражданско правните последици от деянието отпадат. В
този смисъл, макар и едно деяние да не представлява или да не е доказано, че е
7
административно нарушение, то това не означава, че не може да представлява граждански
деликт. Фактическите състави на двата вида отговорност, съответно изискванията за
осъществяването им са различни. Нещо повече, фактът на влязлото в сила решение по
НАХД, не обвързва настоящият съдебен състав, тъй като съобразно нормата на чл. 302 ГПК
влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд
относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. А наказателното
постановление не е административен акт, а правораздавателен акт. В тази насока, само за
пълнота трябва да се спомене и факта, че в случая част от наказателното постановление е
отменено на процесуално основание, а не защото нарушението не е било извършено. Нещо
повече, дори да се приеме, че се касае за административен акт, то съдът решаващ спора по
административното дело не е компетентен да разгледа въпроса по предмета на гражданско
правния спор – така Решение № 52 от 27.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7600/2013 г., I г. о.,
ГК, поради което въпроса дали е налице непозволено увреждане е в компетентността на
гражданския съд с оглед предмета на повдигнатия спор (какъвто е процесния случай).
Нещо повече, тезата на ответника е, че в случая е налице фактическият състав на чл.
500 КЗ, като същият е посочил общо, че са налице предпоставките на фактическият състав.
Тоест, отделните хипотези на чл. 500 КЗ не предвиждат отделни искове, а една и съща
претенция за регресно вземане, което възниква ex lege, когато съответните предпоставки са
налице – независимо дали лицето е управлявало с алкохол в кръвта или се е отклонило от
проверката за алкохол в кръвта. Отделен е въпроса, дали в случая поведението на
ответницата изобщо е било добросъвестно, доколкото очевидно отказа за тест чрез дрегер и
то близо два часа и половина след ПТП-то не цели нищо друго, а с оглед човешката
физиология да свали още повече концентрацията на алкохол в кръвта, която така или иначе е
надлежно установена по делото. Тоест, добросъвестното поведение изисква даването на тест
чрез дрегер, което може да бъде надлежно оспорено и да се установява по реда предвиден в
посочената по-горе Наредба чрез кръвен тест. Тоест, подобно поведение, което граничи със
злоупотреба с права по смисъла на чл. 8, ал. 2 ЗЗД от гражданскоправна гледна точка може
да се приравни на отклонение от тестването за алкохол при това умишлено.
По отношение на възражението на ответницата, което е развито чрез процесуалният
представител в хода на устните състезания – за съпричиняване (т. нар. compensatio culpae,
компенсация на вини), съдът намира, че не следва да обсъжда същото по същество, тъй като
е преклудирано. Касае се за материално възражение, което се преклудира в срока по чл. 131
ГПК, във вр. чл. 133 ГПК. В случая подобно възражение не е наведено с отговора на
исковата молба, поради което същото е преклудирано. Все пак за пълнота трябва да се
отбележи, че дори същото да беше разгледано по същество, то с оглед събраните по делото
доказателства същото е недоказано пълно и главни по смисъла на чл. 154, ал. 1 ГПК,
предвид събраните по делото доказателства. Напротив, установява се, че водачът на лек
автомобил „Ауди“, рег. № СВ ..................., КК е имал правомерно поведение, като с нищо не
е допринесъл за настъпването на противоправният резултат.
Настоящият съдебен състав намира, че възраженията на ответника по отношение
наличието на предпоставките за плащане са неоснователни, тъй като се касае за възражение
от чуждо облигационно отношение, което в случая закона не допуска – арг. чл. 21, ал. 1 ЗЗД.
По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че ответникът е заплатил
претендираната сума, поради което и с оглед неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в
обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
С оглед гореизложеното и предвид принципа на диспозитивното начало (арг. чл. 6,
ал. 2 ГПК), съдът намира, че с оглед въведения предмет на правния спор и предявеният
размер на иска, то са налице всички материални предпоставки за уважаването му в пълния
предявен размер.
8
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага само ищеца. Последният е поискал присъждането на деловодни разноски, като е
доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1, във вр.
ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП, следва да му се присъди
сумата от 494,69 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ОСЪЖДА Х. Д. И., ЕГН: **********, с адрес: гр. ........................ да заплати на ЗД
БИ“ АД, ЕИК: ........................, със седалище и адрес на управление: гр. .........................., на
основание чл. 500, ал.1, т. 1 КЗ, във вр. чл. 45 ЗЗД, сумата от 1612,23 лева, представляващи
регресно вземане и обичайни ликвидационни разходи за това, че на 22.04.2021 г. в гр. София
е настъпило ПТП, като около 02:45 ч. лек автомобил „Ленд Роувър“, рег. № СА ...................
ВХ управляван от Х. Д. И. се движи по ул. „Кукуш“ и на кръстовището с бул. „Сливница“,
при наличието на пътен знак Б-1, водачът виновно не пропуска и настъпва ПТП с
движещият се по бул. „Сливница“, срещу пътен знак Б-3 лек автомобил „Ауди А4“, рег. №
СВ ................... КК, управляван от Й. М. М., за което е образувана застрахователна преписка
(именувана „щета“) № **********, като Х. Д. И. се е отклонила и проверка за алкохол, като
е отказала да бъде тествана, ведно със законната лихва от 21.11.2022 г. (датата на
подаването на исковата молба) до окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП Х. Д. И., ЕГН: ********** да заплати на ЗД БИ“ АД, ЕИК:
........................, сумата от 494,69 лева, представляващи деловодни разноски и
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
пред Софийският градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9